Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2014 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Автор: Ангел Каралийчев

Заглавие: Българчета

Издател: ИК „Хемусъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1942

Тип: сборник разкази; приказки

Националност: Българска

Печатница: „Изгрѣвъ“

Художник: Вадим Лазаркевич

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2616

История

  1. — Добавяне

Единъ баща имаше четиридесеть синове и едно слѣпо момиченце. Въ кѫщата бѣха наредени четиридесеть и две легла. Всѣка сутринь слѣпото девойче подреждаше леглата и подклаждаше единъ голѣмъ казанъ, въ който врѣше яденето на многолюдната дружина. Отъ зори до мракъ бащата се трудѣеше за своята челядь. Той орѣше една голѣма нива, която раждаше жито като дрѣнки. Срѣдъ нивата чупѣше бѣли клони младо ябълчево дръвце, а подъ дръвчето шумолѣше прохладно кладенче.

Бѣше есень. Пожълтѣха ябълковите листа. Зачервиха се първитѣ ябълки, които роди дръвчето. Старецътъ подгони конетѣ, бързо увърша житнитѣ снопи, пренесе зърното въ житницата съ единъ гоѣлемъ платникъ и впрегна четиридесеть рала волове. Появи се бѣла пара надъ браздитѣ, които заредиха неговитѣ синове. Съ кринче въ рѫка бащата крачеше по лѣхите и пръскаше семената. Тѣ падаха върху черната земя, като златна градушка. За три дена цѣлата нива почернѣ. Объхтанъ отъ черния трудъ стариятъ се прибра въ кѫщи и падна боленъ. Слѣпото момиче му свари горчиви корени, но тѣ не донесоха здраве на болната душа. Като усѣти, че краятъ наближава, бащата повика своитѣ синове и рече:

— Скѫпи мои чеда, азъ отивамъ въ едно далечно мѣсто, откѫдето нѣма връщане. Минете покрай мене единъ следъ другъ да ви помилвамъ по главитѣ.

И когато всичкитѣ синове се простиха съ баща си, той се надигна:

— Помнете, — рече имъ, — че най-сладъкъ хлѣбъ ражда бащината нива. Орете я задружно и живѣйте като братя. Не се карайте помежду си. А сега кой отъ васъ ще ми донесе съ една стомничка вода отъ кладенчето срѣдъ нивата? На сетния си часъ искамъ да си намокря устнитѣ съ оная вода, която сѫ пили моитѣ дѣди.

Четиридесеттѣ братя грабнаха четиридесеть стомни и търтиха къмъ нивата. Оставиха стомнитѣ подъ ябълката, откършиха по една тояга и започнаха да мѣрятъ нивата.

— Братя, защо я мѣрите? — попита най-малкото братче.

— Ще я дѣлиме! — извикаха въ хоръ тридесеть и деветь гърла.

Започнаха да я дѣлятъ и се скараха. Дигнаха тоягитѣ, нададоха грозни викове, строшиха стомнитѣ.

— Какво правятъ синоветѣ ми? — попита съ немощенъ гласъ старецътъ.

— Биятъ се за нивата, — отвърна слѣпото момиче.

— А водица донесоха ли ми?

— Не сѫ, татенце.

Тогава старецътъ тежко въздъхна, надигна се и тъй прокле синовѣте си:

— Дано даде Господь всички да се превърнете на къртове и цѣлъ животъ да ровите, защото сте лакоми за пръсть!

На зълъ часъ прокълна болниятъ синоветѣ си, и тѣ се превърнаха мигомъ на къртове. Разбѣгаха се по всичкитѣ краища на нивата, изровиха четиридесеть къртичини и потънаха въ земята. Провалиха се на долния свѣтъ.

Слѣпото сираче, като изпроводи баща си на гробището — слѣзе къмъ нивата да дири братята си. Започна да вика. Четиридесеть имена изреди, ала никой не се обади. Клетото момиче седна подъ ябълката и заплака. Тогава се смили надъ него едно студенче — малко гущерче, което пъплѣше по дъното на кладенчето. То изпълзѣ отъ водата и рече:

— Не плачи, момиченце. Твоитѣ братя сѫ живи.

— Защо не се обаждатъ, като сѫ живи? Кѫде сѫ тѣ?

— На долната земя.

— Кой ти каза, че сѫ на долната земя?

— Водата. Тя извира отъ голѣми дълбочини.

— Какъ да ида при тѣхъ?

— Ще ти кажа. Подъ долния синоръ на нивата има единъ сухъ кладенецъ. Стѫпи въ кофата и слѣзъ долу. Не бой се, вѫтре нѣма вода. На дъното ще намѣришъ една плоча. Като я дигнешъ — ще се открие голѣма каменна стълба, която води за долния свѣтъ. Върви по тая стълба, додето стигнешъ.

Слѣпото момиче се върна вкѫщи взе една кошница и отърси отъ ябълковото дърво всичкия плодъ. Преброи ябълкитѣ — тъкмо четиридесеть. По една за всѣки братъ. Напълни кошницата. Намѣри сухия кладенецъ, стѫпи въ кофата и слѣзе. Дигна плочата, пое надоле по стълбата. Двадесеть недѣли слиза къмъ долния свѣтъ. Капна отъ умора и гладъ, ала не посегна къмъ ябълкитѣ, защото искаше за всички да има по една ябълка отъ бащиното дърво.

Въ понедѣлникъ на двадесеть и първата неделя девойчето стѫпи на долния свѣтъ и се спрѣ.

— Кого диришъ? — попита единъ гласъ на стара жена.

— Моитѣ четиридесеть братя. Знаешъ ли кѫде сѫ?

— Тука сѫ. Държа ги затворени въ една малка кѫщица. По три пѫти на день имъ давамъ да ядатъ солена пръсть и когато почнатъ да пищятъ отъ жажда, на всички наливамъ по една чашка вода. Тѣ хващатъ чашкитѣ съ преднитѣ крачета, но щомъ ги вдигнатъ къмъ устата си, дъната на чашкитѣ падатъ и водата се разлива. Никога не могатъ да утолятъ жаждата си. Не зная какъвъ грѣхъ изкупватъ!

— Заведи ме, бабичко, при тѣхъ! — помоли се слѣпото.

И когато влѣзе въ кѫщичката, къртовете жално заскимтѣха.

— Разрешавате ли да имъ дамъ по една ябълка? — попита гостенчето.

— Дай имъ! — съгласи се бабичката.

Момичето тръгна съ кошницата и на всеки къртъ подаде по една румена ябълка. Къртоветѣ жадно загризаха сочнитѣ ябълки и щомъ преглътнаха първитѣ глътки — превърнаха се пакъ на хора. Слѣпото не ги видѣ, но чу гласоветѣ имъ и заплака отъ радость. Най-малкото братче изяде само половината ябълка. Другата половина даде на слѣпата си сестричка. Девойчето разхапа ябълката и щомъ глътна първата глътка — очитѣ му прогледаха.

Радостьта на братята нѣмаше край, а сестричката ги гледаше и не можеше да имъ се нагледа.

Навървиха се по стълбата. Тръгнаха къмъ горния свѣтъ. Най-напредъ вървѣше сестричката и ги водѣше. Вървѣха още двадесеть недѣли. Въ понедѣлникъ на двадесеть и първата недѣля излѣзоха отъ сухия кладенецъ и що да видятъ: бащината имъ нива се бѣше дигнала, вързала едри класове, пожълтѣла. Грабнаха братята четиридесеть сърпове и я пожънаха задружно. Прибраха житото въ бащината си житница. Девойчето мѣси една пещь хлѣбове отъ новото брашно и ги раздаде на сиромаситѣ — за душата на покойния си баща. Втората пещь излапаха братята и заживѣха въ миръ и съгласие, както трѣбва да живѣятъ истинскитѣ братя.

Край