Франсис Брет Харт
Мигълс

Бяхме осем заедно с коларя. Не бяхме проговорили последните шест мили, след като друсането на тежката кола по все по-лошия път беше развалило последния поетичен цитат на съдията. Високият мъж до съдията спеше, прокарал ръка през олюляващата се ремъчна дръжка и сложил на нея глава — някакъв съвършено отпуснат предмет с безпомощен вид, сякаш се беше обесил и са го свалили от въжето твърде късно. Французойката на задната седалка също спеше, но с полусъзнателно приличие в позата, проличаващо дори в положението на кърпичката, която притискаше до челото си и която отчасти закриваше лицето й. Дамата от Вирджиния Сити, която пътуваше с мъжа си, отдавна бе загубила всички отличителни белези в невъобразимата бъркотия от панделки, воали, кожи и шалове. Не се чуваше друг звук освен тракането на колелата и плющенето на дъжда по покрива. Изведнъж дилижансът спря и ние дочухме неясни гласове. Коларят, изглежда, беше се впуснал в оживен разговор с някого на пътя — разговор, от който през бурята от време на време долитаха такива откъслеци като „мостът се е срутил“, „двайсет фута вода“, „не можеш мина“. После настъпи затишие и тайнствен глас извика от пътя прощален съвет:

— Опитай при Мигълс.

Ние зърнахме за миг предния чифт коне, когато колата бавно обърна, и един конник, който се загуби в мъглата, и явно поехме към Мигълс.

Кой и къде беше Мигълс? Съдията, нашият авторитет, не си спомняше това име, а той познаваше тия места от край до край. Пътникът от Уошо в Невада реши, че Мигълс трябва да държи хотел. Ние знаехме само, че пътят ни е пресечен от вода пред нас и зад нас и този Мигълс беше единственото ни прибежище. След десетина минути джапане по криволичещ черен път, по който широкият дилижанс едва можеше да мине, спряхме пред залостена дъсчена порта в широка каменна стена или ограда, висока около осем фута. Явно това бе имотът на Мигълс и явно Мигълс не държеше хотел.

Коларят слезе от капрата и опита портата. Беше здраво заключена.

— Мигълс! Хей, Мигълс! Никакъв отговор. — Миигълс! Чуй, Мигълс! продължи коларят с нарастващ яд.

— Мигллс! — присъедини се настойчиво пощенският куриер. — Хайде, Миги! Миг?

Но очевидно безчувственият Мигълс не се откликваше.

Съдията, който най-после бе свалил прозореца, подаде глава навън и зададе редица въпроси — ако беше получил определени отговори, те щяха без съмненйе да изяснят цялата мистерия, ала коларят отвърна само, че „ако не искаме да седим в колата цялата нощ, по-добре ще е да слезем и да повикаме Митълс“.

Ние слязохме и завикахме „Мигълс“ в хор, след това поотделно. И когато свършихме, един спътникирландец от покрива се провикна „Мейгелс!“, което разсмя всички ни. Докато се смеехме, коларят извика:

— Шъ-ът!

Ние се ослушахме. За наше безгранично изумление хоровото ни „Мигълс“ се повтори отвъд стената, чак до последното, добавъчно „Мейгелс“.

— Удивително ехо — каза съдията.

— Удивителен мръсник! — изрева с презрение коларят. — Стига си се занасял, Мигълс, я излез! Бъди мъж, Мигълс! Не се крий там на тъмното. Аз да съм на тебе, щях да изляза, Мигълс — продължаваше Юба Бил, който вече подскачаше от неудържима ярост.

— Мигълс! — не млъкваше гласът. — Хей, Мигълс!

— Драги мой! Господин Мигхейл! — заговори съдията, като се мъчеше да смекчи колкото може резките звуци в това име. — Помислете си колко негостоприемно е да откажете подслон от суровото време на беззащитни жени. Наистина, любезни господине… — Но неколкократно провикване „Мигълс!“, което завърши с буйно кикотене, заглуши гласа му.

Юба Бил не му мисли повече. Той вдигна тежък камък от пътя, разби вратата и влезе с куриера в двора. Ние ги последвахме. Не се виждаше никой. Единственото което можехме да различим в сгъстяващия се мрак, беше, че сме в градина — ако съдехме по розовите храсти, които посипаха върху нас ситни капчици от натежалите си от влага листа — и пред дълга, разлага дървена постройка.

— Познаваш ли го този Мигълс? — попита съдията коларя.

— Не, нито искам да го зная — отвърна Юба Бил отсечено, понеже чувствуваше, че този твърдоглав Мигълс е оскърбил в негово лице транспортното дружество „Пионер“.

— Но, драги мой! — протестира съдията, като се сети за залостената врата. — Вижте кво — каза Юба Бил с тънка ирония, — може би ще е по-добре да се върнете и да останете в калдта, докато ви представят? Аз влизам вътре! — И отвори вратата на сградата.

Дълга стая, осветена само от главните на огън, догарящ в голямо огнище в дъното, стените облепени с чудновати тапети и фантастично отражение на припламващия огън по тях; някой, седнал в голямо кресло край огнището. Всичко това видяхме, когато нахълтахме всички в стаята след коларя и пощенския куриер.

— Хей, ти ли си Мигълс? — попита Юба Бил самотния обитател.

Фигурата нито проговори, нито се помръдна. Бил гневно се доближи и обърна прозорчето на фенера от дилижанса към лицето на човека. Беше лице на мъж, преждевременно състарено и сбръчкано, с много големи очи, в които имаше изражение на напълно неоправдана важност, каквото съм виждал понякога в очите на бухал. Големите очи поместиха погледа си от Бил към фенера и окончателно се спряха на този светещ предмет без проблясък на съзнание.

Бил с усилие се въздържаше.

— Мигълс! Глух ли си? Сигурно не си ням, а? — И Юба Бил разтърси безучастната фигура.

За наше дълбоко изумление, когато Бил отдръпна ръката си, почтеният непознат сякаш се свлече, смали се наполовина и се превърна в неопределен куп дрехи.

— Я! Да пукна дано! — рече Бил с умолителен поглед към нас и се дръпна.

Сега съдията пристъпи напред и ние вдигнахме тайнственото безгръбначно създание и го сложихме в предишното му положение. Бил бе изпратен с фенера да поразузнае навън, защото, като гледахме този безпомощен самотник, очевидно беше, че наблизо трябва да има някой, който го гледа, и ние всички се събрахме около огъня. Съдията, който беше възвърнал своя авторитет и не бе ни най-малко загубил добродушната си приказливост, застанал гърбом към огнището, се обърна към нас, сякаш имаше пред себе си съдебни заседатели:

— Явно е, че почтеният ни приятел тука е стигнал до това състояние, за което Шекспир е казал „моят друп навлиза в сухагга и жълта шума“, или е пострадал от някакъв преждевременен застой в умственото си и физическо развитие. Дали е наистина този Мигълс …

Тука го прекъсна едно провикване „Мигълс! Хей, Микълс! Миглизи! Миг!“ — цялата гама от възгласи „Мигълз“ със съвсем същия тон, с който бяха отправени към нас преди.

[# „Макбет“ — цитатът е взет от превод на Валери Петров. Б. пр.]

Смаяни, ние се загледахме един друг. Особено много се стресна съдията, понеже гласът като че ли дойде през рамото му, и бързо се дръпна от мястото си. Обаче скоро открихме виновника — това беше голяма сврака, кацнала на поличка над огнището и веднага потънала отново в гробовно мълчание, което рязко подчертаваше току-що секналата й бъбривост. Без съмнение именно нейния глас бяхме чули на пътя и отговорността за неучтивото държане не падаше върху нашия приятел. Юба Бил, който влезе в стаята след безуспешно търсене, не пожела да приеме това обяснение и все още поглеждаше безпомощния човек в креслото с подозрение. Беше намерил сушина, където бе оставил конете, но беше се върнал мокър до кости и скептично настроен.

— Няма друг освен него на десет мили около тая колиба и да ме вземат мътните, ако тоя негодник не го знае.

Но убеждението на млозинството се оказа напълно основателно. Бил още не беше спрял да ръмжи, когато чухме бързи крачки отвън и влаченето на мокра пола вратата рязко се отвори и в стаята с блеснали бели зъби и искрящи черни очи, без всякаква церемония или стеснителност, влезе млада жена, затвори вратата и задъхана опря гръб на нея.

— О, моля да ме извините, аз съм Мигълс! Това, значи, беше Мигълс! Тази млада жена със светнали очи и закръглена гушка, чиято мокра рокля от груб син плат не можеше да скрие женствените извивки, към които беше прилепнала, у която всичко, като се започнеше от кестенявата коса със нахлупена отгоре й моряшка мушамена шапка до изящните крачета и глезени, скрити някъде в дълбините на грубите й момчешки обувки, беше грациозно — такава беше Мигълс, която стоеше пред нас и се смееше по най-весел, откровен и непринуден начин.

— Знаете ли, момчета — заговори тя съвсем запъхтяна, притиснала едната си ръчица към гърдите и без да обърне никакво внимание на онемялата от объркване компания, нито на съвсем забравилия се Юба Бил, на чието отпуснало се лице се беше изписало изражение на безпричинна глупашка веселост, — знаете ли, момчета, аз бях на повече от две мили оттука, когато вие минахте по пътя. Помислих си, че може да се отбиете тука и затова тичах през целия път, като знаех, че у дома няма никой освен Джим … и… и… не мога да си поема дъх… и … не мога повече.

С тези думи Мигълс дръпна мократа шапка от главата си с игриво движение, което запрати върху ни облак от дъждовни капки, опита се да отметне назад косата си, изтърва при това два фуркета, засмя се и седна до Юба Бил със скръстени на скута ръце.

Съдията се съвзе пръв и й отправи многословен комплимент.

— Ще ви помоля да ми дадете тоя фуркет — рече изтежко Мигълс. Пет-шест ръце тутакси се протегнаха към падналия фуркет и го подадоха на хубавата му притежателка, а Мигълс прекоси стаята и се загледа напрегнато в лицето на болния. Неподвижният му поглед й отвърна с изражение, каквото не бяхме забелязали дотогава. Живот и разум сякаш се мъчеха да проблеснат пак в изпитото лице. Мигълс отново се засмя — това бе чудноват, красноречив смях — и пак обърна черните си очи и белите си зъби към нас.

— Този нещастен човек е… — нерешително заговори съдията.

— Това е Джим — каза Мигълс.

— Вашият баща?

— Не.

— Брат?

— Не.

— Съпруг?

Мигълс метна бърз, полупредизвикателен поглед към двете пътнички, които, както бях забелязал, не взимаха участие в общото мъжко възхищение от Мигълс, и отговори сдържано:

— Не, това е Джим.

Настъпи неловко мълчание. Двете пътнички се приближиха повече една до друга, съпругът на дамата от Уошо загледа разсеяно огъня, а високият мъж се вглъби в себе си, за да потърси изход от това трудно положение. Но смехът на Мигълс, който беше много заразителен, наруши тишината.

— Хайде — подхвърли тя живо, — трябва да сте гладни.

Кой ще ми помогне да приготвя нещо за похапване?

Намериха се достатъчно доброволци. След две-три минути Юба Бил беше се заел като някой Калибан да мъкне дърва за тази Миранда^[1], пощенският куриер мелеше кафе на верандата, на мен бе отредена трудната задача да нарежа на тънки филийки бекон, а съдията даваше на всекиго от мас своите добродушни и многословни съвети. А когато Мигълс, подпомогната от съдията и нашия „палубен пасажер“ ирландеца, нареди на масата всичките чинии и чаши, с които разполагаше, ние съвсем се бяхме развеселили, въпреки дъжда, който трополеше в прозорците, вятъра, който фучеше в комина, двете дами, които си шепнеха в ъгъла, и свраката, която току изгракваше язвителни бележки за разговора им от поличката си горе. В ярко разгорелия се огън можахме да разберем, че стените бяха облепени с илюстровани списания с женски вкус и умение. За мебели се използуваха или нагодени сандъци от свещи и други, облечени с шарена басма, или кожи на животни. Креслото на безпомощния Джим бе изобретателно използувана бъчва от брашно. В разните подробности на ниската дълга стая се забелязваше спретнатост и дори вкус към артистичното.

Вечерята беше кулинарен празник. И нещо повече — тя беше светско събитие, главно, струва ми се, благодарение на редкия такт, с който Мигълс насочваше разговора, задаваше всички въпроси сама и през цялото време с такава искреност, която не ни позволяваше и да помислим, че самата тя иска да скрие нещо, и ние говорехме за себе си, за плановете си, за пътуването, за времето, един за друг — за всичко, освен за нашите домакин и домакиня. Трябва да се признае, че приказките на Мигълс съвсем не бяха елегантни, нито граматически правилни и от време на време в тях се промъкваха думички, употребата на които, общо взето, се смята за право на нашия пол. Но когато се изтърваваше, зъбите и очите й така блясваха и тя избухваше в такъв смях — смях, присъщ на Мигълс, — толкова откровен и непресторен, че сякаш пречистваше моралната атмосфера.

По едно време, както вечеряхме, чухме шум, като че някакво тежко тяло се търкаше о външните стени на къщата. Скоро след това се чу дращене и сумтене на вратата.

— Това е Хоакин — каза Мигълс в отговор на въпросителните ни погледи, — искате ли да го видите?

Преди да успеем да й отвърнем, тя отвори вратата и пред нас се появи младо мече гризли, което веднага се вдигна на задните си крака, с увиснали надолу предни лапи, в обичайната просешка поза, загледа Мигълс с обожаващ поглед и така удивително заприлича на Юба Бил.

— Това е моят пазач — обясни Мигълс. — О, той не хапе — добави тя, когато двете пътнички побързаха да се свият в ъглла — Нали, Мечо? — (Последният въпрос бе зададен направо на умния Хоакин) — Знаете ли, момчета — продължи Мигълс, след като нахрани своят пазач и затвори вратата подире й, — имали сте голям късмет, че Хоакин не се е навъртал тука, когато сте дошли тая вечер.

— Че къде е бил? — запита съдията.

— С мен — рече Мигълс. — Бога ми, той припка с мен по тъмното също като че ли е човек.

Ние се смълчахме за малко, заслушани във вятъра. Може би всички виждахме пред себе си една и съща картина — как Мигъл върви през мократа от дъжд гора със своя див пазител. Съдията — спомням си — каза нещо за Уна и нейния лъв^[2], но Мигълс го прие, както и другите комплименти, спокойно и сериозно. Дали съвсем не забелязваше възхищението, което будеше (надали можеше да не й направи впечатление обожанието на Юба Бил), не зная, но самата й прямота говореше за чувството на пълно равенство с мъжете, което се възприемаше като жестоко унижение от по-младите ни другари.

Случката с мечето с нищо не издигна Мигълс в очите на нашите спътнички. В същност, щом вечерята свърши, от двете ни дами повя такъв студ, че никакви борови цепеници, донесени от Юба Бил и хвърлени като жертвоприношение в огнището, не можаха напълно да го разсеят. Мигълс го усети и заявявайки изведнъж, че е време „за лягане“, предложи на дамите да им покаже леглата в съседната стая.

— Вие, момчета, ще трябва да се настаните тука, край огъня, кой както може — добави тя, — защото друга стая освен тая няма.

Нашият пол — разбира се, драги мой господине, аз имам предвид по-силната част от човешкия род — обикновено не подлежи на обвинения в любопитство или пристрастие към клюките. Въпреки това принуден съм да кажа, че, щом вратата се затвори зад Мигълс, ние се скупчихме заедно, зашепнахме с усмивки и хихикане и заразменяхме подозрения, предположения и хиляди догадки за хубавата ни домакиня и странния й съжител. Боя се, че дори поразбутахме този слабоумен паралитик, който седеше сред нас като безмълвен Мемнон^[3] загледан с безметежното безразличие на миналото в спрадалческите си очи в мирските ни сплетни. В разгара на възбуден спор вратата отново се отвори и Мигълс се върна при нас.

Но явно не същата Мигълс, която ни бе смаяла с появяването си преди няколко часа. Очите й бяха сведени и когато се поколеба за миг на прага, понесла през ръка одеяло, можеше да се помисли, че е оставила зад гърба си непринуденото безстрашие, с което ни беше очаровала преди малко. Като влезе вътре, тя придърпа ниско столче до креслото на паралитика, седна, наметна се с одеялото и каза:

— Ако нямате нищо против, момчета, понеже сме доста натясно, ще остана тая нощ тука.

Тя взе сбръчканата ръка на болния в своята и обърна очи към догарящия огън. Едно несъзнателно досещане, че това бе само предисловие за по-доверителен разказ, и може би известно засрамване от скорошното ни любопитство ни караха да мълчим. Дъждът все още трополеше по покрива, заблудени пориви на вятъра ярко раздухваха тлеещите главни, докато при едно утихване на стихиите Мигълс изведнъж вдигна глава, отметна косата си през рамо, обърна лице към нас и запита:

— Не ме ли познава някой от вас? Никой не се обади.

— Я си помислете. В петдесет и трета година живеех в Мерисвил. Всички ме знаеха там и всички имаше защо да ме знаят. Аз държах пивницата „Полка“, докато не заживях с Джим. Оттогава има шест години. Може малко да съм се променила.

Това, че никой не я познаваше, като че ли я посмути. Тя пак се обърна към огъня и минаха няколко секунди, докато заговори отново, този път по-бързо.

— Е, мислех си, разбирате ли, че някой от вас трябва да ме знае. Както и да е, то не е толкова важно. Ето какво исках да ви разправя. Вие и да не сте ме познавали, Джим ме знаеше — тя стисна ръката му с двете си ръце — и харчеше сума пари за мен. Май пропиляваше всичко, каквото имаше. И един ден — тази година ще станат шест години — Джим влезе в задната ми стаичка, седна на канапето, ей така, както го виждате сега на тоя стол, и вече не можа да се помръдне без чужда помощ. Преряза го изведнъж, та и сам той май не разбра какво му стана. Лекарите дойдоха и казаха, че то му е дошло заради живота, който е водил, защото Джим беше много разпуснат, невъздържан, и че нямало вече да се оправи и нямало да изтрае много дълго. Посъветваха ме да го изпратя във Фриско, в болницата, защото такъв никому не трябвал и щял да остане бебе целия си живот. Може да е било нещо в погледа на Джим, може пък защото никога не бях имала бебе, но аз казах:

„Не!“. Тогава бях богата, защото се харесвах на всички — господа като вас, сър, ми идваха на гости… та аз продадох заведението и купих ей тоя имот, понеже беше настрана от големия път, разбирате ли, и доведох бебето си тук.

С вроден женски такт и изтънченост, докато говореше, тя бавно променяше положението си така, че безмълвната фигура на съсипания мъж да остане между нея и слушателите й и да се скрие в сянката зад него, сякаш за да го изтъкне като мълчаливо извинение за постъпката си — безпомощен, смазан, поразен от божия гняв, той въпреки всичко я прегръщаше с невидима ръка.

Скрита в мрака, но все още без да пусне ръката му, тя продължи:

— Много време мина, докато се приспособя тука, защото бях свикнала на много хора и оживление. Не можех да взема някоя жена да ми помага, а на мъж не смеех да се доверя, но с тия индианци наоколо и като ми се изпращаше всичко от Северния разклон, двамата с Джим успяхме да се справим. Докторът идваше сегиз-тогиз от Сакраменто. Искаше да види „бебето на Мигълс“, както наричаше Джим, а като си тръгваше, казваше: „Добър човек си ти, Мигълс, бог да те благослови!“. И след това не ми беше толкова самотно. Но последния път, когато беше тук, като отвори вратата да си върви, каза: „Знаеш ли, Мигълс, твойто бебе ще порасне и ще стане мъж, за чест и слава на майка си, но не тук, Мигълс, не тук!“. И ми се стори, че си отиде натъжен … и… и… — Тук гласът и главата на Мигълс някак съвсем се загубиха в сянката.

— Хората тука наоколо са много добри — подхвана пак Мигълс, след като помълча и пак се подаде малко на светло. — Мъжете от Разклона обикаляха насам, докато най-после разбраха, че не са желани, а жените са добри… и не идват. Беше ми доста самотно, докато един ден не намерих ей там в гората Хоакин, когато още не беше толкова висок, и го научих да се моли за храна, а пък и Поли — свраката, — какви ли не ги знае тя и вечерите стават доста весели с нейните приказки и аз не се чувствувам като да съм единственото живо същество в стопанството. А пък Джим… — Мигълс се разсмя както преди и се показа съвсем на светлината от огъня. — Джим… ами че вие, момчета, бихте се смаяли да видите колко много разбира той за човек в неговото положение. Понякога му донасям цветя и той ги гледа също като че ги познава, а друг път, като седим сами, аз му чета ей тия неща от стената. Божичко! — рече Мигълс и пак от сърце се изсмя. — Тая зима му прочетох цялата тая стена, Не съм виждала човек да обича толкова да му четат като Джим.

— Защо не се омъжите за този човек, на когото сте посветили младостта си? — попита съдията.

— Ами, знаете ли — каза Мигълс, — не би било честно спрямо Джим да се възползувам от неговата безпомощност. А пък и ако сме мъж и жена, и двамата ще знаем, че аз съм длъжна да правя това, което сега правя по свое собствено желание.

— Но вие сте още млада и привлекателна…

— Става късно — сухо рече Мигълс — и по-добре ще е всички да си лягате. Лека нощ, момчета.

Тя се покри с одеялото презглава, легна до креслото на Джим, сложи глава на столчето му за крака и вече не се обади. Огънят бавно гаснеше в огнището, всеки от нас си взе одеялото мълком и след малко в дългата стая не се чуваше нищо освен трополенето на дъжда по покрива и тежкото дишане на спящите.

Беше почти съмнало, когато се събудих от неспокоен сън. Бурята бе отминала, звездите грееха и през прозореца, на който нямаше капаци, в стаята надзърташе вдигащата се над величествените борове пълнолика луна. Лъчите й докосваха с безгранично състрадание самотната фигура в креслото и сякаш заливаха с пречистващ поток сведената глава на жената, чиято коса, както в прекрасната стара приказка, покриваше нозете на този, когото обичаше. Тя придаваше някаква мила поетичност дори на ъгловата снага на Юба Бил, който, приповдигнал се на лакът между тях и своите пасажери, бдеше с безмилостно търпелив поглед. И тогава заспах и се събудих посред бял ден от кънтящия в ушите ми вик на застаналия над мен Юба Бил:

— Качвай се!

На масата ни чакаше кафе, но Мигълс я нямаше. Ние обиколихме къщата и се бавихме дълго, след като конете бяха запрегнати, но тя не се върна. Беше ясно, че искаше да избегне официалното сбогуване и беше ни оставила да си заминем тъй, както бяхме дошли. Ние настанихме дамите в дилижанса и се върнахме в къщата и един по един тържествено стиснахме ръка на парализирания Джим, като след всяко ръкостискане го слагахме тържествено в предишното положение. Тогава хвърлихме последен поглед на дългата стая, на табуретката, където беше седяла Мигълс, и бавно заехме местата си в чакащия дилижанс. Камшикът изплющя и ние потеглихме!

Но когато стигнахме големия път, опитните ръце на Юба Бил накараха шестте коня да приклекнат и дилижансът рязко спря. Защото там, на малка могилка край пътя, стоеше Мигълс с развяна коса и блеснали очи, размахала бялата си кърпа и с блеснали за сетно „сбогом“ бели зъби. Ние размахахме шапките си в отговор. И тогава Юба Бил, сякаш от страх да не ни задържи повече тази омая, бясно шибна конете си, те се понесоха напред и ние паднахме назад на местата си. Никой не промълви нито дума, докато стигнахме Северния разклон и колата спря пред „Дома на независимостта“. Тогава, със съдията начело, влязохме в бара и безмълвно се наредихме пред тезгяха.

— Пълни ли ви са чашите, господа? — запита съдияга и тържествено свали бялата си шапка. Чашите бяха пълни.

— Тогава за здравето на Мигълс. БОГ ДА Я БЛАГОСЛОВИ!

Може и да я е благословил. Кой знае?

Бележки

[1] Калибан и Миранда — действуващи лица от Шекспировата пиеса „Буря“. Б. пр. ↑

[2] Уна и нейният лъв — персонажи от алегоричната поема на англ. поет Едмъд Спенсър (1552–1599) „Кралицата на феите“, олицетворяващи Истината и Разсъдъка. ↑

[3] Египетският колос в Тива, който издавал скръбен звук само при изгрев слънце. Б. пр. ↑