Предговор

Психологията на XX век е тясно свързана с научното творчество на Зигмунд Фройд. От излизането на основния му труд „Тълкуване на сънищата“ (1900) до неговото българско издание (1993) в науката се сменят много авторитети, но нито един от тях не предизвиква такъв интерес, както Фройд и неговото учение. Психоанализата се утвърждава като водещ метод в терапията на неврозите, но, което е по-важно, тя предлага един нов светоглед на съвременния човек, който разчупва сковаващите рамки на пуританския морал и стига до дълбинните слоеве на човешкото битие.

Психоанализата според самия Фройд е, първо, название на процедурите за изследване на процеси, които са почти недостижими за другите методи на изследване, второ, название на метода за лекуване на невротичните смущения и, трето, определена „сума от психологическа информация“, която постепенно конституира основите на една нова научна дисциплина. С други думи, Фройд разглежда психоанализата като 1) метод на психологическото изследване, 2) терапевтичен метод и 3) светоглед. Последното се признава и от такива корифеи на точната наука като Алберт Айнщайн. В писмото си до осемдесетгодишния психолог Айнщайн пише: „Щастлив съм, че това поколение има прекрасната възможност да изрази на вас, един от най-великите учители на човечеството, своето уважение и дълбока признателност. До неотдавна аз можех само да усещам умозрителната мощ на вашия ход на мисли, с неговото огромно въздействие върху светогледа на нашата епоха, но не бях в състояние да си съставя определено мнение, доколко той е истинен. Скоро обаче ми се удаде да разбера за някои случаи, не толкова важни сами по себе си, но изключващи според мен всяка друга интерпретация освен тази, която предлага теорията за потискането. Това, че се натъкнах на тях, ме зарадва изключително много: винаги е радостно, когато една велика и прекрасна концепция съвпада с реалността.“

Подобно на У. Джеймс, Бергсон и Хусерл Фройд разглежда душевния живот като един последователен, непрекъснат процес, който Джеймс нарича „поток на съзнанието“, а при Хусерл е отбелязан като „Хераклитов поток на съзнанието“. Това, което придава особената специфика на учението на Фройд за разлика от прагматичната психология и трансценденталната феноменология е последователният и в известна степен механистичен редукционизъм в тълкуването на явленията от психичния живот. Всеки психичен феномен има своята строго определена причина и в крайна сметка може да бъде сведен до нея за целите на обяснението. Към характеристиките на този редукционизъм трябва да се прибави и определението „енергетически“. Психоанализата модифицира закона за запазване на енергията и ги прилага по отношение на душевния механизъм. В основата на всяко психично действие или събитие лежи определен феномен с определен енергетичен заряд, който в повечето случаи има своя последен източник в либидото. Разбира се, трудно можем да се съгласим с редукционисткия експанзионизъм на психоаналитичния метод, тъй като би било прекалено просто да искаме всяко действие на човешката душа да се свежда до изтласкани, изместени или пряко действуващи сексуални мотиви. Това е и причината, която още в началото на века принуждава много от сподвижниците на Фройд, като Адлер и Юнг например, да поемат по свои собствени пътища в развитието на психоаналитичната теория. Но нейният крайъгълен камък — учението за тристепенната структура на психичния живот, остава непоклатим.

Фройд обособява три отделни равнища на душевния живот: съзнание, предсъзнание и несъзнавано (подсъзнание). Всички психични процеси са свързани помежду си в една координатна система — както по хоризонтала, така и по вертикала, т.е. както на едно и също равнище на осъзнаване/несъзнаване, така и на различните нива на душевните структури. Ако дадена мисъл или чувство ни изглежда несвързана с предшествуващите мисли или чувства, които могат да станат обект за рефлексия, то нейният произход трябва да се търси в сферата на несъзнаваното.

„Дадени смущения в нашите психични функции или нерегулярности в действията, които ни изглеждат немотивирани — пише Фройд, — се оказват напълно мотивирани, ако ги подложим на психоаналитично изследване.“ Несъзнаваното и предсъзнаваното са отделени от съзнанието посредством особен механизъм — цензура. Тя изпълнява две функции: 1) изтласква в областта на несъзнаваното всички неприемливи и осъждани от личността собствени мисли, чувства и преживявания; 2) оказва съпротива на активното несъзнавано, което се стреми да проникне в съзнанието.

Към сферата на несъзнаваното се отнасят множеството влечения или нагони (Triebe), които са недостъпни за съзнанието, а също така мислите и чувствата, които са подложени на цензуриране. Тези мисли и чувства не са загубени за индивида, а просто пътят за тяхното припомняне е затворен, те се проявяват в съзнанието не пряко, а опосредствувано, по заобиколни пътища (Umwege) — в грешките на езика и писането, в заблудите на паметта, съновиденията, травмите и неврозите. Налице е също и сублимация на несъзнаваното — заместване на забранените влечения или нагони със социално допустими действия. Сферата на несъзнаваното притежава огромна жизнеспособност и е неподвластна на действието на времето. Мислите и желанията, изтласкани — например в периода на детството — в областта на несъзнаваното, могат отново да проникнат в съзнанието дори след десетилетия, и то с предишния си емоционален заряд и способност за въздействие върху съзнанието.

Това, което сме свикнали да наричаме съзнание в широкия смисъл на думата, покриващ душевния живот въобще, представлява, образно казано, айсберг, по-голямата част от който е заета от несъзнаваното. В най-ниската част на айсберга се намират основните запаси на психична енергия, мотивировките и влеченията. Предсъзнанието е тази част от несъзнаваното, която всеки момент може да се превърне в съзнавано. Тя е разположена между съзнанието и несъзнаваното. Предсъзнанието прилича на огромен склад на паметта, от който съзнанието черпи необходимия си материал за повседневната си дейност. Това съвсем не е случайно сравнение. До голяма степен то обяснява особения афинитет на психоаналитичните мислители, например Юнг, към източната философия и в частност към психологията на будизма. Именно там базата на психичната дейност се определя като виджняна-алая — континуум на познавателни образи в най-широкия смисъл на думата, от който съзнанието черпи своите съдържания.

Нагоните са сили, подтикващи човека към действие. Физическите аспекти на нагоните Фройд нарича потребности, а психичните — желания. Нагонът съдържа четири компонента: източник, цел, импулс и обект. Целта се състои в това, да се намалят потребностите и желанията до такава степен, че по-нататъшната дейност по тяхното удовлетворяване да стане излишна. Импулсът е енергията, силата или напрежението, с помощта на които се удовлетворява нагонът. Обекти са тези предмети или действия, които задоволяват наличните в нагона потребности и желания.

Фройд предприема опит да сведе всички нагони до две основни групи: нагони, поддържащи живота (Lebenstriebe) и нагони разрушаващи живота (Todestriebe), които съответствуват на сексуалните и деструктивни влечения. Този фундаментален антагонизъм е налице винаги, но може да бъде непрозрачен за съзнанието, защото повечето от нашите мисли и желания са свързани не с един от тези нагони, а са резултат от тяхното взаимодействие. Нагоните са каналите, по които протича особен вид енергия, която се подчинява на собствени закони.

Според Фройд всяка от тези групи се захранва от особен вид енергия. Енергията на либидото (либидинозната енергия) е присъща на жизнеутвърждаващите нагони, а агресивната енергия — на деструктивните нагони. Това строго разделение на енергиите не се спазва винаги от Фройд, който е склонен да ги разглежда като различни аспекти на една и съща енергия. Тази енергия има своите количествени и динамични показатели.

Заемането на обекта (Objektbesetzung) от либидинозната или агресивната енергия в англоезичната психоаналитична литература се отбелязва с термина катхезис (cathesis). В най-широкият смисъл на думата катхезисът е поместване на либидинозната енергия в различните сфери на душевния живот, в определени идеи или действия. Катхезираното либидо престава да бъде подвижно и повече не може да се насочва към други обекти. То се закрепостява в тази сфера на психичния живот, която го е привлякла и задържала.

В самото начало на живота, още след раждането, половото влечение е неотделимо от инстинкта за самосъхранение, но за разлика от последния притежава способността да бъде подложено на изтласкване и сложни процеси на трансформация.

Основната потребност на детето след раждането е потребността от храна. Затова по-голямата част от либидото е катхезирана в областта на устата. По време на кърменето утешават детето с милувки, люлеене, друсане, песни. Всички тези странични ритуали помагат да се намали напрежението и се асоциират от кърмачето с процеса на хранене. То изпитва явно удоволствие от смученето не само на гръдта, но и на други предмети, имитиращи гръд (биберон, палец, играчки). По такъв начин устата е първата област на организма, която е подвластна на детето и която му доставя огромно удоволствие. Според Фройд всичко това съответствува на оралната фаза от сексуалното развитие.

С израстването на детето „зоните на удоволствие“ (които в определен смисъл могат да бъдат наречени и ерогенни зони) се разширяват и обхващат нови области на тялото, но определена част от енергията остава постоянно закрепена към оралната зона. Възрастните запазват редица „орални навици“ и проявяват постоянен интерес към изпитването на „орални удоволствия“ (ядене, смучене, дъвчене, пушене, облизване на устните и т.н.). Някои навици, като гризенето на нокти и пушенето, се разглеждат понякога като проява на недостатъчна психическа зрялост, като фиксация върху оралната фаза от сексуалното развитие. В такива случаи човек предпочита да удовлетвори потребностите с помощта на по-приятните „детски“ начини, а не с адекватните на възрастта му средства.

Във възрастта между 2 и 4 години вниманието на детето е съсредоточено върху актовете на уриниране и дефекация, което съответствува на аналната фаза от сексуалното развитие. „Проблемите на тоалета — пише Фройд — разпалват естествения интерес към откриването на самия себе си. Увеличаването на психологическия контрол е свързано с разбирането, че този контрол може да се окаже нов източник на удоволствие.“ Детето не разбира, че неговата урина и изпражнения нямат никаква ценност, затова не е в състояние да схване защо в едни случаи го хвалят, че е „направил това“, а в други случаи му се карат, че го е направил на пода или в креватчето. Поощренията и похвалите постоянно се сменят със забрани и табу… Фиксацията върху аналната фаза на развитие води до формирането на такива черти на характера като прекомерна акуратност, скъперничество, инат и т.н. В такива случаи Фройд говори за анален характер.

Следващата фаза в сексуалното развитие е фалосната фаза. Още в края на третата година (а понякога и по-рано) детето започва да обръща внимание дали има или няма пенис. Фройд смята, че желанието на момичето да има пенис и разбирането на това, че подобно желание е неизпълнимо, отбелязва един от най-критичните периоди в развитието на жената. В този период на детството сексуалността бележи определен подем и нерядко е свързана с непосредствено дразнене на гениталиите. Основен обект на либидото става родителят от противоположния пол. Момчето се влюбва в майката, като едновременно ревнува и обича бащата (Едипов комплекс), а момичето, обратно, се влюбва в бащата, като едновременно ревнува и обича майката (комплекс на Електра). Изход от конфликта е идентифицирането с този родител, който е главният съперник в либидинозната игра. По такъв начин се формира основата на морала — Свръх-Аза (Супер-Его), а с него и възможността за ефективно потискане на сексуалния нагон.

Към петата или шестата година сексуалните потребности у детето отслабват и то се увлича от учене, спорт и различни други забавления. С това се слага началото на така наречения латентен период.

В периода на настъпване на пубертета сексуалността оживява с нова сила. Отначало тя се проявява в еротични сънища, полюции, преходен онанизъм, след което либидинозната енергия се насочва изцяло към половия партньор. Настъпва гениталната фаза на половата зрялост.

При нормално развитие на личността сексуалните представи, свързани с прегениталната фаза, напълно се изтласкват в сферата на несъзнаваното, а техните прояви се сублимират. Не са редки обаче случаите, при които изтласкването на инфантилните сексуални представи не се осъществява напълно и тогава комплексът за малоценност се проявява в погрешни постъпки и речеви актове, в съновиденията, а при по-тежките случаи — и под формата на невротични заболявания.

Тази периодизация на детското сексуално развитие е представена достатъчно изчерпателно в първия и четвъртия раздели на настоящата книга. Либидинозният редукционизъм на тази схема обаче е в значителна степен облагороден от въвеждането на определени социални мотивации, което е закономерна стъпка в развитието на всеки редукционизъм, чиято сфера на приложение е съзнанието. Подобно на това, както Хусерл, продължавайки практиката си на феноменологичен терапевт, е принуден да изостави пътя на последователния феноменологически редукционизъм и да се насочи по така наречения „път на психолога“, който открива в основата на човешкото съзнание фундаменталните структури на социално обусловената интерсубективност, така и Фройд, продължавайки практиката си на психотерапевт, се обръща от индивидуалното поведение към социалното. В паметниците на културата (митове, обичаи, изкуство, литература и т.н.) той търси проявата на същите комплекси, на същите сексуални инстинкти и извратени начини на тяхното задоволяване. Следвайки традицията на биологическия редукционизъм, за обясняването на човешката психика Фройд използува така наречения биогенетичен закон. Според него индивидуалното развитие на организма (онтогенезата) повтаря в съкратена и концентрирана форма основните етапи в развитието на целия вид (филогенезата). Приложен към психосексуалното развитие на детето, този принцип означава, че преминавайки от една възраст в друга, детето повтаря основните етапи, през които е преминал човешкият род в своето историческо развитие. Фройд смята, че ядрото на несъзнаваното у детето е конституирано от елементите на най-древното наследство на човечеството. В своите фантазии и влечения детето възпроизвежда необузданите инстинкти на нашите далечни предци. Именно те залягат в основата на топологичната структура на личността, която се изгражда върху понятията То, Аз и Свръх-Аз.

То е първичната, основна, централна, а заедно с това и най-архаична структура на личността. Според Фройд То съдържа в себе си всичко уникално, което е било налице при раждането и е залегнало в психическата конституция на личността, включително и тези инстинкти, които възникват в соматичната организация и намират в То първата си, все още неизвестна за нас проява. То служи като източник на енергия за цялата личност и заедно с това е напълно несъзнавано. Мислите и чувствата, изтласкани от съзнанието в несъзнаваното То могат както и преди да влияят върху психическия живот на индивида, като това влияние не намалява с времето. То може да бъде сравнено със сляп и глух диктатор, чиято власт е неограничена, но който може да господствува само чрез посредници.

Аз-ът се развива от То и за разлика от последното се намира в постоянен контакт със света. Аз-ът защитава То както кората защитава дървото, но при това се храни с енергията на То. Посредством натрупването на опит в паметта Аз-ът избягва опасните дразнители, адаптира се към умереното и най-важното, познавайки света, е способно да го преобразува посредством активната си дейност. В процеса на развитието си Аз-ът постепенно придобива контрол над изискванията на То, като решава дали инстинктивната потребност ще бъде удовлетворена безотложно, или може да бъде оставена за по-подходящо време. Следователно То реагира на потребностите, а Аз-ът — на възможностите. Аз-ът се намира под постоянното въздействие на импулсите, идващи от външната среда и То. Нарастването на тези импулси се съпровожда с чувство на напрегнатост и неудоволствие, а тяхното намаляване — с чувство на удоволствие и релаксация. Аз-ът, казва Фройд, се стреми към удоволствие и се старае да избегне неудоволствието.

Свръх-Азът се развива от Аз-а и функционира като съдия и цензор на неговата дейност и мисли. Той представлява съкровищница на обществените морални нагласи и норми на поведение. Неговите функции са три: съвест, самонаблюдение и формиране на идеали.

В качеството си съвест Свръх-Азът съди, налага ограничения, забранява или разрешава съзнателната дейност. Самонаблюдението възниква от способността на Свръх-Аза независимо да оценява дейността, насочена към удовлетворяване на потребностите. Формирането на идеали е свързано с развитието на самия Свръх-Аз. Понякога Свръх-Азът неправилно се отъждествява с поведението на един от родителите. „Свръх-Азът на детето — подчертава Фройд — в действителност се конституира не по модела на неговите родители, а по модела на Свръх-Аза на неговите родители.“

По такъв начин главната цел на психоанализата е да се консолидира Аз-ът, да се направи той по-независим от Свръх-Аза, да се разшири полето на неговото възприятие и да се усъвършенствува организацията му, за да може той да асимилира напълно всяка нова порция несъзнаван психичен материал, появяващ се от сферата на То.

Без да претендира за ролята на самоучител по психоанализа, тази книга може да се окаже неоценим помощник в трудния, но безкрайно приятен процес на общуване с нашите деца. Фройд умело и с действително познаване на детската душа разкрива общите закономерности на психичното развитие на децата. Той е твърдо убеден, че не професионалният психолог, а родителят трябва да бъде истинският психоаналитик на своето дете, и с редица интересни и поучителни примери от богата си клинична практика демонстрира правомерността на това убеждение. Феноменът на пренасяне на чертите на родителя върху образа на лекуващия психоаналитик и необходимостта постоянно да се връщаме към детските спомени и преживявания в постъпателния ход на психотерапията доказват по един неоспорим начин правилността на избраната от Фройд стратегия в лекуването на неврозите и останалите смущения в психичната дейност на възрастния невротик.

Или — ако се опитаме да конкретизираме известния ни вече филогенетичен закон, — онтогенезата на психоаналитичните процедури е кратко и концентрирано повторение на филогенезата на заболяването. В този смисъл можем да говорим за психоаналитична итерация на съвкупността от първични сцени, покриващи спомени и скрити мотивации, които в последна сметка се оказват отстранимата причина на заболяването.