Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Dave (2014 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Автор: Ангел Каралийчев

Заглавие: Българчета

Издател: ИК „Хемусъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1942

Тип: сборник разкази; приказки

Националност: Българска

Печатница: „Изгрѣвъ“

Художник: Вадим Лазаркевич

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2616

История

  1. — Добавяне

Имаше единъ човѣкъ рибарь. Той живѣеше на морския брѣгъ въ една кѫщурка, покрита съ слама. Всичкото му имане бѣха две малки русокоси девойчета и една вехта мрежа, съ която ловѣше риба. Дветѣ девойчета помагаха на майка си, шетаха вкѫщи, носѣха вода съ стомнитѣ отъ чешмата, поливаха цвѣтята въ градината и вечерно време кърпѣха скѫсаната мрежа, докато майка имъ наготви вечерята, а баща имъ се върне отъ пазара. Всѣки день бащата ходѣше по пѣсъка край морето, хвърляше мрежата и ловѣше дребна риба. Изсипваше я въ едно кошче. Като напълнѣше кошчето съ риба, той отиваше въ града, продаваше я и съ полученитѣ пари купуваше за децата си хлѣбъ и подаръци. Децата бѣха много доволни отъ своя баща и никога не му се сърдѣха, ако нѣкога не можеше да хване риба и се върнѣше вкѫщи съ праздни рѫце.

Една сутринь рибарьтъ прехвърли презрамо закърпената мрежа, взе празното кошче и слѣзе по пѫтеката къмъ морето. Нагази хладния пѣсъкъ и когато стигна до водата, запретна крачолитѣ и рѫкавитѣ си, приготви мрежата и се прекръсти.

— Хайде, Боже, помогни ми днесъ да напълня кошчето съ риба, че съмъ далъ обувкитѣ на дветѣ си момиченца да ги закърпи кърпачътъ. Ако не спечеля пари довечера, не ще мога да ги взема.

Щомъ изрече тия думи, рибарьтъ метна мрежата. Тя се разтвори като малко облаче и се спустна къмъ водата. Бързо потъна. Рибарьтъ хвана вѫжето и го потегли. Събра мрежата и се опита да я изтегли, ала тя бѣше загребала нѣщо много тежко и не мърдаше. Рибарьтъ се почеса по тила, помисли малко и бързо завърза края на вѫжето за едно крайбрѣжно дърво. Сетне се съблѣче, влезе въ водата, почна да се гмурка и съ голѣма мѫка избута мрежата навънъ. Сърдцето му затупка, когато видѣ, че мрежата е хванала едно малко засмолено буренце.

— Навѣрно туй буренце е пълно съ жълтици! — извика бедниятъ рибарь и го освободи отъ мрежата.

Търкулна го на пѣсъка. Почна трѣскаво да го разглежда и остана разочарованъ, когато откри, че бурето е пробито и пълно догоре съ пѣсъкъ.

Въздъхна, почисти мрежата, изхвърли камъчетата и кривитѣ раци и отново я метна надъ водата. Този пѫть мрежата бѣше съвършено лека и излѣзе на брѣга праздна. Нѣкѫде на крайчеца въ концитѣ се бѣше заплела само една рибка съ големи зелени очички и съ червена опашка. Рибарьтъ протегна рѫка и я освободи отъ концитѣ. Следъ това я хвърли въ кошчето. Рибката, като се видѣ на сухо, подскочи три пѫти и проговори съ тънко рибено гласче:

— Хей, рибарино, защо ме оставяшъ въ този сухъ кошъ, не знаешъ ли, че азъ мога да живѣя само въ вода? Моля ти се, пустни ме пакъ въ морето!

— Стой си въ коша, ей сега ще ти хвана още другарки! — рече рибарьтъ и отново почисти мрежата си.

— Слушай, — обади се повторно рибката, — ако ме върнешъ отново въ морето, обещавамъ да ти се явя на помощь, когато те заплашва най-голѣма опасность.

— Че съ какво можешъ да ми помогнешъ? — попита рибарьтъ.

— Съ хитрость, — отговори рибката. — Азъ съмъ най-хитрата рибка въ морето. Едно време Хитъръ Петъръ плуваше съ лодка и си изтърва торбата съ хитроститѣ. Азъ влѣзохъ въ падналата на морското дъно торба и изядохъ всичкитѣ хитрости. Сега главата ми е пълна съ умъ.

— Ами, какъ ще те повикамъ, когато ми потрѣбвашъ?

— Какъ ли, подсвирни три пѫти тихо съ уста, и азъ ще се явя.

Рибарьтъ се наведе, хвана рибката за червената опашка и я хвърли отново въ морето. Следъ това приготви мрежата и за трети пѫть си опита късмета. Потегли мрежата навънъ, но този пѫть тя бѣше още по-тежка отколкото първия пать. Повторно влѣзе подъ водата озадачениятъ рибарь и избута тежката мрежа. Като я измъкна най-сетне на пѣсъка, що да види: вѫтре се търкулна една делва, кована отъ желѣзо, запушена съ желѣзна запушалка. Върху запушалката — червенъ восъкъ. Рибарьтъ се наведе и погледна печата на восъка. На печата пишеше: „Иванъ Асенъ II, царь на българитѣ и на гърцитѣ“.

Рибарьтъ подскочи отъ радость. Той бѣше челъ въ историята за тоя великъ царь и съ трѣскави пръсти се залови да лющи восъка.

— Навѣрно нашиятъ царь е хвърлилъ въ морето тая делва преди седемстотинъ години. Чакай да видя, какво има вѫтре.

Дълго клати ръждивата запушалка и най-сетне я измъкна. Тогава стана чудо, което накара зѫбитѣ на рибаря да затракатъ… Отъ желѣзната делва започна да излиза гѫсть черъ пушекъ. Тоя пушекъ се изви до небето и почна да се разлива по пѣсъка и надъ морето. Сетне започна да се събира, да се сгѫстява още повече и изведнажъ се превърна на огроменъ страшенъ великанъ съ огнени очи, съ уста, като пещера, съ зѫби като тесли, съ остри хищни нокти и съ космати гърди.

Най-напредъ чудовището разтвори устата си и размаха рѫце:

— Господарю, — извика то съ гръмовитъ гласъ, — ти си най-добриятъ царь на земята, моля ти се, смили се надъ мене и не ме убивай. Пощади живота ми, Иване Асене!

Рибарьтъ ужасенъ се дръпна назадъ и погледна накѫде ще може да избѣга.

— Какво говоришъ? — продума той и зѫбитѣ му затракаха. — Иванъ Асенъ II лежи въ гроба вече 700 години. Азъ не съмъ никакъвъ господарь. Азъ съмъ единъ беденъ черноморски рибарь. А ти кой си?

— Азъ съмъ дяволътъ.

— Ами какво правишъ въ тая делва?

— Затвори ме въ нея едно време царьтъ на българитѣ.

— Че защо те затвори?

— Ще ти кажа. Когато презъ 1195 година въ градъ Велико Търново освободительтъ на българитѣ отъ ромейско иго царь Асенъ Бѣлгунъ повика въ двореца си болярина Иванко, влѣзохъ и азъ въ царския дворецъ. Азъ бѣхъ невидимъ и стояхъ задъ Иванка. Царь Асенъ бѣше много разгнѣвенъ. Той бѣше научилъ, че Иванко е приятель на ромеитѣ и копае гробъ на своето отечество.

— Ще се откажешъ ли отъ ромеитѣ? — попита царь Асенъ.

— Нѣма да се откажа! — отвърна боляринътъ.

Тогава царь Асенъ извика силно:

— Хей, войници, донесете ми меча!

Азъ, като чухъ тия думи, изкочихъ, преварихъ царскитѣ войници, грабнахъ окачения въ стаята царски мечъ, върнахъ се при Иванка и му го подадохъ. Иванко се хвърли като звѣръ и погуби царя. Минаха много години. На българския царски тронъ седна Иванъ Асенъ II, синъ на погубения царъ Асенъ Бѣлгунъ. Веднъжъ царь Иванъ Асенъ II ме покани въ своя високъ дворецъ на Царевецъ. Бѣше седналъ на златенъ тронъ, а напреде му стоеше тая желѣзна делва.

— Не искамъ да враждувамъ, — рече ми той, — съ дявола. Искамъ да ти бѫда приятель, и, за да повѣрвашъ въ моето царско приятелство, ще ти дамъ този златенъ пръстенъ, украсенъ съ седемь драгоценни камъка. Съгласенъ ли си?

— Съгласенъ съмъ, — отговорихъ азъ.

Тогава царьтъ измъкна отъ срѣдния си пръстъ драгоценния пръстенъ, ала безъ да ще го изтърва въ делвата предъ краката му. Наведе се и опита да извади пръстена съ рѫка, но гърлото на делвата бѣше тѣсно и царската рѫка не можа да се промъкне.

— Стой, царю! — викнахъ азъ, — нали съмъ дяволъ, всичко мога да сторя. Погледни, какъ ще се превърна на едно човѣче, колкото твоя срѣденъ пръстъ, ще влѣза въ делвата и ще изкарамъ пръстена.

— Влѣзъ де! — рече царьтъ.

Азъ мигомъ се превърнахъ на мъничко човѣче и се спустнахъ надолу съ главата. И докато намѣря пръстена на тъмното дъно, царьтъ запуши делвата съ желѣзна запушалка и викна:

— Ти си врагъ на човѣшкия родъ! Ти погуби баща ми, освободителя на българитѣ. Осѫждамъ те на вѣченъ затворъ въ тая стоманена делва. Хей, войници, натоварете делвата на една колесница и я откарайте на черноморския брѣгъ. Когато стигнете, влѣзте навѫтре съ една лодка и хвърлете делвата въ морската дълбочина!

Войниците изпълниха царската заповѣдь и азъ паднахъ въ морето. Вълнитѣ ме понесоха отъ брѣгъ на брѣгъ. Цѣли седемстотинъ години ме блъскаха по крайбрѣжнитѣ канари. И ето днесъ ти ме извлѣче въ своята мрежа. Отново очите ми видѣха свѣтлината. Въ делвата мислѣхъ, че съмъ отколе ослѣпѣлъ. Ти си моя освободитель. Вземи царския пръстенъ и се приготви да умрешъ! Предлагамъ ти да изберешъ, каквато смърть искашъ.

— Защо трѣбва да умирамъ — попита рибарьтъ и прежълтя отъ страхъ.

— Защото ме освободи. А пъкъ азъ съмъ далъ клетва да погубя оня, който ме освободи. Най-напредъ, когато ме хвърлиха войницитѣ въ морето, азъ рекохъ:

— Ако нѣкой ме освободи, ще напълня кѫщата му съ съкровища!

Минаха двесте години. Никой не се яви да ме освободи.

— Ако нѣкой отвори делвата, — повторно рекохъ азъ, — ще му изпълня три желания, каквито и да бѫдатъ.

Минаха се още двесте години. Никой не се яви да отвори делвата.

Тогава азъ се разгнѣвихъ:

— Ако нѣкой отвори делвата, давамъ клетва, че ще го погубя. Ще му позволя само да си избере каквато смърть иска. По-скоро си избирай, отъ каква смърть искашъ да загинешъ, защото нѣмамъ време да те чакамъ!

Бедниятъ рибарь падна на колѣне и почна да се моли на чудовището:

— Не ме убивай. Азъ имамъ две малки дъщери, които ще загинатъ отъ гладъ, ако не имъ занеса довечера хлѣбъ. Пощади ми живота, нали азъ те освободихъ отъ делвата.

— Избирай си смъртьта! — грозно изрева дяволътъ и тропна съ кракъ.

Тогава рибарьтъ се досѣти за мъничката рибка, която освободи преди половинъ часъ, обърна се къмъ морето и тихо подсвирна три пѫти. Въ сѫщия мигъ една грамадна вълна се зададе къмъ брѣга. Тя налапа пѣсъка и спрѣ до косматитѣ крака на дявола. Върху гребена й подскокна хитрата рибка и попита рибаря какво иска.

— Този зълъ духъ, — рече рибарьтъ, — иска да ме убие.

— Защо иска да те убие? — писна рибката.

— Защото отворихъ делвата и го освободихъ отъ мрака. Справедливо ли е, морска душице, да загина отъ рѫката на оня, комуто съмъ направилъ най-голѣма добрина?

— Азъ съмъ далъ клетва да погубя оня, който ме освободи, — обади се дяволътъ.

— Щомъ като се е заклелъ, справедливо е да те убие, но ти казвашъ, че тоя великанъ е билъ въ делвата, защо ме лъжешъ? Какъ е възможно такова чудовище да се побере въ една мъничка делва?

— Истина е! — обади се пакъ дяволътъ.

— Докато не видя съ очитѣ си, нѣма да повѣрвамъ, — изпищѣ рибката.

Тогава дяволътъ почна да се намалява, превърна се отново на мъничко човѣче и скокна въ делвата.

— Куку! — обади се той отвѫтре.

Рибката прошепна на рибаря:

— Скоро слагай запушалката на делвата!

Рибарьтъ разбра работата, грабна запушалката, натисна я въ гърлото на делвата, следъ това взе единъ камъкъ и хубаво я зачука.

— Остани пакъ въ тъмнината, неблагодарнико! — викна той на дявола.

Дяволътъ почна да плаче да удря съ юмруци и да се заканва, но стенитѣ на делвата бѣха стоманени. Като свърши тая работа, рибарьтъ грабна делвата, изкачи се на близката висока скала и хвърли въ морската дълбочина врага на човѣшкия родъ. Следъ това се върна при рибката и рече:

— Благодаря ти, морска душице!

Рибката поклати червената си опашка и викна на голѣмата вълна:

— Хайде!

Вълната я отнесе навѫтре.

Бедниятъ рибарь дълго гледа следъ малката си спасителка и когато я загуби отъ очи, наведе се и взе отъ пѣсъка скѫпоценния пръстенъ на царь Иванъ Асена II. Тръгна къмъ града съ праздното си кошче.

Отби се при най-богатия златаринъ и му показа пръстена.

— Какво ще ми дадешъ за тоя царски пръстенъ? — попита рибаринътъ.

Златарьтъ пое пръстена и влѣзе въ една тъмна стаичка да го разгледа. Драгоценнитѣ камъни чудно свѣтнаха.

— Ще ти напълня кошчето съ жълтици! — извика златаринътъ и отведе рибаря въ съкровищницата си. Той имаше два големи купа жълтици. Бедниятъ рибарь си напълни кошчето съ злато, излѣзе на пазара и си купи най-напредъ единъ автомобилъ. Сетне се отби въ най-хубавия магазинъ и накупи дрехи, обуща и играчки за дветѣ свои малки дъщерички.

— Карай, сега, — викна той на шофьора, — у дома!

— Че кѫде живѣешъ ти? — обърна се къмъ него шофьорътъ.

— Живѣя на морския брѣгъ, въ сламената колиба. Тамъ карай!

Подиръ десетина минути моторната кола забуча предъ плетената ограда на сламената кѫщурка. Децата, изплашени, изкочиха навънъ да видятъ, какво става, и щѣха да полудѣятъ отъ радость, когато видѣха, че отъ автомобила слиза тѣхниятъ скѫпъ татко и носи цѣлъ купъ подаръци.

(По една източна приказка)

Край