Елена Павлова
Магазинът в Белвю

Камионетката с мъка допълзя до билото на хълма. Пол отби встрани и изключи двигателя. Не знаеше какво го очаква отвъд гъстите храсталаци, които му закриваха гледката, но и нямаше чак такова значение: път, град, ниви, щеше да е все едно.

— Хайде, Шефе, да се разтъпчем! — Пол отвори вратата и скочи на асфалта. Целият се беше схванал от дългото шофиране.

Шефът надникна навън и тромаво се спусна при стопанина си. Беше огромен дог, бял на черни петна, нелепо намацани като по панаирджийски фургон. Пол често му се смееше — но не и на несигурните му стъпки напоследък. Шефът остаряваше. Преди седмица навърши десет години, а за договете това е преклонна възраст. Недочуваше и недовиждаше, костите се очертаваха под кадифената кожа на посивялата му муцуна…

Скоро, помисли си Пол, Шефът щеше да си отиде. Въздъхна и потупа кучето по главата.

Проблемът не беше в остаряването на Шефа, а в Пол.

— Да скърбя за загубата на едно куче… Какъв глупак съм, а? — той се засмя. Майка му не би го разбрала. Нито старите му приятели. Заобиколи храстите и се взря надолу, към разкриващата се от хълма гледка.

Долината по есенному се кипреше в жълто и оранжево.

Пътят криволичеше между дърветата и стигаше до малко китно градче. Ниските къщи с червени покриви се гушеха в идилични морави, които още пазеха по малко зелена трева. В далечината ги обрамчваха дълга фабрика и редица сиви бараки — може би птицекомбинат. Откъм хълма беше разположена голяма лъскава бензиностанция. В центъра на градчето се виждаха и две-три по-масивни сгради — кметство, училище и болница може би — и до тях стърчеше модерен супермаркет със стъклени покриви и обширен паркинг.

Шефът изсумтя.

— Не е чак толкова лошо място — опита се да го убеди Пол. — Пък и вече привършваме парите. Ако успеем да си намерим работа, ще зимуваме тук.

Шефът потри муцуна в дланта му.

— Да, приятелче, и аз те обичам! — Пол смачка гальовно ушите му. — Е, да се вмъкваме в каруцата и напред!

Камионетката беше светлосин микробус „Ашбин Хатчет“, който Пол сам бе превърнал в кемпер. Имаше малка печка, хладилник, сгъваемо легло, шкафче за книгите му, ракла за дрехи и дори миниатюрна тоалетна с баня. Като кучето и бусчето си беше старичко, но още се държеше. Как щеше да се оправя, след като и машината го изоставеше, Пол нямаше представа. Засмя се — днес твърде много мислеше за самотата.

— Живей и се радвай, докато има на какво — смигна той на Шефа и му помогна да се качи в кабината. Запали двигателя и полека се пусна по нанадолнището.

Около триста метра по-надолу подминаха табела с надпис „БЕЛВЮ. 9000 ЖИТЕЛИ. ДОБРЕ ДОШЛИ!“. Бензинът беше понамалял, но Пол не спря да зареди — парите като нищо щяха да му трябват за стая в хотел или за нещо друго, ако решаха да се установят в града. Така че продължи към долината.

На пръв поглед Белвю му се стори симпатичен. Пол караше бавно по главната улица и се оглеждаше. Баровете и супермаркетите често имаха нужда от работници — същото, но в по-малка степен се отнасяше до фермите и фабриките. Табло с обяви би го ориентирало най-добре. Вместо това обаче зърна оръфана жълта хартийка, закачена на една от витрините. Спря и се върна да я прочете.

„КОЛОНИАЛЕН МАГАЗИН НА СИЛВЕСТЪР“ — гласеше табелата над вратата. Листчето осведомяваше, че: „Магазинът набира работници. Добре дошли са всички желаещи с широк спектър интереси. Предлагаме безплатна квартира и храна. Добра заплата“.

Пол изхъмка, но паркира камионетката отпред. Шефът вдигна глава, погледна го и отново задряма. Имаше съвсем ясна представа, че трябва да седи на седалката и да си трае. Пол го потупа утешително и влезе в магазина.

През опушените стъкла на витрината влизаше твърде малко светлина. Помещението бе потънало в полумрак и няколко мъждиви крушки във вътрешността напразно се опитваха да го разсеят. На около пет метра навътре от входа магазинът бе преграден от широк остъклен тезгях. Зад него се виждаха два стелажа с различни стоки и дълъг сигурно петдесетина метра склад с мрачни полици, загърбили всеки потенциален клиент. Въпреки сумрака и грозотата магазинът имаше неустоима атмосфера. Наредените на тезгяха тумбести буркани с бонбони смътно напомняха на Пол за детството му. Миризмата на прах, платове, бои, лакрица и нафталин се смесваше в балсам за душата. Човек се чувстваше особено уютно в този магазин!

Иззад стелажите излезе момиче в семпла синя престилка, която обаче не можеше да скрие ослепителната красота на притежателката си. Равномерно затропа с токчета и се насочи към Пол. С дълбок, алтов глас попита:

— Мога ли да ви услужа с нещо?

— Ами… — Пол се опита да се вземе в ръце. — Имате ли бонбони с черешов пълнеж?

Глупав въпрос, просто му се изплъзна от устата. Помнеше — тогава да е бил седем или осемгодишен — как в колониалния магазин в родния му град продавачът със съжаление съобщава на майка му, че фабриката „Захарни радости“ е фалирала и…

— С черешов? — момичето се усмихна. — За тези ли питате?

Тя се наведе и извади изпод тезгяха тумбест буркан, пълен до гърлото с малки червени бонбончета.

Пол ги зяпна. Спомняше си как майка му винаги му купуваше по една лопатка, когато отиваха в магазина, а старият мистър Слейд ги теглеше на голямата си везна…

Момичето ловко загреба една лопатка от бонбоните и ги сипа в лъскава торбичка. После ги постави на везната, извади две, запечата торбичката и я подаде на Пол.

— Половин нюлър! А това е от заведението, безплатно! — Тя сложи едното бонбонче в ръката му и лапна другото.

Пол внимателно пъхна бонбончето под езика си. Вкусът си беше същият — напомняше за черни сочни череши, които оцветяват устата и дланите ти във виолетово… Захарната обвивка се стопи и отвътре бликна пълнежът, гъст и сладък сироп, фантастичен като домашно черешово сладко.

— Господи! — Пол отвори очи едва след като бе изсмукал всичко. — Знаете ли от колко години не бях вкусвал такива бонбони?

— Ние тук имаме всичко! — Момичето се засмя. — Ама вие май не дойдохте само за черешови бонбони, права ли съм?

— Видях обявата отвън и си помислих, че… — Пол прехапа устни. — Но мястото сигурно отдавна е заето!

— О, не, напротив! Елате, Силвестър е отзад! Впрочем аз съм Марла Дженкинс!

— Пол Джеймис! — Той на свой ред подаде ръка. — Слушайте, а дали няма да имате и от „Рекс Корн“, онези захаросани бисквитки за закуска…

— Казах ви, че имаме всичко!

— А от кучешката храна „Лейзи доги“? Старият Шеф страшно я обичаше, когато беше на три-четири години… Но от години не съм я срещал.

— Пол — Марла сложи ръка на рамото му, — тук имаме абсолютно всичко, повярвай ми! Хайде, хапни си още едно бонбонче и ела да се запознаеш със собственика!

Те минаха край дългите стелажи със стоки и стигнаха до дървената врата в дъното на склада. Пол засмука трето бонбонче, докато Марла му отваряше и го въвеждаше в симпатична заличка с дървена маса за билярд — не от новите, дето са само желязо и пластмаса, а с дялани извити крака, зелено сукно и тежки дървени топки. Залата имаше две врати: на едната пишеше „Стоки“, а на другата — „Управител“.

— Почукай, влез и кажи на Силвестър за какво си дошъл. — Марла дружески потупа Пол. — Ще те чакам и може да изиграем един билярд, какво ще кажеш?

Вместо отговор той й подаде пликчето и тя си взе бонбон. После Пол почука, чу дрезгава покана отвътре и влезе.

Кабинетът на управителя беше задимено помещение с овехтели тапети, солидно дървено бюро и лампион на него. Беше като изровен от миналото, но уютен и симпатичен досущ като кабинета на Слейд едно време… Иззад бюрото се надигна дребен старец с бяла коса и пенсне:

— Здрасти, здрасти! Черешови бонбони, а? Чудесен избор, наистина чудесен.

Старецът беше… като повей от детството. Нямаше никаква прилика със Слейд, но косата, пенснето, походката… Пол все едно се беше върнал в онова ласкаво минало, за което толкова често си спомняше.

— Вземете си бонбонче! — предложи пликчето той.

— Лекарят ми забранява! — въздъхна старецът, но се ухили: — Е, да вървят по дяволите всички конски доктори! — Бръкна в торбичката, лапна бонбончето си и по лицето му се разля изражение на пълно блаженство.

— Видях обявата отвън и си помислих, че… — окашля се Пол.

— Търсиш къде да презимуваш, а? — присви очи старецът.

— Всъщност да! — призна си Пол и добави: — Дванайсет години обикалям страната с бусчето на татко и десет — със стария Шеф…

— Шефът трябва да е кучето ти?

— Да, дог. Но той остарява и…

— Ще трябва да се разделиш с него? — Старецът тъжно се усмихна. — Какво да се прави, такива са времената! Може би трябва да му купиш замяна? Сигурно ще е щастлив да гледа как край него расте малко кученце?

Как тъй стигнаха от обявата за работа до покупка на куче, изуми се Пол, но обясни:

— Мислил съм по въпроса, но… Голямото куче си е голяма отговорност, пък и аз вече не съм на трийсет.

— Нямаш пари, с други думи?

— Иначе нямаше да съм тук. — Пол се засмя криво.

— Е, дошъл си тогава на правилното място, момко. Нека ти обясня правилата — първо, докато работиш за мен, не искам да стъпваш в онзи боклук, супермаркета. Второ, ще живееш отзад — имам две свободни стаи и кухня. Кучето ти няма да ми пречи. Трето, работното ти време е от девет сутрин до пет следобед, събота е почивен ден, неделя си до два. Без изключения и по празниците. Четвърто, имаш правото да си взимаш всичко, което ти потрябва от магазина — но да е в количество, колкото ти е необходимо за теб самия и за кучето. Пипна ли те да крадеш… Дотук беше. Започваш от утре, устройва ли те?

Пол кимна с благодарност.

„Двете стаи и кухня“, за които бе говорил старецът, се оказаха всъщност малко самостоятелно апартаментче с изглед към обраслия с трева вътрешен двор. В спалнята имаше голямо легло с табла и нарисувани на нея лебедчета, две нощни шкафчета и дискретен лампион. В гостната — канапе, две кресла, скрин, празна библиотечка и малък бар под прозореца. В кухнята Пол намери хладилник и печка, пералня, та дори и комплект съвсем запазени съдове. Беше малко поостаряло, но много приятно жилище.

Пол тъкмо приключи с подреждането на багажа си, когато на вратата се почука. Шефът излая по стар навик и посрещна Марла с дружески размахана опашка.

— Е, квартирата май ти допада, а? Веднага си личи, че някой вече живее тук.

— Да, по куфарите! — засмя се Пол.

— Силвестър ме прати да ти кажа, че май пропуснал да ти спомене, но да се чувстваш поканен да дойдеш с мен в магазина и да си вземеш каквото ти трябва за кучето — паници, дюшечета, нали се сещаш? Също и за вечерята да ти помогна. Пък и трябва да ти покажа това-онова, нали разбираш? Ела!

Върнаха се в магазина ръка за ръка. Покрай Марла изведнъж му стана горещо и Пол се засмя, докато влизаха между стелажите, понеже проблемите с Шефа и буса, и всичко останало направо му бяха излетели от главата. В крайна сметка имаше отличен дом за през зимата, работа… Какво повече би могъл да иска?

— Ето тук, на трети ред, са стоките за домашни любимци — каза Марла. — Тръгваш и си избираш каквото ти трябва.

— Как са подредени?

— Според желанията ти — тя се засмя. — „Лейзи доги“, нали това искаше? Ето ги тук!

Пол спря пред стелажа и се усмихна още по-широко. Както в добрите стари времена — спретнати редици купи, храни, постелки, играчки, всичко, произведено от любимата му (и на Шефа) фирма. Взе едно дюшече, стойка с две паници — да не се навежда догът — два пакета суха храна и две консерви.

— Играчки? — предложи Марла.

— Не тази вечер. Шефът е достатъчно уморен от толкова преживявания… Боже мой, тук наистина има всичко! — Пол премина към стелажа с продукти. — Ето ги любимите ми „Рекс Корн“! Утре ще ги има пак, нали? Не сънувам, кажи ми!

— Ние имаме всичко винаги щом ни потрябва — Марла се засмя. — И не се презапасявай, тук винаги ще има пресни продукти!

— Да, разбира се! — Пол взе една кутия „Рекс“, прибави половинка хляб със сусам (майка му беше купувала такъв само в неделя, но после и той изчезна), взе две пържоли във вакуум, а за десерт се спря на кутия сладолед.

— Нямате хладилник обаче… — каза той след кратък размисъл.

— Гарантирам ти, че месото не е развалено и сладоледът не се е стопил! Пипни! Кутията е ледена!

Пол поклати глава и тръгна обратно към изхода:

— Не ща и да питам. О, чакай, ето нещо чудесно! — Свали от рафта една бутилка червено вино и прочете на глас етикета: — „Вино от гористите хълмове“. Отлежало и с плодов послевкус. Марла…

— Да?

— С радост бих те поканил на вечеря, но… Не знам дали ще ме разбереш, но бих искал да остана сам и да се порадвам на късмета си.

— Разбирам те чудесно! — Тя кимна. — Утре вечер може би?

— Защо не? Ще… Ще сготвя нещо вкусно, не храна от пакетче! Ще пием шампанско… Ще…

— Утре, Пол!

— Да, утре. — Той притисна по-силно пакета с покупките си и пресече двора. — До сутринта, Марла!

— Приятна вечер, Пол! И добър апетит!

Шефът се отнесе с подозрение към новото си дюшече, но бе безкрайно доволен да открие „Лейзи доги“ в купичката си. Погълна за нула време порцията и се помоли за още. Не му се беше случвало да го прави от две-три години.

Пържолите, хлябът и виното бяха превъзходни. Имаха по-различен вкус. Месото, което човек си взима от магазина, идва от изкуствено угоявани телета. То е някак сивкаво и безлично. Хлябът е от безкрайни блокове жито, което не е усетило ласката на грижлив стопанин. Дори виното се прави от механично обработвани лозя… А в магазинчето на Силвестър всичко беше по-инакво. Човек буквално можеше да усети, че телетата са расли с майка си на полето, пшеницата е сята на ръка и жъната със сърп, върху гроздето са тъпкали боси крака… Просто беше различно. Пол излапа сладоледа си със същото удоволствие — сметана и жълтък, това беше, никакви изкуствени примеси, само каймакът на мляко от грижливо гледана крава и яйце от домашна кокошка…

В жилището нямаше нито радио, нито телевизор, но на Пол не му и трябваха. След вечеря се настани на канапето до Шефа и около час чете на кучето „Врата към лятото“, любимата си книга от Хайнлайн. После оправи леглото и си легна. Дюшечето на дога беше сложено до кревата, но към полунощ Шефът се намъкна под юргана. Пол спеше и се усмихваше. Бе така щастлив за пръв път, откакто навърши осем години.

Шефът го събуди в седем.

— Време за разходката ти, а, приятелю? — Пол се протегна. — Добре, ставам!

Тревата по двора бе покрита със скреж. Шефът енергично се зае да маркира няколкото храста по улицата.

Толкова рано сутринта Белвю беше още сънен. Не се виждаха хора, не се чуваха автомобили, а въздухът беше свеж и ухаеше на гора. В началото Пол потреперваше от студ, но след няколко минути бърз ход се стопли и се почувства съвсем добре. Шефът подтичваше наоколо и душеше дърветата. Да излязат от града, им трябваха десетина минути, но Пол не си позволи да се увлича. Преди една-две години би вървял с часове из гората, но сега Шефът лесно се уморяваше и след като пообиколиха, бързичко свърнаха назад. Докато стигнат до магазина, Шефът вече бе поизгубил първоначалния си ентусиазъм. Дори и такава половинчасова разходка бе необичайно дълга за него напоследък, ето защо Пол се радваше и на това. Само преди няколко дни Шефът би започнал да мрънка още на първия завой. Сега вместо уморено да се просне на дюшечето си, той се настани до масата в кухнята и настояваше да получи закуската си.

„Рекс Корн“ си бяха така вкусни, както Пол ги помнеше от детството си. Напълни една купа с бисквитките, заля ги с вряло мляко и се нахвърли върху тях. Шефът обвинително го гледаше.

— Няма нищо по-добро за апетита от една разходка рано сутрин, нали така? — каза му Пол. — Само че ти вече си достопочтен стар господин, драги, и ти трябва малко време за почивка преди хапването! Почакай, ей сега ще си получиш своето!

Отвори консерва за дога, направи си кафе и се настани обратно до масата за втората част от сутрешния ритуал.

През всичките години основният му проблем беше, че е различен. Осъзна го още в училище — увличаха го книгите, кучетата, музеите, природата… Съучениците му мислеха за момичета, мода, престижни професии. Пропастта помежду им беше твърде дълбока, макар че Пол отчаяно се опитваше да стане като другите, да ходи по дискотеки и да сменя приятелки като носни кърпи. В университета нещата малко се подобриха — може би защото той се беше приспособил вече. Мислеше, че е преодолял разликата, когато завърши и постъпи на работа в адвокатската кантора „Бътчър и Асасин“ Взе си Кинкейд и се чувстваше сравнително доволен от живота — преструваше се, че е като всички останали, а през уикендите ходеше на изложби или на екскурзии… Но пропастта наистина беше дълбока. С годините отношението на колегите му постепенно охладня и той отново се оказа така изолиран от тях, както когато беше в училище. И точно тогава, когато се беше отчаял окончателно, спечели от лотарията. Печалбата не беше чак толкова голяма — само петдесетина хиляди, но стигаше да закупи микробуса, да го оборудва по свой вкус и да тръгне да пътува. Просто обикаляше из Нелия. Понякога се наемаше на работа за два-три месеца и когато нещата се влошаха, напускаше. Новото положение определено го задоволяваше повече, отколкото адвокатската кантора, но… Трябваше да си признае, че липсата на приятели и постоянен дом са големи неудобства. Макар и различен, не беше самотник, а му се налагаше да живее само в компанията на двете си кучета и…

— Все трябва да има някакво място, където наистина да сме си на мястото! — каза той на Шефа и догът мъдро кимна.

Марла почука на вратата.

— Буден ли си вече? Пол?

— Влизай! Тъкмо си пия кафето!

— Добре ли спа? — Тя надникна в кухнята. Беше прекрасна — носеше прилепнали по краката й джинси и приличаше на очарователна фея.

— Добре, благодаря! А ти?

— Чудесно — тя се засмя. — Вече си успял да закусиш?

— О, да, ние с Шефа се поразходихме и решихме да хапнем… Време ли е да тръгвам на работа?

— Осем и половина е — ще трябва да те инструктирам накратко и в девет отваряме.

— Добре тогава! — Пол гаврътна кафето си и остави чашката в мивката. — Готов съм! Шефе, ти ще стоиш тук и ще си добро момче, нали така?

Догът се изправи на задни лапи, сложи предните на раменете му и прочувствено го облиза.

— Е, стига, стига, мил съм се вече! — Пол със смях го потупа по муцуната. — Приятно прекарване, момчето ми!

Шефът се оттегли и се стовари на дюшечето си с тежка въздишка.

— Да вървим! — Пол хвърли последен поглед на кучето и се обърна към Марла. — Горя от нетърпение да науча повече за този магазин.

Марла го изведе на улицата и му отвори вратата от предната страна:

— Инструктажът ме задължава да ти кажа, че това е Вратата. Официален вход, един вид. Това, естествено — тя посочи празното пространство пред тезгяха, — е Магазинът. А тук отзад — тя премина от вътрешната страна — е Мястото на продавача.

— Звучи ми като приказка за слабоумни — призна си Пол.

— По-късно ще научиш какво важно значение има всичко това — обеща Марла великодушно. — Сега гледай внимателно! Тук, отдясно, са сладките неща. Тортите — тя измъкна една изпод тезгяха — стоят отляво, в края. Бонбоните са в средата. Отдясно са различните видове сладкиши. От другата страна — тя се премести на втория стелаж — са дребните инструменти и списанията. Ножици, пилички, свредла, гвоздеи, има всичко. Списанията са в дъното. Ела насам… — Тя мина към вътрешността на магазина и започна да изброява: — На първи ред са аптечните принадлежности и козметиката. На втори ред са домакински потреби. После следват: на трети ред…

— Храни и принадлежности за домашни любимци, нали така?

— Добре, на четвърти…

Пол наистина се опита да следи и да помни всичко, което Марла е изредила. Заедно отидоха да отключат магазина в девет. Последната инструкция беше:

— Госпожа Гейдж ще дойде ей сега. Тя е винаги много пунктуална дама. Купува кифлички и мляко за закуска — ще можеш да я обслужиш, нали?

— Да се надяваме! — Пол кимна. — Стига да имате от нейната марка…

— Пол, тук има абсолютно всичко, повярвай ми.

— Добре де — той примирително вдигна ръце, — ще се опитам да го запомня.

Не бяха минали и две минути след девет, когато по улицата се зададе пъргава дребна жена, която влезе в магазина и радостно поздрави:

— Добро утро, малката ми! А, имате нов продавач! Е, момко, да видим колко те бива! Дай ми един пакет кифлички „Домашна помощница“ и бутилка мляко. Искам да бъде от зелените, на „Гористи хълмове“!

Пол повтори поръчката и тръгна към трети ред. Беше сигурен, че не е видял никакви зелени бутилки. За негово учудване млякото „Гористи хълмове“ се намираше в самото начало на реда — на толкова видно място, че и слепец не би го пропуснал. Той взе една бутилка и продължи към секцията с хлебни изделия. Кифличките бяха опаковани в лъскава торбичка с нарисувана отпред престилка.

Постави продуктите на тезгяха:

— Ето, госпожо, точно каквото поръчахте.

— Да, синко, наистина си сръчен. Мисля, че този път улучихте десетката, миличка — жената смигна на Марла. — Знаеш ли, младежо, че закусвахме същите неща още преди петдесет и седем години? Майка ми ги купуваше оттук, дъщеря ми ще прави същото, като се омъжи, нейната дъщеря ще… Лек ден, гълъбчета!

Пол изпрати госпожа Гейдж с удивен поглед.

— Невероятна женица, нали? — Марла му се усмихна. — Ще видиш, сега половината град ще се извърви да пазарува за закуска и обяд.

Така и стана. Непрекъснато прииждаха хора. Повече от час двамата непрекъснато сновяха напред-назад между склада и магазина. Когато накрая суматохата свърши, Пол беше готов да рухне направо на пода. Седна омаломощен на един стол и изпъна краката си:

— Мислех си, че в магазин като този е по-лесно.

— Ами! — Марла се засмя. — Това не ти е супермаркет, където безлични граждани тикат количките си! По-младите, за съжаление, не оценяват магазина ни, но след десетина години, през които са купували оня боклук в супера, и те ще се върнат отново тук — така вървят нещата, ще си бъдат така и занапред!

Пол не устоя на оптимизма й.

Денят беше дълъг и изморителен. Всякакви типове се отбиваха да пазаруват какво ли не — например една автомобилна гума „Пирели“ Пол тъкмо се канеше да каже, че нямат, но Марла заяви:

— Една секунда, господине! — Отиде във вътрешността на магазина и дотъркаля обратно поръчката. Пред смаяния поглед на колегата си натърти: — Ние имаме всичко.

Друг един пък дойде да си вземе „микстура за пилета, дето лекува всичко накуп — от глисти до задавяне“.

Пол отново се опита да обясни, че… но Марла се намеси и попита:

— Помните ли как се казваше?

— Ами — човекът се почеса, — на някъв доктор беше, ама а де… Една такава тумбеста черна бутилка от половин литър…

— Един момент! — Марла тръгна към стелажите.

— Слушайте, не е възможно едно и също лекарство да лекува толкова болести — заяви Пол. — Само ще си дадете парите, а…

— Млади момко, моят съсед ми препоръча тази микстурка преди двадесет години и оттогава тя винаги действа! Веднъж я бях дал на дъщеря ми, когато се задави с костилка — и да знаеш, че това й спаси живота! Пък ти вярвай, ако искаш!

Пол можеше само да свие рамене. Кой беше той, та да казва на човека с какво да си лекува пилетата и децата?

Накрая точно преди да затворят в пет следобед, дойде една ухаеща на парфюм дама, която се осведоми:

— Ние със съпруга ми току-що купихме къща наблизо и имаме намерение да я обзаведем модерно. Чудех се дали няма да имате някакви антикварни мебели?

— Какво по-точно търсите? — Марла беше олицетворение на любезността.

— Ами, всичко — от леглото до кухненското обзавеждане. Някакъв по-префърцунен стил с дялани крака и цветни дамаски, нали разбирате…

— Елате, ще проверим отзад! — Марла й помогна да мине зад тезгяха. — Ето оттук!

— Боже, каква прекрасна маса за билярд! — възторгна се дамата. — Невероятно! Колко струва?

— Тази е имитация! — Марла мило се усмихна. — Истинската е тук вътре — и тя посочи вратата с надпис „Стоки“. — Елате да погледнем! Пол, отиди в магазина, моля те!

Той отиде там, претегли си сто грама бонбони с черешов пълнеж и мълчаливо ги смука през следващите пет минути. Дамата и Марла се зададоха от вътрешността. Клиентката изглеждаше близо до припадък.

— Невероятно — повтаряше тя. — Невероятно! Утре ще пратя мъжа ми да сключи сделката и да откара мебелите. Невероятно!

Дамата излезе, Марла заключи след нея и потри ръце:

— Сто и седемдесет хиляди! Отлична сделка!

— С истински мебели? — Пол я зяпна удивен.

— Слушай, днес ме заболя устата да ти повтарям, че в магазина на Силвестър има абсолютно всичко!

— Просто не се е случило някой да поиска нещо, което нямате…

— Пол, ти имаш талант за продавач тук, но наистина ми омръзна с това инатене. Хайде, намисли си нещо, което със сигурност не бихме могли да имаме! Давай! Нека да е нещо трудно, каквото и да е! Имам само едно условие — да е използваемо, защото ще ти го дам след това!

— Марла, дойде ми до гуша от постоянните ти уверения, че имате всичко. Е, добре! — Той удари с ръка по тезгяха. — Ще бъдеш разочарована, но надявам се, няма да се откажеш от вечерята с мен, както се уговорихме снощи!

— Разбира се, че не, глупчо.

— Продай ми книгата на Селър Дейвидсън… ъъъ… — той трескаво се мъчеше да измисли очевидно невероятно заглавие. — Нека да е „Крилатите русалки“!

— Добре! — Марла триумфално му се усмихна. — Сигурен ли си, че не си я мяркал наоколо, а току-що си измислил автора и името?

— Как позна?

— Логично беше! Освен това — тя се засмя — не беше чак толкова отдавна, когато аз самата започнах работа тук! И тъй — Селър Дейвидсън, „Крилатите русалки“?

— Точно така! Ако я имаш, ще купя една бутилка „Дом Периньон“.

— Заведението черпи! — Марла се приближи до рафта с книги и списания, порови из тях и извади книга с корица в лазурносиньо. — Ето!

Пол я разгледа внимателно. Нямаше съмнение — точно това си беше поръчал. На корицата бе изобразена гола русалка. С криле.

— Ще я прочета с удоволствие — заяви той. — А ти се считай поканена на гости при мен след два часа!

— Няма да пропусна! — Марла се наведе и го целуна по бузата. — Глупчо!

И изхвърча като стрела от магазина.

— Жени! — Пол сви рамене. — Да видим сега… — и започна да избира продуктите за предстоящата вечеря.

До седем бе успял да сготви, да постави на масата изящен свещник и да сложи приборите. Бе нахранил Шефа, бе прибрал пръснатите му играчки, бе се преоблякъл — с една дума, напълно готов. Останаха му дори няколко минути, които посвети на новата книга. Започваше обещаващо — точно така, както той би го написал, ако смяташе, че може.

Градският часовник тъкмо биеше седем, когато Марла почука на вратата.

— Заповядайте, мадам! — Пол галантно й отвори. И остана втрещен на прага.

Марла бе облечена в черна вечерна рокля с изрязано деколте. Прозрачен тюл едновременно скриваше и очертаваше дългите й крака. Носеше блестящо колие и обеци със скъпоценни камъни. Разкошната й руса коса бе пусната свободно, още леко влажна. Няколко къдрици падаха изящно на разголените й рамене.

— Добре ли изглеждам? — Марла леко се завъртя.

— Приличаш на фея — заекна Пол.

— Мога да отида да се преоблека, ако…

— Господи, не! Невероятна си! Умопомрачителна! — Той отстъпи назад. — Заповядай в скромното ми жилище и се чувствай като у дома си.

— Благодаря! — Марла се насочи към кухнята. Бедрата й съблазнително се полюляваха в такт с потропването на токчетата. Пол я последва, напълно замаян от гледката.

Тя спря пред масата и плесна с ръце:

— Не мислех, че имаш предвид нещо чак толкова официално!

— Е… — Пол се усмихна и запали свещта. — Сядай! Вечерята ще е достойна за роклята ти!

Той поднесе салатата — скариди с майонеза. Беше ги аранжирал във формата на малки розички в чиниите.

— Знаеш ли как се чувствам? — Марла го погледна очаквателно. — Като забогатяла златотърсачка!

— Това пък откъде ти дойде наум?

Тя лапна една хапка:

— Мисля си, че е било точно така — най-добрите готвачи за богатите… Освен това харесвам онези времена! Все ме изкарваха мъжкарана, защото в училище четях уестърни и Джек Лондон… Дори си мечтаех да имам хъски! Нали разбираш?

— О, да! — Пол кимна. — Най-великият период от историята!

— Наистина ли мислиш така?

— След вечеря може да ти покажа колекцията си. Наистина преди години продадох по-голямата част от книгите, но все още пазя петдесетина от любимите ми!

— Освен това четеш фантастика!

— Да, бъдещето е другата ми голяма любов! — Пол сви рамене. — Чета всичко от жанра, разбира се, но…

— Харесваш ли „Врата към лятото“ на Хайнлайн?

— Да не подслушваш вечер пред вратата ми?

— Тогава сигурно си любител и на Шекли?

— О, да, също и Зелазни, Муркок, Кейт Лоумър…

— И аз ги харесвам! — Марла се засмя. — Но не бих искала да живея в бъдещето, каквото и да е то.

— Боже опази! — Пол потръпна.

— Значи съжаляваш, че не си се родил преди сто години?

— Дори преди сто и петдесет. Индианци, бизони, мустанги, злато — това искам!

— Слушаш кънтри по цял ден?

— Разбира се! В колата имам цял чувал касети!

Те неусетно бяха повишили тон и почти викаха, смеейки се при всяко щастливо съвпадение.

— И яздиш коне?

— Преди наемах един всеки уикенд, сега — когато мога!

— И си промивал злато?

— Забавлявах се, докато бях студент!

— Ей богу, ти си невероятен — Марла скочи от мястото си и го прегърна. — Слагай основното ястие, моля те, отвори виното и да пием за идентичността на мечтите ни! Какво всъщност ще ядем? Мечи лапи?

— Пъдпъдъци по францискански! — Пол донесе чиниите и ги постави на масата. — Забравяш, че това е вечеря за забогатели златотърсачи!

— Защо ли не попаднах на теб преди десет години? — Марла го погледна любопитно. — Прекосила съм надлъж и нашир Нелия и докато не дойдох тук преди три месеца, си мислех, че изобщо не съществуват точният човек и правилното място. Скоро ще му дойде времето да отворя Вратата и… Защо това трябваше да става, когато можехме да се познаваме още от самото начало, да си купим малка ферма в Салт Ленд например и да живеем щастливо?

Пол вдигна чашата си:

— Наздраве с „Гористите хълмове“ — за миналото, което си остава непоправимо, за бъдещето, което може да се измени… и за нас самите!

— Наздраве! — Марла се чукна с него. — За приятелството… и за златото, което ни предстои да намерим!

Те се разделиха като приятели тази нощ и последваха още много забавни дни и приятни вечери. Редуваха се да готвят и да си ходят на гости. Говореха си, разменяха си книги, прекарваха заедно цялото си свободно време… Дните се сипеха като пясък през пръстите. Измина повече от месец, когато Пол откри, че е време да посети ветеринаря, и помоли Силвестър за половин ден отпуска. В десет заедно с Шефа вече се качваха по стълбите към голямата бяла къща.

Отвори им симпатична сестра със зелена престилка.

— Здравейте. Имам уговорен час за… — поде Пол.

— Заповядайте, доктор Брейкър вече ви очаква!

Шефът, доловил миризмите на лекарства и дезинфектанти, сърдито изпръхтя и подви опашка, но покорно последва Пол и сестрата в кабинета.

— Макс, това е господин Джеймис — представи го тя. — Вече сме се виждали при Силвестър, но… Приятно ми е! — Докторът излезе иззад бюрото си и протегна ръка. — Максим Брейкър. Повечето от хората наоколо ме наричат просто Макс.

— Е, радвам се да се запознаем. — Пол сърдечно се ръкува с него. Докторът му харесваше. Не беше нито твърде млад, нито прекалено стар. Изглеждаше солиден и вдъхваше доверие.

— Прекрасно куче! — Брейкър се наведе и погледна Шефа в очите. — Отличен екземпляр! На колко е?

— Миналия месец навърши десет.

— Старичък е вече, но още се държи, а? Седнете и ми разкажете какво точно ви води насам.

Пол се настани на посочения му стол и започна:

— Време му е за годишен преглед, пък и за ваксината. Това е…

— Значи просто дружеска визита? — Брейкър се засмя. — Това буквално ме кара да се чувствам по-добре. Е, някакви оплаквания?

— Миналата година почина другото ми куче, Кинкейд. Оттогава Шефът стана малко апатичен. Последният лекар, при когото го водих, смяташе, че е започнал да губи вкус към живота. Така си и беше — разходките го изморяваха, нямаше апетит, вечно беше вял… Откакто дойдохме тук, направо светна. Може би е от постоянното място за живеене, кой знае, но вече се храни отлично, игрив е и дори не е имал ревматични кризи. Иначе — е, той е старо куче, малко недочува, малко недовижда, разбирате ме, нали?

— Всички остаряваме! — Брейкър взе стетоскопа си от полицата. — Е, стар кокал такъв, дай да те преслушаме! Белвю ти бил от полза, казват, а?

Шефът малко нервничеше, но с напредването на прегледа се успокои. Брейкър огледа лапите му, провери кожата, премери температурата, видя зъбите и чу сърцето, надникна с офталмоскоп в очите му и заяви:

— Здрав е като камък! Стар е, както и вие самият отбелязахте, и няма начин да не страда от обичайните старчески проблеми, но иначе е в отлично състояние. Изглежда обаче леко се е простудил, защото, вижте, лимфните възли тук, около шията, са леко подути. Но ще ви предпиша лекарство, което за нула време ще го оправи. Дръжте го на топло, хранете го добре и той ще ви служи вярно още поне година-две.

— Благодаря ви, Макс!

— Благодарете на него, за Бога! Аз нямам пръст в доброто му състояние. С ваксината ще поизчакаме да отмине настинката… Да се видим след две-три седмици, става ли? Ето Ви и рецептата. Лекарството сигурно ще го имате в магазина!

— Ние имаме всичко! — с гордост каза Пол.

— Знам! — Брейкър кимна. — Нали от вас си купувам нещица, които не могат да ми доставят дори от Бътчървил! Но няма да Ви моля да ми разкриете тайната на доставките си.

— О, въпросът е в това човек да пожелае правилното нещо — Пол се усмихна. — Е, докторе, довиждане!

Всъщност Шефът наистина се чувстваше по-добре, откакто бяха дошли в Белвю. Бяха започнали с половинчасови разходки — сега ставаха в шест и до седем и половина обикаляха градчето, а догът дори проявяваше желание да върви още. Любимо място му бяха гробищата. Пол за пръв път виждаше толкова приятно местенце. „Белвю мемориал“ беше истински парк с вековни дървета, алеи, пейки и десетки отлично поддържани поляни. Човек направо забравяше, че под земята спят мъртвите… А като си помислиш, гробовете бяха извънредно малко. За изминалия месец Пол бе наброил около сто — повечето доста стари. За градче с размерите на Белвю това си беше нищожна цифра. Най-вероятно погребваха мъртъвците някъде другаде — в околийските гробища например — но за какво тогава служеше огромният „Мемориал“?

Във всеки случай мястото беше прекрасно, каза си Пол, докато паркираше микробуса в двора. Шефът радостно се затича към вратата на апартамента им, блъсна я с тялото си и влезе вътре с гордо размахана опашка.

— Е, момчето ми, приятни сънища — пожела му Пол. — Аз отивам на работа. Силвестър ще се сърди, ако не се мярна в магазина.

Строго казано, Силвестър едва ли щеше да има нещо против, защото бе заявил, че „можеш да ползваш и цял ден отпуска, няма да ти удържа от заплатата“, но Пол искаше да види Марла.

Харесваше я. Бяха близки по дух, обичаха едни и същи неща, мислеха еднакво, обичаха се… Стоп, поправи се Пол, той я обичаше. Тя го привличаше, често вечеряха заедно, говореха си с часове, дори се бяха целували няколко пъти. Но дали и Марла изпитваше същите чувства към него, беше съвсем друг въпрос. Може би трябваше да й признае и да я попита откровено, но…

— Страхуваш се! — скастри се сам. — Кажи си го направо — страх те е да й се обясниш в любов, защото си мислиш, че ще те отхвърли, а това би означавало да си тръгнеш оттук! Не! Още тази вечер ще й кажеш — и да става каквото ще!

Той влезе в магазина. Марла я нямаше и сърцето му потъна в петите от лошо предчувствие. Зад тезгяха се бе наместил Силвестър.

— А, дойде ли вече? Заемай се тогава! Път за по-младите.

Пол се засмя, взе едно от списанията и се настани на стола си. Часът беше един и половина. До два-два и нещо вероятно нямаше да има клиенти, после започваше пазаруването за вечеря.

Сепна го отварянето на вратата.

— Здрасти, млади човече! — каза му удивително енергичен и жизнен глас.

Пол стреснато вдигна глава. На прага стоеше едър кокалест старец. Беше поразяващ — очите му искряха, усмивката бе разтегната от уши до уши, а цветът на бузите говореше за неувяхващо здраве.

— Дошъл съм с жената, ама тя е в инвалидна количка, нали се сещаш, ще може ли да я вкарам?

— Разбира се! — Пол кимна. — Да ви помогна, ако…

— Няма нужда! Виждаш ли, млади човече, жената, горката, изкара удар, а в болницата й откриха и рак — старецът избута инвалидната количка в магазина, — та докторите в общинската в Монт Аксел я бяха отписали, ама аз й казах… Казах ли ти, Стефи?

Жената в количката вдигна очи и тихо отвърна:

— Разбира се, Джош!

— Та казах й я да вземем да си отворим Вратата и да плюем на докторите. Време ни е вече — петима синове сме изгледали, все хубави момчета, пък и… Ех! Едвам я измъкнах от болницата, горкичката. Така ли беше?

— Разбира се, Джош! — в очите на Стефи се четеше безгранична вяра и любов. Пол чак потръпна. Само очи — това беше останало от жената — очи и скелет, но от погледа й можеше да ти прималее.

— Вярна съпруга и добра жена! — Джош гальовно я потупа по рамото. — Време ни е вече! Синко, дай ми две бутилки за подмладяване.

— Моля? — зяпна Пол.

— „Микстурата на Смит“ казах, за подмладяване.

— А, микстурата на Смит — Пол тръгна към лекарствата. — Мислите ли, че ще помогне?

— Че тя мъртвите ще вдигне за живот! Ти май още не си запознат, а? Да ти кажа тогава — имаш ли някакви болежки, или пък си вече стар, пийваш от микстурката на Смит, отваряш си Вратата и хоп, вече си като младо жребче!

— …

— Впрочем — дълбокомислено добави старецът — и да си млад и здрав, пак трябва да пиеш от микстурата, ако искаш да отвориш Вратата. Единият ми син например, Тони беше, той я отвори на двадесет и три. Не му харесвало тук и толкова!

— Такова… — Пол му подаде двете длъгнести шишета, запечатани с восък. — Това прави тридесет и пет нюлъра!

Джош му плати, отпечата бутилките и поднесе първата към устата на Стефи:

— Ще можеш ли да го преглътнеш, скъпа?

Тя изпи всичко до дъно, но по лицето й си личеше каква болка изпитва. Джош гаврътна на екс своята доза, обърна количката и я избута до изхода.

— Затвори здраво очи, скъпа, тръгваме!

След това отвори вратата.

Пол примигна. Джош и Стефи не преминаха край витрината. Той изчака няколко секунди и като не ги видя, отиде да провери да не им се е случило нещо отвън — но не, тях просто ги нямаше.

— Е — той философски сви рамене, — загледал съм се!

Но не си вярваше.

Започна треската за вечеря. Обикновено обслужваха клиентите заедно с Марла, но тя така и не се появи, ето защо се стигна дори до малка опашка. Пол неуморно тичаше към стелажите и обратно, пресмяташе цени, слушаше поръчки и в четири и половина се строполи мъртво уморен на стола си след последната клиентка. Докато затвори, минаха само още двама души — Брейкър, който си купи нова книга, и господин Гейдж, на когото пък му трябваха градински ножици.

— Закъде посред зима? — полюбопитства Пол.

— О, имаме едни китайски рози вкъщи, разрасли са се от стена до стена, реших да ги подрежа — Гейдж се засмя. — Само че се оказа, че някъде съм си тикнал инструмента, та… Приятна вечер, Пол!

— Много поздрави на жена ти, Хък! — Пол го изпрати до вратата и заключи след него. Беше скапан, а Марла все още я нямаше. Хвърли последен поглед към витрината и замръзна. Старото пожълтяло съобщение за „… набира работници…“ отново висеше на стъклото.

— Господи! — Пол хукна към кабинета на Силвестър. — Хей, човече…

Старецът тъкмо затваряше някаква дебела тетрадка.

— Здрасти, Пол! Тъкмо щях да те търся! Заключи ли?

— Да, но… Обявата… Къде е Марла?

— Карай по-кротко. — Силвестър му кимна да седне, взе бутилка водка от полицата до себе си и наля по малко в две чаши. — Глътни това и ме изслушай.

— Няма да слушам нищо! Не е възможно да си я изгонил…

— Почакай! — Старецът предупредително вдигна ръка. — Не казвай нещо, за което после ще съжаляваш! Хайде, пийни си и брой до десет. Или обратното беше?

— Добре де — Пол близна водката. — Спокоен съм. Обясни ми — бавно и ясно — къде, по дяволите, е Марла?

— Просто дойде време да отвори Вратата, това е! — Силвестър пийна от питието си. — Направи го, докато ти беше с Шефа на преглед. Не беше сигурна дали ще я разбереш. А и каза, че не обича разделите. Но ти е оставила писмо.

— Отворила Вратата! — изхъмка Пол, но взе от стареца плика и го разпечата.

Пол, знам, че заминаването ми ще ти се стори странно, но просто не можех да се бавя повече. Егоистично е, но се надявам да ти липсвам и да си разочарован, че дори не ти казах довиждане. Но ако те бях изчакала, нямаше да имам сили да отворя Вратата. А ти определено не си готов за нея. С една дума, прости ми! Слушай — обичам те. Бих искала да се оженим, да имаме деца, ферма, коне, всичко по реда си… Ако и ти изпитваш същите чувства, ще знаеш къде да ме намериш, когато си готов да отвориш своята Врата. Ще те чакам.

Довиждане, както се надявам: Марла.

— И няма друго? — Пол протегна листа към Силвестър. — Нищичко?

— Само писмото. Вярвам, че няма да напуснеш, нали? — Старецът свъси вежди.

— С радост бих тръгнал да я търся, но дори не знам накъде е потеглила. — Пол въздъхна. — „Вратата“ била отворила. Пък аз се канех да й предложа брак днес… Да беше казала поне, че не ме иска! А тя… избяга.

— Съжалявам, момко, честна дума — лика-прилика си бяхте двамцата. Но и недей я вини, Вратата не е каквото си мислиш.

— А какво е тогава? — озъби се Пол. — Врата, ето я на̀: отваряш я и излизаш навън… — той демонстративно я блъсна и разлюля ненужно силно звънчето. — И хващаш пътя.

— Може и така да е, може и така да е… а може и да не е съвсем така.

— Да бе.

— Ще ти дойде и на теб време да отвориш своята Врата. — Силвестър се загледа за момент в захвърленото на плота писмо и след малко се плесна с длани по бедрата. — Е, сега е твой ред да запознаеш новия продавач с всичко. Подготви жилището на Марла, почисти, подреди. И приятна вечер.

— О, да, наистина ще бъде великолепна! — Пол саркастично се усмихна.

Градът ли беше полудял, или той?

Вечерта беше дълга и тежка. Не я подобриха нито вкусните спагети на масата, нито пък прекрасната нова книга на Хайнлайн, която взе от магазина. Отдавна бе престанал да се интересува дали книгите, които си купува, са истински. Силвестър можеше да му предложи неизчерпаемо богатство — хиляди нови томове на любимите му автори. Какво значение имаше дали някой извън Белвю е чувал за „Звездите, Мека и Багдад“. Тя беше поетична, нежна, красива, беше чист Хайнлайн и на Пол това му стигаше.

Следващите две седмици се оказаха също така дълги, изморителни и тежки. Пол обслужваше клиентите, смееше се на шегите им, винаги точно намираше желаната от тях стока… и все пак нещо се беше променило. Прибираше се капнал вечер, ядеше каквото му попадне, четеше, сгушен до Шефа на канапето, после прекарваше изпълнена с кошмари нощ, последвана от поредното скапано утро.

Беше сряда, седемнадесети ден след напускането на Марла. Минаваше един следобед и бе настъпило затишие. Пол изпрати последния клиент, седна на стола си и въздъхна. Вратата хлопна.

— Ъъъъ… — нерешително започна някой.

— Да? — Пол вдигна глава.

До тезгяха беше застанал смутен мъж около четиридесетте, дългокос и малко по-оръфан от обичайното за работниците от съседните ферми. Имаше симпатично лице.

— С какво мога да Ви помогна? — попита Пол любезно.

— Ами… Имате ли зелени захарни петлета?

— Ние имаме всичко! — автоматично се изтръгна от Пол. — Колко ще желаете? — Той се наведе и извади кутията със зелени захарни петлета изпод тезгяха.

— Ъъъъ… едно?

— Четвърт нюлър!

Купувачът разви лакомството и замислено го близна.

Възкликна:

— Прекрасно е! Помня ги точно такива! Мама винаги ми купуваше, когато ходехме до магазина… После изчезнаха.

— Защо ли ми се струва, че не сте дошли тук само заради петлето? — полюбопитства Пол.

— Да, прав сте! Видях обявата на витрината и… Ами…

— Аз съм Пол Джеймис. Елате, Силвестър е отзад!

— Казвам се Джордж Линдън — мъжът се здрависа с него. — Смятате ли, че могат да ме наемат?

— Не виждам защо не. Ето, оттук! След като поговорите със Силвестър, можем да изиграем един билярд, какво ще кажете?

— Защо не? — Джордж се усмихна щастливо. — Аз съм спец на билярда.

Изглеждаше подходящ. Пол не беше сигурен по какво точно съди, просто му изглеждаше като роден за мястото в магазина. Може би сродни души, предположи, докато го чакаше пред кабинета.

Навярно Силвестър бе решил същото, защото Джордж изхвърча в залата с билярда, ухилен до уши.

— Е, колега — каза той, — ще те разбия!

— Ти? Мен? — Пол се засмя. — Да проверим!

Играха билярд до два, после дойде клиент и Пол изпрати Джордж да се нанася в жилището на Марла. Вечерта довършиха играта и преминаха на карти, а Шефът одобрително ги гледаше и тупаше с опашка при всеки по-шумен възглас.

На следващата сутрин, точно в осем и половина, Пол почука на вратата на новия си колега.

— Да, влизай! — провикна се отвътре Джордж. — Време ли е вече за работа?

— Ами, май че да! Трябва да ти проведа инструктаж, нали разбираш, а и…

— Добре, ела, само да си доям закуската и съм готов!

Пол надникна в кухнята:

— Какво си си приготвил?

— О, специалитет на заведението! — Джордж се засмя. — Вчера открих, че имате „Дикси“, това са едни страхотни царевични снежинки и… Страшно ги обичам!

— Да, но ги е нямало никъде другаде, нали?

— Точно така! Не съм ги виждал от поне десет години, ако не са и двадесет! Ето, готов съм, да вървим!

Пол го преведе и му отвори вратата за магазина.

— Това — каза той — е Вратата…

Господи, колко болеше да го каже! Някак си придобиваше съвсем друг смисъл и… Врата! Врата към различно място, каквото и да е то, Врата с главна буква, да отвориш Вратата…

Пол разтърси глава и продължи:

— Това, естествено, е Магазинът! А тук, както и сам можеш да се досетиш, е Мястото на продавача…

— Звучи като пълна глупост! — отбеляза Джордж.

— По-късно ще разбереш колко е важно всъщност! — Разтреперен целият, Пол го поведе към вътрешността на магазина. Коленете му бяха омекнали. Беше важно, разбира се, беше дяволски важно, стига само човек да можеше да го разбере — и да му стигаше смелост да Отвори Вратата!

— Но аз се страхувам! — прошепна Пол. — Да, страхувам се, защото още не съм готов!

— Какво? — сепна се Джордж.

— О, нищо, просто си приказвах! Докъде бях стигнал? А, да, на четвърти ред са…

Животът отново започна да придобива вкус. Джордж бързо влезе в синхрон с магазина и прие девиза „При нас има всичко!“. Стараеше се с все сили и работата стана по-лесна, но имаше нещо много повече — Пол си беше намерил първия в живота истински приятел. С Джордж имаха горе-долу еднакви интереси, заедно пийваха по едно преди вечеря, често до късно играеха карти, с една дума — нещата се бяха оправили. Единствено нощите си останаха тежки — достатъчно беше Пол да затвори очи и отново виждаше Марла. Вече дори си мислеше, че знае къде е тя. Нямаше начин да е някъде другаде — със сигурност промиваше злато в някой митичен Див запад. Може би дори държеше салуун, кой знае!

Измина повече от месец, без Пол да предприеме нещо. Всъщност можеше изобщо да не се реши, ако не беше Шефът.

Отново звънеше на вратата, над която приветливо пишеше „Ветеринарен кабинет“.

— А, вие ли сте, господин Джеймис! — възкликна сестрата радушно. — Макс вече ви очаква!

Шефът неохотно се помъкна към кабинета.

— Здрасти, Пол! — Брейкър го прегърна. — Как си днес?

— Чудесно, благодаря!

— Пак ли стана време за прегледа? Колко бързо летят дните!

— Даже се позабавихме, честно казано… — Пол въздъхна. — Но ми се струва, че Шефът има някакъв проблем. Давах му лекарството, както предписахте, но… Започна да се отказва от храната, бързо се задъхва по време на разходка, станал е вял и отслабва!

— Няма повръщане или диария? — Брейкър приклекна пред кучето. — Чакай да те погледна, момчето ми… Да, лигавиците са много бледи! Някаква анемия, но… Я почакай! — Той бързо плъзна палци под муцуната на кучето и трескаво опипа тялото му. Въздъхна, изправи се и разсеяно потупа Шефа по главата.

— Пак ли се е простудил?

Брейкър не отговори веднага.

— Докторе? — Пол го погледна с опасение. — Нещо сериозно ли е?

— Всички лимфни възли са подути — Брейкър въздъхна отново. — Не ми се иска да ти го казвам, но… Мисля, че няма смисъл от биопсия. При кучетата лимфомът е скоротечен и докато резултатите се върнат.

— О, боже! — Пол потрепери. — Значи… Той се мъчи?

— Може би още не, но скоро ще започнат отоците — съгласи се Макс. — Съжалявам, Пол, но… Това е положението. Засега няма начин да се лекува — не и това.

— Е… — Пол сви рамене. В очите му напираха сълзи и му костваше много усилия да ги сдържи. Значи така щеше да се раздели с Шефа? Искаше му се да крещи от ярост и болка.

— Пол, докато не е започнал да страда още… — започна Макс.

— Да го приспя? — Пол бързаше да каже фаталните думи пръв. Гласът му трепереше.

— Нямах това предвид — ветеринарят поклати глава. — Знам, че ще ти е тежко да се разделиш с него, но защо не му отвориш Вратата сега?

— Какво?

„Вратата не е каквото си мислиш“ — беше натъртил Силвестър.

— Можеш да му отвориш Вратата, Пол! — повтори ветеринарят търпеливо. — Пусни го оттатък. Аз самият съм отварял на безчет пациенти. Силвестър няма да възрази.

— Да му отворя…

Не е каквото си мислиш.

— Да, това е добра идея — Пол преглътна сълзите си. — Разбира се, Макс, ще го направя! Сигурен ли си, че ще помогне?

— И още как!

— Добре тогава! Благодаря ти и… Сбогом!

— Сбогом, Пол! — Макс го прегърна здраво.

Пол беше доста разсеян, докато караше към магазина. Шефът лежеше на седалката до него, положил огромната си глава на бедрото му.

— Да, момчето ми… — каза му Пол. — Мисля, че и двамата сме готови. Да се разделя с теб, как пък не!

Следобеда прекара в магазина както обикновено. Преди да заключи, се отби да поговори със Силвестър. После поиграха малко билярд с Джордж. Легна си към единадесет, след като почти час чете на Шефа от „Врата към лятото“.

Сутринта станаха в шест както винаги. Пол закуси, закачи каишката на кучето и го заведе в магазина. Силвестър вече го чакаше.

— Две бутилки „Микстура на Смит“ — поръча му Пол. Усмихнат, старецът му подаде двете продълговати шишета. Пол отпуши едното и накара Шефа да го изпие. Кучето се дърпаше, но той упорито наля течността в устата му. После сам глътна съдържанието на второто шише. Микстурата имаше странен вкус — леко горчив, но същевременно много приятен, с лека алкохолна нотка.

— Е, благодаря ти за всичко, Силвестър — Пол се усмихна. — Сбогом!

Старецът отвърна с усмивка и кимна.

Пол се поколеба няколко секунди пред Вратата, после притисна с длан очите на Шефа, замижа и пристъпи напред.

За секунда го обграждаше зловеща тишина, после някой се изкашля и го попита:

— Мога ли да Ви помогна с нещо?

Пол отвори очи.

Стоеше на входа на магазин. Гледката с нищо не се отличаваше от тази, която бе оставил зад гърба си. Само продавачът беше различен — младо пъпчиво хлапе с каубойска шапка.

— Да, разбира се! Само секунда — Пол му се усмихна, наведе се и опипа тялото на Шефа. Подутите лимфни възли бяха изчезнали. Нещо повече — муцуната на дога не беше вече сива. Всъщност Шефът беше наедрял видимо. Плътта му отново беше стегната и твърда. Мускулите се очертаваха под кожата като въжета. Доволен от вниманието към него, той излая гръмотевично, размаха опашка и скочи с предни лапи върху Пол.

— Стига, момчето ми, стига — сгълча го той. — Държиш се като бебе! Голямо куче си вече!

Шефът просто беше станал млад.

Пол опипа набързо лицето си. Торбичките под очите му бяха изчезнали, кожата бе еластична и мека, а скулите се очертаваха по отдавна забравен начин.

— Та аз самият съм на двадесет и една-две! — възкликна той.

— Разбира се, господине! — продавачът се засмя. — Нали микстурата на Смит е направена точно с тази цел! Ако сте готов, ще ми кажете ли какво ще обичате?

— Готов ли съм? Кажете ми, продавате ли коне?

— Ние тук имаме всичко! — заяви младежът със самоувереност и лека нотка на самохвалство в гласа.

— Добре тогава! Ще ми трябват два коня — но искам истински хубави и издръжливи коне, не някои кранти! Освен това ми дайте един… — Пол се поколеба, но измисли името и завърши гладко: — Един „Пълен златотърсачески“!

— Да, господине, веднага.

— Освен това ми претеглете сто грама бонбони с черешов пълнеж!

Докато продавачът приготвяше поръчката му, Пол се обърна и надзърна през витрината. Отвъд пътя, току пред магазина, начеваше безкрайна прерия. Високата зелена трева се люлееше като море под напорите на вятъра. В далечината се виждаше стадо бизони, които изчезваха към хоризонта. Преследваха ги ездачи. От такова разстояние не можеше да се прецени дали са бели, или индианци.

— Ето, господине — сепна го продавачът. — Ще Ви помогна да изнесете покупката и да я натоварите. Елате!

Конете бяха прекрасни. На гърба на единия имаше седло, на другия — дисаги. Продавачът започна да подрежда в тях „Пълен златотърсачески“ Имаше и пушка, и муниции, и палатка, и капани, и корито за промиване на злато, и всичко останало, за което Пол би могъл да се сети, когато описва подобен комплект.

— Готово, господине! — младежът потупа коня… — Всичко прави тридесет и осем нюлъра.

— Ето! — Пол му отброи парите. — Вземете и това, тук на нас двамата с него няма да ни трябва — той свали каишката от врата на Шефа и я подаде на продавача. — А Вие може и да решите да отворите Вратата с кучето си, кой знае.

— Кой знае наистина! — младежът се засмя. — Приятно пътуване!

— Благодаря, момко! Приятен ден и на теб!

Пол яхна коня си, подръпна юздите и се засмя. Въздухът беше невероятно свеж. Още поне петдесетина години нямаше да има коли, които да го тровят, развита индустрия, която да съсипва озона…

Шефът не изглеждаше изумен от промяната, която бе станала с него. Подуши делово конете, изсумтя одобрително и изтича няколко крачки напред. Изви глава, докато оглеждаше хоризонта. Пол блажено въздъхна…

Шефът се обърна и залая призивно. Гласът му отекваше като звън на камбана в чистия въздух.

— Посоката няма значение! — каза му Пол. Имаха цял нов свят за опознаване. Сигурен беше, че който и път да хванат, там ще ги чака и Марла.

Усмихна се и пришпори здраво коня.