Елена Павлова
Слънчево с мечове

На стъпалата пред църквата момичето в бяло позираше до момчето с костюма. Щракаше фотоапарат, снимаше камера. Зачервили бузите, татковците се потупваха по раменете, а едната мама пърхаше около сватбената рокля.

— Ей, ма, запис правят! — сгълча я щерката.

Майка й оправи за последно гънка на воала и се озърна за занимание, което да не се запечата на диск за смях на поколенията.

На пейката недалече от входа седеше някаква скица, съвършено неподходяща за декор на сватбата. На може би шейсет години, слабичка, с къса прошарена коса. Нямаше опърпан вид, макар че носеше черни кубинки, дънки и кожено яке. В категория „луди бабички“ я записваше преди всичко липсата на чанта, баничка с боза или поне внуче. И черното… зловещото черно. Съвършено неподходящо в сватбения ден.

Майката на булката войнствено се запъти към пейката. Лудата се изправи и тихичко взе да мърмори под нос. След още няколко крачки майката чу какво точно:

— Венчани пред лицето на Бога и пред лицата на хората, и до живот… а през меча не прескачат и меч на сватбата не носят, и в желязото не се кълнат…

„Кълнат“ беше позната дума. „Меч“ също. Майчето изфуча отдалеч:

— Я да се махаш оттука, дърта пръчка такава! На зетя мечлето ще му кълнеш, така ли ще правиш, гарга гаргава!

Бабето рязко врътна глава към нея и я закова с леденостуден поглед. Минаха секунда-две, преди да отбележи присъствието й и да откъсне очи от двойката, която още се снимаше. Облиза усти и отрони с жал:

— Така не се прави сватба, не е редно.

— Как ша да не е редно! — избухна майката на булката. — К’ви глупости плещиш? — И миг по-късно писна: — Ша викна полиция, ааа! — а очите й подскачаха като топчета за пинг-понг между синия лед на лицето на гаргата и лъскавата стомана в ръката й. Мечът беше дълъг към метър и се бе появил на бял свят с движение толкова бързо, че приличаше на магия.

Сега вече цялата групичка пред църквата гледаше насам. Бабето обаче не мушна майката на булката с острието, а кротко й подаде насочения към земята меч:

— Ето, нека младите непременно го прескокнат, иначе бракът им няма да се закрепи.

В настъпилото втрещено мълчание булката изквича възторжено:

— Снимай бе, говедо! — и се втурна надолу по стъпалата, влачейки съпруга си като мокър парцал.

 

 

За втори път идваха да снимат и дворът на църквата вече й беше познат, нетърпеливо си помисли Ваня, докато Боян извади камерата и я подготви за работа. В понеделник обаче липсата на сватбари придаваше на църквата нереален вид. В неделята заедно с Танчето от „Предаването на Карбовски“ щракаха до скапване побеснелите тълпи. Прескачането на меча предната седмица за няма ден стана вирално във фейса и за този уикенд отчетата бяха посрещнали нечуван наплив. Пред камерите сватбарите даже успяха да се сбият коя двойка първа да ползва услугите на бабичката с острието. Страхотни кадри бяха, каза си Ваня: в едър план обърканото крехко лице на старѝчката и тъничката й спаружена ръка, стиснала хилката… дръжката… абе, както там му се вика на тъпия край на меча. Болката и неразбирането в очите й, докато младоженците се пердашат за страх. На Карбовски предаването обаче, беше за лудостта на масите („И столовете“, изкикоти се Танчето в неделя), а шефът на Ваня си имаше друга заставка, която вече се въртеше по битивито. Втренчена в цъфналите буйно люляци между пейките, репортерката чуваше уверения, школуван глас на началството, все едно й говори в ухото: „Защо в нашата държава луди се разхождат необезпокоявани с хладно оръжие и кой е позволил Годеницата на варварина да е въоръжена и на свобода? Кога властите най-накрая ще вземат мерки? Вижте в полунощ по «Часът на Милен Цветков»“. Почти се надяваше бабичката да я няма в понеделник следобед, но я видя да седи кротко с черните си кубинки и коженото яке. Хладна длан се разходи по гръбнака на Ваня.

— Айде бе, Бояне! — подкани нацупено точно когато колегата й подаваше микрофона. — Как изглеждам?

— Като картинка! — увери я Боян и нарами камерата.

— И на вещица да съм, пак това ще кажеш! — плесна го по бицепса Ваня, оправи си полата и тръгна към бабичката. Приглади си настръхналата перушина с мисълта, че някой ден те двамата ще си имат собствено предаване и няма да снимат помиярски поръчки за оня гнус, шефа. Те двамата имаха бъдеще!

— Бъдеще! — изсъска в микрофона и си лепна любезна усмивчица. — Здравейте! Аз съм Ваня Топалова от „Часът на Милен Цветков“…

Бабето рязко врътна глава към нея и я закова с леденостуден поглед. Минаха секунда-две, преди да отбележи присъствието й и да вземе да кима, все едно вратът й е на пружина.

— Да вземем едно интервю? — продължи Ваня решително. — Това, което правите за младоженците тук, е уникално и невероятно… — тя се поизвърна и вдигна вежда по посока на Боян с неизказано „Туй да го резнеш“ — и зрителите искат да научат повече за вас.

Почти се надяваше бабето — Мария, напомни си, Мария! — да откаже да говори пред камера. Тя обаче отвърна кротичко:

— Ако сватбата не бъде изпълнена както трябва, Съдбата ще разчекне пръстите на младите, дето са се хванали за ръце…

— Процентът разводи в съвременния свят го доказва, така ли?

— Желязото е елементът на земята, на устоите, на стабилността — нареждаше бабичката. — Затова оръжието пробива, реже, сече.

— Ако беше пластмасово, нямаше да може, така ли?

— Мечът е гръмоотвод на боговете.

Ваня се сдържа да не цъкне с език — идеално се получаваше. И-де-ал-но! Но се стресна и си забрави мисълта. Мечът цъфна в ръката на старицата отведнъж, сякаш без междинно движение.

— Оръжието може да разцепва действителността… или да я съшива. Прескочи го… — бабето имитира подскоци с два пръста — и любовта ще се заземи здраво. Разрежи реалността… — тя замахна умело и Боян на заден фон си пое възхитено дъх — и ще пропаднеш в чужд свят, вместо да се ожениш за любимия.

— Чужд свят?

— За Тъмничните измерения ли говорим? — не устиска Боян.

Това можеше да не го режат, реши Ваня, сарказмът направо капеше от езика му.

— Ами чужд си е! — бабичката ръгна върха на острието в една цепнатина между плочките и се облегна небрежно на… абе, на предпазителя откъм тъпия му край. — Виж сега, моме, ето тук на точно туй място преди… да има трийсетина лета… щяхме да се женим. Но аз нали съм глупава, рекох да предизвикам боговете. Ей тъй направих — тя очерта с другата си ръка кръг във въздуха — и край.

— Какво „край“? — изуми се Боян.

Това вече щяха да го отрежат.

— Всичко изчезна — обясни бабичката. — И годеникът ми, и жреците, и храмът на…

— Офлър… — измърмори операторът.

— И целият град, моме, цял-целеничък! Пък аз, както си бях по бижута, с меча в ръка и готова за сватба, тук дойдох… в Софията.

— Лежала си в затвора… — подкани я Ваня, щом забеляза, че жертвата й тръгва да плещи пълни небивалици.

— Ми че естествено — разхили се бабето. — Ти как си представяш, чистак гола по бижута на двора на църквата през осемдесет и пета? Прибраха ме на Четвърти километър, и в Карлуково бях… После дойде демокрацията, дотогава вече говорех прилично български…

Ваня се поизвърна и вдигна вежда към Боян.

— Всяка година по туй време, като наближи да цъфтят люляците, идвам тука — обясняваше лудата — и се надявам моичкият да ме намери…

— Ако не се е споминал… — измърмори Боян.

— А, магьосник ще наеме, само трябва да спаси някое съкровище… — сви рамене бабата.

И-де-ал-но! — повтори си Ваня и в този момент синя светкавица изпука във въздуха и се заземи в меча. Последваха я още няколко, а точно до оръжието във въздуха взе да се разгаря съскащ вихър от синкавобяло сияние, все по-ярък и по-ярък и с по-ясна и по-ясна форма…

— … на шибан портал! — възкликна Боян, пресегна се и сграбчи Ваня за рамото. Придърпа я към себе си и я прегърна с една ръка, а с другата крепеше камерата. Нямаше нужда да му викат „Снимай бе, говедо!“, понеже си знаеше работата.

Право пред окото на камерата порталът заприлича първо на ярка дъга, а после на… На врата, заключи Ваня. Оттатък се виждаха жълтеникав плочник и буйно цъфтящи люляци, досущ като тук. После през портала надникна лице, кичнато над черна роба със сребърни шевици и увенчано с островърха шапка. Изблъска го масивна ръка с няколко нанизани до бицепса сребристи гривни и през отвора прекрачи грамаден варварин със сплетени с кожени върви и мъниста плитки, мустаци и брада.

— О, скъпи! — възкликна бабичката и направи крачка напред… после отстъпи и втренчи очи в спаружените си пръсти, сключени върху дръжката на меча.

Варваринът се намръщи за момент, после се ухили широко и се втурна към бабетката, награби я и я вдигна високо във въздуха, и с щастлив смях я завъртя шеметно, докато обсипваше лицето й с целувки. Изтърваният меч издрънча на плочките.

— Мамка му и прасе… — промърмори Боян.

— И прасе… — повтори след него Ваня, за първи път в живота си изгубила ума и дума.

Варваринът внимателно остави сбръчканата си годеница на земята и повелително махна с ръка към портала. Типчето с островърхата шапка се подаде навън до кръста и му подхвърли кесия. Избърбори нещо като „Луменум-гуменум-буменум!“ и пак се скри отвъд.

Варваринът отвори кесията, загреба отвътре шепа асфалтовочерен прах и го хвърли върху бабичката. Смърдеше така, че чак Ваня се закашля, но едната шепа бе последвана от втора и трета, а когато облакът пепеляк взе да уляга…

Стройното, красиво като картинка момиче с дълга до пояса черна коса плавно разкопча коженото яке и го захвърли. Беше като пеперуда, измъкваща се от сивата си, спаружена какавида. Отметна глава и се разсмя звънко и чисто, а варваринът падна на колене пред нея и умолително вдигна ръце.

Ваня нямаше нужда от превод да разбере какво казва на възлюбената си, нито защо тя се хвърля на врата му или защо той я вдига в обятията си и ловко прескача изтървания й меч — веднъж, втори път, трети път…

— Венчани пред лицето на Бога и пред лицата на хората, и до живот… — извика булката на варварина, докато той триумфално я пренасяше през портала.

С пукот отворът към чуждия свят се затвори отведнъж. Вихър разлюля люляците и отмина. След миг синя светкавица се заземи в меча, последва я още една, от нищото се подаде изящна длан, сграбчи дръжката и изчезна с все оръжието.

Ваня примигна да прогони плувналите в очите си сълзи и подсмръкна:

— Леле, колко беше красиво!

— Егати на к’ва мацка стана! — съгласи се Боян и дръпна ципа на чантата да прибере камерата.

— И романтично! — натърти Ваня. — Оня не й тикна сплескана китка в муцуната, ами я подмлади…

— Ти за шефа мисли, не за китки! Все ще я изкараме луда, ако изрежем до…

— Голямо си магаре! — плесна го по бицепса репортерката. — Слушай, защо не си намерим някой меч и да го… — тя многозначително имитира подскоци с два пръста.

Поне веднъж разчел правилно подтекста, Боян я грабна и я завъртя високо във въздуха, и изкрещя:

— Да, бе, да, приемам, ша се оженя за тебе!