Ангел Каралийчев
Коледна приказка

На Божанка Г. Константинова

Ти знаешъ ли оная малка кѫщурка съ книжното прозорче? Тя се намира накрай града, до самия пѫть, който навлиза въ гората. Насреща е високиятъ коминъ на Книжната фабрика. Цѣлъ день този коминъ изкарва гѫсти кълба димъ. Ще попиташъ защо на прозорчето намѣсто стъкло сѫ опънали бѣла книга? Защото една немирна детска рѫка тупна стъклото съ снѣжна топка и го строши. Ако идешъ въ тая кѫщурка и почукашъ на пѫтната врата, никой нѣма да ти отвори, но ще чуешъ единъ ясенъ гласъ на момиче:

— Кой хлопа, моля?

Това е гласътъ на Калинка. Тя е петь годишно момиче. Подиръ малко ще прогърми и единъ дебелъ мѫжки гласъ:

— Хей, кой си ти? Ако си мечка, да се махашъ защото ще те заколя съ сабята си!

Този пъкъ е гласътъ на тригодишния Крумъ — братчето на Калинка. Той е мъничъкъ, едвамъ приказва, бърка думитѣ, но гласътъ му е страшно надебелѣлъ. Представи си, този Крумъ, намѣсто да пие вода — яде снѣгъ. Простиналъ е хубавичко и сега буха здравата. Ще по-питашъ — нѣматъ ли майка тѣзи деца? Иматъ майка, много добра майка си иматъ, но тя е работничка въ Книжната фабрика. Отъ зори до мракъ се труди, печели пари за да купува на децата си хлѣбъ, дрешки, дърва.

Сега ще ти разкажа какво се случи съ Калинка и Крума срещу Бъдни вечерь. Следъ обѣдъ, когато майка имъ тръгна къмъ фабриката, зарѫча:

— Мирно да стоите! Да не се боричкате, да не изядете всичкия хлѣбъ и да не изгорите всичкитѣ дърва, защото други нѣмаме. Утре цѣлъ день ще мръзнемъ, ако ги изгорите. Довечера като се върна ще ви донеса по едно кравайче и една голѣма бѣла книга. На нея ще нарисуваме дѣда Коледа, какъ пристига съ шейна. Довиждане, деца!

— Довиждане, мамчице! — извикаха дветѣ деца и затвориха вратата.

Щомъ заглъхнаха стѫпкитѣ на майката, децата се втурнаха къмъ печката. Отвориха вратичката й, клѣкнаха и почнаха да пъхатъ вѫтре дървата, които майка имъ бѣше приготвила за Коледа. Натикаха вѫтре всичкитѣ дръвчета. Печката грозно забумтѣ и свѣтна. Стана много горещо. Децата разтвориха вратитѣ и прозореца. Нахлу зимния студъ. Подиръ единъ часъ, когато дървата изгорѣха — стаята изведнажъ изстина, защото децата не се досѣтиха навреме да затворятъ вратата и книжното прозорче.

— Като се върне мама довечера — ще ни пребие, — замислено проговори Калинка. Какво да правимъ сега? Искашъ ли да отидемъ въ гората и да съберемъ сухи дръвца?

— Искамъ! — отговори важно Крумъ.

Облѣкоха си дебелитѣ дрехи. Калинка завърза Крумовитѣ уши съ единъ вълненъ шалъ. Следъ туй грабна кошчето за дърва, хвана Крума за рѫката и го поведе. Бѣше още видѣло, когато навлѣзоха въ гората. Отлѫчиха се отъ пѫтя. Съ голѣма мѫка почнаха да събиратъ сухи клончета. Додето напълнятъ кошчето — настана вечерь. Мразовитъ вѣтъръ залюлѣ дърветата и започна да ги засипва съ снѣгъ.

— Олеле, како, една снѣжинка влѣзе въ окото ми, не мога да виждамъ.

— Нѣма нищо, какиното момче: — извика Калинка и обърса окото на Крума съ престилката си. — Върви сега подире ми, да излѣземъ на пѫтя, че затъмнѣхме.

Закрачиха дветѣ деца, но намѣсто да поематъ къмъ широкия пѫть, тѣ навлѣзоха още по-дълбоко въ гората. Затънаха до гърди въ снѣгъ. Почнаха да викатъ за помощь. Юначниятъ Крумъ ревна. Страхъ го бѣше и отъ снѣга и отъ вѣтъра и отъ дърветата.

— Не плачи, миличко, защото ако вълкътъ те чуе, ще дойде при насъ и ще ни изяде.

Като чу тия думи Крумъ, намѣсто да млъкне ревна още по-силно.

— Кой плаче въ тая самотна гора? — извика нѣкой задъ дърветата.

Крумъ млъкна изведнажъ. Дветѣ деца се услушаха и чуха пѣсень на звънчета. Обърнаха се и що да видятъ: между дърветата тичатъ два елена. Рогата имъ позлатени, на челата имъ свѣтятъ звезди, а копитата имъ — сребърни. Тия два елена теглятъ една шейна, накамарена съ дърва. Върху дървата седналъ единъ старецъ съ дълга бѣла брада и голѣмъ калпакъ.

— Кои сте вие? — попита старецътъ, като стигна при децата и спрѣ еленитѣ.

— Ние сме Калинка и Крумъ.

— Ами що щете въ гората по туй време?

— Дойдохме да съберемъ сухи дръвца.

— Дръвца ли? Я се качвайте на шейната!

И брадатиятъ старецъ пое най-напредъ Крума, сетне Калинка. Намѣсти ги на колѣнетѣ си. Загърна ги хубавичко съ кожуха си и подкара еленитѣ. Запѣха отново звънчетата.

Когато стигнаха до малката кѫщурка съ книжното прозорче, старецътъ спрѣ шейната. Сне полека дветѣ премръзнали дечица и ги заведе въ кѫщи. Сетне се запретна и стовари всичкитѣ дърва отъ шейната въ двора. Децата просто не вѣрваха на очитѣ си, че иматъ толкова много дърва. Като свърши тая работа, старецътъ съ дългата брада влѣзе въ кѫщи, наведе се, цѣлуна дветѣ деца по челата и си отиде. Калинка и Крумъ чуха само какъ полекичка заглъхна пѣсеньта на звънчетата.

Късно вечерьта се върна майката. Децата я посрѣщнаха на прага.

— Мамчице, видѣ ли дървата?

— Видѣхъ ги, пиленца. Тая зима нѣма да мръзнете. Господь здраве да дава на дѣда ви Горана отъ Дълбокъ долъ. Обеща ми човѣкътъ и си сдържа думата.

— Имашъ грѣшка, мамо, тѣзи дърва ги докара дѣдо Коледа съ шейна. Два голѣми рогати елени теглѣха шейната, — извика Калинка.

— На челата имъ имаше звезди, — обади се и Крумъ съ своя пресипналъ дебелъ гласъ.

— Защо ти е толкова пресипналъ гласа? — попита майката. — Сякашъ цѣлъ день си билъ въ гората. Затворете вратата! Елате сега да си получите кравайчетата. Като ги изядете ще ми нарисувате този дѣдо Коледа, дето ни е докаралъ дървата. Искамъ и азъ да го видя.