Франсис Брет Харт
В тръстиките

Никога в живота си не беше виждал параход. Роден и отрасъл в една от западните територии, далече от плавателна река беше познавал само лодка, издълбана от дънер на дърво, или кану като средство за преминаване през маловодните реки, толкова плитки, че можеше да се пребродят и без тях. Дългият тесен фургон, теглен от поклащащите се волове, общоизвестен като „корабът на прериите“ с който пътуваше през равнините на Калифорния в 1853 година, не можеше да създаде у него представа за такова водно превозно средство. И когато най-после се спусна в обетованата земя през един от южните планински проходи, той неволно спря на ниския бряг на голяма жълта река сред непроходим гъстак от някаква чудновата за него, подобна на камъш трева. Реката, която се разширяваше и се вливаше през много ръкави във величествен залив му се видя да е краят на неговите странствувания. Той разпрегна воловете в края на пищните ливади, които без някаква забележима граница се сливаха с ширещите се води, сметна според своите разбирания и добития В прериите опит, това място за „добро“ и като превърне спрения фургон във времено жилище, реши да остане тука и да се „засели“.

Да направи това не беше никак трудно. Обработените участъци, край които бе минал, бяха малко и далече един от друг, тази земя щеше да бъде негово откритие и владение, навикът да живее сам и да се осланя единствено на самия себе си го правеше независим от съседи. Той се нахрани за първи път в новото си уединение под клонеста върба, но толкова близо до естествената си граница, че водата бълбукаше и шуртеше в тръстиките само на няколко крачки. Слънцето залязваше и сгъстяваше златния блясък на реката, така че човек можеше, да я вземе за златоносния Пакгол^[1]. Но Мартин Морз нямаше въображение, дори не беше златотърсач — за да дойде тука, просто се беше подчинил на скитническия инстинкт на човека от крайграничните области. Това беше целина, не беше заета от никого, беше негова, той беше сам. След като обсъди тези въпроси, той запуши лулата си, загрижен много по-малко от промяната на жителството с три хиляди мили, отколкото градският жител, отишъл в нова квартира на съседната улица. Когато слънцето залезе, той се зави с одеялата на леглото си във фургона и спокойно заспа.

[# ШНта 1Ьи1е (лат.) — крайна граница, краен предел. Б. пр.]

Но скоро го събуди нещо, което не можеше да определи дали е звук, или някакво смътно усещане. Беше глухо туптене в безмълвието на нощта — туптене, което сякаш се предаваше и на коравото му легло. Когато наближи, то се раздели на напрегнато, еднообразно пъшкане, непрекъснато, ала различно от също толкова еднообразното, но по-слабо плискане на водата, сякаш по цялото течение на реката минаваше множество бързо топуркащи крака. Обзе го странно чувство — наполовина страх, наполовина любопитно очакване. Шумът идваше по-близо. Той стана, скочи припряно от фургона и изтича на брега. Нощта беше тъмна, отначало не виждаше пред себе си нищо освен стоманеночерното небе, осеяно нарядко с пръснати тук-там звезди. После отляво като че ли се зададе друго, по-симеггрично съзвездие — няколко червени и сини звезди високо над реката и три гъсти редици по-големи небесни светила, които блестяха насреща му, явно на едно и също равнище със самия него. То почти стигна до него, той неволно се дръпна назад, когато чудноватото явление се изравни с мястото, където стоеше, и взе формата на някаква тъмна и все пак въздушна грамада, отгоре на чиито призрачни очертания имаше две огромни кули и беше осветена от тези отворени квадрати светлина, които той бе взел за звезди, но както сега видя, бяха ярко осветени прозорци

Ослепителните им лъчи се стрелнаха през тръстиките и прерязаха широки резки през ливадата, неподвижния фургон и задрямалите волове. Но всичко това не беше нищо в сравнение с живота вътре, който откриха вдигнатите транспаранти и дръпнатите завеси и който бе най-смайващото и чудно зрелище. Елегантно облечени мъже и жени се движеха в ослепително осветени и потънали в позлата салони — в един слуги с бели жакети, поднасяха угощение, в друг на мраморни маси мъже играеха карти, в трети огледала и блестящи чаши и кани отразяваха светлините на разкошен бюфет, в по-малките отвори бегло се мяркаха гиздави бели завески и кадифени кушетки на по-интимни помещения.

Мартин Морз стоеше очарован и замаян. Сякаш някой невидим Асмодей^[2] бе разкрил пред този прост крайграничен преселник един несънуван от него свят. Това беше светът — един свят, за който никога не бе знаел в своето просто, чисто селско всекидневие и пълната откъснатост на западния заселник и който минаваше край него с устрема На някаква незнайна планета. Още миг и вече го нямаше — сноп от искри избликна от една от кулите му, посипа се навред около него и изчезна, също както фойерверк, който беше изчезнал в един запомнен от него Ден на независимостта в родното му далечно провинциално градче, когато е бил малко момче. А с него настъпи и тъмнина. Но той остана там, скован и стаил дъх от изумление, и чак когато го побиха, студени тръпки, се съвзе и видя, че стои почти до колене във вода, плиснала на ниския бряг при минаването на първия видян от него параход.

Той го причака на другата вечер, когато се появи малко по-късно от противоположната посока в обратния си път, причака го и на следващата вечер, и на по-следващата. Оттогава никога не го пропускаше, било на отиване, било на връщане, колкото и тежък и уморителен да е бил трудът му в този нов и самотен живот. Струваше му се, че не ще може да заспи, ако не го види, когато минава. Колкото и да е чудно, интересът и желанията му стигаха само дотук. Дори да беше имал времето и парите да си позволи едно пътуване с парахода и така да превърне в действителност този велик свят, който само нарядко се мяркаше пред очите му, пречеше му някаква горда стеснителност на простия човечец. Това не беше неговият свят: не можеше да се изложи на подигравки, предизвикани от неговото невежество и липса на опит и смътно си даваше сметка, както мнозина от нас съзнават в своето незнание, че навлезе ли в него, ще се лиши от привилегията да не бъде критикуван от чужди хора. Защото имаше много неща, които не разбираше, и някои, които засягаха самотната му независимост.

Една нощ, по-светла от предишните, той се забави по-дълго, загледан във фосфорисциращата следа на отдалечаващия се параход. Внезапно му направи впечатление, че долавя някакво неравномерно плискане на водата, съвсем различно от обикновеното, което идваше напряко през вълните, отпратени към брега от парахода. Като се вгледа по-внимателно, той видя нещо черно да се преобръща във водата, сякаш делфин, а след това безпогрешно различи да се вдига черна ръка в неумел опит да плува. Беше човек, който се бореше с вълните. Но веднага му стана ясно, че течението бе твърде силно и вълнението; твърде голямо за него. Без да се подвоуми, като беше само по риза и панталони, Морз нагази в тръстиките и след миг с предупреждаващ вик заплува към безумноборещия се за живота си човек. Но по някаква неизвестна причина, когато Морз се доближи, от него се изтръгна несвързан протест, той отчаяно се обърна назад и отблъсна протегнатата ръка на Морз.

Но Морз, опитен плувец, отдаде това само на безсилно гърчене на един давещ се, успя да го хване за рамото и с протегната ръка го забута към брега, въпреки боричкането му, в което нещастникът влагаше толкова съпротива, колкото и непохватност. Когато краката им опряха в тръстиките и тинестото дъно, човекът престана да се бори и остана съвсем отпуснат в ръцете на Морз. Полупонесъл, полуповлякъл удавника, Морз успя най-после да излезе на ливадата и остави припадналия под върбата, а сам изтича при фургона да вземе уиски.

Но за негова изненада, когато се завърна, човекът вече седеше и изстискваше дрехите си. Тогава за първи път в ясната лунна светлина той видя, че непознатият бе елегантно облечен, с удивителна външност и явно принадлежеше към този блестящ свят, който бе наблюдавал в своята самота. Той с готовност пое поднесеното му тенекиено канче и изпи уискито. Тогава се изправи, направи няколко несигурни крачки напред и хвърли учуден поглед наоколо, към тихия неподвижен фургон, няколкото отсечени дървета и следи от „разчистване“ и дори грубата хижа от цели дървета и брезент, която започваше да се издига от земята няколко стъпки по-нататък, и нетърпеливо попита:

— Къде съм, дявол да го вземе? Мороз се поколеба. Не можеше да каже къде се намира жилището му. Той отговори кратко:

— На десния бряг на Сакраменто. Непознатият отправи към него подозрителен поглед, в който се четеше и неприязън.

— Аха! — рече той със сериозна ирония. — И предполагам, че водата, от която си ме извадил, е реката Сакраменто. Благодаря.

Морз му обясни с бавното западняшко търпение, че се е заселил тук едва преди три седмици и това място няма име.

— Тогава кой е най-близкият град?

— Няма никакъв град. Има една ковачница и една бакалница на кръстопътя на двайсет мили оттук, но не съм чул да има име.

Подозрението изчезна в погледа на непознатия.

— Добре — заговори той със заповеднически тон, обаче като че повече по навик, отколкото поради създалото се положение, — трябва ми кон, и по-бързичко!

— Аз нямам коне.

— Нямаш коне! Че как си стигнал дотука?

Морз посочи дремещите волове.

Непознатият пак го загледа учудено. След кратко замълчаване той каза с полусъжаляваща, полунасмешлива усмивка:

— Пайк… нали?

Дали знаеше, или не знаеше, че сред калифорнийците в това название на жител от земеделския Запад се влагаше известно презрение, но Морз отговори простичко:

— Аз съм от околията Пайк, щата Мисури.

— Добре — продължи отново нетърпеливо непознатият, — трябва да поискаш или да откраднеш кон от съседите си.

— Няма съсед по-наблизо от петнайсет мили.

— Тогава изпрати някого на петнайсет мили! Чакай! — Той разгърди полепналата още на тялото му риза и измъкна една кесия, която хвърли на Морз. — Дръж! Тук има двеста и петдесет долара. Сега ми трябва кон. §аЬе?

— Няма кого да пратя — спокойно рече Морз.

— Да не искаш да кажеш, че си тука съвсем сам?

— Да.

— И ти ме извади от реката… съвсем сам?

— Да.

Непознатият пак го заразглежда учудено. После неочаквано протегна ръка и стисна ръката на Морз.

— Добре, щом нямаш кого да изпратиш, сигурно можеш някак да отидеш утре.

— Тъкмо щях да кажа — простодушно отговори Морз, — че ако преспите тука, ще тръгна по изгрев, щом пусна добитъка, и ще ви докарам кон преди пладне.

— Така ще е добре — Обаче той продължи да гледа учудено Морз. — Никога ли не си чувал — промълви той със странна усмивка, — че най-лошият късмет, който може да ти се случи, е да спасиш давещ се?

— Не — все тъй просто отговори Морз. — Според мен най-лошият късмет е да не сполучиш да го спасиш.

— Зависи кого спасяваш — каза непознатият със същата двусмислена усмивка — и дали, като го спасиш, няма само да отложиш края. Виж какво — добави той, като рязко се върна към заповедническия тон, — не можеш ли да ми дадеш нещо сухо да облека?

Морз му донесе работен комбинезон и износена груба карирана риза, чисто опрана и миришеща на прост сапун. Непознатият ги облече, докато Морз се зае да събере сухи съчки и шума.

— Какво ще правиш? — попита изведнъж непознатият.

— Огън, да ви изсуша дрехите.

Непознатият мълком пръсна с крак купчинката.

— Никакви огньове тая вечер, ако ме питаш мен — грубо заяви той. Преди Морз да може да се намръщи на бързо променящото му се настроение, той продължи с друг тон, като се настани полулегнал под дървото: — А сега разправи ми всичко за себе си и какво правиш тука.

Получил това нареждане, Морз търпеливо разказа историята си от времето, когато бе напуснал колибата си в горските пущинаци, за да си избере място на речния бряг и „да се засели“. Той изтъкна колко плодородна е тази алувиална почва и колко е пригодна за отглеждане на добитък, с който се надявал скоро да се сдобие. Непознатият мрачно се усмихна, поизправи се, седна, извади от мокрите си дрехи джобно ножче и се залови да си чисти ноктите на ясната лунна светлина — занятие, което накара простодушния Морз да задълбае надълго и нашироко в разказа си.

— Но ти не знаеш, че в тая дупка ще настинеш и ще хванеш треска и накрая ще опънеш краката?

Морз беше живял и преди в маларийни места и не го беше страх.

— И никога ли не си чул, че някоя нощ цялата река ще се надигне и ще погълне и теб, и колибата ти, и добитъка?

— Не. Но аз смятам да преместя колибата си по-навътре. Непознатият затвори с щракане ножчето и се изправи.

— Щом ще трябва да станеш на съмване, по-добре ще е да си легнем. Предполагам, че можеш Да ми дадеш едно-две одеяла.

Морз посочи фургона.

— Вътре има легло, можете да спите там. — Но се поколеба и с непоследователността и типичната за стеснителен човек несвързаност продължи предишния разговор: — Не ми се ще да се преместя много далече, щото тия параходи са голяма разтуха вечерно време. Никога не бях виждал параход преди да дойда тук.

И после с нелогичността на затворен човек, без нито дума за предисловие, се впусна в доверително описание на скорошните си преживелици. Непознатият го слушаше с изключителен интерес, вперил в него изпитателен поглед.

— Значи тъкмо сега, когато ме видя мен, ти си наблюдавал парахода много отблизо. Какво друго видя? Нещо преди това… преди да ме видиш мен във водата?

— Не… параходът беше вече доста отминал, преди да ви видя вас.

— А! — рече непознатият. — Е, аз ще си лягам. Той отиде при фургона, качи се в него и докато Морз стигне там с мокрите му дрехи, вече се беше завил с одеялата. След малко като че ли беше дълбоко заспал.

Едва тогава, когато гостът беше легнал безпомощен, напълно в неговата власт, Морз започна да си дава сметка за странното преживяване. Властното влияние на този човек бе така пълно, че Морз, макар и самостоятелен по природа и самоуверен, не беше си позволил да го запита с какво право се държи така, нито да се противопостави на грубостта му. Беше приел нехайното или преднамерено замълчаване на госта относно подробностите на произшествието като нещо естествено и дори на ум не му беше дошло да го пита за това. Той не се съмняваше, че то бе обикновена случка в този голям свят, толкова далечен от собствените му преживелици, и не помисли повече за нея. Появяването на самия човек бе нещо по-голямо за него, отколкото довелите го причини. Той още не съзнаваше съвсем пълното очарование, което този тайнствен непознат бе упражнил над него, но изпитваше плахо удоволствие дори от повърхностния интерес, проявен от него към личните му работи и още усещаше на ръката си топлата тръпка от лекото му, но изразително ръкостискане, сякаш на някоя жена. У някои самотни, са мовглъбени натури съществува едно просто, подсъзнателно чувство на дружба, което е почти еднакво с любовта от пръв поглед. Дори и безочливостта и дързостта на този непознат действуваха на Морз така, както биха могли да го трогнат и пленят кокетството или деспотичността на някоя селска девственица. И този саможив и стеснителен заселник от покрайнините цялата нощ не го хвана сън и той обикаля смутено и плахо фургона, където бе намерил подслон неговият гост; сякаш беше самият Коридон, бдящ над сгряната от луната постеля на някоя задрямала Амарилис.^[3]

Той тръгна, щом се развидели, след като сложи скромна закуска до спящия още гост, и още преди пладне се завърна с кон.

Когато подаде на непознатия кесията му, олекнала с цената на коня, оня го попита кратко:

— Това за какво е?

— Остатъкът от парите. Аз платих само петдесет долара за коня.

Непознатият го изгледа с чудноватата си усмивка. След това сложи кесията обратно в пояса си, стисна още веднъж ръката на Морз и възседна коня.

— Значи името ти е Мартин Морз! Е, сбогом, Морзи! Морз се подвоуми. Руменина заля мургавите му бузи.

— Вие не ми казахте вашето име — рече той. — В случай че…

— В случай, че ме потърсят Е, можеш да ме наричаш капитан Джак. — Той се усмихна, кимна, пришпори мустанга и препусна в лек галоп.

Този ден Морз не свърши почти никаква работа, унасяше се и изживяваше наново събитията от предишната вечер докато взе да му се струва, че пак вижда странния си гост. Той сякаш пак беше на тясната ивица на ливадата. Ей го дървото, под което го беше първо сложил, ей там беше мястото, където го беше, видял седнал с мокрите му, но добре прилягащи дрехи. От грубото облекло, което бе носил, и му бе върнал, лъхаше на някакъв изтънчен сапун, миризмата на който надделяваше над соления дъх на неговия. Той отиде рано на брега със смътна надежда, и сам той не знаеше защо, че ще го види пак и ще го познае между пътниците. Като газеше между тръстиките в слабата светлина на изгряващата луна и си припомняше точно мястото, където за първи път беше видял непознатия, изведнъж го стресна преобръща нето във водата на нещо черно, което се бе закачило за брега, но неговото бродене го беше освободило. За негов ужас то донякъде приличаше на това, което първом бе зърнал предишната вечер. Но когато погледна отново безпомощно плувналата коса и издулите се очертания, видя, че това беше мъртвец и по външност, и по телосложение съвсем различен от доскорошния му гост. Имаше следа от удар на челото и огромна рана на гърлото, обезкървена вече от водата, побеляла и като восъчна. Обзе го необясним страх не при вида на трупа, защото бе изживял индиански кланета и беше изнасял обезобразените до неузнаваемост тела на убити, а някаква душевна уплаха, която, колкото и да е чудно, се засилваше и задълбочаваше с далечното пуфтене на приближаващия се параход. Без да знае защо, той побърза да измъкне трупа на брега и го скри в тръстиките, сякаш за да скрие доказателствата за извършено от самия него престъпление. После, за свой безразсъден ужас забеляза, че пъшкането на парахода и ударите на лопатите в колелата му започнаха да се забавят, когато той неясно се очерта в далечината, докато внезапното им спиране изпрати огромна вълна, която като исполински удар на сърцето премина през тръстиките и наполовина го заля. Блясъкът на три-четири фенера на палубата и неподвижната редица изравнили се с него светлини заслепиха очите му, но той знаеше, че преградата от ниски върби напълно закрива къщата и фургона. Неясната глъчка на гласове от борда изведнъж бе прекъсната от рязка заповед и за негово облекчение завъртелите се бавно колела раздвижиха пак водата и големият корпус тежко пое напред. Сам той не знаеше защо, обзе го чувство на успокоение и той си даде сметка, че за първи път не бе имал желание да погледне парахода.

Когато луната се вдигна, той отново прегледа трупа и взе от дрехите му някои предмети, установящи самоличността, и някакви лични и служебни книжа, за които някак се досети, че имат нещо общо със законите, според изразите, употребявани в обявите на шерифите и във връзка с изборите, каквито беше чел във вестниците. След това погреба трупа в плитък ров, който изкопа на лунна светлина. Той не помисляше за някаква отговорност — през годините, прекарани в новозаселените земи, не се беше сблъсквал със съдебни следствия. С бързото погребване на покойника, за да го запази от хищните зверове, направи онова, което всеки жител на покрайнините щеше да направи за всеки друг — това, което се надяваше да направят и за него. Ако понякога след това изпитваше предишното си необяснимо чувство, то не беше поради това, а по-скоро защото се тревожеше как ли е щял да се чувствува доскорошният му гост и съжаляваше, че не е бил там при намирането на убития. Че това щеше по някакъв начин да му обясни и собствената му злополука, той не се и съмняваше.

Параходът не забави своя ход на следващата вечер и мина както винаги; все пак трябваше да минат три-четири дни, докато започне пак да очаква идването му със старото си смешно и възбудено любопитство — нещо, което за него бе най-близкото до въображението. Той започна да се вглежда по-съсредоточено, за да открие непознатия, когото беше започнал в гласните разговори със самия себе си да нарича „свой приятел“, но когото май не му бе съдено да види отново; докато един ден за негово изумление търговец на добитък му докара два чудесни коня. Било му „заръчано“ да ги остави там. Напразно Морз възразяваше и задаваше въпроси.

— Името ти е Мартин Морз, нали? — попита търговецът с рязка деловитост. — И не вярвам да има тука наоколо друг човек с това име?

— Няма — отговори Морз.

— Е, тогава те са твои.

— Но кой ги изпраща? — настояваше Морз. — Как се казва той и къде живее?

— Не съм знаел досега, че трябва да съобщавам родословието на купувачите — сухо забеляза търговецът, — но конете са от породата „морган“ и човек да не съм, ако не са! — Той се захили и си отиде.

Морз не се усъмни, че са били изпратени от капитан Джак, а това предвещаваше, че скоро ще го посети пак, и той живя няколко дена с тази мечта. Но капитан Джак не идваше. Конете му вършеха голяма работа при „прибирането“ на добитъка, който сега му беше лесно да пуска, на паша, и му спестяваха необходимостта да си вземе съдружник или ратай. В ума му дори се беше мярнала мисълта, че този изтънчен господин с фини дрехи може някой ден да се появи именно като съдружник, обаче той я отхвърли с въздишка. Но мисълта, че с късмет и трудолюбие с течение на времето може да се издигне до високото положение на капитан Джак, не го напусна и събуди енергията му. Обаче тази амбиция беше съвсем различна от стремежа на обикновения работник да спечели богатство и положение. Тя трябваше само да го направи по-достоен за неговия приятел. Големият свят все още беше същият, какъвто му се виждаше в минаващия параход — нещо, на което да се чуди, да остане над него и да го критикува.

Въпреки всичко той преуспя в работата си. Но един ден се събуди целият скован и краката почти не го държаха докато си гледаше работата през деня. Вечерта тази отпуснатост се превърна в остра болка и треска, която като че ли го тласкаше към съдбоносната река, сякаш единствената му цел в живота бе да изпие водата й и да се къпе в жълтия й поток. Но колчем се опитваше да го направи, пред него се зареждаха странни видения на мъртъвци, които се надигат с подпухнали и разкривени устни до неговата уста, когато се мъчи да пие, или на тайнствения му гост, който се боричка с него в течението и го блъска към брега. Или пък, когато отидеше да натопи пресъхналите си и попукани ръце и крака във водата, пред него се появяваше неподвижният параход със заслепяващи светлини и взряни в него изцъклени очи и той побягваше в безсмислен ужас. Колко продължи това, той не знаеше, но една сутрин се събуди в новата си хижа и до него седеше непознат мъж, а на вратата стоеше една негърка.

— Имал си остър пристъп на „тръстикова треска“ — каза непознатият, като пусна изтръпналата китка на Морз и отговори на въпросителния му поглед, — но сега си добре и ще се съвземеш.

— Кой сте вие? — едва можа да промълви Морз.

— Доктор Дюшейн от Сакраменто.

— Как сте се озовали тука?

— Поръчаха ми да дойда при теб и да доведа болногледачка, понеже си сам. Ето я — той посочи усмихнатата негърка.

— Кой ви поръча?

Докторът се усмихна с професионално търпение:

— Един от твоите приятели, разбира се.

— Как му е името?

— Наистина не си спомням. Но не се тревожи. Той е уредил всичко по царски. Трябва само да закрепнеш. Аз си свърших работата и мога спокойно да те оставя на сестрата. Само че когато оздравееш, препоръчвам ти… и той ти препоръчва, да се пазиш по-далече от реката.

И това беше всичко, каквото узна. Защото дори и сестрата, която го гледа през първите дни на бързото му оздравяване, не искаше да му каже нищо повече. Той скоро се освободи от нея и пак се залови да работи, защото простата му детинска обич към неговия благодетел навлезе в нова фаза, отчасти породена от болестта. Това неравностойно приятелство започваше да му причинява болка — той смътно съзнаваше, че тайнственият му гост само студено се отплащаше за гостоприемството и добрината му, но странеше от всякакво общуване с него, като показваше неизмеримата пропаст, която пречеше на връзките им в бъдеще. Беше се въздържал от всякакво любезно известие или съчувствен поздрав, не беше му казал дори името си. Сърцето на стеснителния, горд, неук заселник страдаше от въображаемото пренебрежение, на което не можеше да отвърне нито с укор, нито с негодувание. Не можеше да върне конете, макар в пристъп на детинско възмущение да беше решил да не ги използува, не можеше да му се изплати за сметката на доктора, макар и да беше отпратил сестрата.

Изпита глупаво удовлетворение от това, че не се премести по-далече от реката, с неясната надежда, че за това пренебрегване на съвета на капитан Джак може някак тайнствено да му бъде съобщено. Помисли дори да продаде мястото си и да го изостави, за да може да се избави от равнодушния надзор на безсърдечния си приятел. Всичко това беше, без съмнение, детинщина, но във всяко неузряло, дълбоко чувство се крие безгранична простота, а липсата на житейски опит правеше този заселник наивен като дете. В тази фаза на несподелената обич той се реши дори да потърси някакви сведения за капитан Джак в Сакраменто и да продължи глупавите си издирвания, като отиде оттам с парахода до Стоктън.

Това, което му се случи тогава, беше може би обикновената преживелица за такива натури. Щом се качи на парахода, илюзията за криещия се на него голям свят изцяло се стопи. Той откри, че този свят е шумен, неприветлив, неискрен и ако някога бе разбирал или употребявал в ограничения си речник тази дума — вулгарен. По-скоро може би му се стори, че преобладаващите чувства и постъпки на тези, които пътуваха с него и за които е бил построен, бяха по същество по-низки от неговите. И колкото да е странно, това не събуди у него предишното чувство на критично превъзходство, а само го накара съвсем да се затвори в себе си. Той само бродеше с неугледните си дрехи на заселник от пущинаците от палубата до кабината, от проветривите галерии до дългите салони, самичък, без някой да му заговори, без някой да го познава, сякаш ги обикаляше пак само духом, както толкова често бе правил това в мечтите си.

Присъствието му в края на някоя разприказвала се тълпа не ги караше да млъкнат — за него тези разговори бяха сякаш на друг език, с алюзиите им за неща, които не разбираше или още по-лошо, струваха му се несъвместими с тяхната разгорещеност и възбуденост. Колко различни от всичко това бяха спомените му за бавно приближаващи се впрягове, очертали се над ниския хоризонт на равнините през предишните му странствувания, малкото крачещи фигури, които се срещаха с него като човек с човек и разменяха сведения за пътя, следите, оставени от индианци, намирането на извор, откриването на пасище, предлагащо спокойно, безметежно гостоприемство за през нощта. А колко ожесточена беше тука тази непрекъсната борба за съществуване и надмощие дори през временното бездействие на пътуването. Защото над всичко и във всичко той долавяше трескавата припряност на бързането и напрежението.

Параходът трепереше, вибрираше и се клатеше при всеки удар на мощното бутало. Над смеха на множеството, над размяната на клюки и новини, над пиршеството на дългата трапеза, над вестниците и книгите в читалнята, дори над разкошните канапета в луксозните кабини цареше, трептеше и пулсираше непрекъснатият напор на демона на устрема и нетърпението. А когато най-после непреодолимо любопитство го накара да влезе в машинното отделение и видя в действие жестоката, безмилостна машинария, той като че разбра и позна в нея някакъв разумен, но безмилостен Молох, който влечеше по петите си този трескав свят.

По-късно, седнал в едно ъгълче на горната палуба, откъдето можеше да наблюдава еднообразните брегове на реката, разбра по някои белези, може би недоловими за другите, че наближава своето място. Знаеше, че хижата и разчистената площ нямаше да се видят зад редицата върби на брега, но вече можеше да различи точките, където няколко тополи се извисяваха зад тях с по-светлия си листак. Тука до слуха му долетяха гласове и той изведнъж забеляза, че двама мъже бяха прекосили от другия борд на парахода и стояха пред него, загледани в брега.

— Май че беше тука — каза единият с равнодушен тон, сякаш продължавайки отдавна подхванат разговор, — тука трябва да се е случило. Защото стана след като бяхме стигнали завоя, който току-що отминахме, когато помощникшерифът отиде долу в кабината точно под нас и намери вратата заключена, а прозореца отворен. Но двамата, Джак Деспард и Сет Хол, шерифът, ги нямаше никакви. Претърсихме, парахода и не намерихме никаква следа. Предположението беше, че шерифът, след като настанил удобно задържания в кабината, свалил му белезниците и заключил вратата; че Джак, който беше много отчаян човек, се хвърлил през прозореца в реката, а шерифът, който не си поплюваше, скочил подир него. Други смятат, понеже столовете и всичко друго беше разхвърляно в кабината, че двамата са се счепкали там и Джак удушил шерифа и го хвърлил през прозореца, а след това скочил във водата и той, защото прозорецът на кабината беше точно пред лопатите на колелото и капитанът смята, че никой или никои не са могли да паднат пред лопатите и да останат живи. Както и да е, това е всичко, което изобщо можаха да научат.

— И от тях не са намерили никаква следа? — попига другият след дълго мълчание.

— Капитанът казва, че тия лопати просто са ги подхванали и са ги въртели и въртели, и са ги погребали в тинята на реката, и са ги затрупали с всичките други наноси от течението и те може да останат там с векове. Или пък колелата може да са ги влачили до Сакраменто, докато не е останало толкова, колкото да плувне и то е паднало, когато параходът спрял.

— Било е съвсем щур риск за човек като Деспард — пак заговори вторият и се извърна с лека прозявка.

— И дума да не става! Но той е бил натясно, а шерифът го беше хванал както трябва. Ама хората разправят, че бил суеверен и смятал, че човек, комуто е съдено да увисне на въжето или да умре от куршум, не може да загуби живота си във водата.

Двамата мързеливо се отдалечиха, но Морз остана скован и неподвижен. И може и да е странно, но това страшно откритие събуди у него само една мисъл — че неговият приятел все пак му е останал верен … че това странно отчуждение и тайнствено мълчание си имаха своето обяснение и извинение. А след това се породи и по-вълнуващото хрумване, че този човек сега бе жив само за него. Той, Морз, беше единственият пазител на тайната му. Моралната страна на въпроса, макар и дълбоко да го тревожеше, по-скоро засягаше сигурността на капитан Джак и преимуществата, които даваше на неговите врагове, отколкото собствената му съвест. Предпочиташе неговият приятел да бъде наистина престъпник, запазил безкористен интерес към него, отколкото високомерен джентълмен, който студено се отплащаше в знак на благодарност. Струваше му се, че сега разбира причината за странните му променливи настроения, дори и горчивото му суеверно предупреждение, за вероятното проклятие, което си е навлякъл, като е спасил удавник. Това съвсем не го безпокоеше, достатъчно бе да помисли, че загрижеността на капитан Джак от заболяването му е била подсилена от този страх, и това потвърждение на покровителствената му дружба приятно го вълнуваше.

Сега нямаше причина да не отиде веднага в стопанството си, където поне капитан Джак можеше винаги да го намери, и той се върна със същия кораб. Беше се съвсем съвзел от болестта и бе по-спокоен духом; той удвои усилията си, за да стигне положението да може да помогне на тайнствения беглец, когато му дойде времето. Отдалеченото стопанство трябваше да бъде винаги готов подслон за него и с тази надежда Морз не взимаше помощник отвън, за да бъде убежището на капитан Джак сигурно. И така мина дългият сух сезон, сеното бе прибрано, стадата докарани от пасбищата в стопанството и първите дъждове, които шареха като със сачми все по-широката повърхност на реката, бяха единственото нещо, което нарушаваше безкрайната му самота. В това принудително състояние на очакване го подсилваше и крепеше нова приумица. Не беше набожен, но смътно си спомняше поученията от някакво молитвено събрание в детството му и оттам у него възникна мисълта, че може да е бил избран да възроди духовно капитан Джак. Какво ли не би могло да излезе от тази среща и общуване в такова усамотение? За това, че нещичко се дължеше и на спомена за убития шериф, чиито кости гниеха в рова, край който минаваше равнодушно всеки ден, не се сещаше. Може би умът не му стигаше за такива сложни размисли. Приятелството и любовта — а щом заговорихме за това, и религията — са във висша степен еднопосочни.

Но една нощ се стресна в съня си. Ръката му, увиснала от леглото, се клатушкаше във вода. Той едва има време да скочи, потънал до кръста в нещо, което приличаше на бавно пълнещ се резервоар, преди вратата да падне сякаш от това вътрешно налягане и цялата му колиба се срути, като да беше от карти. Но стените се събориха навън, а покривът се хлъзна над главата му като дръпнат балдахин и той бе повален върху него и се озова, би могло да се каже, в някакъв друг свят! Защото дъждът бе спрял и пълната луна осветяваше само една огромна, безгранична водна шир. Реката не беше излязла от бреговете, а беше се разрасла и умножила хилядократно и докато той се мъчеше да поеме дъх, вкопчал се в покрива, устремът на течението го понесе и той не знаеше накъде. Но то го носеше в своя център, защото, когато хвърли бърз поглед към ливадите си, Морз видя, че те бяха покрити от същия буен поток, по който се мяркаха плувналите му купи сено, и стигаше до гористите предпланини. Това беше голямото наводнение от 1854 година. Във всяващата си ужас всеобемност то можеше да му се види като библейски потоп.

Когато несигурният му сал се озова под една топола, той се хвана за увиснал клон, запълзя с отчаяни усилия по него и стигна най-сетне чатала на дървото. За момента там бе в безопасност. Но погледнато от тази височина, опустошението бе още по-ужасяващо. Всяка следа на разчистения от него участък, всеки белег на труда му през изминалата година беше изчезнал. Сега той долови за първи път мученето на няколкото говеда, които бе запазил, когато скупчили се на малко възвишение, те едно по едно се подхлъзваха в придошлата вода. Лъщящите трупове на удавилите се коне преплуваха, преобръщайки се пред неговия поглед. По-ниските клони на сикомората близо до него се огъваха под тежестта на разни дребни предмети от преобърналия се фургон и съборената хижа, заплели се в тях и останали там, а едно гребло се беше забило здраво в близък клон. Безлюдната обикновено местност сега странно се изпълни с плувнали хамбари, земеделски сечива и огради от незнайни и далечни съседи и до него долетя едва чуващ се далечен вик на някой нещастен стопанин, влачен върху греда от сринатата му и разнебитена къща. Когато се раздени, той беше премръзнал и гладен.

Минаваха часове в безнадеждно еднообразие, без да се намалят или понижат водите. Дори влачените от тях предмети станаха по-малко и най-после празно море, без нещо да се движи на него, се просна пред очите му. Тегнеше му ужасното безмълвие. След обед върху този сив, мъгляв простор отново заваля дъжд и сякаш целият свят се превърна във водни пари. Сега той живееше само с една мисъл — за идването на вечерния параход — и щеше да запази всичките си сили, за да доплува до него. Едва по късно узна, че той вече не е могъл да върви по стария талвег на реката и е минал далече извън обсега на неговото зрение и слух. На всичко отгоре, след като прекара на открито тази нощ, обхвана го пак старата треска. Ръцете и краката ту страхотно го боляха, ту изтръпваха и ставаха безчувствени. Едва можеше да се задържи в това положение — в отделни моменти почти не се и мъчеше, — размишляваше и дали да не сложи край на мъките си изведнъж, като се хвърли долу. В други моменти на мъчително прояснение си даваше сметка, че е бълнувал, че му се е привиждало мъртвото лице на убития шериф, когото наводнението изкарало от плиткия гроб, да се взира в него от водата; към това се добавяха и счуващи му се гласове. Чуваше един познат глас да вика името му — на капитан Джак!

Изведнъж той се стресна, ала в този съдбовен миг загуби равновесие и полетя надолу. Но преди водата да се сключи над главата му, мярна му се жестоко видение на приближаваща се помощ — пробляскваща светлина … черен корпус на влекач само на няколко крачки… движещи се фигури … усещане, че някой се е хвърлил във водата веднага след падането му, силна ръка, хващаща го за яката и … безсъзнание!

Когато дойде на себе си, тъкмо го местеха от влекача на лодка и го подкараха по изоставените улици на голям град, после го внесоха през прозорец на втория етаж в полузатънал хотел и там остана да го лекуват. Но на всичките му въпроси отговаряха само, че влекачът — нает частно, не на Дружеството за обществено подпомагане — бил изпратен със специални нареждания да търси него от човек, който участвувал в екипажа и именно той се хвърлил да го спасява в последния миг. Той слязъл от влекача в Стоктън. Нямаше ли нещо друго? Да, той оставил писмо. Морз го грабна трескаво. В него имаше само няколко реда:

„Сега сме квит. Ти си добре. Аз те спасих теб от удавяне и с това поех проклятието върху себе си Сбогом.

Капитан Джак.“

Изуменият Морз се опита да се вдигне… да извика… но падна пак на леглото в безсъзнание.

Минаха седмици преди да може да стъпи на крака, пък и тогава само като осиромашял човек със съсипано здраве. Нямаше средствада обзаведе наново стопанството, разнебитено от спадащата вода. Един милостив керванджия му предложи да стане мулетар в керван, отиващ в планините, защото той знаеше пътеките и проходите и можеше да язди. Планините му върнаха малко от жизнеността, която беше загубил в долината на реката, но не и мечтите и стремежите. Един ден, като търсеше загубило се муле, той спря да утоли жаждата си от малко кладенче — всичко, каквото лятото бе оставило от самотен планински поток. Като разширяваше дупката, за да може да напои и мулето, трябваше да откърти и изхвърли заедно с червената пръст няколко парчета шуплест камък с толкова чудноват вид и толкова тежки, че привлякоха вниманието му. Две от най-големите парчета той занесе в стана. То беше злато. От това място той изкопа цяло състояние. За суеверните калифорнийци това беше напълно естествено. Това беше „сиромашки късмет“ — късметът на глупавите, невежите, неопитните, на хората, които не го търсят, — присмехът на боговете!

Обаче простият, непокварен човечец, устоявал на съблазните с търпеливо трудолюбие и самотно самовглъбяване, не издържа пред бързо добитото богатство. И така се случи, че един ден той се озова с куп прахосници и обичащи силните усещания другари в покрайнината на безпътно планинско градче. Там вече се беше събрала развилняла се буйна тълпа — щяха да линчуват един главорез! Като си пробиваше път през тълпата, за да може да види по-добре вълнуващото зрелище, променилият се безразсъден Морз бе спрян от въоръжени мъже чак пред талига, на която стоеше спокоен, смел мъж с клуп на врата си, и с презрение оглеждаше сганта, която държеше другия край на въжето, преметнато през дебел клон на дървото над него. Очите на обречения се срещнаха с очите на Морз… изражението му се промени … блага усмивка светна на лицето му … той наведе за пръв път гордата си глава в непринуден прощален поклон.

И тогава Морз се нахвърли с вик върху най-близкия от въоръжената охрана и започна безумна борба. Беше надвил противника си и се вкопчил в друг в безнадеждния си устрем към талигата, когато смаяната тълпа почувствува, че нещо трябва да се направи. И то бе направено: с рязък гърмеж и извил се нагоре пушек и отдръпване на охраната, Морз залитна напред свободен — с куршум в сърцето. Но дори и тогава не падна, докато не стигна талигата и там се просна с протегнати напред ръце и глава в краката на обречения.

Имаше нещо толкова възвишено и могъщо в тази безнадеждна проява на преданост, че ядката на множеството се скова и отстъпи втрещена и една-единствена дума или жест от страна на самия осъден щеше да му даде свободата. Но казват — и то е достоверно описано, — че когато капитан Джак Деспард погледнал надолу към безполезната саможертва в краката му, очите му пламнали и той запратил срещу тълпата проклятие, тъй ужасно и унищожително, че колкото и да били закоравели, кръвта им се смръзнала а след това буйно избила по бузите им.

— А сега — хладнокръвно казал той и затегнал клупа на шията си с дръпване на главата, — карайте, да ви вземе дяволът! Аз съм готов.

Този път те не се спряха. И Мартин Морз, и капитан Джак Деспард бяха погребани в един и същ гроб.

Бележки

[1] Пактол — река в Лидия, източника ра златото на Крез. Б. пр. ↑

[2] Асмодей — библейски зъл дух, глава на демоните. Б. пр. ↑

[3] Амарилис и Коридон — обичайните имена на пастирка и пастир в старите латински пасторали (у Вергилий и др.). Б. пр. ↑