Елена Павлова
Хаджиконстантиновата къща

В малките градчета хората не си звънят по телефоните — освен в крайни случаи. Още докато шареше опипом по нощното шкафче, Мария вече знаеше, че е станало нещо лошо.

Замаяна от горещия следобед, тя успя да събори будилника, пластмасовата чаша с вода и тампоните за грим, преди най-сетне да докопа мидата на мобилния и да надвика бръмченето на мухите:

— Ало?

— Арестуваха Галето! — изплака истерично Нинка отсреща. — Полицията е тука и долу, долу, долу… мъртва…

Мария подгъна крака и седна, без дори да се усети да придърпа нагоре влажния от пот чаршаф. В отсрещния двор под асмата се беше чучнал бай Генчо и очите му се окръглиха на палачинки.

— Нино, ма! Я пак повтори!

— П-п-полицията издирва изчезнала туристка — изхлипа Нинка. — Приятелите й са ги дали за издирване с още едно момиче. Последно са били в Хаджиконстантиновата къща, викат. И… и… арестуваха Галин. И… и… и… трябва да дойдеш! Веднага!

Мария най-сетне вдигна глава и забеляза бай Генчо. Показа му среден пръст.

Хаджиконстантиновата къща се намираше на върха на втория по височина хълм в Медник и докато качи криволичещата павирана уличка от изгорялата църква, Мария вече плуваше в пот. На миниатюрния паркинг завари две полицейски коли — едната от областното. Пред избата пушеха три нервни ченгета — Дечо, кварталният на Медник, и двама от управлението в Симитли. Едното от окръжните извади фаса от устата си, за да попита:

— Управителката си, нали? Що се забави толкоз?

— През деня не съм на работа — сви рамене Мария. — Просто отварям и затварям музея и след работно време го чистя заедно с Нели и Шенгюл.

— Чистиш го.

— Да не мислиш, че следите от стъпки и пръсти сами се махат? — вдигна вежди тя.

— И тук долу ли чистиш всяка вечер?

— Това си е царството на Галето — махна тя към избата. — Ние се занимаваме само с Хаджиконстантиновата къща.

— А колегата му, и той ли си вее гащите?

Мария присви очи срещу ченгето, преброи бавно до пет и мило отбеляза:

— Не държа да си говорим на „вие“, господин полицай, но няма нужда и да се обиждаме, цивилизовани хора сме.

Той изпръхтя подигравателно:

— Цивилизовани хора, а? Ами добре, госпожо Минчева…

— Госпожица.

— Имаме тука проблемче с две жени, госпожице Минчева… — той поклати глава. — Надяваме се да намерим поне втората още жива, но знаете как е.

— Не знам как е! — тросна се тя. — Дори не знам какво става тук!

— Имаш ли някаква карта на подземията? — поинтересува се Дечо, който тихо се беше приближил към тях.

— Да, разбира се. В стаята на Галето… така, де, в стаята за персонала. Ела!

Беше освежително да се махне от палещото слънце. Поне до момента, в който Дечо меко попита:

— А някакви координати на колегата на Галин? Нели заяви, че…

— Ама какъв колега? Няма никакъв колега! — викна Мария и се обърна с ръце на кръста. — Това някаква шега ли е? Скрита камера? Бъзик?

— Името Васил нищо ли не ти говори? Васил Делваджийски?

Ако беше на токчета, Мария със сигурност щеше да се препъне. Сега просто меко се смъкна на колене на прохладния варовиков под.

Дечо й подаде ръка да се изправи:

— Добре ли си?

Другите ченгета бяха останали отвън. Мария преценяващо огледа спътника си и облиза устни.

— Васил е… всъщност беше… мъжът ми. Отиде си през 96-а. Гладната купонна зима, ти не я помниш.

— Ама… — сбърчи вежди полицаят.

Мария се разсмя.

— На колко години мислиш, че съм? Навърших 49 тази пролет, Дечка!

Той я изгледа съкрушен.

— Не съм ли хубава за бабичка? — тя подръпна многозначително презрамката на потника си. — Какво ще кажеш, а?

— А Галето? Той…

Тя се замисли за момент, преди да отговори:

— Не съм спала с него. Не ме искаше.

Не го лъжеше: Галето беше ордьовър. С Галето правеха много други работи, но сексът в стриктния смисъл не беше между тях.

Дечо изсумтя невярващо:

— Как би могъл някой да не те иска?

Мария пак се разсмя:

— Ти… наистина ли не си се питал защо ти прави кафе всеки път, като се навърташ около музея? Защо те черпи по чаша вино, ако ме чакаш след работа?

— Агх! — отърси се полицаят.

— Агх, я — тя не можа да спре смеха си, макар че ехото отекваше изчанчено по тунелите отвъд решетката и й се стори, че долавя в далечината кикот, който не е… ехо.

Да. Галето беше ордьовър. Когато цъфна преди две години, пресен-пресен от университета, направо не й се вярваше, че му е хрумнало да дойде насам… но Галето се научи на много работи, а и се оказа, че не страда от липса на почитатели в туристическа дупка като тази. Пък и… интернет е за тая работа, нали? Но това… това, което се беше случило. Мария неволно потрепери.

Обърнаха стаята на персонала с краката нагоре, но не намериха нито картата, нито дневниците за температурата в избените помещения.

— Добре, де, колко голяма може да е избата? — махна с ръка Дечо. — Ще влезем без карта, какво ще кажеш?

„Колко голяма“ беше хубав въпрос без отговор, каза си Мария, но сви рамене и свали две фенерчета от рафта до вратата. Така или иначе използваемата част от избата беше преградена. Пък отвъд в тунелите на Христоско Хаджиконстантинов не им беше работа да се завират.

Или поне тя така си мислеше. Обиколиха избите за няма и половин час и ето че светна боязливо с фенерчето към решетката — стара, солидна и малко ръждясала въпреки сухия въздух тук долу, в тунелите под избата.

— Аз… Нямам ключ за по-нататък. Никой няма.

Дечо раздрънка връзката с ключовете на Галето и приближи към вратата.

Мария за малко да му извика да се пази, да се дръпне оттам, че да не го докопа Васко. Между зъбите й се изплъзна даже тихо „Аааз…“, но Васко с разкривеното лице и вдигната като ореол около него коса не изтърча от мрака да докопа Дечо с побелели пръсти.

Миризмата на кръв я биеше в носа. Не й позволиха да види първата жертва, преди да влязат в избата — мерна я само прилично закопчана в черен найлонов чувал, съвсем като по филмите, но Дечо сигурно беше стъпил в кръв, защото миризмата… сладка и медена… свиваше стомаха й на спазми.

— Нямаме ключ за тук — повтори по-твърдо Мария. Точно когато след поредния опит на ченгето се чу ЩРАК! и решетъчната врата се отвори.

— Даже не е ръждясала — полицаят поклати глава. — Талин каза, че колегата му я поддържал, но…

— Какъв ти колега? Мъжът ми изчезна през 96-а. Казах ти вече!

Тя потрепери неволно и Дечо, който се беше върнал до нея, плъзна длан по рамото й. Пръстите му бяха почти трескаво жежки в контраст с нейната студена, лепкава от потта кожа.

— Трябва… да се върнем — промърмори Мария. — Закъде сме без колегите ти.

— Не бой се, пръв бях по стрелба в класа! — заяви Дечо гордо.

— Не мисля, че ще има по какво да стреляш тук — излъга го тя.

Той я потупа приятелски по рамото и прекрачи навътре.

Никакъв Васко с разкривено лице не ги нападна от тъмното. И определено не крещеше „Мамицата ти, курво мръсна, главата ще ти откъсна!“, вкопчен в решетката, която дрънчеше бясно при опитите му да я изкърти.

— Благодаря на Бога за малките милости! — промърмори Мария и последва Дечо в тунела.

 

 

Миризмата я блъсна в носа още преди да ги види — няколко издайнически капчици кръв на варосаната стена.

Малко по-нататък забеляза още, а после и размазан отпечатък от ръка. Мъжка ръка.

Дечо я посочи. Мария кимна.

Глупаво беше да си мисли, че ако държи решетката заключена, всичко ще изчезне. Не беше първата, която го е правила.

— Само колко е чисто тук! — промърмори полицаят. — А казваш, че никой не влизал…

— Под хълма сме, какво очакваш да има — паяжини?

Но си беше истина: дори ако човек приеме, че грижливо измислените и поддържани тунели на избата със сухия им въздух и постоянна температура пречат да се развива мухъл и да влиза прах, то коридорите пак изглеждаха като преметени сутринта. Всъщност, като се загледа човек, можеше да забележи нещо като коловоз по пода, все едно редовно минава почистваща машина с четка и гумена престилка и бззззз е измела и измила, а с времето точно на ръбчето между стената и пода се образува фин пласт ситна пепел — дребни частици, избутани от гумата и пресовани до твърдо ръбче.

— Накъде води всичкото това? — попита по едно време Дечо, след като бяха минали поредното разклонение на тунелите — за водач им послужи деликатна мазка кръв на стената на единия.

— Ами… не знам точно — призна Мария. — Нали знаеш историята за Христоско Хаджиконстантинов?

— Известен винар, имал пазари чак по Европата — Дечо сви рамене. — Пише го горе на музейната табела.

— Ами… Като натрупал пари, Христоско се оженил за Иванка Берентинис, дъщеря на богат гръцки търговец, и й вдигнал тази къща — разсеяно обясни Мария. — Имал… пет или шест живи деца и поне още толкова се родили мъртви. После в Медник дошли да живеят и две от сестрите на Иванка. Обаче легендите твърдят, че Христоско всяка година наемал строители отдалеч и разширявал избата, и тия строители разправяли странни приказки — за тунели и подземни стаи… и за морите и мравите^[1]… — тя се намръщи. — И повече не се връщали на другата година.

— А тръгвали ли са си въобще? — подсмихна се Дечо.

— Кой знае. Аз всъщност дойдох да работя тук точно заради легендата за мравите на Хаджихристовата къща. — Мария измери спътника си с поглед и облиза устни. — Морите са мъртвите деца на Иванка, за тях долу са вдигнати няколко богато обзаведени стаи.

— Еха!

— Всеки луд с номера си. Да речем, че Христоско и Иванка не са единствените — по онова време е било цяла мода. — Тя наостри ухо и замълча за момент, преди да добави: — Малко преди изчезването на Иванка обаче строителите взели да разправят за мравите долу в тунелите, неколцина били отвлечени от тях, работата спряла.

— Мрави?

— Духове кръвопийци — поясни Мария и се спря пред по-тясно разклонение. — Легендата разправя, че след като изчезнали и Иванка, и една от сестрите й, Христоско наредил да сложат решетката и повече никой да не слиза долу. Струва ми се, че…

Не, не й се струваше. Някой — или нещо — хлипаше съвсем реално в мрака.

Дечо врътна фенерчето си и на десетина метра навътре в тунела освети свито до стената момиче. Миризмата на кръв направо задавяше и Мария остави полицая сам да се приближи до находката — толкова беше на нокти, че не си вярваше.

Дечо пристъпи по-близо. Наведе се. Протегна ръка и повтори за поне трети път:

— Всичко е наред. Сред приятели си.

Почти беше пипнал момичето, когато то със зашеметяваща скорост се претърколи странешком, скочи на крака и хукна в коридора с писък.

— Какво, по дяволите, й става!? — сащиса се Дечо.

Мария изскърца със зъби и се приближи. На светлината на фенерчето кръвта приличаше на разлят лак за нокти с глитер. Миришеше… миришеше особено.

— Вече не е бременна — заключи.

— Какво? — зяпна Дечо.

Не беше трудно човек да си представи какво е направил Васко след отвличането. А може и да беше трудно. Мария потисна тръпката си.

В далечината писъкът секна. Завърши го сухо изплющяване, все едно момичето е рухнало в опънат чаршаф.

— Насам! — викна Дечо и се втурна по тунела, отчаяно шарещ с лъча на фенерчето. Стъпките му кънтяха. Приближаваше някакво по-голямо помещение, предположи Мария.

— Какво, по дя…

Тя забърза крачка, за да го догони. От кръвта стомахът й направо се обръщаше.

Дечо стоеше на прага на просторна одая с ниски миндери покрай стените. Фенерчето му измъкваше от мрака скрин, свещник, масичка, сребърен сервиз. Близнакът му, помисли си ни в клин, ни в ръкав Мария, се намираше в гостната горе в същинската къща. Лъчът пролази по голямо огнище, облицовано с бял варовик — ни следа от пепел и нагар — и се спря върху гротескно голяма купчина вар насред пода. Фенерчето в ръката на Дечо трепереше неудържимо, но на Мария й трябваха няколко секунди да осъзнае, че изпод буцата се разтича деликатна, малка струйка кръв и с аромата й се смесват смрад на пикоч и лайна. Варта… шаваше. Варта… беше като нацепена тук-там. Варта…

Дечо се наведе и повърна, а лъчът се заби в краката му като джедайски меч.

Мария побърза да светне отново към купчината.

Варта беше жива и се смаляваше право пред очите й. Буцести, дебели, белезникави криле обгръщаха момичето и го спаружваха като прахосмукачка — найлонов плик.

Мария отстъпи неволно крачка назад.

Нещо белезникаво и безформено шльопна право в краката на Дечо и на косъм се размина със сведената му глава. Покри точно локвата със закуската му.

Мария сграбчи полицая за яката и го дръпна след себе си, а той продължаваше безпомощно да се напъва и да се бори да си поеме въздух през спазмите си.

Още нещо пльосна върху повръщаното. По-голямо и по-дебело.

Мария беше сигурна, че нечии пръсти я докоснаха изотзад по косата, но в същия момент Дечо взе да се мята, препъна я и я блъсна в стената. Тя трескаво зашари с фенерчето си.

— Как ти се харесват любимчетата ми? — попита хрипкав, стържещ глас от тъмното.

Миг по-късно насреща й се ухили Васко. Не можеше да го сбърка.

— Знаеш ли… колко чаках този миг! — изхъхри той.

— Двайсет години — изтърси Мария, пусна яката на Дечо и подви крака под себе си.

Двайсетакът тук долу не се беше отразил никак добре на Васко. Оредялата му коса висеше на няколко изсветлели, мазни кичура. Беше бръснат по някое време и върху някогашните следи от шарка се наслагваха ръбци и белези, все едно си е пъхал физиономията в месомелачка. Все едно целият се е пъхал в месомелачка, поправи се Мария, понеже белезите изпъстряха и ръцете му. На фона им памучната му синя риза — относително чиста — изглеждаше нелепо. Както и дънките. И сандалите на босо.

— Хубаво го беше изучила Галенцето, кучко! — сподели Васко и се облиза. Изпръхналата му устна беше пукната, но в ъгълчето издайнически чернееше коричка чужда кръв. — Даже не се замисли какъв съм и що съм.

Дечо подсмърчаше като ранено кученце, но поне беше спрял да се дави.

— Не се надявах да си жив — призна Мария плачливо и се сгуши в стената. Фенерчето й трепереше и подскачаше.

— Не и благодарение на теб, мръснице! Тъпите ти мрави на няколко пъти щяха да ме довършат, преди… да стигнем до споразумение.

На несигурната светлина стената зад Васко изглеждаше, сякаш мърда и се издува, и хлътва тук-там. Дечо пак взе да хъхри — стомахът му се обръщаше. Въпреки това шаваше нещо в тъмното.

— Сега какво, ще ме убиеш ли? — присви се Мария. — Въпреки хубавото време, което имахме заедно?

Васко отметна глава и се разсмя, а на светлината на фенерчето в устата му блеснаха неестествено огромни зъби.

— Хубаво… време… — ревеше той през пристъпите на смеха си.

Мария се напрегна да скочи.

БАААААМ! — тресна гръмотевицата на изстрел. На гърдите на Васко зейна дупка колкото юмрук, а парченца плът и кръв опръскаха Мария. Ризата му незабавно се оцвети в тъмноалено: като магическите чаши, в които наливаш гореща вода. Той залитна назад и в същия миг стената се разгърна напред и огромно, бяло и буцесто крило го обви като драматично падаща театрална завеса.

— Хъ… — изпъшка Дечо.

Мария го сграбчи и го помъкна след себе си по коридора, но той се противеше:

— Аз… пистолетът.

Беше си изтървал оръжието, даде си сметка тя — откатът бе смазал пръстите му в стената. Но нямаше значение — мравите вече се бяха побъркали от шума. Откъм одаята се чуваха такива звуци, които Мария нямаше да забрави скоро… ако изобщо излезеше жива оттук. А Дечо се дърпаше и се опитваше да се върне за пистолета! Тя стисна зъби, награби го под мишница и хукна. Пришпори я зловещо разпаряне зад гърба й, съпроводено със съскане и рев:

— Ааааах! Курво мръсна.

Заглуши го лаком плясък.

 

 

Мария пробяга сигурно стотина метра, преди Дечо да почне да се съпротивлява — толкова го беше шашнала. Пусна го да стъпи и се спря, наведена с ръце на бедрата. Поне миризмата на кръв бе останала зад гърба й.

— Какво… какво беше това? — гласът на Дечо пресекваше.

— Васко ми е устроил капан — сви рамене Мария. — Ако не беше ти. Благодаря! Страхотен беше!

Прегърна го за момент и завря лице в свивката на врата му. Беше толкова горещ, разтреперан, миришеше на пот. След секунда-две той осезаемо се отпусна и се зарадва на притиснатите й в него цици. Промърмори:

— Ъъъъ… няма защо? — и понечи да целуне Мария.

Тя го пусна и го потупа по рамото.

— Напротив, има. Да вървим, по-бързо. Васко няма да ги задържи до безкрайност.

Дечо се огледа. Беше си загубил и фенерчето. Още трепереше.

— Решетката трябва да е… — понечи да го успокои Мария, но млъкна и наостри уши. Беше ли й се причуло тихото постъргване? — Насам!

Тя стисна полицая за ръката и хукна.

Деликатната мазка кръв на стената на едно от разклоненията на тунелите я нямаше.

Мария забави крачка за момент, колкото да подуши и да се увери, че наистина са минали ето оттук, но не долавяше мазен намек за пот, само суха, пергаментова миризма на пудра. Bois Farine^[2] беше извънредно не на място в избата на Хаджиконстантиновата къща.

Ръбчето на пода, оставено от гумената престилка на почистващата машина, също го нямаше.

От стената изведнъж се отлепи огромно бяло крило и я прегърна; ако се намираше крачка по-напред, щеше да я обвие в пашкул, а така се лепна за нея с плясък, но не успя да я стегне цялата.

Беше жилаво и шуплесто като тесто за мекици. Някакви твърди частици в него стържеха по голите й рамене. Смътно чу Дечо да вика „Мария!“ и пръстите му се изплъзнаха от хватката й, след това право в лицето й плисна огън, все едно са нагрели тестото с горелка, и тя изкрещя, вкопчи нокти в белия изрод, задърпа го озверяла, захапа го и откъсна парчето, което запушваше устата й, вкусът беше ужасен, тестото се разтягаше под ноктите й, тя се търколи на земята и продължи да дращи и да къса.

Най-накрая напипа по-слабо място и заби пръсти в него, дръпна с все сили и хаааааааарц! тестото се разпра като мокър чаршаф, краищата му пляскаха трескаво, а Мария ги разхвърля, метален вкус на кръв се стичаше в устата й и се смесваше с отвратителния сок на нападателя й. Друго бяло чаршафище се опита да се залепи за нея изотзад, но тя го пресрещна в движение, накъса го — раз-раз-раз — и се извърна навреме да види, че Дечо спира да мърда под трети бял парцал, впи се в парцала и го отскубна, а лицето на полицая отдолу беше червено и осеяно с резки, белези и капчици кръв, той зина да си поеме мъчително дъх…

Мария буквално отпра Дечо от пода и го повлече напред, но коленете му поддаваха и той се сурна по лице. Озъбена зверски, тя се наведе да го сграбчи отново под мишница. Само с края на окото си мерна иззад ъгъла да се изстрелват във въздуха разпрани на лентички дънки, тласнати от боси стъпала. Васко се стовари върху гърба й.

Зъбите му застъргаха върху лявата й лопатка. Мария докопа единия му крак, заби нокти в прасеца и дръпна с все сили към гърдите си, вече приклекнала да падне по гръб. Коленната капачка в хватката й изпращя с влажно изпукване и в следващия миг главата на Васко изкънтя в пода, а краката му излетяха във въздуха и се стовариха долу с такава сила, че повлякоха Мария. Тя се претърколи, извърна се и се метна да впие зъби в гърлото на мъжа си, но той успя да я сграбчи за раменете.

За момент се взираха един в друг. Той беше целият в кръв, едното му око липсваше, лицето му беше буквално разядено, а през половината откъсната устна стърчаха невъзможно остри зъби.

— Мамка… ти… — изсъска той, преди Мария внезапно да се превърти на пода и да вдигне Васко като щит над себе си, а върху им от тавана се стовари буцест, жилав, бял чаршаф.

Васко се загърчи в прегръдката му, а изпод тестената маса се разнасяше жвакане и цвъркане.

— Хайде, бързо! — извика Мария и се обърна към Дечо.

Завари го свит до стената да я зяпа със стъклен поглед, дръпна се от нея и се опита да изпълзи нанякъде заднешком. Напълно изгубила търпение, тя го сграбчи за врата и го изправи на крака. Оголи зъби срещу него:

— Мърдай, бе!

Пулсът на шията му подскачаше като птиче на пружинка. Мария буквално повлече полицая след себе си, а плътта му поддаваше под ноктите й. Трябваха му няколко крачки да затича сам и да вдигне ръце към врата си в напразен опит да разхлаби хватката й.

Зад тях сухо шушнене и цвъркане подсказваха пришествието на още от белите тестени мрави.

 

 

Силите й се изчерпаха, когато Мария вече надушваше по-свежия поток въздух. Тя залитна, препъна се и успя да се облегне със свободната си ръка на стената, за да не падне по лице. Чувстваше се изцедена.

— Трябва да… да поседна — изхриптя и се свлече на пода. Все още стискаше Дечо и го смъкна на колене пред себе си.

— Боли… — прошепна той, прозрачните му очи — невъзможно близо пред нейните, лицето му — окъпано в пот, хладно и лепкаво от изтощение и шок. — Ти… ти… ти…

Мария се втренчи в пръстите на дясната си ръка, вкопчени в шията на ченгето с такава сила, че щеше да му остави белези. Страхът му и вкусната миризма на кръв изпълваха ноздрите й.

— Ти.

Решетката беше току пред тях, Мария я виждаше дори през черните петна, които танцуваха пред очите й. Облиза устни и щръкналите си зъби, придърпа Дечо, притисна го към себе си и го захапа за врата.

Кръвта се стече по гърлото й като наелектризираща струя. Само няколко глътки, каза си Мария, докато залепяше устни за хладната кожа на вечерята си. Мислеше си също, че не беше хубаво да се случва точно тук и сега, не за това цяла година му точеше зъби на Дечо и го побутваше от леглото към трапезата си… но пък какъв смисъл имаше да си водиш основното ястие тук долу, в тунелите, и да не го изконсумираш?

Ченгето вяло се бореше в обятията й и Мария се подсмихна наум. Още глътка-две само… замайването й вече минаваше.

БАААМ! — разтърси я гръмотевицата на изстрел. Звукът беше странно приглушен и в първия момент, докато пръстите и челюстите й се разтваряха, тялото подскачаше и главата й се блъсваше в стената, тя дори не усети болка, само глупаво си помисли, че Васко е намерил пистолета на Дечо…

Но не. Дечо не го беше губил, нали? След отката издрънча изтървано фенерчето му. А оръжието си беше прибрал. И сега… сега… я застреля?

Мария изкрещя. Болката я отнесе и погълна, по-силна от глада и по-всеобхватна от наелектризиращата сила на кръвта.

Дечо спринтира с олюляване по тунела, докопа решетката, хлопна я и превъртя ключа. Дебелите по три пръста резета щракнаха буквално в секундата, когато Мария сграбчи вратата и я разтърси.

С ключа в ръка, ченгето се сурна по задник на пода. Миг преди фенерчето на Мария да угасне, той видя сивкава сянка да се спуска върху нея и да я прегръща в тестените си обятия.

До края на живота си нямаше да забрави как вампирката пищи:

— Мамицата ти, мръсник проклет, главата ще ти откъсна!

Бележки

[1] Мори нечисти, лоши духове на мъртъвци; мрави — зли духове кръвопийци. — Бел.авт. ↑

[2] Bois Farine (фр. „дървесно брашно“, стружки) парфюм на L’Artisan Parfumeur. Бел.авт. ↑