Серия
Светът на диска (37)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Unseen Academicals, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 12 гласа)
Корекция
maskara (2016)
Източник
clubs.dir.bg

Издание:

Автор: Тери Пратчет

Заглавие: Академик невиждан

Преводач: de Cyrvool

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: английска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3149


Това се случи в полунощ в Анкх-Морпоркския Кралски музей на Изкуствата[1].

На новия му служител Рудолф Пръснатов средно по веднъж на минута му хрумваше, че като цяло сигурно нямаше да е зле да беше споменал на Куратора за неговата никтофобия, страха му от странни звуци и, както беше разбрал наскоро, страха му от абсолютно всичко, което можеше да види (а като стана дума, и което не можеше да види), чуе, помирише или усети да плъзва по гърба му през безкрайните часове докато е на стража през нощта. Нямаше полза от това да си каже, че всичко тук е мъртво. Това изобщо не му помагаше. Значеше, че така той се откроява.

И тогава той чу хлипането. Сигурно и крясък нямаше да е чак толкова зле. Поне когато чуеш крясък, си сигурен. А тихото хлипане е нещо, което слухтиш, дали ще го чуеш отново, защото няма как да си сигурен.

Той вдигна лампата си в разтреперана ръка. Тук не би трябвало да има никой. Сградата беше надеждно заключена, никой не можеше да влезе. Както, като си помисли човек, и да излезе. Поиска му се да не си беше помислял за това.

Той беше в подземието, което не беше от най-ужасяващите места по обиколката му. Тук имаше най-вече просто стари рафтове и шкафове пълни с неща, които бяха почти, но определено не и напълно изхвърлени. Музеите не обичат да изхвърлят неща, та да не би те се окажат много значими впоследствие.

Още едно изхлипване, последвано от издращване на… керамика?

Значи плъх, някъде по задните лавици? Плъховете не хлипат, нали?

— Виж, не искам да ми се налага да ходя до там да те хвана! — произнесе Пръснатов от дълбините на сърцето си.

И лавиците се взривиха. На него му се сториха като на забавен кадър, късове керамика и статуетки пръскащи се докато хвърчат към него. Той се прекатури по гръб, а вълната мина над главата му и се разби в полиците по отсрещната стена, съсипвайки ги.

Пръснатов лежеше на пода в мрака, неспособен да помръдне, очаквайки всеки момент да бъде разкъсан от фантомите, бликащи от неговото въображение.

Дневният персонал го намери сутринта, дълбоко заспал и покрит с прах. Чуха обърканите му обяснения, държаха се с него мило и се съгласиха, че друга кариера би била по-подходяща за темперамента му. Зачудиха се замалко, какво ли е имал предвид, защото и най-добрите нощни пазачи са малко озадачаващи хора, но скоро им изхвръкна от главите… заради находката.

* * *

По-късно г-н Пръснатов си намери работа в магазина за домашни любимци на Пеликулски Стъпала, но напусна след три дни, защото начинът, по който го гледали котенцата, предизвиквал у него кошмари. Светът може да бъде много жесток към някои хора. Но той тъй и не каза на никого за великолепната бляскава дама държаща голяма топка над главата си, която му се усмихна, преди да изчезне. Не искаше хората да си мислят за него, че е странен тип.

* * *

Но май е дошло време да си поговорим за леглата.

Лектрологията — науката за леглото и прилежащото му обкръжение, може да бъде извънредно полезна и да разкаже много за собственика си, ако не друго, то че е много вещ и умел творец на авангардни инсталации.

Леглото на Архиканцлера Ридкъли от Невиждания Университет например си е легло и половина с осем колони. Включваше малка библиотека, барче и хитроумно вградена добре затворена тоалетна, която да му спести онези дълги студени нощни похождения със съпътстващия им риск да се препъне в чехли, празни бутилки, обуща и всякакви други препятствия изникващи пред мъж в тъмното, молещ се само следващото нещо, на което ще се натъкне кракът му да е порцеланово или поне да се чисти лесно.

Леглото на Тревър Младонадеждов е къде ли не: подът у някой приятел, в сеното на някоя плевня оставена незаключена (което обикновено е много по-миризлив вариант) или в някоя стая в изоставена къща (въпреки че тия дни те са много кът), или пък спи на работа (но винаги много внимава в тези случаи, защото дъртият Смиймс изглежда изобщо никога не спи и може да го хване по всяко време). Трев може да спи навсякъде и го прави.

Гленда спи в прастар железен креват[2], чиито пружини и матрак полека и милостиво се бяха оформили по нея в течение на годините, образувайки щедра вдлъбнатина. Дъното на този висящ одър се държи над пода от една копа много евтини пожълтели любовни романи от онзи вид, с който някак естествено върви думата „пеньоар“. Би умряла ако някой разбереше, или по-вероятно този някой би умрял ако тя разбереше, че е разбрал. Обикновено на възглавницата има прастаро плюшено мече на име Треперко.

Съгласно традицията на сантименталностите, такова мече би трябвало да има само едно око, но в резултат на шивашка грешка още в Глендиното детство, то си имаше три, така че е по-просветлено от средностатистическото мече[3].

Леглото на Жулиета Столоп е било рекламирано на майка й като точно каквото трябва на една принцеса и, общо взето, прилича на леглото на Архиканцлера, макар че е почти във всяко отношение по-малко, доколкото се състои от няколко перденца от газ обкръжаващи едно много тясно и много евтино легълце. Майка й понастоящем е мъртва. За това може да се съди по факта, че когато леглото се строши под тежестта на растящото момиче, някой го беше подпрял с каси за бира. Една майка би се погрижила най-малкото те, както и всичко останало в стаята, да бъдат боядисани в розово и на мънички коронки.

Г-н Лут беше на седем години, когато за пръв път разбра, че спането, поне за някои хора, включвало и специална мебел.

* * *

Два часа през нощта. Наситена тишина цареше из древните коридори и вестибюли на Невиждания Университет. Тишина в Библиотеката; тишина в залите. Толкова много тишина, че можеше да се чуе. Където и да отидеше, тя натъпкваше ушите с невидима вата.

Пльонг!

Тихият звук отлетя, миг от течно злато посред стигийската тишина.

И над стъпалата пак се възцари тишина, докато не я прекъсна шушненето на официалните меки чехли с дебели подметки на Смиймс — Просто Момче за Свещите, който си правеше обиколката през дългата нощ от свещник на свещник, заменяйки свещите с нови от официалната си кошница. Тази нощ му помагаше (въпреки че, ако се съди по това, как той от време на време изсумтяваше, не му се помагаше достатъчно) един оклепвач.

Наричаше се Просто Момче за Свещите, защото така бе отбелязана длъжността му в университетските документи още от времето, когато е била създадена преди почти две хиляди години. Поддържането на свещниците, фенерите и, не на последно място, на големите канделабри пълни със свещи беше една никога несвършваща работа. Фактически това беше най-важната работа в тази сграда, ако питаха Просто Момчето за Свещите. Е, ако го притиснеха, Смиймс би признал, че тук имаше и едни хора с островърхи шапки, да но те идваха и си отиваха и най-вече само се пречкаха. В Невиждания Университет нямаше много-много прозорци и без Просто Момчето за Свещите и посред бял ден пак щеше да е тъмно. Че магьосниците биха могли просто да излязат и да си намерят в прииждащите в града тълпи още някой, способен да се катери по стълби с джобове пълни със свещи, такава мисъл изобщо не му беше хрумвала. Той беше незаменим, също като всяко друго Просто Момче за Свещите преди него.

А сега точно зад него се чу дрънченето от разгъването на официалната сгъваема стълба. Той се извърна рязко.

— Оправи я тая проклетия бе! — изсъска той.

— Съжалявам, майсторе! — извини се временният му чирак, мъчейки се да обуздае изплъзващото се, пръстосмазващо чудовище, в каквото се превръща всяка сгъваема стълба намери ли повод, а често и без какъвто и да е повод.

— И го спри тоя шум! — изрева Смиймс. — Искаш ли до края на живота си да си все оклепвач?

— Фактически много ми харесва да съм оклепвач, сър…

— Ха! Недостигът на амбиции е проклятието на трудовите маси! Айде де, дай ми я!

Просто Момчето за Свещите посегна към стълбата точно когато нещастният му помощник я затваряше.

— Извинявайте за това, сър…

— Винаги ще се намери място за още някой в свещоливницата, нали знаеш — спомена Смиймс ближейки кокалчетата на пръстите си.

— Напълно, сър.

Просто Момчето за Свещите зяпна кръглото сиво безхитростно лице. В него имаше нещо непоколебимо дружелюбно, което беше доста смущаващо, особено ако знаеш, какво точно гледаш. А той знаеше, какво е то, о да, но не и как се нарича.

— Та как ти беше името? Не мога да помня имената на всекиго.

— Лут, господин Смиймс. С „т“ накрая.

— Мислиш ли, че това „т“ помага много-много, а Лут?

— Всъщност не, сър.

— Къде е тоя Трев? Трябваше да е тук тая нощ.

— Много е болен, сър. Помоли ме да го отменя.

Просто Момчето за Свещите изсумтя.

— За да работиш над стъпалата, трябва да изглеждаш свястно, Луд!

— Лут, сър. Извинявайте, сър. По рождение не изглеждам свястно, сър.

— Е, добре де, тук поне няма кой да те види сега — склони Смиймс. — Хубаво значи, следвай ме и се опитай да не изглеждаш чак толкова… добре де, просто се опитай да не изглеждаш.

— Да, майсторе, но мисля, че…

— Не ти се плаща да мислиш, млади… момко.

— Ще се постарая да не го правя, майсторе.

Две минути по-късно Смиймс се изправи пред Императора, придружен от подобаващо изумения Лут.

Планина от сребристосива лой изпълваше почти цялата усамотена пресечка на два каменни коридора. Пламъчето на тази свещ, по-точно, ако я погледнеше човек внимателно, мега-свещ събрана от остатъците на много, много хиляди други свещи, изгорели тук по-рано, прокапали и разплули се в едно цяло, мъждукаше току до тавана, твърде слабо, за да осветява каквото и да е.

Гърдите на Смиймс се издуха. Той беше пред лицето на Историята.

— Виж, Луд, и се диви!

— Да, сър. Виждам и се дивя, сър. И е Лут, сър.

— Две хиляди години ни гледат от висотата на тази свещ[4], Луд. Разбира се, гледат от по-високо теб, отколкото мен.

— Абсолютно, сър. Само така, сър.

Смиймс хвърли един поглед на кръглото дружелюбно лице и не видя в него нищо, освен излъскано усърдие, което а-а да изплаши човек. Той изръмжа, разгъна стълбата без нищо повече от някой прищипан пръст и внимателно се изкатери докъдето можеше по нея. От този базов лагер нататък поколения Просто Момчета за Свещите бяха издялали и поддържали стъпала в накъмглавинната страна на гиганта.

— Наслади се на гледката, момко — викна той надолу и този път базовото му лошо настроение беше посмекчено от досега му с величието. — Някой ден може и ти да си… мъжът, който ще изкачва тази свещена лой!

За момент Лут изглеждаше като човек, мъчещ се да прикрие изражението си на някой, сериозно надяващ се, че в бъдещето му има нещо повече от една голяма свещ. Лут беше още млад и затова не изпитваше почитта към възрастта, свойствена предимно на тези, които са на такава. Но скоро бодрата му не-съвсем-усмивка се завърна. Тя никога не се губеше задълго.

— Дасър — отвърна той, тъй като това обикновено вършеше работа.

Някои твърдяха, че Императорът бил запален през самата онази нощ, когато бил основан Н.У. и оттогава никога не бил гаснал. Несъмнено Императорът беше огромен и беше точно каквото би се получило, ако за около две хиляди години всеки път като догори предишната свещ, запалваш от фитила й нова и я залепваш върху горещия восък на предишната. Естествено вече не можеше да се види свещник. Той беше незнайно къде в дълбините на лоената маса някъде на по-долния етаж. Преди около хиляда години от университета бяха направили голяма дупка в тавана на долния коридор, а Императорът вече се извисяваше над пет метра от пода на този. Общата височина беше над десет метра чиста, естествена, оклепана свещ. Смиймс много се гордееше с нея. Той беше пазител на свещта, която никога не гасне. Тя беше пример за всички, неугасим светлик, пламък в мрака, фар на традицията. А в Невиждания Университет възприемаха традицията много насериозно, поне когато си спомняха за нея.

А сега точно, всъщност…

Отнякъде се чу звук все едно някой беше настъпил много голяма патица, последван от вика „Хей-хей, след Мегапода!“. И тогава настана същински ад.

Едно… същество изскочи от мрака.

Има такъв израз: „нито звяр, нито риба, нито зелен хайвер“. Е, това нещо беше всичко това едновременно, както и части от разни други животни, неизвестни нито на науката, нито на кошмарите, нито дори на кебапчийниците. Със сигурност имаше нещо червено и разни развяващи се неща, и Лут беше сигурен, че се мярна и огромен сандал, но имаше и безумни, изцъклени очи и грамаден жълто-червен клюн, а после нещото изчезна по друг сумрачен коридор, не преставайки да издава резкия крякащ звук, какъвто правят ловците на патици точно преди да бъдат застреляни от други ловци на патици.

— Е-хей-хей! След Мегапода! — не беше ясно откъде дойде викът, като че ли идваше отвсякъде. — Насам, насам! Хей-хей, след Мегапода!

Викът беше подет от всички страни и от тъмните сенки по всички коридори, с изключение на онзи по който избяга дивечът, запрепускаха странни фигури, които, като ги поосвети бледият пламък на Императора, се оказаха старшият преподавателски състав на университета. Всеки магьосник беше яхнал раменете по на един як университетски портиер с бомбе, когото подкарваше посредством бутилка бира на въже, окачена, както повеляваше традицията, на прът извън обсега на портиера.

Скръбното крякане пак се разнесе от далечината и един от магьосниците размаха жезъла си във въздуха и изрева:

— Изпускаме птичето! Хей-хей, след Мегапода!

Гмежта от магьосници, току-що стъпкали халтавата стълба на Смиймс под подкованите подметки на жребците си, се втурнаха от раз напред, ръгайки се и блъскайки се за по-добра позиция.

Още някое време „Е-хей-хей! След Мегапода!“ отекваше в далечината. Като се убеди, че са си тръгнали, Лут изпълзя от укритието си зад Императора, прибра каквото беше останало от стълбата и се огледа.

— Майсторе? — нададе глас той.

Отгоре се чу изсумтяване. Той погледна натам.

— Наред ли сте, майсторе?

— Горе-долу, Луд. Виждаш ли ми краката?

Лут повдигна фенера:

— Да, майсторе. За съжаление стълбата е счупена.

— Добре де, измисли нещо. Аз трябва да гледам да не се изпусна.

— Мислех, че не ми се плаща да мисля, майсторе.

— Я не ми се прави на много умен!

— Може ли да се правя на достатъчно умен, че да ви сваля безопасно долу, майсторе?

Пълно мълчание беше последвалият строг отговор. Лут въздъхна и отвори голямата си платнена чанта с инструменти.

Вкопчил се отчаяно в зашеметяващата свещ Смиймс чу далече долу някакви странни престъргвания и прещраквания. След което, стряскащо тихо и внезапно, до него изникна леко поклащаща се заострена фигура.

— Сглобих прътовете от три от големите гасачки, майсторе, — обясняваше отдолу Лут. — Виждате ли, къде съм закачил куката за полилей на върха? И въже. Виждате ли го? Мисля, че ако закачите примка около Императора, няма да се преплъзва много и ще можете да се спуснете бавно. А да, има и кутия кибрит.

— Това пък за какво? — сопна се Смиймс, протягайки се за куката.

— Нямаше как да не забележа, че Императорът е изгаснал, сър, — отвърна бодро гласът отдолу.

— Не, не е!

— Предполагам, че ще установите, че е, сър, защото не виждам…

— В най-важния отдел на университета няма място за хора със слабо зрение, Луд!

— Поднасям ви извиненията си, майсторе. Не знам какво ми стана. Изведнъж видях пламъка!

Отгоре се чу драскане на клечка и кръг жълтеникава светлина цъфна на тавана, когато беше запалена свещта, която никога не гасне. Малко по-късно Смиймс много предпазливо се спусна на пода.

— Отлична работа, сър, — поздрави го Лут.

Просто Момчето за Свещите забърса валмо покапала лой от не по-малко оклепаната си риза и рече:

— Е, добре. Само че ще трябва да се върнеш сутринта да прибереш…

Лут обаче вече се катереше по въжето като някой паяк. От другата страна на великата свещ се раздрънчаха изпопадали пръти за гасене на свещи и момчето се плъзна обратно при майстора с куката под мишница. И ето го застанал излъчвайки усърдие и изчеткана (макар и не особено добре облечена) ефикасност. В това имаше нещо почти обидно. А Просто Момчето за Свещите не беше свикнал с такова нещо. Той се почувства задължен да поокърши перцата на момъка, за негово добро разбира се.

— Всички свещи в университета трябва да бъдат палени с дълъг фитил от все още горяща свещ, момче, — каза строго той. — Откъде го взе този кибрит?

— Не бих искал да кажа, сър.

— Не ще и дума, че не би искал, няма как! А сега ми кажи, момче!

— Не бих искал да причиня неудобство на никого, майсторе.

— Твоето нежелание ти носи чест, но аз настоявам — заяви Просто Момчето за Свещите.

— Ъ-ъ, падна от сакото ви, докато се качвахте по стълбата, майсторе.

В далечината се разнесе един последен вик: „Мегаподът уловен!“ Но около Императора тишината слухтеше с провиснало чене.

— Имаш грешка, Луд, — рече бавно Смиймс. — Струва ми се, че ще излезе, че някой от господата го е изпуснал.

— О, да, сигурно е било така, сър. Ще трябва да се науча да не правя прибързани заключения.

И отново Просто Момчето за Свещи се почувства извън равновесие.

— Е, добре тогава, повече няма какво да говорим за това — беше единственото, което съумя да измисли той.

— Какво точно стана тогава, сър? — попита Лут.

— А, това ли? Това беше една от магично съществените магични дейности на господата, момко. Жизненоважни за правилното светуване на света, обзалагам се. Може пък даже да са вкарвали звездите в пътя им, о да. Това е едно от нещата, които, знаеш ли, трябва да правим понякога — добави важно той, внимателно присламчвайки и себе си към магьосническото съсловие.

— Само че изглеждаше като кльощав човек с голяма дървена патица вързана на главата му.

— Ами, да, и така може да е изглеждало, като се замисли човек, но това е защото така изглежда на хора като нас, дето не сме надарени с окулярно зрение.

— Имате предвид, че е било някакъв вид метафора?

Предвид обстоятелствата Смиймс се справи с това много добре, което значеше освен друго да е толкова в свои води с изречението, че още малко по бельото му да се полепят миди.

— Правилно — каза той. — Това ще да е такава фора, която да метне хората, че уж не е нещо толкова глупаво, колкото изглежда.

— Именно, майсторе.

Смиймс погледна надолу към момчето. Не е негова вината, помисли си той, какво да направи, че си е такъв. Обзе го нехарактерен порив на сърдечна топлина.

— Схватливо момче си ти — похвали го той. — Някой ден може пък да станеш главен оклепвач.

— Благодаря ви, сър — отвърна Лут. — Но ако нямате нищо против, надявах се на нещо по-скоро на свеж въздух, така да се каже.

— О, — въздъхна Смиймс, — това може и да е малко… затруднително, така да се каже.

— Да, сър. Знам.

— Просто има твърде… е добре, виж сега, не че е до мен, но, такова… така де… ами, нали знаеш. Заради хората е. Нали ги знаеш, какви са хората.

— Да. Знам, какви са хората.

Изглежда като плашило, а говори префинено като някой джентълмен, помисли си Смиймс. В ума бръснач, в лицето говно. Поиска му се да потупа малкия… приятел по неуместно кълбовидната му глава, но се въздържа.

— Най-добре да си стоиш долу в свещоливницата — заключи той. — Там е топло и закътано и си имаш собствена постелка и всичко е мирно и кротко, а?

За негово облекчение момчето замлъкна докато вървяха по коридорите, но накрая промълви замислено:

— Чудех се, сър… Свещта, която никога не гасне, колко ли пъти… не е угасвала?

Смиймс преглътна канещата се да излезе от устата му хаплива забележка. Някак си знаеше, че в дългосрочна перспектива това щеше само да усложни положението.

— Свещта, която никога не гасне, пропусна да угасне три пъти откакто аз съм Просто Момче за Свещите, момко — отговори той. — Рекорд си е това!

— Завидно постижение, сър.

— Да пукна, така си е! При това въпреки всичките му странни работи, дето се случват напоследък.

— Наистина ли, сър? — оживи се Лут. — Да не са се случили по-странни неща от обикновено?

— Млади… момко, по-странни от обикновено неща се случват непрекъснато.

— Едно от момчетата в миялнята ми каза, че вчера всички тоалетни на Тесарактичния етаж[5] се превърнали в овце — заразправя Лут. — Щеше ми се да го видя това.

— На твое място не бих ходил по надалече от миялните — намеси се бързо Смиймс. — И недей да се бъркаш в това, какво правят господата. Те са най-великите умове на света, от мен да знаеш. Само като ги попиташ… — той се замисли да се сети за нещо наистина трудно, като например. — Колко прави 864 по 316…?

— 273024 — произнесе не съвсем шепнешком Лут.

— Какво? — шашардиса се Смиймс.

— Само си мислех на глас — оправда се Лут.

— А. Хубаво. Ъ-ъ… Е, това е то, виждаш ли. Те ти дават отговора, преди да си се усетил. Най-великите умове на света — дойде си на думата Смиймс, дълбоко вярващ, че повторението е майка на знанието. — Най-великите умове. Нагърбили се с проблемите на вселената. Най-великите умове!

— Е, на това му се казваше забава — отбеляза Муструм Ридкъли, Архиканцлерът на университета докато се отпускаше в едно огромно кресло във Всекинощната Стая толкова устремно, че насмалко да отскочи като от трамплин. — Ще трябва пак да го направим някой път.

— Да, сър. Ще трябва. След сто години — съобщи самодоволно новият Пазител на Традициите прелиствайки страниците на огромната си книга.

Като стигна до пращящия лист озаглавен „Ловът на Мегапода“, записа датата и времето, което им отне да уловят споменатия Мегапод и се подписа засукано: Пондър Стибънс[6].

— Между другото, какво е Мегапод? — поинтересува се Завеждащият Катедра Неопределени Изследвания докато си сипваше портвайн.

— Някакъв вид птица, ако не се лъжа — отвърна разсеяно Архиканцлерът и посочи с ръка количката с питиетата. — Заповядайте.

— Първоначалният Мегапод е открит в помощник-лакейския килер — информира ги Пазителят на Традициите. — Изплъзнал се е посред вечеря и предизвикал това, което моят предшественик отпреди хиляда и сто години определя като… „същинска джабала докато Колегите го преследваха из университетските помещения със забележителна веселба и приповдигнат дух“.

— Защо? — обади се завеждащият отдел Посмъртни Комуникации, пъргаво грабвайки една гарафа с повдигащо духа съдържание, докато минаваше покрай него.

— О, не може да оставим един Мегапод да се развява наоколо без контрол, доктор Хикс — измърмори Ридкъли. — Питай, когото щеш.

— Не, имах предвид, защо ще трябва да го правим само веднъж на сто години? — уточни завеждащият отдел Посмъртни Комуникации[7].

Старшият Дискусионен Наставник се извърна настрани и изпъшка:

— О, богове мили…

— Такава е традицията — обясни Завеждащият Катедра Неопределени Изследвания, докато си свиваше цигара. — Трябва да си имаме традиции.

— Щото са традиционни — потвърди Ридкъли и махна към един от слугите. — И няма да се посвеня да призная, че от тази поне поогладнях. Бихте ли донесли подноси с мезета от първо до пето меню? И, ами, също от онова студеното говеждо печено, и някое свинско, някоя друга филийка и, разбира се, сирената — той вдигна поглед. — Някой да се сеща за още нещо?

— Не бих отказал някой плод — обади се Професорът по Отвлечени Феномени. — Ами вие, Библиотекарю?

— Уук — изръмжа запречващата огъня от камината фигура.

— Ама че разбира се — съгласи се Архиканцлерът и махна с ръка към чакащия сервитьор. — Значи и плодовете. Погрижете се ако обичате, Даунбоди. И… сигурно може да ги донесе онова новото момиче? Тя трябва да свиква с Всекинощната Стая.

Все едно беше изрекъл магично заклинание. Стаята с нейния едва виждащ се от синкавия пушек таван изведнъж бе обзета от тежка, някак си препълнена тишина, което се дължеше предимно на мечтателни спекулации, но в отделни редки случаи и на отдавнашни спомени.

Новото момиче… От самата мисъл старчески сърца опасно се разтуптяваха.

Много рядко се случваше красота да нахлуе в ежедневната рутина на Н.У., който беше също толкова мъжки, колкото и миризмите на стари чорапи, на дим от лули, както и, като се има предвид разпространената сред преподавателския състав немарливост при изтръскване на лулите, също и на обгорени чорапи. Г-жа Уитлоу, икономка на университета и носителка на дрънчащата връзка за ключове и грамадния трещящ се като кораб посред буря корсет, от звука на който Завеждащият Катедра Неопределени Изследвания припадаше, та тя обикновено много внимаваше да подбира персонал, който макар да е и от женски пол, да не е в прекалена степен такъв и обикновено се отличаваше с работливост, спретнатост, румени бузи и изобщо бяха накратко от онзи вид жени, които гравитират към басма и ябълкови сладкиши. Това задоволяваше магьосниците, които също гравитираха към ябълковите сладкиши, макар че можеха да минат и без басмата.

И как стана така, че икономката взе на работа Жулиета? Какво ли ще да си е мислела? Момичето навлезе в университета като ново светило в слънчева система и оттогава небесните сфери смущаващо се поклащаха. Също както впрочем и кръшните бедра на Жулиета.

Съгласно обичая и дългогодишната практика магьосниците съблюдаваха безбрачие, официалната причина за което беше, че жените били разсейващ фактор и се отразявали зле на магичните органи. Обаче след една седмица присъствие на Жулиета мнозина от преподавателския състав заизпитваха непознати (за повечето от тях) копнения и странни сънища и изобщо положението малко се понапече, но какво да се прави: това нейното беше отвъд красотата. Беше нещо като дестилат на красотата, витаещ около нея и насищащ околния ефир. Когато тя минаваше, магьосниците чувстваха подтик да пишат поезия и да купуват цветя.

— Вероятно ще ви е интересно да научите, господа, — обади се новият Пазител на Традициите, — че днешното преследване е с рекордна продължителност за цялата история на традицията. Предполагам, че дължим благодарности на днешния Мегапод…

По някое време той осъзна, че държи реч пред глухи уши.

— Ъ-ъ, господа? — подсети ги той и се огледа.

Магьосниците се бяха зазяпали някак си задушевно, в каквото и да им се въртеше в главите.

— Господа? — повтори той и този път колективна въздишка ознаменува тяхното събуждане от внезапен пристъп на мечтателство.

— Какво бре? — реагира Архиканцлерът.

— Тъкмо отбелязвах, че днешният Мегапод безспорно постави рекорд, г-н Архиканцлер. Беше Ринсуинд. Официалният Мегаподски костюм му стана направо като по поръчка. Мисля, че е отишъл да си полегне.

— Какво? А, това ли? Да де, да. Вярно. Браво на човека — съгласи се Ридкъли и магьосниците откликнаха с онова бавно ръкопляскане и тропане по масата, което е белег за одобрение сред мъже на определена възраст, класа и талия, съпроводено с възгласи като „Брей, брей, браво на човека!“ и „Чиста работа!“ Очите им обаче останаха приковани към вратата, а ушите се напъваха да чуят трополенето на количката, което ще предизвести появата на новото момиче и, разбира се, сто и седем чешита сирене, както и над седемдесет разновидности туршии, салати и други мезета. Новото момиче може и да беше въплъщение на красотата, но Н.У. не беше място за хора, които забравят за сирената си.

Е, ако не друго, тя поне е разсейващ фактор, помисли си Пондър докато затръшваше книгата, а университетът напоследък се нуждае от такива. Много се беше закучило положението откакто подаде оставка Деканът, ама много. Кой е чувал досега някой да подаде оставка от Н.У? Такова нещо просто не може да го бъде! Понякога хората си отиваха в немилост, в сандък или, в някои случаи, на парчета, но такова нещо като да си отидеш сам просто нямаше. Работата в Невиждания Университет беше за цял живот, а често и доста по-оттатък.

Длъжността Пазител на Традициите неминуемо се беше стоварила върху плещите на Пондър Стибънс, на когото му се струпваха всички задължения изискващи някой, който да си мисли, че нещата трябва да стават навреме и че числата трябва да излизат точно.

За съжаление, когато беше отишъл да уточни туй-онуй с предишния Пазител на Традициите, който, както се съгласяваха всички, нещо не се беше мяркал напоследък, той установи, че човекът бил умрял преди двеста години. Не че беше чак толкова необичайно това нещо. Пондър след всичките си години в Невиждания все още не знаеше точния брой на преподавателския състав. Как можеше да ги проследи някой в наши дни в тази сграда, където стотици кабинети си деляха един прозорец, но само като се погледне отвън, или където стаите се изместваха нощем от вратите си, неусетно пресичаха задрямалите зали и приставаха някъде съвсем другаде?

В собствения си кабинет един магьосник може да прави каквото си поиска. Някога това е означавало, че може да пуши каквото му скимне и да пърди на воля, без да се извинява. Сега означаваше, че си надстроява стаята в система от изометрични измерения. На Пондър не му беше лесно да протестира, защото дори Архиканцлерът го правеше: в банята си имаше половин миля поток за пъстърви, а и твърдеше, че тъкмо игричките в собствения му кабинет са нещото, което държи един магьосник настрани от белите. И, както всеки знаеше, вярно си беше. Обикновено това го вкарваше не в бели, а в неприятности.

Пондър не възразяваше, защото вече беше прозрял, че мисията на живота му е да подклажда огньовете поддържащи Муструм Ридкъли добре загрят, с което да се постигне задоволството на университета. Както на кучето се отразяват настроенията на стопанина му, така и университетът отразява Архиканцлера си. Всичко, което можеше да стори той като, както беше установил, единствената напълно съзнателна и съвестна личност в университета, беше да поддържа нещата колкото се може повече в руслото им, да потушава врясъците по отношение на особата, по-рано известна като Декана и да намира начини да държи Архиканцлера достатъчно забаламосан, за да не се пречка на Пондър.

Пондър тъкмо се канеше да остави Книгата на Традициите, когато тежките страници се отвориха с трясък.

— Странно.

— Как се вкоравяват само тези стари подвързии — вметна Ридкъли. — Понякога придобиват самостоятелен живот.

— Някой да е чувал за професор Х. Ф. Подкреватски или за доктор Ератамус?

Преподавателският състав прекрати да гледа към вратата и се спогледа.

— На някой да му проблясва нещо? — подкани ги Ридкъли.

— Даже не промъждуква — отвърна ведро Лекторът по Съвременни Руни.

Архиканцлерът се обърна наляво.

— Ами ти, Декане? Познаваш всичките стари…

Пондър изстена. Останалите магьосници затвориха очи и се присвиха.

Ридкъли се втренчи в двата празни стола, всеки с по един отпечатък от ягодица. Един-двама от преподавателския състав захлупиха шапки над очите си. Вече бяха минали две седмици и изобщо не беше тръгнало на оправяне.

Той пое дълбоко въздух и изрева:

— Предател!

Ужасно е да се каже такова нещо на две вдлъбнатини в тапицерия.

Завеждащият катедра Неопределени Изследвания сръга Пондър Стибънс, давайки му да се разбере, че той, за пореден път, е избран за дежурна жертва.

За пореден път.

— Да ни напусне той за някаква си шепа сребърници! — скара се на вселената като цяло Ридкъли.

Пондър си прочисти гърлото. А само как се беше надявал, че ловът на Мегапода ще отвлече мислите на Архиканцлера от тази тема, да обаче умът на Ридкъли пак и пак се връщаше към отсъствието на Декана като език не спиращ да опипва щърбината от изваден зъб.

— Ъ-ъ, в интерес на фактите, доколкото е известно, неговото възнаграждение е най-малкото… — започна той, но при настоящото настроение на Ридкъли никакъв отговор не би могъл да е правилен.

— Възнаграждение ли? Откога, питам се аз, магьосниците работят на надница? Ние се занимаваме с чиста наука, г-н Стибънс! Не ни пука за някакви си пари!

За нещастие Пондър беше чист логик, който в мигове на мисловно объркване се облягаше на разумността и правдивостта, което спрямо един разгневен Архиканцлер не беше особено, ако употребим подходящия академичен термин, адекватно. Освен това той не мислеше стратегически, което винаги е погрешно при разговори с учени колеги, и в резултат на всичко това той допусна грешката да прибегне в този момент към здрав смисъл:

— Това е защото всъщност нямаме много за какво да плащаме, а ако на някого му потрябват джобни, просто си взима от голямото гърне…

— Ние сме част от самата същина на университета, господин Стибънс! Взимаме само това, от което се нуждаем! Не ламтим за богатство! И безусловно не приемаме „извънредно отговорна длъжност, включваща атрактивен пакет в областта на възнаграждението“, каквато и простотия да значи това, „както и други изгоди, включително щедра пенсия“! Пенсия, представете си! Кога е било магьосник изобщо да се пенсионира?

— Ами доктор Уховрътски[8]… — не съумя да се спре Пондър.

— Той напусна, за да се ожени! — сряза го Ридкъли. — Това не е никакво пенсиониране, а си е същото като да умреш.

— Ами доктор Хаузмартин? — не мирясваше Пондър.

Лекторът по Съвременни Руни го срита по пищялката, но Пондър само изохка и продължи:

— Той напусна поради тежък случай на жаби по служебни причини, сър!

— Ами като не можеш да носиш на напечено, изнасяй се — изсумтя Ридкъли.

Напрежението се запоразрежда и островърхи шапки предпазливо се запонадигаха. Избухванията на Архиканцлера траеха само по няколко минути. Което щеше да е по-голяма утеха, ако не беше обстоятелството, че приблизително през пет минути все нещо му напомняше за, според него, абсолютно предателското поведение на Декана, а именно да кандидатства и да постъпи на работа в друг университет след най-обикновена реклама във вестника. Един повелител на магиите не можеше да се държи така. Не може той да ми застане пред някаква комисия от бакали, зарзаватчии и обущари (които, макар и да са несъмнено чудесни хора, солта на земята, тъй да се каже, но все пак…) да го оценяват и преценяват все едно е породиста хрътка (несъмнено ще да са му огледали и зъбите!). Така той излага целокупното магьосническо братство, да, точно това прави…

И в коридора отвън изскърцаха колела и всички магьосници като един застинаха в очакване. Вратата се отвори и първата претрупана количка биде вкарана в стаята.

Разнесе се поредица от въздишки докато всяко око се съсредоточаваше в тикащата я слугиня, последвани от доста по-шумни въздишки, когато те установиха, че тя, собствено, не е тази, която са очаквали.

Не че беше грозна. Сигурно можеше и привлекателна да се нарече, но така както привлича някой хубав уютен и спретнат дом с мушкато на прозорците и надпис „добре дошли“ на изтривалката и ябълков пай в печката. Мислите на магьосниците обаче, кой знае защо, точно в този момент не бяха насочени към храната, макар че някои от тях смътно все още и да клоняха в тази насока. Изобщо тя фактически си беше едно съвсем даже симпатично момиче, въпреки че гърдите й определено трябва да са били предназначени за някоя три глави по-висока. Но, каквото и да се каже за нея, тя не беше Нея[9].

Преподавателският състав се поумърлуши, но после значително се ободри, когато керванът от колички заизпълва стаята. Всеизвестно е, че нищо не повдига духа толкова, колкото закуската в 3 часа през нощта.

Е, добре значи, помисли си Пондър, този път поне изкарахме вечерта без нищо счупено. По-добре от този вторник най-малкото.

Добре известен факт е, че във всяка една организация ако искаш нещо да се свърши, трябва да го възложиш на някой и без това много зает. Това е причинило известен брой самоубийства, както и, в един случай, смъртта на един изпълнителен директор поради нееднократно удряне на главата на последния в един много малък каталожен шкаф.

В Н.У. този зает човек беше Пондър Стибънс. Даже беше започнало да му харесва. Ако не друго, повечето задачи, които му казваха да свърши, нямаше нужда да се вършат и на повечето старши преподаватели не им пукаше, че не са свършени, стига само те да са тези, които не са ги свършили. Освен това Пондър много го биваше да изнамира ефикасни системчици за пестене на време и, в частност, много се гордееше със системата си за протоколиране на заседанията, която беше разработил с помощта на Хекса, все по- и по-полезната мислителна машина на университета. Детайлният анализ на предходните заседания съчетан с неимоверните продуктивни възможности на Хекса на базата на ограничен набор от лесно събираеми данни като дневния ред (който така или иначе беше под контрола на Пондър), състава на комисията, времето изминало от закуска и оставащо до вечеря и т.н., в повечето случаи позволяваше протоколите да се напишат предварително.

Изобщо той разглеждаше всичко това като своя принос към поддържането на избрания от самия университет курс на благожелателна и динамична стагнация. А да се поддържат нещата така винаги беше усилие с добра възвръщаемост, като се имат предвид алтернативите.

Една самообръщаща се страница обаче, поне според Пондър, беше аномалия. Така че, докато се усилваше шумът от вечерята-преди-закуска, той оглади страницата и внимателно зачете.

* * *

Гленда с удоволствие би счупила някоя чиния в сладката празна главица на Жулиета, когато момичето най-сетне цъфна в Нощната Кухня. Или поне с удоволствие би си помислила за това, при това съвсем преднамерено. Но нямаше смисъл да си изпуска нервите, защото обектът на тези нерви не го биваше много да забелязва, какво си мислят другите хора. Не че беше лошо момичето, но просто някак все не можеше да стигне до мисълта, че някой би могъл да не е мил с нея. Така че Гленда се ограничи с едно:

— Къде беше? Казах на г-жа Уитлоу, че си се прибрала вкъщи по болест. Татко ти направо ще се поболее от грижа! А и пред останалите момичета никак не изглежда добре.

Жулиета се отпусна в креслото с толкова изящно движение, че все едно прозвуча музика.

— Ми на мача бях, къде. Нали играхме срещу говедата от Мътни Извор.

— До три часа сутринта ли?

— Ми че то си е по правилата, ма. До края на цяловремето, до внезапна смърт или до първи гол[10].

— Кой би?

— Не’нъм.

— Как така не знаеш?

— Ми че като си ходих го решаваха по пукнати глави. Абе аз без друго, нали, излязох със Скапания Джони.

— Аз пък си мислех, че си скъсала с този.

— Ми че той ме черпи една вечеря бе.

— Не трябваше да ходиш. Не ти е работа да ги вършиш такива едни.

— К’ви такива? — отвърна Жулиета, която понякога си мислеше, че въпросите са отговори.

— Защо просто не вземеш да измиеш съдовете? — приключи въпроса Гленда.

И пак ще трябва аз да ги мия след теб, помисли си тя, когато най-добрата й приятелка се запъти към редицата големи каменни мивки. Това, което Жулиета правеше с чиниите, не беше точно миене, а бегло кръщаване. Не че магьосниците бяха от хората, които да забележат налеп от вчерашно яйце на чинията си, обаче г-жа Уитлоу можеше да го съзре и през две стаи в трета.

Гленда харесваше Жулиета, ама наистина, макар че понякога се чудеше защо. Вярно, че бяха израснали заедно, но тя не можеше да спре да недоумява, как Жулиета, която беше толкова красива, че момчетата озовали се наблизо се вцепеняваха, а понякога припадаха, може да е толкова, ами да си го кажем направо, глупава. Като стана дума за израстване, тази която израстваше беше всъщност Гленда. За Жулиета тя не беше сигурна, но понякога на Гленда й се струваше, че самата тя е пораснала и за двете.

— Виж сега, трябва само малко да попотъркаш, това е — не издържа тя след няколко секунди унило бълникане, изтръгна четката от съвършената ръка на Жулиета и после, когато мръсотията беше изпроводена по канален ред, си помисли: Отново го направих. Всъщност отново го направих отново. Колко пъти ли са станали вече? Случвало ми се е дори и да си играя с куклите й вместо нея!

Чиния след чиния проблясваха в Глендините ръце. Нищо не изчиства упорити петна по-добре от потиснатия гняв.

Скапания Джони, моля ви се. За боговете, че той мирише на котешка пикня! И е бил единственото момче, толкова тъпо, че да си въобрази, че има някакъв шанс. Майчице мила, да има такава фигура и да излиза все с абсолютни загубеняци! Какво ли би правила без мен?

След тези кратки вълнения Нощната Кухня отново се върна в рутината си и жените известни като „другите момичета“ продължиха с обичайните си задължения. Редно е да се спомене, че за повечето от тях е могло да се каже, че са момичета само в отдавна минало време, но те работеха добре и Гленда се гордееше с тях. Г-жа Хеджс се оправяше със сирената като за световно. Милдред и Рейчъл, официално фигуриращи във ведомостите по заплатите като „жени за зеленчуците“, бяха добри и надеждни и тъкмо Милдред беше измислила прочутата рецепта за сандвичи с червено цвекло и сирене крема.

Всички си разбираха от работата. Всички си вършеха работата. Нощната Кухня беше надеждна, а Гленда обичаше да е надеждно.

Тя си имаше дом, където да се прибере и се грижеше да си ходи там поне по веднъж дневно, но тъкмо в Нощната Кухня тя живееше. Тук беше нейната крепост.

* * *

Пондър Стибънс се беше втренчил в страницата пред очите му. Умът му се преизпълни с противни въпроси, най-големият и най-противният, от които беше просто: Има ли някакъв начин някой да изкара, че аз съм виновен за това? Няма. Добре!

— Ъ-ъ, тук има една традиция, която за съжаление изглежда сме пропуснали да съблюдаваме в продължение на немалко време, г-н Архиканцлер, — спомена той, съумявайки да не допусне в гласа си загриженост.

— Да не би да има някакво значение? — каза Ридкъли и се протегна.

— Тя е традиционна, г-н Архиканцлер, — отвърна укорително Пондър. — Въпреки, че с известно напъване би могло да се каже дори, че самото й несъблюдаване, уви, се е превърнало в традиция.

— Че това не е ли прекрасно? — учуди се Ридкъли. — Щом като сме направили традиция да не съблюдаваме друга традиция, това ще е двукратно традиционно, нали? Къде му е проблема?

— Това е Завещанието на Архиканцлер Запазен Големански — заобяснява Пазителят на Традициите. — Именията на Големански се отразяват много добре на университета. Много богато семейство са били.

— Ммм, да. Нещо смътно ми напомня това име. Свястно старче. Е, и?

— Ъ-ъ, щеше да бъде по-добре, ако моят предшественик беше обръщал повече внимание на някои от традициите — поде Пондър, който беше привърженик на подаването на лошите новини капка по капка.

— Добре де, той си беше мъртъв.

— Да, разбира се. Може би, сър, би било добре, кхъ-кхъ, да установим традицията да се проверява здравето на Пазителя на Традициите?

— О, той си беше съвсем здрав — възрази Архиканцлерът. — Само дето е умрял. Съвсем здрав като за мъртвец.

— Та той е станал на прах, Архиканцлер!

— Не е точно като да е бил болен, собствено — изтъкна Ридкъли, който беше привърженик на това никога да не се предава. — Общо взето това състояние си е съвсем стабилно.

Пондър продължи нататък:

— Има едно условие към завещанието. В дребен шрифт, сър.

— О, изобщо не ме е грижа за дребния шрифт, Стибънс!

— Мен пък ме е грижа, сър. Там пише: „… и тъй да пребъде, дорде Университетът отбор вкарва в играта ритни-в-топката иженарицаема Сиромашко Празнувление“.

— Сиромашко празнене ли? — вметна Завеждащият катедра Неопределени Изследвания.

— Това е просто смешно! — възмути се Ридкъли.

— Смешно или не, г-н Архиканцлер, това е условието към завещанието.

— Но ние прекратихме участието си още преди години — не се успокояваше Ридкъли. — Тълпи вилнеещи по улиците, ритащи се, блъскащи се и кряскащи… и това играчите! Имайте предвид, зрителите не им отстъпват много! По стотици души в отбор! Един мач продължаваше понякога с дни наред! Ето защо беше прекратено.

— Фактически, собствено казано, то никога не е било прекратявано, Архиканцлер — намеси се Старшият Дискусионен Наставник. — Ние, действително, го прекратихме, гилдиите също. Беше престанало да е игра за джентълмени.

— Независимо от всичко — пак взе думата Пазителят на Традициите сочейки с пръст в страницата — условията са такива. Има и купища други клаузи. Леле-мале. Ох, мъко, мъкичко. Ох, не може да бъде…

Устните му се движеха безмълвно, докато продължаваше да чете. Цялата стая заизвива вратове.

— Айде де, изплюй камъчето, бе човек! — изрева Ридкъли.

— Мисля, че ще трябва да проверя някои неща — измърмори Пазителят на Традициите. — Не бих искал да ви тревожа излишно — той пак погледна надолу. — Олеле, мътните го взели!

— Какво става бе, човек?

— Ами, изглежда сякаш… Не, няма да е честно да ви развалям вечерта, г-н Архиканцлер, — заувърта Пондър. — Сигурно съм го прочел неправилно. Безусловно не би могъл да има предвид… Ох, майчице мила…

— Накратко, ако обичаш, Стибънс, — изръмжа Ридкъли. — Струва ми се, че аз съм Архиканцлерът на този университет. Поне на вратата ми така пише.

— Разбира се, г-н Архиканцлер, обаче от моя страна би било много некоректно да…

— Оценявам загрижеността ти да не ми развалиш вечерта, драги ми господине, — прекъсна го Ридкъли. — Аз обаче няма да се поколебая да ти разваля целия утрешен ден. Така че, като имаш предвид това, какви, да пукнеш дано, ги дрънкаш?

— Ъ-ъ, изглежда, Архиканцлер, че такова… Кога ще да е била последната игра, в която сме участвали, знаете ли случайно?

— Някой да се сеща? — обърна се към стаята като цяло Ридкъли.

Смотолевената дискусия достигна до консенсус във вид на „Към двайсетина години, общо взето“.

— Общо взето какво точно? — настоя Пондър, който мразеше такива неща.

— Е, нали знаеш. Нещо в тоя порядък. Горе-долу в тези рамки, така да се каже. Нещо като такова. Нали разбираш.

— Нещо като такова ли? — възмути се Пондър. — Не може ли малко по-точно?

— Че защо?

— Защото ако университетът не е играл на Сиромашкото Празнувление за период от двадесет години или повече, наследството преминава към понастоящем живите потомци на Архиканцлер Големански.

— Ама че тази игра е забранена със закон, бе човек! — изтъкна Архиканцлерът.

— Ъ-ъ, не точно. Всеобщо е известно, че лорд Ветинари не я одобрява, но, доколкото разбрах, при условие че играта се провежда извън центъра на града и не излиза от задните улички, Стражата си затваря очите. Доколкото, както ми изглежда, привържениците и играчите значително надвишават по брой всичките служители на Стражата, струва ми се това за нея ще е по-добре отколкото да си ги насини.

— Много остроумно казано, господин Стибънс, — похвали го Ридкъли. — Много съм изненадан от вас.

— Благодаря, г-н Архиканцлер. — Пондър всъщност беше заимствал това от една уводна статия във „Вестника“, който магьосниците не обичаха, защото или не печаташе каквото те казваха или пък го печатаха с възмутителна точност.

Окуражен той добави:

— Между другото бих искал да отбележа, г-н Архиканцлер, че според законите на Н.У. тази забрана няма значение. На магьосниците не им подобава да обръщат внимание на такива забрани. Ние не сме подчинени на гражданското законодателство.

— Разбира се. Но въпреки това обикновено е целесъобразно да се съобразяваме с гражданските власти — произнесе Ридкъли толкова предпазливо, сякаш метафорично вадеше някои от думите да ги разгледа по-обстойно на дневна светлина.

Магьосниците закимаха. Това, което те чуха, беше: „Ветинари може и да си има някои кусури, обаче от столетия не сме имали по-здравомислещ човек на трона, той ни оставя на мира, а и никога не знаеш, какви козове е скрил в ръкава си“. Няма как да се спори с това.

— Е, добре, Стибънс, какво предлагаш? — рече Ридкъли. — В последно време не ми съобщаваш за никой проблем преди си измислил решение. Уважавам това, макар и да го намирам за малко гадно. Та значи имаш ли предвид някакъв начин да ни измъкнеш от тази каша?

— Струва ми се, че да, сър. Мисля си, че бихме могли да сформираме, ами, отбор. Никой нищо не казва за печелене, сър. Просто трябва да играем, това е.

* * *

В свещоливницата винаги беше възхитително топло. За съжаление беше също така изключително влажно и, по някакъв хаотичен и непредсказуем начин, доста шумно. Това беше, защото грамадните тръби на централната отоплителна система на Невиждания Университет минаваха точно под тавана, окачени на редици метални скоби с различен коефициент на линейно разширение. Това обаче беше само като за начало. Тук бяха още огромните тръби за балансиране на диференциала на слуда[11] по територията на университета, тръбата за супресора на потока на антропичните частици, който в последно време не работеше като хората, тръбите за въздушна циркулация, която също не работеше, откакто се беше разболяло магарето, прастарите тръби, които бяха единствените останки на злополучния опит на един предишен Архиканцлер да изгради университетска комуникационна система посредством дресирани мармозетки. Всеки ден по някое време всичките тези тръбопроводи гръмваха в цяла подземна симфония от бълбукания, къркорения, смущаващи органични прошляквания и, понякога, необясним цвърчащ звук отекващ през подземните етажи.

Всецяло импровизираната природа на конструкцията беше допълнително подчертана от факта, че като мярка за икономия, големите железни тръби за топлата вода бяха увити в стари парцали, овързани с канапи. Понеже някога някои от тях са били принадлежали към магьоснически одеяния, които колкото и да ги търкаш, не можеш да изличиш всичките магии от тях, така че постоянно излизаха спорадични изблици от многоцветни искри, а понякога и по някое топче за пинг-понг.

Въпреки всичко Лут се чувстваше у дома си в свещоливницата. Странна работа — горе в старата родина хората от улицата го бъзикаха, че бил отлят от някакъв боклук. Въпреки че Брат Овес му беше обяснил, че това било глупаво, кротко бълбукащата лой някак го привличаше. Тук той чувстваше мир.

Сега тъкмо той управляваше свещоливницата. Смиймс не знаеше, защото той изобщо не си даваше труда да слиза тук. Трев разбира се знаеше, но докато Лут вършеше работата му вместо него, това значеше, че той самият може да прекарва повече време като рита консервена кутия на някое бунище, така че той беше доволен. Мнението на останалите оклепвачи и топячи всъщност нямаше значение. Да работиш в свещоливницата означаваше, че що се отнася до трудовия пазар, все още ускоряваш като стигнеш дъното и продължаваш да задълбаваш в скалната основа. Да работиш тук означаваше, че вече нямаш достатъчно представителност, за да си просяк. Означаваше, че бягаш от нещо, може би от самите богове или пък от демоните в тебе си. Означаваше, че ако изобщо посмееш да вдигнеш поглед, то високо-високо над себе си ще видиш утайките на обществото. Така че най-добре да си седиш тук долу на топло в сумрака, където хранят прилично и няма неудобни срещи и, добави наум Лут, никой не те бие.

Не, с топячите нямаше проблем. Като можеше, той правеше за тях каквото можеше. Самият живот ги беше пребил дотолкова, че не им беше останала сила да бият някого другиго. Това идваше доста добре. Като разберат хората, че си гоблин, няма какво друго да очакваш, освен неприятности.

Той си спомни, как му викаха хората по селата като беше малък, а след думите следваше по някой камък.

Гоблин. Тази дума имаше багаж колкото цял керван волски коли. Нямаше значение, какво кажеш или направиш, керванът просто те прегазваше. Той им показваше нещата, които беше сътворил, а камъните ги трошаха, докато селяните му кряскаха като ястреби на лов и добавяха още думи.

Това свърши през деня, когато Пастор Овес пристигна кротко в градчето, ако няколкото колиби и една улица от утъпкана кал изобщо можеха да се нарекат град, и донесе със себе си… опрощение. Онзи ден обаче никой не искаше да бъде простен.

Някъде в мрака тролът Цимент, който се друсаше до освяткване със скалотръс, скалоцеп, скалотоп и скалосвлач[12] и щеше да смърка даже и железни стружки, ако Лут не го беше спрял, изхлипа на дюшека си.

Лут запали нова свещ и нави самоделното си оклепвателно приспособление, което забуча весело и от което пламъкът загоря хоризонтално. Той полагаше големи грижи за произведенията си. Един добър оклепвач никога не върти свещта докато я оклепва. В дивата природа свещите почти никога не покапват в повече от една посока, точно според течението. Нищо чудно, че магьосниците харесваха изготвените от него: има нещо шашардисващо в свещ, която изглежда е покапвала във всички посоки едновременно. Човек направо да не знае накъде духа вятърът[13].

Той работеше чевръсто и вече оставяше деветнадесетата добре оклепана свещ в коша за готова продукция, когато чу дрънченето на консервена кутия подритвана по каменния под на прохода.

— Добро утро, господин Трев, — поздрави той, без да поглежда.

След миг една тенекия се приземи пред него на тесния си край, точно като късче от пъзел заставащо на мястото си.

— Че как позна, че съм аз, бе Гобльо?

— По вашия лайтмотив, господин Трев. И предпочитам да ме наричат Лут, благодаря ви предварително.

— Лайт… к’воо? — не разбра гласът зад гърба му.

— Лайтмотив: повтаряща се тема или акорд асоциирани с определен персонаж или идея, господин Трев, — обясни Лут грижливо оставяйки още две топли свещи в коша. — Визирах вашето хоби да ритате тенекия натам-насам. Изглежда сте в приповдигнато настроение, сър. Как мина денят?

— К’во викаш?

— Фортуна беше ли благосклонна към Мътни Извор?

— К’ви ги плещиш бе?

Лут още повече се присви. Имаше известна опасност да не пасне, да не е от помощ, да не е тактичен.

— Вие ли бихте, сър?

— А, не. Пак равен без гол. Право дъ си ка’ем, загуба на време. Ама беше само приятелски. Никой не пукна. — Трев огледа пълните кошове с реалистично оклепани свещи и добави благодушно. — Ей че си ги нацвъкал, малкия.

Лут пак се поколеба, после много предпазливо подпита:

— Значи ли това, че независимо от скатологичния епитет, одобрявате голямото, но неопределено количество свещи, които съм оклепал за вас?

— Мътните го ’зели, т’ва па к’во беше, бе Гобльо?

Лут затърси трескаво уместния превод. Накрая се реши на едно:

— Аз добре направил?

Трев го потупа по гърба:

— Даа! Браво! Шапка ти свалям! Да, ама що не земеш дъ се научиш да приказваш нормално бе? Щото и пет минутки няма да ми издеяниш такъв по наште места. А на бас, че шъ те замлатят с някоя тухла.

— Това, исках да кажа т’ва, фактически е известно, че… ста’а — опита се да се съсредоточи Лут.

— Честно казано ич не вдявам, що им е на ’ората да се впрягат толкова — отбеляза благо Трев. — Зарад онея големите битки ли? Е, и к’во? Че то е било преди много време и далече оттук, нал’тъй, и не че троловете и джуджетата не съ го раздавали също като вас, прав ли съм? Кат’ ваш’те хора, нали, гоблините? И к’во толкова? Ваш’те ’ора само са рязали гърла и са тафили к’вото сварят, нал’тъй? Че т’ва по някои тукашни улици си минава за съвсем културно.

Сигурно, помисли си Лут. Никой не е могъл да остане неутрален, когато Мрачната Война заляла Далечен Юбервалд. Възможно е и да е имало същинско зло там някъде, но странна работа, очевидно злото всеки път се е оказвало на другата страна. Може пък да е било заразно. Някак си във всичките объркани истории написани или възпети, гоблините винаги излизаше, че са били гадни пъзливи копеленца, колекциониращи собствената си ушна кал и винаги са били на другата страна. Уви, когато е дошло времето да се напише историята, неговият народ не е имал дори молив.

Усмихвай се на хората. Харесвай ги. Бъди услужлив. Старай се да струваш. Той харесваше Трев. Биваше го да харесва хората. Като е ясно, че харесваш хората, те ще са мъничко по-склонни да харесват теб. И най-малкото нещо беше от помощ.

На Трев пък изглежда изобщо не му пукаше за историята, освен това беше осъзнал, че да има някой в свещоливницата, който не само че не напира да яде лойта, но и да върши повечето от неговата работа, при това да я върши по-добре отколкото би си дал труда да я върши самият той, си беше актив, който си струваше да се пази. Трев никога не си даваше твърде много зор. Трев караше живота си през просото.

— Майстор Смиймс дойде да пита за вас — съобщи Лут. — Аз се оправих.

— Ъхъ — каза Трев и толкова.

Никакви въпроси. Лут харесваше Трев.

Но младежът просто си стоеше и се взираше в него, сякаш се мъчеше да го проумее.

— Скив с’а — каза Трев. — Я ела с мен до Нощната кухня да си измуфтим кльопачка, а?

— О, не, господин Трев, — стресна се Лут и насмалко да изпусне една свещ. — Не мисля, извинявайте, не мислим, че е редно.

— Айде де, кой ще разбере? А там има една дебела мацка, която готви чудно. По-добра манджа не си опитвал.

Лут се заколеба. Винаги се съгласявай, винаги бъди услужлив, винаги бъди подръка, никога не плаши никого.

— Мислим си, що да не дойда с теб — каза накрая той.

* * *

Има много какво да се каже за стъргането на тиган докато не стане такъв, че да се огледаш в него, особено ако си таила мисли, как да тупнеш лекичко с него някого по главата. Изобщо Гленда не беше в настроение за Трев, когато той пристъпи по каменните стъпала, целуна я по тила и каза весело:

— Здрасти, муцинка, нещо топличко за тая нощ шъ се намери ли?

— Нищо за такива като теб, Тревър Младонадеждов, — отряза тя и го отпъди с тигана — и гледай да си държиш ръцете да не шават, благодаря много!

— Ама нищо ли не ти се топли за най-добрия ти приятел, а?

Гленда въздъхна и склони:

— В подгряващата печка има бъбъл-енд-скуик[14], ама не казвай нищо, ако те хване някой.

— Ей, тъкмо като за човек претрепал се от бачкане цяла нощ! — възкликна Трев, потупа я твърде свойски и се отправи към пещите.

— Пак си бил на мач! — избухна Гленда. — Вечно си на някой мач! И това ми го наричаш работа!

Момчето се засмя, а тя изгледа ядно спътника му, който бързо отстъпи пред тези като че бронебойни очи.

— А вие, момчета, що не се миете, преди да идвате тук — подкара тя, зарадвала се, че си е намерила мишена, която не й се хили и не й раздава целувки. — Тук, знаете ли, храна се приготвя!

Лут преглътна. Това беше най-продължителният му разговор със същество от женски пол, без да се броят Милейди и г-ца Церикаишова, а той самият даже не беше продумал.

— Уверявам ви, че се къпя най-редовно — изпротестира той.

— Но ти си сив!

— Е, нали някои хора са черни, а други са бели — почти проплака Лут.

О, защо изобщо, о защо беше излязъл от свещоливницата? Там долу беше толкова хубаво и мирно, а и тихо, стига Цимент да не беше на железен оксид.

— Това няма да мине. Ти да не си зомби? Знам, че те се стараят, колкото могат и че човек умира както може, аз обаче няма пак да си навличам тази беля. Всеки може да си остави ръцете в супата, но да се търкалят ръце по дъното на купата? Не е редно това нещо.

— Аз съм жив, госпожице, — заоправдава се Лут.

— Да де, но жив какъв, ще ми се да разбера.

— Гоблин съм, госпожице, — той се поколеба като казваше това. Звучеше му като лъжа.

— Аз пък си мислих, че гоблините са рогати — изтъкна Гленда.

— Само напълно порасналите, госпожице.

Е, поне за някои гоблини си беше вярно.

— Ти нали няма да правиш никакви гадории, нали? — настоя Гленда втренчила се в Лут.

Той обаче го разпозна като един вид остатъчно втренчване. Тя вече си беше казала думата, а това сега беше малко театралничене, колкото тя да покаже кой е шефът тук. А шефовете могат да си позволят щедрост, особено ако изглеждаш понаплашен и подобаващо впечатлен. Това винаги вършеше работа.

И Гленда каза:

— Трев, вземи за господин…

— Лут — подсказа Лут.

— Вземи значи за г-н Лут малко бъбъл-енд-скуик. Че като го гледам ще вземе да ми умре от глад.

— Имам много бърз метаболизъм — поясни Лут.

— Нямам нищо против това — рече благосклонно Гленда — стига да не го показваш наляво-надясно. Стига ми на мене…

Зад гърба й нещо изтрещя.

Трев беше изпуснал подноса с бъбъл-енд-скуика. Беше се вкаменил и зяпнал Жулиета, а тя отвръщаше на погледа му с израз на дълбоко отвращение. Накрая тя проговори с глас като сребърни камбанки:

— Ти дъ не си кьорав бе, твойта кожа? Ама си и нахален да ми съ дуеш тука с тоя парцал на врата! Секи знае, че Мътни Извор са пълни ливади. Бийзли и с мрежа не може дъ я поеме топката.

— Така ли бе? Е, аз пък чух как ви прегазиха лобинците миналата седмица. Лобин Клаут! А секи знае, че тея са едни баби!

— Тъй ли било? Да, ама Стейпъл Прав излезе от Тръшкалника предния ден! Да ви видя аз как шъ ви смачка той вас мътняци мръсни!

— Дъртия Стейпъл ли? Ха! Той размята сичко, вярно, ама на търчане не дига повече от волска кола! Ние шъ си го обикаляме на кръгчета…

Тиганът на Гленда рязко издрънча по железния плот.

— Я престанете и двамата! Тъкмо започвам почистването за деня и хич не искам ритни-топката да ми цапа хубавите повърхности, чувате ли ме? Ти, мойто момиче, чакай тук, а ти, Тревър Младонадеждов, да ми се пръждосваш в мазето си и си искам чинията измита и върната до утре вечер, иначе можеш да си крънкаш манджи от някоя друга, ясно ли е? И си прибери и приятелчето. Приятно ми беше да се срещнем, г-н Лут, но бих предпочела да те видя в по-добра компания.

Тя се позамисли. Лут изглеждаше толкова изоставен и объркан. Боговете да са ми на помощ, помисли си тя, пак се превръщам в майка ми.

— Не, чакай малко — тя се наведе, отвори една от подгряващите пещи и извади друга голяма чиния. Уханието на печени ябълки изпълни кухнята. — Това е за вас, г-н Лут с моите благопожелания. Трябва да позагладиш ребрата, че да не те отнесе вятърът. И не си давай труда да си го делиш с този нехранимайко, щото, питай когото щеш, той е един ненаситен муфтаджия. А сега имам да чистя и освен ако вие, момчета, не искате да помагате, марш от кухнята ми! А да, и тази чиния също я искам върната!

Трев сграбчи Лут за рамото:

— Айде, нали я чу к’во каза.

— Да, и не бих имал нищо против да помогна…

— Я идвай!

— Благодаря ви много, госпожице, — смотолеви Лут, докато го влачеха надолу по стълбите.

Гленда сгъна грижливо пешкира си за горещо докато ги гледаше как си отиват.

— Гоблини — проговори замислено тя. — Ти изобщо виждала ли си досега гоблин, Жу?

— К’во?

— Виждала ли си досега гоблин?

— Не’нъм.

— Мислиш ли, че той е гоблин?

— К’во?

— Г-н Лут. Той гоблин ли е, как мислиш? — каза колкото се може по-търпеливо Гленда.

— Е, ’начи е тузарски гоблин. В смисъл кат’ го слушам ’се едно чете книги и такова.

Такова уточнение, поне според Гленда, като за Жулиета практически си беше наблюдателност на ниво криминална експертиза. Тя се озърна и за своя най-голяма изненада установи, че Жулиета е седнала да чете нещо, или най-малкото да се вглежда съсредоточено в буквите.

— Какво е това дето си взела? — попита тя.

— Викат му „Ала-баламур“. Такова, за к’во пра’ят важните личности.

Гленда надзърна над рамото на приятелката си, докато тя прелистваше страниците. Доколкото можеше да види тя, всичките важни личности споделяха една усмивка и носеха неподходящи за това време на годината дрехи.

— И какво ги прави важни? — поинтересува се тя. — Само това, че са в списанието ли?

— Има и модни съвети — засегна се Жулиета. — Ето скив, казват, че хромо-медната микроризница е писъкът на сезона.

— Това е страницата за джуджета — въздъхна Гленда. — Айде, взимай си партакешите и ще те изпратя до вкъщи.

Жулиета все още четеше докато чакаха конския омнибус. Това внезапно увлечение по печатното слово разтревожи Гленда. Последното нещо, което тя искаше, беше в главата на приятелката й да влязат разни идеи. Вътре имаше толкова простор за тях да се блъскат натам-насам и да причиняват поразии. Самата Гленда четеше едно от нейните евтини романчета, подвързано в страница от „Вестника“. Тя четеше така, както се хранят котките: крадешком, и само да посмее някой да забележи.

Когато впрягът се затътри към Кукличките, тя извади шалчето от чантата си и разсеяно го върза на китката си. Лично тя мразеше ритнитопковското насилие, но беше важно да принадлежиш към нещо. Да не принадлежиш към нищо, особено след голям мач, може да бъде вредно за здравето. Важно беше да показваш правилните цветове на твоята родна почва. Важно беше да се вписваш.

Кой знае защо тази мисъл незабавно пренасочи ума й към Лут. Колко странен беше той. Малко грозничък, ама много чист. Миришеше на сапун и изглеждаше толкова нервен. Имаше нещо в него…

Бележки

[1] Технически погледнато, градът държава Анкх-Морпорк е тирания, което невинаги е същото като монархия, а всъщност дори и самият пост на тиранина е бил донякъде преформулиран от настоящия титуляр — лорд Ветинари, като единствената работеща форма на демокрацията. Всеки има право на глас, освен ако не е лишен от него поради неподходяща възраст или поради причината, че не е лорд Ветинари. И въпреки това тази форма на управление е ефикасна. Което дразни някои хора, които чувстват, че някак си не би трябвало да е така, и които вместо нея биха предпочели монархия, сиреч да заменят човека постигнал положението си чрез хитрост, дълбинно познаване на реалностите на човешката психика, спираща дъха дипломация, известна сръчност с тънък кинжал и, както са съгласни всички, ум като фино балансиран флекс, с някой достигнал дотам просто защото се е родил. (Бележка към бележката: Едно трето предложение — градът да се управлява от избрани почитаеми членове на общността, които ще обещаят да не се надуват много, нито да предават общественото доверие, когато им скимне, беше постоянна тема на комедийни сценки из целия град). Въпреки това короната се прикачва къде ли не, както си е нормално за короните — на Пощенската Служба, на Кралската Банка и на Монетния Двор и, не на последно място, във врящото и кипящо съзнание на самия град. Много неща живеят в този мрак. Има всевъзможни видове мрак и в тях може да се срещнат всякакви неща — заточени, изпъдени, изгубени или скрити. Понякога те успяват да избягат. Понякога чисто и просто изникват. А понякога просто им писва. — Б.а.

[2] Което ще рече Гленда официално спи в стария железен креват; в действителност повечето от съня й произтичаше в огромно и прастаро кресло в Нощната Кухня, където почти беше успяла да постигне изкуството да изкарва изобщо без нормален сън. Толкова много трохи, лъжици, тесто за баници, книги и разлети питиета са се насъбрали под възглавничките на това кресло, че спокойно би могло да приютява там малка, но просперираща цивилизация. — Б.а.

[3] Анимационният герой на Хана-Барбара — мечето Йоги постоянно казва, че е по-умен от средностатистическата мечка. Надали има нужда да се споменава, че няма връзка между името на мечока и учението на йогите за третото око. — Б.пр.

[4] Две хиляди години ни гледат от висотата на тази свещ. Съвсем като прочутите думи на Наполеон преди Битката при Пирамидите, само че Наполеон не е споменавал свещ и все още не е бил станал император. — Б.пр.

[5] Тесаракт — четириизмерна фигура, която спрямо куба е приблизително същото, каквото е кубът спрямо квадрата. — Б.пр.

[6] Името Пондър буквално значи нещо като Разсъдливко или Размишлявко. — Б.пр.

[7] Строго погледнато д-р Хикс, или както пишеше името си той: д-р Х, всъщност беше син на г-н и г-жа Ханджийски, но човек носещ черна роба със злокобни символи и пръстен с череп би бил луд, или поне да речем още по-луд, да пропусне шанса да има име с хикс в него. — Б.а.

[8] Доктор Уховрътски: Самият доктор Уховрътски не се появява в никоя книга, обаче благоверната му съпруга Госпожа Летиция Уховрътска се появява първо в разказа „Море и малки рибки“, където злополучно (поради отношението й към Баба Вихронрав) организира Изпитания за Вещици, а по-късно в книгите за Тифани. Личността на вещицата Госпожа Уховрътска значително би подпомогнало разбирането на по-късното сравнение между брака и умирането за д-р Уховрътски. — Б.пр.

[9] Хоноруваният професор по Граматика и Стилистика би поправил това на „тя не беше тя“, от което Професорът по Логика щеше да се задави с питието си. — Б.а.

[10] Обща бележка за играта ритни-топка: В оригинала това естествено е Foot-the-ball или Foot Ball, само че трябва да се има предвид, че за английското ухо думата „футбол“ не значи точно същото като за нас, или по-скоро не е значела до 1848 година, когато са били измислени първите правила (не къде да е, а в Кеймбриджкия университет). Дотогава „футбол“ е била доста груба игра на простолюдието, удивително приличаща на описаната в книгата. Играла се е направо по улиците, правилата са били доста свободни (макар че оръжията са били строго забранени), броят играчи е бил неопределен, времето за игра обикновено е било до мръкване и гол се е вкарвал много трудно. Играта многократно е била забранявана поради съпровождащото я насилие. В някои английски градове все още се играе традиционен древен „футбол“, примерно в Ашбърн в Дербишир, където ежегодно се играе такава игра още от 12-ти век, когато според легендата за пръв път я играли с главата на един току-що обезглавен престъпник, и в която правилата са, че „убийството е абсолютно забранено, а излишното насилие е нежелателно“, топката не може да се пренася с МПС, да се крие в чанти и пр., не може да се играе в църкви, гробища и вътре в частни домове. — Б.пр.

[11] Слуд: Откриването на слуда е един от първите повратни моменти на всяка заслужаваща името си цивилизация. Известно е, че е много по-лесно от откриването на огъня и малко по-трудно от откриването на водата. — Б.пр.

[12] Скалотръс, скалоцеп, скалотоп и скалосвлач: Всички тролски дроги се казват скало-нещо си, за да се помнят по-лесно, както се обяснява в „Туп!“. Най-традиционната е скалотръс, спомената още в „Глинени крака“ и състояща се от амониев хлорид и радий. — Б.пр.

[13] Използването на щатни оклепвачи може и да изглежда екстравагантно за институция като Невиждания Университет. Но друга е истината. Нито един традиционен магьосник достоен за островърхата си шапка в никой случай не би могъл да работи на светлината на чисти, гладки, ако си позволим да се изразим така, девствени непокапали свещи. Така просто не приляга. Атмосферата напълно ще пропадне. И като се случи това, нещастният магьосник ще се засуети, съвсем по човешки, с разни кибритени клечки и извити късчета хартия, мъчейки се да постигне приличните восъчни налепчета и струйчици, както ги е създала природата. Такива неща обаче никога не излизат като хората и всичко неизменно свършва с килим целия оцапан с восък, а самият магьосник подпален. Така че бе постановено, че оклепването на свещи си е работа за оклепвач. — Б.а.

[14] Бъбъл-енд-скуик: Традиционно английско ястие приготвяно като се запържат зеленчуците останали от печеното от миналия ден. Буквално значи горе-долу „бълбук и цър“, поради звуците при приготвянето му. — Б.пр.