Асен Босев
Оратор

Борю като заговори,

стой, та го послушай, брат:

гръмват стаи, коридори,

стряска целия отряд.

 

Гост посрещат ли, ще каже:

— Падна се честа на мен

да ви срещна в тоя важен

исторически момент.

 

Няма да рече: — Намирам,

че успеха ни е слаб —

а ще каже: — Констатирам,

че на нисък сме етап.

 

Тържество ли се урежда —

ще се изтъпанчи там,

в листче сгънато поглежда

и крещи като голям:

 

— Има значи перспектива

утре шипки да берем.

Ще се включим в колектива

и ще крачим към подем!

 

Нас за подвиг епохален

обществото ни зове —

ще почистят входа кален

славните ни класове!

 

И с нечут ентусиазъм

двора си ще пометем.

Мързела ужасно мразим,

с идеал велик растем!

 

Щом обърка свойто слово,

писано от някой друг,

преповтаря той отново

всичко казано до тук.

 

Чу го майка му в салона,

па извика: — Боре, спри. —

Дръпна го за панталона:

— Я разбрано говори!

 

От ръцете му измъкна

неусетно листа свит.

— Бре, защо така помръкна,

ти, човече, речовит?…

 

Сви той устните изпити,

но след тоя страшен миг

Борето се окопити

и развърза пак език.

 

Вместо с думи гръмки, тежки

да кънти като картеч,

заговори по човешки

с майчината проста реч.