Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Dave (2014 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Автор: Ангел Каралийчев

Заглавие: Българчета

Издател: ИК „Хемусъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1942

Тип: сборник разкази; приказки

Националност: Българска

Печатница: „Изгрѣвъ“

Художник: Вадим Лазаркевич

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2616

История

  1. — Добавяне

Майката пристигна отъ кладенеца съ голѣмитѣ менци на рамо. Тя бѣше цѣлата мокра. Виръ вода шуртѣше отъ дрехитѣ й. Като окачи менцитѣ на полицата, простудената жена тръгна къмъ огъня и рече:

— Деца, сторете ми мъничко мѣсто да се посгрѣя, че капнахъ отъ умора и студъ. Навънъ плющи страшенъ дъждъ. Рѣката приижда. Пакъ ще вдигне моста. Сторете ми мъничко мѣсто!

Четиритѣ деца се бѣха наредили край накладения огънь и се грѣеха съ разголени крака и прострѣни напредъ зачервени рѫце.

Първото се обърна и рече:

— Мамо, азъ не мога да ти сторя мѣсто, защото обувката ми е пробита и си намокрихъ крака, като се връщахъ отъ училище. Трѣбва хубаво да се натопля.

Второто каза:

— На мене пъкъ калпака ми тече. Днесъ въ училищната стая, като си удряхме калпацитѣ върху пода — моятъ се пукна. Докато се върна — намокри ми се главата. Пипни, ако не вѣрвашъ!

— Азъ, майчице, тъй хубаво съмъ се намѣстила до батя, че не ми се иска да стана, — добави лениво третото дете — момиченцето.

А четвъртото, най-малкото, викна високо:

— Който ходи по дъжда, нека сега мръзне като мокра кокошка!

Затопленитѣ деца се засмѣха високо и безгрижно, а простудената майка тѫжно поклати глава. Влѣзе въ пещника да имъ мѣси хлѣбъ. Докато мѣси хлѣба въ нощвитѣ, мократа й риза залепна на гърба и зѫбитѣ й взеха да тракатъ. Късно презъ нощьта тя запали пещьта, метна хлѣбоветѣ, почака докато се опекатъ, извади ги съ една лопата, нареди ги на полицата и хвърли отгоре имъ кожухчето си. Прибра се подъ юргана. Духна лампата. Децата й сладко спѣха, ала тя не можа да притвори очи, защото главата й пламна. Залюлѣ я люта треска. Три пѫти става да гребе студена вода отъ менцитѣ и да си кваси челото.

На сутриньта децата се пробудиха и скочиха. Откачиха менцитѣ и разлѣха всичката вода, докато се измиятъ. Сетне си отчупиха по единъ коматъ мекъ хлѣбъ, мушнаха хлѣба въ торбите и заминаха на училище. При болната жена остана само най-малкото.

Търколи се деньтъ. Майката не можа да се вдигне. Устнитѣ й се напукаха отъ огъня. Следъ пладне тритѣ деца се върнаха отъ училище.

— Ахъ, мамо, още лежишъ, а пъкъ нищичко не си ни сготвила! — укори я момиченцето.

— Мили деца, — обади се съ премалѣлъ гласъ майката, — много съмъ болна. Изгорѣха ми устата отъ жажда. Тази сутринь вие сте разлѣли водата отъ менцитѣ до капка. По-скоро вземете стомната и тичайте на чешмата!

Тогава се обади първото:

— Нали ти казахъ, че обувката ми тече.

— Ти забрави, че калпакътъ ми е пукнатъ, — добави второто.

— Мамо, колко си смѣшна, — рече момиченцето. — Мога ли да хукна по чешмитѣ, когато имамъ да пиша домашно упражнение?

Очитѣ на майката се напълниха съ сълзи. Най-малкото, като видѣ сълзитѣ, грабна стомната и се затече навънъ, ала се спъна на прага и счупи пръстения сѫдъ.

Всичкитѣ деца ахнаха, разшаваха се, отчупиха си още по единъ коматъ хлѣбъ и неусѣтно се измъкнаха навънъ да играятъ. Остана само най-малкото, защото нѣмаше обувки. То започна да пише съ пръстъ човѣчета по запотеното стъкло на прозореца.

Болната майка се надигна. Погледна къмъ напуканата вехта икона и се помоли.

— Господи, стори ме на каквато и да е птичка! Дай ми криле да литна съ тѣхъ и да избѣгамъ отъ тѣзи лоши деца! Азъ за тѣхъ залъка отъ устата си давахъ, а тѣ не рачиха да ми донесатъ капка водица.

Господь, който гледаше отгоре къмъ земята, чу молбата на болната и я стори на птичка кукувица. Най-малкото, щомъ видѣ, че майка му се превърна на птичка и размаха криле, изскочи навънъ по чорапи и се развика:

— Братчета, сестро, тичайте, но-скоро, защото мама стана на птичка и се гласи да бѣга отъ насъ!

Когато децата стигнаха предъ кѫщи, майката излиташе презъ отворената врата.

— Кѫде отивашъ, мамо? — попитаха децата въ единъ гласъ.

— Отивамъ си. Не ща да живѣя при васъ. Вие сте лоши деца.

— Мамичко, — запишѣха и четиритѣ, — върни се въ кѫщи! Ей сега ще ти донесемъ вода!

— Късно е, дечица, вече. Не мога да се върна. Вода ще пия по бистритѣ ручеи и отъ планинскитѣ езера.

И тя полетѣ надъ земята.

Децата се втурнаха съ писъкъ следъ нея. Тя хвърчи надъ земята, а тѣ ти-чатъ по земята.

Деветь дни бѣгаха сиротните дечица подиръ кукувицата презъ нивитѣ, презъ трънацитѣ, по камениститѣ поляни. Падаха, ставаха. Нараниха си краката и рѫцетѣ. Гърлата имъ се продраха отъ викане. Нощемъ кукувицата кукаше уморена на нѣкое дърво, а децата се сгушваха до дънера подъ дървото.

На десетия день птицата размаха криле надъ една гѫста гора и се загуби.

Децата се върнаха въ родното си село съ засъхнали сълзи по бузитѣ. Пръснаха се по чуждитѣ кѫщи да слугуватъ на хората за парче хлѣбъ.

А кукувицата не раче вече да свие гнѣздо и да отвъди челядь. До день днешенъ тя скита по свѣта, кука самотна и снася яйцата си въ чужди гнѣзда.

(Народна приказка)

Край