Чингиз Айтматов
Отговорност пред бъдещето

Човекът разказва за човека от най-древни времена. От най-древни времена този разказ, въплътен в песен, в приказка, в книга, в музика, в театрални игри, разказва на света на различни езици и наречия сякаш все за едно и също: за съдбата на човека, за хората, за труда и мечтите им, за техните добродетели и пороци, за борбата и войните, за дълга и съвестта, за красотата на жената и мъжа, за любовта и разлъките, за раждането и смъртта — за всичко, което е животът. Човекът жадно и непрекъснато се вслушва в този разказ през цялата си собствена история.

И все повече и повече го завладява жаждата да опознае себе си, своето време, своето минало. Той все повече и повече се пристрастява към изкуството, изисквайки от разказвача повече правдивост, повече мъдрост и проницателност при опознаването на човешкия дух, като едновременно с това хвали таланта и порицава бездарността. Тази нестихваща потребност от художествено възприемане на живота е едно от основните свойства на човека, което го отличава от останалата жива природа. Затова неговият разказ за самия себе си няма и няма да има край, затова в основата на проблемите на литературата е проблемът за човека.

В този смисъл съветската литература продължава все същия, идващ от древни времена разказ на човека за човека, продължава — въз основа на жизнения опит на поколенията — все същия път на опознаване на безкрайната красота и безкрайните противоречия на света. Тя продължава най-добрите традиции на родната и световната литература, създадени от човечеството в процеса на неговото културно развитие, в борбата за свобода и прогрес.

Но заедно с това ние, съветските писатели, ясно съзнаваме и отличителните, специални и дори изключителни наши задачи в художественото творчество, поставени от огромния напредък в основата на обществото, от новите принципи на човешкото битие, върху които ето вече половин век се крепи съветският социалистически строй.

Съветската литература израсна върху почва, дълбоко разорана от революцията. Затова вечните проблеми на хуманизма, доброто и злото, проблемите за личността и колектива, за гражданската отговорност и човеколюбието — всички големи и малки проблеми, определящи същността на художественото творчество — бяха поставени пред съветската литература по нов начин: в техния революционен и както показа историята, в техния истински човешки смисъл. От страниците на съветските книги се роди нова историческа личност — човекът труженик, герой на нова епоха, въодушевен от идеята за борба и преустройство на живота. Това беше образът на освободения от революцията човек на XX век, на същия човек, чиято съдба оплакваха художниците от миналото, съжалявайки за великата човешка сила, потисната от вековното насилие и несправедливостта.

Съветската литература разкри пред света истината за новия свят, за новия човек. Тази истина не се раждаше лесно. Когато разсъждаваш „за времето и за себе си“, когато разглеждаш изминатия от страната и народа път от висотата на днешния ден, неизбежно стигаш до извода: най-ценното завоевание на революцията са хората, новите хора, отгледани и възпитани от нея. На тях се е паднало щастието да живеят в сложна, изпълнена с драматизъм епоха, да преодолеят доста трудни препятствия на историята, но борбата ги закали, подтикна ги към съзнателно творене на историята, възпита у тях мъжество и човешко достойнство.

Революцията, нейната обновяваща сила, драматизмът, отразени в съдбите на хората — тази е според мен основната тема на съветското изкуство. Не бих искал да говоря повърхностно за нашите достижения: победите ни струваха скъпо. Небивалите цифри за ръста на икономиката, културата, благосъстоянието на народа през петдесетте революционни години художествената литература ще трябва да изрази със собствен език.

Съдбата на тружениците на земята — селяните, винаги ме е вълнувала дълбоко. Струва ми се, че в днешната ни литература народният живот най-задълбочено е отразен именно в произведенията за селото, което през годините на съветската власт претърпя коренни промени. Тези промени се забелязват особено през последните години, когато партията и правителството не престават да се интересуват от проблемите на селското стопанство, търсят неуморно пътища за подобряване на селския живот, помагат за всестранното разгръщане на народната инициатива. Тази обширна, дала вече доста плодотворни резултати дейност е чужда на самоуспокояването: пред нас има още много нерешени проблеми, трябва постоянно да се анализира и сегашният, и миналият опит… Именно тази страна на съвременната действителност, на нашата практическа работа и на народния живот ми се струва най-интересна и привлекателна за писателя.

Няма нищо по-противопоказно за литературата ни от духа на самодоволство — литературата не само регистрира плодотворните промени в живота и движението ни напред към заветната цел, а е призвана да изследва процесите на общественото развитие чрез съдбите на хората, да покаже какви човешки усилия се изискват, за да се утвърди новото. Но аз не стигнах веднага до подобно разбиране на задачите на литературата.

Писателите от моето поколение влизаха в литературата през трудните следвоенни години, първите ни книги се появиха 6–7 години след войната. Ние бяхме от поколението, лично изпитало трудностите и мъките, които носеше войната, през ония години ние бяхме юноши. Войната сложи отпечатък върху нашия растеж и развитие, тя ни обогати с достатъчно сложен и мъчителен жизнен опит и впоследствие това ни даде своеобразно предимство в сравнение с по-младите писатели — както всяко поколение в литературата, те притежаваха свои достойнства и предимства, но понякога им липсваше именно реалното познаване на сложността на живота.

Какво ни дадоха нашите предшественици?

Съветската литература — А. Сурков го е казал много добре във „Вопросы литератури“ — по време на Великата отечествена война беше на предната линия заедно с войника, възпитаваше чувство на патриотизъм, помагаше да се разгроми фашизмът и идеологията му. В най-хубавите книги за войната, излезли през първите следвоенни години, писателите, участници във войната, „преситени“ от впечатления за ония героични години, с голяма художествена сила пресъздадоха безпримерния подвиг на народа. Тези книги съдържат суровата истина за живота, висок граждански патос.

Но войната остана в миналото, животът крачеше напред, пред страната изникваха нови трудни задачи и проблеми, а почти не се появяваха литературни произведения, които да показват следвоенната действителност със съответната сила и дълбочина, да правят художествени открития. Все по-често започнаха да излизат твърде розови и прекалено самодоволни книги — и то през годините, когато така остро се чувствуваха всички последици, всички бедствия на разорителната война, когато във всеки дом, във всяко семейство имаше неутешима мъка. Разбира се, такива книги, незасягащи основните теми на народния живот, сложните проблеми на действителността, не можеха да научат нас, бъдещите писатели, нито на изключителното изкуство на познаване на истината, нито на истинското майсторство. Но би било „самолакиране“, ако заявя, че ние, младите писатели, виждахме ограничеността и бедността на подобни произведения, които само илюстрираха елементарни истини, бяха сглобени по примитивни схеми и шаблони. Във всеки случай невинаги съумявахме да ги различим от сериозната литература. А през същите тия години например излезе „Руският лес“ на Л. Леонов.

Първите ми разкази и очерци се появиха в печата в самото начало на петдесетте години. Бяха подражателни и доста далече от реалния живот. Действието на първия разказ се развиваше… в Япония. Във втория ставаше дума за Волго-Донския канал и особено голямо внимание отделях на земснарядите — за тях тогава често пишеха вестниците. Именно от вестникарските статии черпех необходимите „реални“…

Припомням си това, за да подчертая коренните промени в съзнанието на писателите, които бяха предизвикани от напредъка в нашия обществен живот и се отразиха по най-плодотворен начин върху по-нататъшното движение на литературата.

Всеки от нас знае колко много дължим на партията, развенчала култа към личността, която сковаваше народната инициатива, пречеше на нормалното и естествено развитие на духовния живот в страната. Ако искаме да бъдем истински исторични, обективни, трябва да покажем мащабите на оная огромна работа, на труда, на духовното напрежение, които нашият народ изнесе с чест. Преживяхме сложна историческа драма, но останахме верни на своите класови и партийни цели, на високите идеали на революцията. Ето защо на нашата литература е напълно чужд безотговорният скептицизъм, който не задължава с нищо писателя, неверието в бъдещето, недоволството…

Тържеството на ленинските принципи за живота, атмосферата на всестранен обществен подем, която настъпи след паметните за всички ни партийни конгреси, помогна и на нас, младите писатели, да разберем огромните граждански задачи на литературата, необходимостта от активна намеса в живота. Разшири се неизмеримо сферата на действителността, отразявана в изкуството. Постепенно започнахме да разбираме значението на морално-етичните проблеми, възникващи в отношенията на човека с другите хора, с обществото, убедихме се колко отговорна и сложна е задачата да възпитаваш хората нравствено.

Нас, навлизащите в литературата писатели, ни заставиха сериозно да се замислим и над живота, и над призванието си очерците на В. Овечкин, „Съдбата на човека“ на М. Шолохов, „Шир след шир“ на Твардовски, повестите на В. Тендряков.

Литературата изведнъж направи огромен скок напред. Бяха издадени талантливи произведения на вече известни писатели, появиха се и съвсем нови имена.

Новите за читателя имена бяха твърде много. Няма да ги изброявам. Ще посоча само няколко писатели, чиито произведения ми направиха особено силно впечатление (друг би споменал може би други имена: слава богу, има между кого да избираме). Имам пред вид книгите за войната на писателите-фронтоваци от по-младото поколение — Ю. Бондарев, Г. Бакланов, В. Богомолов. Те са ми особено близки дори само затова, че навлязохме в литературата почти едновременно.

Новият поток от книги за войната притежаваше и ново качество: писателите си поставяха за задача да покажат войната с трудностите й и в това бяха приемствено свързани с най-хубавите книги за войната, издадени през миналите години. Но всяко време има свое отношение към миналото и го съди, това е дълбоко закономерен и плодотворен процес, продиктуван от интересите на настоящето, от необходимостта да се решават важни съвременни проблеми. Да, тук-таме в книгите си тези автори праволинейно „запращаха в миналото“ днешните ни познания за събитията от онези години, но, струва ми се, не това определяше патоса на произведенията им. Обогатени от опита на историята, тези автори се стремяха да осмислят по-дълбоко опита, да го предадат на читателя, без да му натрапват готови решения, заставяха самия читател да мисли. Задълбочи се погледът във вътрешния свят на човека.

Мнозина известни писатели — Н. Асеев, В. Луговской, Н. Заболоцки, П. Нилин изживяват сякаш „второ раждане“. Шумно и активно се проявиха млади поети и прозаици, за тяхното творчество се спори много. С една дума, литературата от втората половина на петдесетте и началото на шестдесетте години даде значителен принос за гражданското ни и художествено развитие.

Нито с един от прочулите се по онова време писатели не бях лично познат, но и в републиките, далече от Москва, следяхме внимателно всичко ново, което се появяваше в литературата, откликвахме горещо на споровете и тези спорове даваха тласък на собствената мисъл, помагаха за по-активна творческа работа.

През 1956 година пристигнах в Москва и постъпих във Висшите литературни курсове. Общественият подем бе създал оживление в литературния живот на страната. Започнаха да излизат нови списания — „Дружба народов“ (вместо алманаха), „Юность“, „Москва“, „Нева“, „Вопросы литературы“, възобнови се издаването на „Иностранная литература“ и „Молодая гвардия“. Нови списания се появиха и в републиките, областите. Бяха издадени съчиненията на ония писатели от миналото, чието творчество познавахме бегло. Именно тогава за пръв път се запознах например с прекрасната проза на Бунин. Беше възстановено доброто име на някои талантливи писатели от 20-30-те години. Ликвидирахме „белите полета“ в нашето литературно образование, обогатихме представата си за съветската литература, за традициите й. Опознахме по-добре онова, което е създадено от другите народи.

Помня какво изключително впечатление ми направи с простотата и силата си повестта на Хемингуей „Старецът и морето“. Много ми харесваха произведенията на ония полски писатели, които се мъчеха да вникнат в същността на сложните социално-психологични процеси, да покажат драматизма при възникването на новото в съзнанието на човека, на нашия съвременник.

През 1957 година Ф. Панфьоров прочете повестта ми „Лице срещу лице“ и я напечата в списание „Октябрь“, което ръководеше тогава. За мен тази повест е важна като избор на собствен път в литературата, по който се стремях да се утвърдя, след като написах „Джамиля“, публикувана през 1958 година в „Новый мир“. Голяма роля в писателската ми съдба изигра тогава А. Д. Дмитриева, великолепен редактор и преводач, безпощадна към неточностите и недостатъците. Накараха ме да повярвам във възможностите си и срещите ми с А. Твардовски, и много сърдечната, доброжелателна статия на М. Ауезов в „Литературная газета“, и онова изключително радостно събитие в живота ми, че Луи Арагон преведе повестта на френски език и писа за нея в книгата си „Съветските литератури“.

Повестите „Лице срещу лице“, „Джамиля“ и други произведения написах по лични впечатления. Добре знаех колко тежко беше през войната не само на фронта, но и в тила. Тогава за пръв път познах благодарността на читателите, всяко читателско писмо беше за мен истински празник. Но през същите тези години за пръв път се сблъсках и с обратната страна на литературния живот. Когато повестта „Лице срещу лице“ се появи на бял свят, някои критици в републиката се опитаха да поставят под съмнение достоверността на събитията, описани в нея, те им се сториха „оскърбление на целия киргизки народ“, защото в повестта е описан дезертьор, изменник на родината, а такива, според литературните схеми, нямаше. Дори казваха, че явно съм преувеличил трудностите и ако жителите на аила били гладували, тогава как сме щели да победим хитлеризма — народът ни бил изцяло задоволен през войната.

Процесът на обновяване и оживление в целия творчески живот на страната не протичаше, разбира се, безболезнено, имаше и залитания, особено в творчеството на младите, имаше и престараване на критиката. Но животът по най-убедителен начин доказва, че основната линия в развитието на изкуството ни е свързана винаги с народа и с партията. Нарасналият интерес към обществените, остро социални теми е обусловен от задълбочаването на гражданския характер на литературата.

Ние, писателите, почувствувахме лична отговорност за човека: партията ни учи, че всички отговаряме за съдбата на родината, за бъдещето на народа. Това намери плодотворно отражение във всички литератури на съветските народи. Ръстът на националните литератури през новия исторически период особено се усеща и бие на очи. Не само в зрелите, но и в съвсем младите литератури се появиха писатели, които достойно представят своя народ пред всесъюзния и световен читател и в областта на майсторството, и в смисъл на честност, принципност по отношение на злото, в смисъл на истинска гражданственост. Няма да злоупотребявам с „метода на изброяването“, но не мога да не спомена имената на Расул Гамзатов, Мустай Карим, Кайсън Кулиев, Давид Кугултинов.

По-тясно и дълбоко стана взаимодействието между литературите на съветските народи. Иска ми се тук да спомена с добра дума Мухтар Ауезов, който изигра голяма роля в развитието на прозата на тюркоезичните народи. Той беше човек с огромен талант и култура, който се отнасяше с голямо внимание не само към младото поколение казахски писатели, но и към представителите на другите литератури. Ауезов остави незаличима следа в литературите на Казахстан и Средна Азия. Не само творчеството му оказваше въздействие, но и самата му личност. За него беше свойствен изключителният интерес към всичко свежо и ново в изкуството на всички народи и в същото време дълбоката любов и уважение към националните художествени традиции, които той познаваше прекрасно и обогатяваше чрез своите чудесни произведения.

Това според мен е основата на истинското новаторство — органична сплав на онова, което е създал твоят народ, с върховите достижения на всесъюзния и световен художествен опит. Целият път на нашата многонационална съветска литература потвърждава това. Новаторството на такива писатели като украинеца Иван Драч, литовеца Юстинас Марцинкявичус, молдованина Йон Друцъ, азербайджанския драматург Имран Касумов или поета от по-старото поколение Расул Рза свидетелствува за неразривните национални и интернационални традиции в художественото творчество.

Налага ми се да пътувам доста по света, неведнъж съм участвувал в международни конгреси. Видях в чужбина какво страшно зло е расизмът, шовинизмът, как осакатяват психиката на хората, колко злини носят, до какви страшни последици могат да доведат хората. И винаги с благодарност си спомням онова велико благо, което ни донесе Октомври — равенство между народите, тяхната любов и уважение един към друг, идеите на пролетарския интернационализъм. Обстоятелството, че в нашата държава националният въпрос е решен на основата на равноправието, играе огромна благотворна роля в развитието на всички литератури и култури на съветските народи.

Националните проблеми на изкуството предизвикват сега много спорове в целия свят. Националните черти на народа придават на литературата нейната самобитност. Връзката с родната земя, с народа, с насъщните проблеми на националното битие подхранва произведението с живителни, плодотворни сокове, помага на писателя да излезе на широк, общочовешки друм, защото в живота на народите, в тяхното светоусещане има много общо. Затова националното съвсем не бива да се противопоставя на интернационалното. Обаче понякога националните особености се превръщат в канон, хипертрофират се и това се отразява на развитието на литературите съвсем отрицателно, сковава движението им напред: националният живот и националната култура търпят постоянни промени.

Младите съветски литератори излязоха от периода на подражанието, творчески усвояват опита на другите литератури, общите за цялата литература на социалистическия реализъм традиции. Но някои писатели и критици и досега преувеличават значението на фолклорните традиции за младите литератури. Първите книги в проза у нас в Киргизия носеха явни черти от фолклора: приказни сюжети, герои–олицетворение на доброто и злото, хиперболизация на образите, статичност на характерите… Това беше естествено за ония години, но зрелият реализъм изисква друго. И в този случай при липса на собствени развити литературни традиции особено голямо значение придобива опитът на другите, по-богати литератури и преди всичко на руската. Този опит, усвоен и творчески преработен, помага активно да се развиват националните литературни традиции.

Спомням си моя собствен път. Пред мен, младия писател, представител на млада литература, родена едва след Октомври, изникна сериозен проблем — езикът. Често се налага да чуваме мнението, че езикът на народ, излязъл наскоро от патриархално-феодално състояние, какъвто е бил киргизкият народ преди, не е способен да предаде преживяванията на съвременните хора, сложната система на тяхното възприемане на света и обществото. Убеден съм, че въпросът е съвсем друг. Истинският писател може да опише съвременния народен живот, сериозните обществени процеси, които стават в него, и „микросветовете“, и най-фините душевни преживявания на човека на всеки език. Виждаме го в истински новаторски произведения, такива като романа на Узакбай Абдукаимов „Фронт“, написан с удивителна простота, естественост и яснота. Преводаческата работа на Абдукаимов (той много превежда от руски), талантът му на прозаик, тънкият усет към родния език — всичко това му помогна да използува потенциалните възможности на киргизкия език, възможности, които преди мнозина дори не подозираха. За същите тези възможности свидетелствува и самобитната, лишена от всякаква декларативност лирика на Аликул Осмонов, прокарващ нови пътища в нашата поезия. Той също превеждаше Пушкин, Руставели, Низами, Шекспир. А езикът на такива известни съвременни казахски прозаици като Тахави Ахтанов или Абдижамил Нурпеисов — нима той не потвърждава това наблюдение?

Възмъжаването на литературата и изкуствата на народите на СССР, растежът им на основата на най-тясно взаимодействие карат особено да се забелязва нетърпимото изоставане на критиката. Струва ми се, че много слабости на критиката в нашата република се обясняват с това, че взаимните й връзки е другите литератури все още не са здрави, че естетическите й съждения и изисквания често са „провинциални“. Ние, писателите от републиките, постоянно се сблъскваме с подобно явление. Това пречи да се работи, не може да не се отрази на творческото самочувствие.

Колко поразително различни са понякога оценките за едно или друго произведение в „центъра“ и по „места“! С огорчение си спомням съсипващите критики, които предизвика появата на романа „Фронт“ на У. Абдукаимов, поемата „Към звездите“ на С. Ералиев, написана в нова за киргизката поезия форма, произведенията на млади киргизки прозаици.

Знам това и по собствен „горчив“ опит: имам предвид опитите филмът „Първият учител“ (в постановка на талантливия млад режисьор А. Михалков-Кончаловски) да се представи като идейно съмнително произведение. Съвсем не мога да се съглася с такава отрицателна оценка на филма, макар че в него има известни слабости, елементи на натурализъм и грешки в изобразяването на народния бит.

Искам да спра вниманието на читателя върху много умната статия на литовския критик А. Бучис „Над картата на критиката“ („Дружба народов“, №3, 1967 г.). Като говори за необходимостта от по-интензивно взаимообогатяване на критичната мисъл, от единни високи критерии за произведенията на всички наши литератури, той се обявява против предубеждението в оценките, против все още съществуващата в критиката инерция на „разобличителство“. А. Бучис сочи и причините за това печално явление: естетична неграмотност, неумение да се изследва произведението като художествено цяло, да се вниква в замисъла на художника, опити да се преценяват различни книги по единен шаблон, нетърпимост към различните мнения в изкуството.

Моето формиране като писател стана под влияние на киргизката, казахската и руската литература. Пиша книгите си и на киргизки, и на руски език — от дете чета на руски и класиците, и съвременните писатели.

Най-голяма творческа радост и най-големи художнически мъки ми донесе повестта „Сбогом, Гюлсаръ!“. В нея се опитвах да кажа нещо ново в сравнение с предишните ми произведения. И пресата, и многобройните писма на съветски и задгранични читатели ми доставят не само морално удовлетворение, но ме заставят да мисля сега повече над живота, над избрания от мен път в литературата.

Лично на мен тази повест ми е скъпа с това, че в нея, както ми се струва, съм успял да нарисувам картината на съвременния национален живот, киргизкия национален характер. Стремих се да възпроизведа не националния „орнамент“, а да поставя съществените проблеми на националния живот, да проникна в социалните конфликти и противоречия.

И все пак разглеждам тази повест само като подстъп към много важната за мене тема. Пред всички нас стои задачата да създадем образа на нашия съвременник, човека на 60-те години — сложен е този човек, той гледа широко на живота, взема много присърце всички проблеми на времето, съзнателно носи товара на отговорността за миналото и бъдещето.

Отдавна е известно: интересът към миналото е свързан с отговорността за бъдещето. Сега имаме възможност по нов начин да погледнем на миналото. Аз някак особено почувствувах величието на Октомврийската революция чрез възстановяването на важни, но преди забравени истини. Днес за всички ни настъпи време да осъзнаем с необходимата сериозност какво дължим на събитието, което преди петдесет години измени съдбите на много народи. Още не сме казали онази дума в художественото творчество, която тази велика революция заслужава. Това, разбира се, не трябва да бъде високопарна възхвала, а проникване в самата същност на новото, което носеше Октомври и на нашите бащи, и на нас. Иска ми се да напиша книга, до голяма степен автобиографична: за баща ми (той беше секретар на Киргизкия обком на партията и загина през 1937 година), и за себе си, за нашето поколение, за особеностите на поколенията, за тяхната приемственост. Те, нашите бащи, във всичко бяха първи. Първото училище, първото момиче, отишло да учи, първият учен всичко се откриваше за първи път, всичко започваше от думата първи. Това пораждаше с нищо несравним ентусиазъм. Иска ми се да разкажа какво сме наследили и развили и какво сме загубили.

Да се осмисли връзката между времената, да се покажат нашите революционни традиции в цялото им величие, да се обобщи художествено нашият петдесетгодишен опит и по този начин да се очертаят по-ясно насъщните проблеми на съвременното обществено развитие — тази задача изисква от нас, писателите, висока гражданственост, революционна целеустременост.

Всестранното разглеждане на обстоятелствата, формиращи героите и техните взаимоотношения, съвсем не значи, че литературата през последните години в своите най-добри произведения възлага всичко на обстоятелствата, на „средата“. Социалистическият хуманизъм е активен: художниците са не само добри към хората, но и взискателни към тях, защото вярват във възможностите на човека да преобрази света и самия себе си. Героят в книгите на нашите писатели е деен, стреми се да повлияе на „обстоятелствата“ — това според мен е едно от главните достойнства на съвременната литература.

Вече съм имал случай да пиша и говоря за възпитателното значение на образа на положителния герой — човек духовно силен, безстрашен борец за истината и справедливостта, за нашите идеали.

Понякога обаче това твърдение се разбира опростенчески, като праволинейно поучение, нормативност на характера. Животът не се побира в никакви норми, в това число и литературни. Когато говорим за съвременния положителен герой, трябва да се вглеждаме по-добре в окръжаващата ни действителност, а не да се ръководим от умозрителни построения, дори ако в такъв род построения се използуват имената на горещо обичани от всички ни герои на литературата от 20-те и 30-те години.

Народът стана по-образован и културен — дори само поради това не можеха да не се променят и разширят нашите представи за положителния герой. Аз спадам към писателите, които търсят героя, достоен за подражание — активен, волеви, страстен в утвърждаване на своята правда. Но нима може да се забравя, че произведението на изкуството може да въздействува не само чрез непосредствената сила на примера, но и с по-сложни и по-фини методи? Да си спомним Чехов.

Хуманизмът, а следователно и възпитателната роля на изкуството на социалистическия реализъм се проявяват сложно и многообразно. Като защищава самобитността на личността, нейната неповторимост, като се стреми да разкрие най-пълно духовните й богатства, изкуството осигурява развитието на нашето общество, на неговия разцвет.

Ние си поставяме за задача да възпитаме обществено активен и в същото време всестранно, хармонично развит човек. Иска ми се да напомня онова, за което с такава страст и поезия пишеха в произведенията си Довженко, Леонов, Паустовски, Солоухин, Дорош — за укрепване на вродените връзки на хората с природата, със земята, любовта към нея. Да се възпитава любов и уважение към родната земя, към природата, към всичко живо — това също значи да възпитаваш човека, да повишаваш неговия „нравствен потенциал“.

Колко прекрасно е описал Бунин средноруската природа, нивите, горите, дъждовете, снеговете!… Опитите да се възстановят тези коренни връзки с майката-земя не се удават толкова често на писателите ни и често миришат на явно епигонство: зад описанието на природата не чувствуваме чистотата и непосредствеността на чувството, неразривната връзка на тези описания с целия душевен строй на художника.

Демократизирането на нашия живот, нарастването на материалната и духовна култура неизмеримо повишиха взискателността на съветския човек към произведенията на изкуството. Възпитателните задачи на литературата се усложняват. За да задоволи тези повишени изисквания на съвременника, литературата трябва да дава все повече храна на чувствата и ума, да учи всеки човек да мисли самостоятелно, да възпитава у него съзнателния деец, гражданина. Различните художници вършат това по различен начин

За да възпитава личността, и самият художник трябва да бъде личност, идейно убеден човек, мъжествен и честен. Той трябва да умее да изрази в творчеството си своя собствен мироглед — защото единството на нашите обществени идеали съвсем не унифицира вътрешния мир на художниците, различното им виждане на действителността. В процеса на сложното художествено опознаване на съвременността се обогатява личността на писателя, разширява се неговият светоглед. Като възпитава читателя, и самият той постоянно се учи от народа, остро възприема и натрупания в миналото духовен опит и неговите нови потребности.