Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Корекция
WizardBGR (2017)

Издание:

Автор: Елена Павлова

Заглавие: Белязани лебеди

Издание: първо

Издател: GAIANA Book&Art Studio

Град на издателя: Русе

Година на издаване: 2017

Тип: сборник разкази; стихосбирка

Националност: българска

Редактор: Ганка Филиповска

Художник: Живко Петров

Коректор: Кети Илиева

ISBN: 978-619-7354-21-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2758

История

  1. — Добавяне

Кратко предисловие от 1994 г., с благодарности и извинение

Тази идея ми дойде насън — сънувах, че чета книга на Стивън Кинг. За съжаление се събудих внезапно и така и не успях да разбера как завършва романът, не помня и заглавието му, а реалната история май няма почти нищо общо със съня, но все пак искам да благодаря на Стивън Кинг за тази несъществуваща книга, която той лично ми подари.

Идеята дойде от една друга, съвсем истинска книга — става въпрос за „Вещиците“ на Роалд Дал. Доколкото съществуват десетки автори, които свободно интерпретират теми като „Стар трек“, „Конан“ или „Междузвездни войни“, смятам, че в идеята ми да разкажа за една даловска вещица няма нищо плагиатско. Позволила съм си, разбира се, да внеса множество поправки в образа на тази чистокръвна даловска вещица, но те са от съществено значение за повествованието, а и все пак книгата на Дал е детска. Така или иначе, искам да поднеса благодарностите си на господин Дал за прекрасната книга, която все още препрочитам десетина пъти годишно и която ме държи на нокти, макар отдавна вече да не се смятам за дете.

* * *

5 март 1993 г.

Табелата беше крива, ръждива и почти нечетлива, макар че някой грижливо бе възстановил надписа преди време:

САФАРИ ХЪТ — 3 КМ.

Тя се намираше досами отбивката — настлан с бетонени плочи път — и бе окачена на едно дърво. Норман Макгайвър се бе облегнал на дървото. Определено се чувстваше неудобно и страстно искаше да си бе останал вкъщи, вместо да тръгва на обичайната следобедна разходка, но му бе пределно ясно, че така само щеше да е отложил нещата с час-два. Причината за душевния му смут бе застанала на шосето пред него. Представляваше средно висока русокоса жена около тридесетте. Лицето й можеше да послужи като повод за любовна поема. В тъмните й очи играеха слънчеви лъчи и Норм виждаше в зениците й огън и лед. Леката й бархетна блуза щедро разкриваше формите, към краката й бяха прилепнали тесни джинси, а маратонките бяха снежнобели, все едно току-що излезли от магазина.

— И така — търпеливо повтори непознатата, — това ли е пътят за Сафари Хът?

— Да! — Норм си пое дълбоко дъх и зададе контравъпрос: — От „Хюмън“ ли сте?

— Моля?

— Очаквам тези дни репортер от списание „Хюмън“.

— А, вие трябва да сте мистър Макгайвър — зарадва се събеседничката му. — Така се радвам, че ви открих!

— Не ми казаха, че жена ще ми взима интервюто…

— Е, надявам се да не ви притесня…

И бездруго си беше достатъчна тръпка да е от другата страна на диктофона. Като репортер от „Нелия Таймс“ обикновено той интервюираше хората, а дори и като популярен детски писател в повечето случаи отговаряше на писма, а не се срещаше с журналистите лично.

— Винаги се притеснявам пред жени! — отвърна Норм с усмивка. — Но повече се безпокоя, че условията в хижата… не са като за дама.

— Кой казва, че Марина Хелман е дама? — журналистката се засмя.

От там насетне тя се зае да му напълни ушите с възторга си от гората наоколо. Норм я слушаше, кимаше от време на време и се чудеше дали се е изчервил като домат, или само като репичка. Ръцете му определено трепереха. Пролетес се оттегляше в хижата тъкмо за да забрави за хората и да пише на спокойствие. Марина твърде рязко му бе напомнила колко недодялан и непохватен е всъщност.

Същинският път с плочи свърши и се наложи да повървят по криволичеща просека сред гората. Зад последния драматичен завой се показа и хижата: кичозно чудовище с алпийски наклонен покрив.

— Домът на великана сред гората… — отбеляза весело Марина. — По-късно ще я снимаме на фона на изгряващото слънце, става ли?

Норм болезнено усещаше колко дървена е къщата му и колко грозен е самият той спрямо нежната Марина, и това го накара наистина да се изчерви.

— Не великан, а дивак — промърмори той, — понеже животът тук е съвсем примитивен…

— Не искам да звуча предубедено, защото съм чела книгите ви и ми се сториха прекрасни — Марина влезе в антрето, — но не съм и очаквала друго от мъжкар като вас! Колко точно примитивен обаче?

— Много. Спя на походно легло, ям консерви, не съм носил тук телевизор или радио, нито пък съм прекарал телефон…

— Ще се справя! — Марина се огледа. — Сега накъде?

— Там в дъното е холът. Предполагам, че сте изморена. Банята е до хола, но има само цистерна със слънчева вода и надали е особено топла. — Норм се изчерви още повече и изломоти неубедително: — Пък аз ще сготвя вечерята.

Когато стигна до кухнята, навън бе излязъл вятър. Погледна удивен през прозореца — клоните на дърветата осезаемо помръдваха. Времето бе обещавало да остане спокойно тези дни, но… Сви рамене и се зае с консервите.

Вятърът се усилваше. Само за минути достигна силата на истински ураган — гората се гънеше като развълнувано море, шумеше и виеше, сякаш протестираше, а стъклата на прозорците дрънчаха. Норм надзърна отново навън. Очакваше ей сега да заплиска дъжд, но времето бе ясно и можеше да види чистото небе над короните на леса. Както гледаше вятъра, изведнъж го сполетя божествено прояснение — Марина беше най-хубавата жена в живота му.

Никога нямаше да срещне по-добра от нея. Сърцето му се сви, защото знаеше твърдо, че господарят му е влюбен до уши. Любовта кипеше в гърдите му, изригваше като гейзер, всеобхватна и сладка… Разбира се, че не можеше да поднесе на Марина някакви си наденички със зеле или каквото там беше подхванал. Трябваше да приготви нещо специално, достойно за нея, нещо… Сети се, че бе донесъл от Чейнсвил парче бут, който смяташе да опече някой път. Извади го от хладилника и се замисли за миг. Нямаше фурна или нещо подобно, само малка микровълнова печка, но от къде на къде ще се оставя тази подробност да го спира? След миг вече унесено майстореше истинско печено със сос.

Един час по-късно Норм настани Марина пред високата маса в хола и започна да подрежда вечерята. Сложи свещник, чиния със ситно нарязани консервирани зеленчуци, прибори, чаши и бутилка вино.

— О! — Журналистката с благоговение протегна ръка. Зелената бутилка беше тумбеста, леко източена в гърлото и прохладна на допир.

— Почти десетгодишно е! — Норм с гордост взе бутилката и наля вино в чашите. — Купих го от една изба и оттогава държа тук няколко бутилки — празнувам с тях, когато завърша поредната си книга.

— Заслужава си!

— Кое, виното ли?

— И то, и всяка поредна книга!

Марина се нахрани с апетит, но Норм почти не докосна вечерята. Можеше само да гледа възлюбената си и да й се усмихва…

— Кажи ми — попита го накрая Марина — обичаш ли ме?

Той усърдно закима с глава с безнадеждно вързан на възел език.

— Направо чудесно — гостенката му се усмихна щастливо. — Още утре ще трябва да отскочим до най-близкия град, Чейнсвил или както беше там, и да понапазаруваме.

— Както кажеш! — кимна предано той.

— Каквото и да пиша за теб, ще продължи поне две седмици, а аз не съм свикнала на чак толкова примитивен живот!

— Както кажеш! — повтори Норм с блажена усмивка.

На следващия ден отидоха в града и се върнаха така натоварени, че после, когато погледна колата, той не можа да повярва, че изобщо се е движила и е преодоляла всички бабуни до хижата.

Статията в „Хюмън“ излезе и беше прекрасна. Що се отнася до Марина, след като тя си замина, Норман се чувстваше толкова зле, така съсипан и самотен, че още на втората вечер й се обади и я помоли да се премести при него в града. Тя се съгласи и няколко месеца по-късно се ожениха.

През това време той бе успял да завърши новата си книга — „Зайчета и хвърчила“ — която щеше да излезе през септември. Беше щастлив. Дори и без соунтърбъргско.

 

 

16 септември 1994 г.

Норман се опитваше да работи. Откакто жена му бе заминала преди два дни, не бе написал и един ред. Пепелникът от лявата му страна беше препълнен с угарки и малко след единадесет сутринта вече зееше отворена втора за деня кутия цигари. Това означаваше, че бе седял и се бе взирал в екрана на компютъра повече от три часа, без да натисне и един клавиш, даде си сметка той. Преди да успее да се стресне от извода си, телефонът иззвъня още веднъж.

— Хей, добро утро, човече! — приветства го от другата страна Джими Хейнс, главният редактор на „Нелия Таймс“. — Не те прекъсвам, нали?

— Даже се радвам, че позвъни — Норм се усмихна криво. — Без Марина нещата ужасно куцат!

— Е, тъкмо ще се поразсееш! Имам една гореща работа за теб!

— Убийство ли?

— Просто се размърдай и ела тук, слагам водата за френската преса!

Френската преса ли? Джими черпеше с кафе от античната си чудесия само репортерите с „големите“ случаи. Уха. Най-сетне. Ако имаше нещо, заради което да не харесва етикета „писател“, това беше, че в редакцията вечно го натирваха да се занимава с досадните дреболии и не го пускаха да припари до сериозните истории.

— Краката ми вече са на път, само трябва да ги догоня — ухили се Норм.

 

 

— Е, здрасти, Норм! — посрещна го Джими. — Кафето с колко захар да бъде?

— Без нищо, шефе — Норман се намести в едно от обемистите и удобни кресла в кабинета.

Джими закима одобрително и се упъти към масивната френска преса на масичката под прозореца. Затрака с порцелан и заговори, както си беше гърбом към репортера:

— Кафето е най-хубаво без нищо, от мен да знаеш. Та слушай сега! За тая новина ни светнаха днес и натиснах момчетата за малко разследване, колкото да вмъкнем сензацията на първа страница утре, но ще имаме нужда от сериозен криминален репортер да следи развоя на нещата…

— Какво толкова голямо се е случило?

— Масова смърт, човече! Казвам ти го направо, щото знам, че си виждал трупове на камари и няма да се стреснеш.

— Убиец снайперист, който…

— Не, не, не. Деца, човече! През последните два дни повече от тридесет деца загадъчно са умрели в леглата си!

Норман автоматично взе от ръката на Джими чашката и чинийката от костен порцелан. Напитката ухаеше невероятно. След това „деца“ направи късо съединение с „умрели“.

— Какво?! — той успя да разплиска кафе в чинийката.

— Абсолютно. Без видими увреждания. Без болест. Без сърдечни пороци, астматични пристъпи и прочее. Просто мъртви! И като прочетох тая работа, веднага си рекох, че ти си моят човек.

— Но защо точно аз? Ники Килмън няма ли да се обиди?

— Човече, ти вече си влязъл в домовете на тези хора. Те те четат! Познават те и знаят историите ти — ето защо трябва да си ти. На теб всяка майка ще довери много повече, отколкото на когото и да е от екипа. Така че захващай се! Заръчал съм да ти оставят на бюрото всичко събрано досега по случая, адресите на жертвите и Нинка даже ти е спретнала няколко срещи за днес!

Норман се изправи. Беше редови репортер от криминалната хроника и наистина не се притесняваше от трупове. Но… „Деца! — помисли си той. — Боже мой, деца…“

Работеше във вестника от завършването на университета насам, а първата си детска книга публикува година по-късно. Днес го смятаха за един от най-четените детски автори, но не мислеше да напуска работата си. Хонорарите си даваше за различни детски болници, приюти и интернати. След сватбата и покрай издаването на „Зайчета и хвърчила“ повдигна въпроса пред Марина, но тя твърдо настоя традицията да продължи: „Заплатата ти е достатъчна, Норм! Когато решим да си осиновим деца, ще се наложи да преосмислим нещата, но засега… Моля те!“, така че парите от „Зайчетата“ отидоха за болницата „Свети Мартин“. На фона на това… мъртви дечица. Сърцето му се беше свило на камък.

Първият адрес, който посети, беше в Шевал. Неголяма, но приятна къща с добре поддържан двор и люлка, монтирана под едно дърво. Следите, оставени от дете, което вече няма да играе в двора, разстроиха Норман. Може би, зачуди се той, би си струвало да напише книжка и за смъртта…

Дорис Симпсън се оказа слабичка и дребна — все още по-скоро момиче, отколкото зряла жена. Лицето й бе подпухнало от плач, но тя се усмихна, когато видя Норм на вратата.

— Здравейте… — понечи да се представи той, но Дорис го изпревари.

— Влезте! Вие сте Норман Макгайвър, нали?

Той кимна.

— Ние с Люси много харесваме… О, боже! Люси харесваше книгите Ви и… — Дорис притвори за миг очи и си пое дълбоко дъх.

— Моите съболезнования! — каза й Норман тихо. — Знам, че много боли и…

— Аз обаче още не знам. Умът ми… умът ми не го побира! Ето, оттук, заповядайте. Съпругът ми е в командировка, обадих му се по телефона и просто не зная какво да му кажа, когато се прибере… Впрочем защо „Таймс“ толкова се интересува от смъртта на дъщеря ми? Тя… просто…

— Госпожо, случаят ви не е единствен — Норм потърка устата си с пръсти. — Ние… ще стигнем до дъното, обещавам.

— Не е… — Дорис се хвана за касата на вратата на гостната, в която тъкмо го въвеждаше. Не залитна, но опря чело в дървената рамка. Прошепна: — Дори не съм чела днешните вестници.

Докато Норман посегне да я подкрепи, тя вече се бе изправила отново, пристъпи с омекнали колене към дивана и седна.

— Но… докторът… естествена смърт.

— Люси е дванайсети случай за няма и седемдесет и два часа. — Норман въздъхна. — Нищо „естествено“ няма тук. Шефът ми вече уведоми полицията за откритието ни.

— Дванайсети… — Дорис закри устата си с ръце. — Но това е същинска епидемия!

— Нещо убива децата ни, госпожо Симпсън. Може и да е нов вирус… или пък човек.

— Сериен убиец? На деца?

— До утре вестниците ще са пълни с всевъзможни догадки. Но ако има очевидна причина и тя лежи на повърхността…

— Ами… — Дорис сплете пръсти с такава сила, че кокалчетата й побеляха. — Не знам какво би могло да се брои за причина. Не съм забелязала нищо необичайно, нали това имате предвид? Докторите вече ме питаха и аз им казах, че не съм купувала нови храни, не съм променяла диетата на Люси и не съм я водила на пикници или дълги разходки. Всичко си беше както обикновено. Онзи ден съпругът ми купи „Зайчета и хвърчила“ и вечер четях от нея на Люси, както тя обича. Снощи хапнахме рано и я сложих да си легне. Свършихме десета глава на книжката, после я целунах и… — Сълзите начертаха сребърни пътечки по лицето на Дорис, но тя упорито не сведе очи. — Нямате представа… как се почувствах… когато сутринта влязох в спалнята и я намерих студена като мраморна статуя.

Норман я прегърна и я залюля лекичко, макар че от това нямаше да й олекне. Отчаяно се опитваше да задържи собствените си сълзи и мрачно си каза, че това разследване, колкото и важно да е за него, ще му разкъса сърцето — и то неведнъж. Но ако имаше виновник…

— Ако някой по някакъв начин… е отговорен за смъртта на децата… — изсъска Норм през стиснати зъби. — Ще го намеря… и ще го сравня със земята.

Детинско обещание, разбира се. Ако имаше виновник, длъжен беше да го предаде на полицията.

 

 

Следобедът вече преваляше, когато Норман посети седмия си адрес за деня. Този път ставаше дума за дванадесетгодишно момиче, сираче, внезапно изпаднало в кома в болницата „Свети Мартин“.

— Това е стаята — насочи го сестрата. — Не сме пипали нищо, откакто преместиха Силвия в интензивното. Ще искате ли кафе или чай?

— Чай, ако нямате против.

— Ей сегичка, мистър Макгайвър!

Стаята беше единична, малка и бяла — както всяка една болнична стая. До леглото имаше шкафче, а на него лежаха две книги. Отдолу, разтворена, беше „Зайчета и хвърчила“. Отгоре Норм с интерес забеляза томче, наречено „Вещиците“. Смътно си спомняше, че бе чувал за автора, Роалд Дал. На корицата с молив бе надраскано „Хванаха ме!“. Като се огледа, той видя и молива — беше паднал до леглото. Вдигна внимателно „Вещиците“ и погледна към своя роман. Имаше смътно подозрение, че ще бъде разтворен на десета глава — оказа се прав. Поне в три семейства му бяха споменали за десетата глава и това му се струваше малко странно.

Сестрата се върна с малка количка и чая. Закима:

— Виждам, че гледате книгите… Силвия много обича да чете. Откакто дойде тук и не можеше да ходи, ние й носехме доста…

— Да ходи ли?

— Тежко счупване на таз. Но от такива неща не се изпада в кома.

— Разкажете ми, моля.

— Ами, тя е много приятно момиченце. В шкафчето има пълна колекция от вашите книги и постоянно ги препрочиташе. Когато онзи ден й донесоха „Зайчетата“, просто беше на седмото небе. Но колкото по-нататък четеше, толкова по… по-странно се държеше, разбирате ли? Снощи бях дежурна до осем и влязох няколко пъти да я видя. Сиси изглеждаше заинтригувана и разтревожена едновременно. Когато я попитах какво не е наред, тя само сви рамене и ме помоли да извадя това — сестрата посочи книгата на Дал, — не каза нищо. После, към седем и половина, наминах за последен път и я намерих в безсъзнание. Мисля, че ако се бях забавила и десет минути, щяхме да я изтървем. Сега е в интензивното, но… — сестрата безпомощно погледна Норман. — Просто не разбирам какво се е случило.

— Значи децата тук не изпадат често в кома?

— Не и по този начин. Тя не беше болна от нещо, сърцето й е здраво, няма признаци за аневризма… Докторите ще си кажат мнението, но аз не виждам никаква причина за внезапна кома.

Норм потри устните си с пръсти. Попита:

— Може ли да взема „Вещиците“?

— Разбира се. Само да я върнете, че ако Сиси дойде в съзнание… Чакайте, сетих се! — сестрата отвори със замах чекмеджето на нощното шкафче до леглото. — Тя си водеше дневник! Ето.

Не беше редно да чете чужди дневници, но ако попаднеше вътре на нещо, което да придаде по-личен акцент на статията му за разследването… или да й вдъхне емоционалност…

— Благодаря! — Норман взе книгата и тетрадката, които сестрата му подаде. — Боже, главата ми се цепи! От тук се прибирам направо вкъщи. Сестра Хокинс?

— Да?

— Ето визитната ми картичка. Моля Ви, обадете ми се, щом има някакво развитие със Сиси.

Прибра се вкъщи толкова уморен, че едва налучка дупката на ключалката. Забърка си по-силничко питие и седна на любимия си стол под прозореца. Беше не само изморен, но и ужасно разстроен след всичките тези разговори и скръбта, която му се стовари в чудовищни дози. Просто му бе дошло в повече. Взе дневника на Силвия и отгърна на произволна страница. Зачете се, след малко се върна в началото и започна по ред.

Не беше дневник, а по-скоро пространно есе, изградено върху основата на „Вещиците“.

— Какъв ум! Какво въображение! — промърмори по някое време Норман.

Тетрадката започваше така:

ВЪВЕДЕНИЕ:

Ако случайно ви се е случило да не сте прочели „Вещиците“ на Роалд Дал, било защото не четете детски книжки или просто защото не ви е попадала в ръцете, ще се нуждаете от кратко въведение да ви обясни положението.

И така:

Вещици съществуват. Вярвате или не, това е така. Но истинските вещици изобщо не изглеждат като сбръчкани бабета, които яздят метли и имат черни котки на рамото. Напротив — те са свежи и сладки като прасковки и в никой случай не изглеждат опасни. Можете да ги разпознаете по няколко признака; на пръв поглед обаче следващият списък ще ви се стори налудничав:

1. Истинската вещица има остри нокти вместо пръсти.

2. Тя е плешива.

3. Ноздрите й са по-големи от тези на обикновените хора и ръбчетата им са розови и нагънати като мидена черупка.

4. Очите на вещицата са различни от тези на хората. В средата на зениците им има по една точица, която постоянно мени цвета си от огън в лед и обратното.

5. На краката си вещиците нямат пръсти.

6. Слюнката на вещиците е синя.

Е, ще си кажете, такава гадория не би посмяла дори да излезе на улицата. Не сте прави обаче! Както Дал мъдро е забелязал, да се скрие едно подобно изчадие, е дори прекалено лесно — вещиците носят ръкавици и перуки, а едва ли някой би седнал да събува всяка срещната жена, за да погледне краката й! Едни черни очила, бих казала, а също и освежител за уста довършват работата. Така че не се съмнявайте — всяка една срещната жена може да се окаже вещица!

Възрастните обикновено са защитени от вещици именно защото са възрастни. Вещиците мразят деца, те им миришат на най-отвратителното нещо, което можете да си представите. Вещиците преследват и убиват деца — но не и възрастни.

Поне така го е написал господин Дал, но все пак книгата му е била за деца и е трябвало да изглежда не толкова плашеща и страховита, а по-скоро поучителна и забавна. Всъщност мисля си, вещиците ОБИКНОВЕНО не преследват възрастни. Те мразят само децата, но няма реална причина възрастните да не се поддават на магиите им. Преди малко казах ОБИКНОВЕНО, защото има два вида възрастни, които също с лекота могат да станат жертви. Първите са тези, които се пречкат на вещиците. Вторият вид са детските писатели. Можете да ми вярвате, защото съм чувала за мнозина от тях, които, каквото и да си мислят те, аз смятам, че са били нападани от вещици и някои са оцелели. Не знам как е починал господин Дал, но съм сигурна, че по един или друг начин вещиците са го спипали. Казал е твърде много.

Мисля, че вещиците изобщо не изглеждат като невероятни чудовища. Дал просто е разкрасил историята като за деца. Всъщност те навярно имат съвсем нормални крака, ръце, глави и всичко останало. Освен може би блясъка в очите.

Познавах три деца, отвлечени от вещица. Казваше се Мерлина, Мартина или нещо такова. Много свежа и приятна на вид женица, която последователно осинови три от нас, и трите умряха една след друга. Не съм чула нищо повече за нея, но очите й имаха странен блясък, сякаш човек вижда в тях огън и лед. Освен това се чешеше. Косата й беше естествена — аз помолих един от приятелите ми да я дръпне за къдрите — но тя се почесваше непрекъснато по много особен начин… Точно както го е описал Дал.

Есето продължаваше в същия занимателен стил и Норман го изчете с огромно удоволствие. Момичето беше побъркано на тема вещици, но разсъжденията му изглеждаха толкова зрели и разумни! Последният абзац обаче хем го стресна, хем го разсмя.

Започнах да чета „Зайчета и хвърчила“ на Макгайвър и те предизвикаха смут у мен. Стилът му си е същият — забавен и приятен както винаги. Но има нещо друго, което витае над страниците. То ме притеснява. Не бива да забравям, че детските писатели са сред най-омразните хора за вещиците. Мисля си, че го е спипала някоя особено зла вещица и… Боя се да го призная, но май тя е омагьосала книгата! Когато я дочета, ще мога да го твърдя със сигурност.

— Вещица, а? — Норман остави тетрадката и се смя до сълзи. — Боже мой, представям си как някоя дама стои над печатарската машина и прави ли, прави заклинания… Какво си мисли това дете, че хиляди екземпляри могат да бъдат омагьосани за нула време?

Вече в по-добро настроение и със свеж мозък, той си приготви ново питие и се зае да прочете и това, което бе вдъхновило Силвия да пише дневника си — „Вещиците“.

 

 

17 септември

Събуди го телефонът.

— Ало? — немощно каза Норман в слушалката.

Енергичен както винаги, Джими го поздрави ентусиазирано:

— Радвам се, че си още там, човече, имам за теб опреснена версия на онзи списък…

— Още жертви? — Норман разтри слепоочията си. Вчерашното главоболие още се обаждаше, макар и по-слабо.

— Цяла епидемия. Даже полицията вече се притесни. Слушай сега, направи следното — слез и си купи нещо солидно за закуска, вземи си вестника, свари си кафе, прочети статията на първа страница и ела.

— Откъде знаеш, че току-що ставам от леглото?

— Интуиция, човече! Не бе, помайтапих се. Седем часът е, ако не си го забелязал още. Като знам какъв напрегнат ден си имал вчера, бях сигурен, че ще спиш до десет, ако те оставя. А сега на работа! Изпълни препоръките ми и се довлечи насам.

Докато закусваше, Норман прегледа вестника. Освен че съдържаше интервю с лекар, статията на първа страница не му казваше нещо ново в сравнение с наученото от предишния ден. Запали първата си цигара, отпи от кафето и се опита да си спомни какво бе сънувал, преди Джими да го събуди.

Беше сигурен, че е стоял в болнична стая, надвесен над леглото на дете. Момиченцето — десетина-дванадесет годишно — беше много бледо. Имаше късо подстригана светла коса. Очите му бяха затворени, в едната си ръка държеше маската на кислородния апарат. Другата бе завързана за леглото и в нея бе включена система.

— Трябва да повярваш! — каза детето с тих настойчив глас. — Трябва да откриеш вещицата и да я унищожиш!

— Как да се бия с нея? — попита Норм.

— Знаеш как.

Точно тогава телефонът бе звъннал.

Норман замислено отпи от кафето. Сънят определено бе странен, но нямаше нищо чудно, че е сънувал такива глупости — напрегнатият ден си казваше думата. Затвори вестника и едва тогава видя, че заедно с него е прибрал от пощенската кутия и едно писмо. Позна почерка веднага — Марина бе намерила две минутки да му прати вест! Бързо разпечата плика.

„МИЛИ, СТРАШНО МИ ЛИПСВАШ! МНОГО МИ СЕ ИСКА ДА БЕШЕ ТУК ПРИ МЕН, НО ЗНАМ КОЛКО ЩЕШЕ ДА ТИ Е СКУЧНО. КДЗДЖ ЗАСЕДАВА ОТ ОСЕМ СУТРИНТА ДО ДЕВЕТ ВЕЧЕРТА И ЛЕКЦИИТЕ СА ИНТЕРЕСНИ, А АЗ ПОЛУЧИХ СПЕЦИАЛНА ПОХВАЛА ОТ ГЛАВНАТА. НАИСТИНА МИ ЛИПСВАШ ОСОБЕНО ВЕЧЕР. ОБИЧАМ ТЕ, ЦЕЛУВАМ ТЕ, ПРЕГРЪЩАМ ТЕ… ТВОЯТА НАЙ-СКЪПА.“

Изведнъж пръстите на Норман изстинаха и той усети неприятни тръпки да пролазват по гърба му.

КДЗДЖ беше Кралско дружество за защита на децата от жестокости, знаеше добре това от множеството възторжени изказвания на Марина. За КДЗДЖ пишеше обаче и Дал.

— Май наистина си се впечатлил от книжката — каза си Норман, но това не го успокои. Сети се за още нещо — Марина не можеше да има деца. Не обичаше да говори за това, но му го беше споменавала. В очите й имаше блясък на огън и лед. Освен това имаше и навика често да се почесва по главата. Страдаше от някаква специфична екзема — „съвсем като сенна хрема, това е алергия и се причинява от прах“, както бе казала. Силвия бе описала една такава жена в есето си и…

— Глупости! — изсумтя Норман и смачка фаса си в пепелника. След малко сам се скастри за подозренията: — Ама стига де!

Ако Марина беше до него, нямаше и да му хрумне да се усъмни в невинността й, нали?

Посегна за нова цигара, запали я и нервно дръпна няколко пъти. Добре де, нямаше нищо по-лесно от това да провери. Нали така правят добрите репортери? Блъвна облак дим и вдигна телефона. Първо се обади в болницата, установи откъде точно идва Силвия, и си уговори час за посещение. После се обади в дома, откъдето беше момичето.

— Добро утро, сестра Клементин е на телефона! — каза топъл мелодичен глас.

— Съжалявам, че ви звъня толкова рано, но…

— О, не се притеснявайте, това ми е работата — да помагам на хората! С какво мога да ви бъда полезна?

— Вижте, журналист съм от „Нелия Таймс“ Провеждаме едно разследване и ме интересува дали жена на име Марина Хелман е осиновявала деца от вас.

— Нямам право да ви дам такава информация, господине…

— Ще ви продиктувам телефона на редакцията на вестника. Или, още по-добре, вземете го от указателя, за да сте уверена, че… Както и да е, попитайте там за случая с децата и кой се занимава с него. Името ми е Норман Макгайвър, домашният ми телефон ще ви го…

— Макгайвър ли казахте? По онзи случай? Имате среща днес с нас и ни дадоха телефона ви. Ей сега ще ви позвъня. Изчакайте!

Сестра Клементин се обади след по-малко от минута.

— Мисля, че всичко е наред! — съобщи му тя. — Бях длъжна да проверя, нали разбирате… Случаят е… деликатен.

— Няма нищо! Сега ще ми кажете ли дали…

— Както казах, случаят е деликатен. Постарахме се да държим медиите настрана и да не превърнем трагедията на една достойна жена в цирк.

— Да разбирам, че е имало осиновявания?

— И трите деца са жертва на нещастни случаи. Сам разбирате, че мъката на осиновителката им.

В настъпилата тишина Норм с трепереща ръка си взе нова цигара. Осъзна, че ненужно силно натиска колелцето на запалката, едва когато възглавничката на палеца го заболя след няколко опита да изкара огънче.

— Там ли сте още? — окашля се накрая сестра Клементин.

Норман пъхна палец в устата си — Марина щеше да целуне ожуленото и да му изгука какво голямо бебе е — и смотолеви:

— Нещо такова, да.

— Не позволихме четвърто осиновяване — увери го сестрата. — Въпреки че госпожа Хелман ни заплаши с последици от страна на… — тя зашумоля с документи — на КДЗДЖ каквото и да е това.

Кух и в безтегловност, при поредния опит Норман успя да запали цигарата си и се чу да казва:

— Благодаря Ви, сестра, няма нужда да задълбаваме, тази информация ми беше достатъчна.

— Ако нямате други въпроси, трябва да вървя — сестра Клементин си пое остро дъх. — Трябва да… да приготвя двете малки ангелчета от вчера.

— Имате още смъртни случаи ли? Моите съболезнования.

— Благодаря — тросна се сестра Клементин. — Вижте, наистина трябва да вървя.

Норм се ухапа по бузата, но почти не усети болка. Струваше му се, че може да си залепи цигарата на ръката и пак нищо няма да почувства.

Проверяваше измислици за „вещици“. Не, по-лошо: вярваше им. А междувременно умираха деца…

— Бихте ли ми казали дали жертвите не са чели случайно „Зайчета и хвърчила“?

— Това пък какво общо има?

— Не е заради личната ми слава, уверявам Ви! Даже ще попитам конкретно: дали книгата е била прочетена до десета глава?

— Да. Аз самата я четох вчера на горките гълъбчета.

— Благодаря, сестра. Още веднъж — моите съболезнования за загубата на децата.

След като привърши разговора, Норман постоя известно време със слушалката в ръка. После извади списъка от предишния ден и методично се обади на всички, които беше посещавал. Като се започне от Дорис и се стигне до сестрата в болницата, хората единодушно твърдяха, че „Зайчета и хвърчила“ е била прочетена до десета глава малко преди нещастието.

Последното му обаждане беше до Джим:

— Слушай, човече, няма да мога да дойда! Мисля, че попаднах на следа. Струва ми се, че… Виж, хвани някого да прозвъни всички по днешния списък и да пита дали „Зайчета и хвърчила“ е била четена на децата. Ако е така, направо звъни в полицията да изземат незабавно целия тираж на книгата. Трябва да се пусне предупреждение и по радиото и…

Пет секунди звънтяща тишина отсреща в слушалката, преди Джим да избухне:

— Какво?! Ти да не откачи?!

— Аз… — Норман замълча за миг. Беше лесно да се каже „изземете“, но не можеше да говори за вещици с Джими. Нали?

— Норм, там ли си?

— Да!

— Подозираш ли нещо във връзка с книгата? — попита Джим уморено.

— Мисля, че страниците около десета глава са отровени.

— Глупости, правени са анализи на децата за…

— Има и неоткриваеми отрови, човече, извършителят не е глупак! Аз тръгвам по следата, ще се чуем скоро.

Половин час по-късно Норм вече беше в болницата. Слава богу, натъкна се на вчерашната сестра и тя без проблеми го преведе до стаята на Силвия. Той вече знаеше какво ще види в леглото — дребното бледо момиченце със светла коса бе същото от съня му.

— Прекрасна е! — прошепна той.

— Много симпатично дете наистина! Наред ли е всичко?

Норман изтри напиращите в очите му сълзи и кимна:

— Да! Да, разбира се! Дано се оправи.

— Пациентите в кома са непредвидими, но… — сестрата деликатно замлъкна.

Норм седна на крайчеца на леглото и взе в дланта си свободната ръка на детето.

— Как да се боря? — попита съвсем тихо той.

Силвия не отговори. Гърдите й равномерно се повдигаха и спускаха под действието на машината.

— Как да се боря? — повтори той и изведнъж се сети за съня.

„Ти знаеш!“, бе казала Силвия. И той наистина знаеше. Изправи се със светнало лице.

След като излезе от болницата, първата му работа бе да се отбие в една книжарница и да си купи „Зайчета и хвърчила“. Имаше и авторски екземпляри вкъщи, но не искаше да се прибира. Вече бе тръгнал на път и ако се върнеше, решителността му можеше да се изпари.

 

 

17 септември, следобед

Беше шофирал цял ден. Ръцете го боляха от стискането на волана. Навън дърветата се поклащаха нерешително, но изгледи за буря нямаше.

Прочете „Нелия Таймс“, когато спря в някакъв мотел да пийне кафе. Джим беше прав за епидемията. Статията беше изключително тревожна — още 36 потвърдени жертви сред децата само в Бътчървил, както и поне 50 в останалата част от Нелия. Естествено, нямаше нито ред за някакви подозрения към книгата.

— Може би така е по-добре — каза Норман на празната кола. — Ще мога да спипам дружеството по бели гащи!

Докато караше към Борн-он-Бийф и гледаше люлеещите се върхари на дърветата, внезапно се запита защо толкова се притеснява дали ще има буря.

Когато се бе запознал с Марина, имаше буря и не валя. В началото го бе помислил за нещо странно, но по-късно свикна с явлението — същото се случваше един-два пъти месечно, Марина дори се смееше, че бурите я съпътствали при вземането на важни решения. То така си и беше, даде си сметка Норман. Винаги, когато предстоеше да се случи нещо важно в живота им, се извиваше буря. Вятърът беше страхотен, когато се обади на Марина да я покани да живее при него. Когато й предложи брак, отново имаше буря. Буря имаше и когато… Той рязко натисна спирачката и за малко щеше да загуби контрол над колата. Да, буря имаше и когато пишеше десетата глава. Тогава вятърът ви цял ден, а вечерта Марина беше уморена и не се чувстваше добре. Помоли го да й среше косата и после си легна. Май това беше и единствената им нощ, без да правят любов. Норман превключи на първа и отново потегли. Мислите му все бягаха към секса. Не се считаше за страхотен любовник, но умееше да се оправя с жените. С Марина обаче беше друго. Не бе срещал жена с такава алчна утроба. Понякога имаше чувството, че може да влезе целият в нея. Тя винаги беше готова за секс, чувствена, влажна и толкова лакома! За миг сякаш усети съблазнителната миризма на Марина и сепнато погледна през прозореца. Вятърът се усилваше.

Пристигна в Борн малко след седем часа. Градчето беше тихо и полупразно след края на курортния сезон. Имаше само един наистина голям хотел и Норм се насочи нататък. Както му бе казала Марина, дружеството обхващаше поне триста жени — е, нямаше къде другаде да се настанят на едно място толкова много хора.

На рецепцията скучаеше самотен администратор.

— Здравейте! — сепна го Норман. Имаше чувството, че през последните дни фразата направо се е изтъркала от използване.

— Нямаме свободни стаи, опитайте другаде — отвърна му рецепционистът.

— Не идвам за стая, търся жена си. Казва се Марина Макгайвър и трябва да е отседнала тук…

— Един момент.

Докато чакаше, Норман се огледа. В дъното на фоайето имаше облицована с кожа врата, до която стоеше табелка: „Годишна сбирка на КДЗДЖ“

— Действително имаме такъв гост, господине. В момента е на заседание в онази зала. Ей, много приятни дами! — Рецепционистът се ухили и смигна. — До една са все натруфени и такива изискани… Да ти е драго да ги гледаш!

— В онази зала, казвате?

— Да! Ще свършат след около половин час, предполагам, защото вечерята се сервира в осем.

— Ще ги почакам, ако е удобно.

— Надолу по улицата има кафене, ако желаете…

— Благодаря! — Норман се упъти към най-близкото кресло.

Точно в осем прозвуча гонг и малко по-късно вратата на залата се отвори. Отвътре се заизсипваха жени на различна възраст — до една натруфени и хубавки, както ги беше описал рецепционистът. Норман забеляза сред тях Марина и й помаха.

— О, Норм! — Тя се хвърли в обятията му. — Какво правиш тук?

— Доскуча ми без теб и дойдох да те видя! Надявам се, че няма да ти преча?

— Ще хапнеш с нас, нали? Как върви книгата?

— Липсваше ми!

— И ти ми липсваше! Запознай се, това е Мелиса Невъруотър, Главната.

— Главната какво?

Председателката, искам да кажа!

— Аз пък си помислих, че е Главна вещица! — подметна Норм.

Марина трепна и сведе очи, макар и само за миг.

— Толкова сте красива, че просто няма как да сте нещо друго — завърши с комплимент към Главната журналистът.

— Благодаря, господин Макгайвър! — Мелиса се усмихна. — Надявам се, че ще Ви бъде приятно с нас!

Аперитивът беше чудесен. Членките на дружеството бъбреха една с друга и изглеждаха весели и доволни, но Норм забеляза няколко изпълнени със страхопочитания погледи, отправени към Главната. Освен това всички присъстващи жени се почесваха точно като Марина. Можеше да допусне, че съпругата му страда от рядка алергия, а той самият си фантазира за вещици, но триста и няколко жени да имат същото заболяване… Все пак в дружеството едва ли биха подбирали членовете си точно по такъв признак. А и в очите на всичките се виждаха отблясъци — огън и лед, лед и огън…

— Е, дами, заседанието ще продължи след половин час — обяви Главната след десерта. — Ще се радвам да успеем преди лягане да изчерпим дневния ред!

Марина изведе Норман от ресторанта и заедно се качиха в стаята й. Щом затвори вратата, от лицето на жена му изчезна всякакво дружелюбие.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Макгайвър? — попита го тя студено. — Нямам ли право поне веднъж годишно да прекарам десетина дни на свобода от теб?

— Скучно ми беше, скъпа — оправда се Норм.

— О, значи, скучно ти било? А когато теб те няма с дни по следите на репортаж, за мен не е скучно да седя сама, нали?

— Но скъпа…

— Сега влизам на заседание и на излизане не искам да те виждам наоколо! Ще се върна вкъщи другата седмица и тогава ще разискваме подробно провинението ти, а сега — изчезвай.

— И какво толкова правите тук, че съм опасен за теб? Магии?

Марина го погледна и този път ледът и огънят в очите й бяха обхванали целите ириси.

— Магии! — изръмжа тя. — Обмисляме как да изтребим децата в Нелия!

В гласа й прозвуча подозрителна нотка искреност.

— Добре, отивам си — вдигна ръце Норм. — Но имай предвид, че те обичам и ми липсваш.

— И ти на мен ще ми липсваш! — вече по-спокойно отвърна Марина. — И карай внимателно!

Норман се спусна по стълбите и отиде до колата си, но само взе оттам „Зайчета и хвърчила“. Върна се във фоайето.

Администраторът не се виждаше никакъв. Като кимна доволно, Норм се вмъкна в залата.

Както и бе предположил, в дъното имаше сцена и кулиси — удобно място да се скрие всеки ентусиазиран зяпач. Той се намести зад купчина дъски и плат, струпани в дъното. Можеше да вижда част от залата, но оттам едва ли щяха да го забележат.

Жените от дружеството започнаха да влизат в залата на групички. Настаняваха се по местата си и разговорите постепенно стихнаха. Накрая на сцената се качи Главната.

— Вечерята, дами, ни прекъсна на мястото, в което се уточняваше средството за следващата книга на Макгайвър. Какво правеше тук това псе, Марина?

— Просто му доскучало!

— А, така ли? Е, Криста, как вървят нещата с твоя човек?

— Предполагам, че ще ми предложи брак след около седмица.

— А филмът?

— Става чудесен. Хората ще се избиват да го гледат.

— В такъв случай, Марина, може би ще е по-добре да се отървем от Макгайвър?

— Наистина ли? — Марина се изправи. Норман видя лицето й и го побиха тръпки. Тя изглеждаше толкова доволна от идеята, че чак бе забравила за приличието и се чешеше яростно.

— Може да ни гледа някой! Прозорците са ниски! — сряза я Главната и Марина веднага спря да се почесва.

— Ваша Великост — обади се друга от жените, — лесно бихме могли да направим магията…

— Не сега! Той има достатъчно път до вкъщи, ще му устроим катастрофа на магистралата! Нека разгледаме плановете на Криста за…

— Почакайте! — обади се Норман и излезе на сцената. — Мисля, че осъденият има право на прощално слово.

— Какво правиш тук, мръсен червей? — смути се Главната.

— О, нищо особено! Само исках да ви прочета един откъс, дами, след което се оттеглям!

Вещиците от КДЗДЖ до една го гледаха с омраза и ярост, а очите им блестяха ли, блестяха… За миг Норм хвърли поглед през прозореца и видя дърветата да се огъват като кибритени клечки под напора на вятъра. Ако допреди няколко минути се бе колебал, то сега вече нямаше и капка съмнение. Обичаше Марина — тя бе най-хубавата жена в живота му и независимо дали се бе влюбил в нея чрез магията й, или сам по себе си, болката от загубата й щеше да бъде еднакво голяма. Но много повече го болеше за децата, които беше убила чрез него… Разтвори „Зайчета и хвърчила“ на десета глава и зачете плавно:

— И така, след като сглоби сала си от борови клонки, Биди се зае с хвърчилото. Знаете ли как се прави хвърчило? Не? Тогава ще ви разкажа…

— Млъкни! — сурово му нареди Марина.

— … връзвате здраво на кръст и…

— Спри веднага! — изкрещя му Главната. Истерията в залата нарастваше, но Норман не се отвлече нито за миг. Четеше тихо и спокойно, убеден, че магията ще достигне до всяка една от противните вещици, изправени пред него. На няколко пъти усети мощ, която се опитваше да отнеме гласа му, но децата — мъртви, умиращи, бъдещи жертви — бяха по-силни от магията. А и защото има магии… и магии, както му бе казала в съня Силвия.

— Така че Биди завърза връвчицата на готовото хвърчило за мачтата и бутна сала си във водата. Вятърът издърпа хвърчилото от лапите му и го издигна високо в небето. Салът се понесе над водата, следвайки вятъра, а Биди се засмя щастливо — завърши Норман глава десета.

Вещиците се бяха проснали по столовете си омаломощени. Не знаеше какво са се опитвали да приложат върху него, но изглеждаха изчерпани.

— Приятна вечер, дами! — пожела им той и излезе от залата.

 

 

19 септември

След изтощителните два дни на път Норман си позволи да си отспи добре. Нощта веднага след сблъсъка си с КДЗДЖ прекара в мотел до Бърн. Беше се прибрал у дома едва предишния следобед и се събуди след десет сутринта. Виеше му се свят. Смътно си спомняше, че телефонът е звънял. Главата го болеше. Мисълта, че никога повече няма да види Марина, му приличаше на кървяща рана в сърцето, но въпреки това усещането за паднал от плещите му многотонен товар го заливаше с еуфория. Първата му работа бе да вземе вестника и да го прочете от край до край.

„ТАЙНСТВЕНАТА ЕПИДЕМИЯ ВЗЕ 370 ЖЕРТВИ“ — гласеше заглавието на първа страница. В статията се казваше, че през последните двайсет и четири часа не е починало нито едно дете. Последната и най-масова жертва били триста и седемдесетте членки на КДЗДЖ, издъхнали тайнствено по време на заседанието си предишния следобед. Същата вечер в съзнание бе дошло момиченцето от болницата „Свети Мартин“. Щателно изследваните за отрова „Зайчета и хвърчила“ не бяха дали положителен резултат. Лекарите смятаха, че смъртните случаи може да са причинени от вирус.

Норман се засмя, запали си цигара и вдигна телефона.

— „Свети Мартин“, добър ден! — отговориха отсреща.

— Добър ден! Аз съм Норман Макгайвър. Прочетох във вестника, че Силвия е дошла в съзнание. Имам две нейни книги, които обещах да върна. Ще бъде ли удобно да я посетя?

— Разбира се, господин Макгайвър! По принцип посещения се правят след четири, но тя много ще се зарадва да ви види.

Силвия беше преместена обратно в старата си стая. Норман се усмихна, като видя „Зайчетата“, разтворени в скута й.

— Здравей, Силвия! — каза й той.

— Здравейте! — тя му се усмихна в отговор. — Книгата е прекрасна! Сега вече…

Сестрата тихо излезе и затвори вратата.

— Благодаря ти, моето момиче! — Норман се приближи и взе ръката на Сиси в своята. — Спаси ми живота!

— Не Ви разбирам…

— Ти, Дал и твоят дневник. Никога нямаше да се сетя сам за вещиците. Освен това те сънувах — и ти ми даде оръжието, с което да се боря с тях!

— И аз ви сънувах. Питахте ме с какво да се борите. Е, какво направихте?

— Четох им „Зайчета и хвърчила“!

Силвия се засмя:

— Това е чудесна идея, господин Макгайвър! Даже е гениално! Боже, не, представям си стотици вещици, които се почесват и ти крещят, а ти си четеш преспокойно… Страхотно! Но… Коя беше вещицата, която…

— Жена ми!

— О, толкова съжалявам! Нима не…

— Да ме заболи ли? Да, много боли! Но като си помислих за теб и за всички останали…

— Благодаря! — Силвия притвори очи. — Иначе щях да умра, нали?

— Ъъъ… — Норм преглътна и трескаво смени темата. — Мисля, че ти дължа страшно много. Ето защо искам да те поканя на един уикенд. Да речем, разходка до зоологическата градина, вечеря в някой ресторант, посещение на лунапарк…

— Звучи чудесно, но съм в гипсово корито.

— Ще ти мине като на кученце, не се съмнявай! До следващата ми книга ще бъдеш готова за приключения! Слушай, искаш ли заедно да напишем книга? Можем да я наречем „Сафари за вещици“ и в нея ще се разправя за един мъж, чиято съпруга е вещица, а осиновената им дъщеря… Какво ще кажеш да започнем още утре?

Силвия го погледна кротко и се усмихна:

— Ще стане страхотен хит, нали?

Дърветата навън бяха неподвижни.

Варна, 1 — 2.07.94 г.

* * *

Послепис от автора (2017 г.)

Идеята за детската „Зайчета и хвърчила“ впрочем, не ме остави на спокойствие и след завършването на разказа. Така през лятото на 1996 г. се появи едноименната книжка, която в момента може да се намери свободно в нета, например в „Читанка“. Не, десетата й глава НЕ Е смъртоносна. Но все пак внимателската.

Край