Сибин Майналовски
Вината на магьосника

Надали ще издържа още дълго. Усещам как трите пакета цигари на ден вече прояждат дробовете ми, огромното количество алкохол дълбае стомаха ми, а отровните мисли постепенно превръщат мозъка ми в къс окървавена болка. Дори телата на магьосниците понякога се предават… особено ако магията, която ги поддържа, е слаба, изтощена и немощна, загубила отдавна желание за каквото и да било. Затова исках да ви разкажа още една история. Кой знае — може и да е последната, която ще чуете от мен.

Искам да ви разкажа как умря любовта.

Да, любовта… не знам дали си спомняте за онова дребно и безплатно нещо, което от време на време бликваше между хората изневиделица и вкарваше по малко смисъл в скучните им стресирани животи. Най-странната от всички странни магии, непринудена и неподдаваща се на дресура, която във всеки един момент можеше да кривне в неизвестна посока, да потъне под земята за ден или месец, а след това отново да лумне като отдавна изгаснал драконов огън в пещерите на Тротенбург. Приличаше на феникс, защото милиони и милиарди дребни душици всяка нощ я кълцаха с изкованите си от презрение мечове, заравяха я в гробищата на собствените си амбиции, опитваха се да я давят в крокодилските сълзи на сребролюбието и двуличието, но тя всеки път някак си успяваше да възкръсне, да се отърси от помията, с която я бяха залели и да въздигне снага, по-красива и по-очарователна от всякога.

Предполагам, че нямате ни най-малка представа защо става така. Ще ви обясня.

„Виновни“ за тази неувяхваща жизненост бяхме ние — малкото останали на този свят магьосници. Без значение дали си Тъмен или Светъл Маг, дали си известен с вълшебствата си по целия свят или си закотвен в малко планинско селце, където със заклинания помагаш на реколтата да не измръзне и на кокошките да снасят повече — в сърцето на всеки един чародей се таеше малка светлинка, която ни помагаше да не изгубим напълно човешката си същност. Именно тя подхранваше мечтите и копнежите ни, когато се влюбехме. И когато някой от нас загубеше вяра в истинската любов, крехкото пламъче бе това, което ни поддържаше живи и, вкопчено с все сили в обичта, я измъкваше от водовъртежа на отчаянието.

Но, както знаеше, да си магьосник е тежка и в много случаи неблагодарна работа. Един след друг хора от всички светове захвърляха жезлите си, отричаха се на всеослушание от вълшебствата и ставаха обикновени, сиви и скучни. Отдавна умря споменът за Мелтор Непреклонния, който с двете си ръце успя да спре нашествието на Звездомразците от Севера — в момента той е директор на банков клон и всяка събота, докато пие дежурната си бира в „Зелената котка“, се кълне колко е щастлив и как досадният живот сред числа и финансов хаос му доставя пълно удовлетворение. Кролт Дъджосвиреца от десетки лета̀ не е изричал заклинание, въпреки че жителите на Маригор биха дали мило и драго да се върне и поне за седмица-две да оправи отвратителното време в долината — сега е софтуерен инженер и най-близкият му досег с магията е нещо, което според него звучи като „tail-f /var/log/“^[1]. Не твърде разнообразни са делата и на легендарния Роби Къртис, който навремето завърши Университета на Светлосенките с пълно отличие — нещо, което не се бе удавало дори на самия Тери Сторн — а сега търка столовете в унила фирма за търговия с мебели, веднъж месечно пристига в „Котката“, изпива две-три водки и се прибира у дома си, където го чакат безинтересната му жена и трите малки сополиви дечурлига…

Но май се отплеснах. Важното в случая не е фактът, че магьосниците предпочетоха тривиалния живот пред битките с дракони, гоблини и разбеснели се амазонки. Проблемът бе, че с всеки един отказал се от магията вълшебник силата на любовта повяхваше все повече и повече. На пръсти се брояха тези, които останаха верни на света на чародействата, не се поддадоха на лъжата, наречена „биологичен часовник“ и не хукнаха да правят семейства и деца като освирепели от сексуален глад урук-хаи. Моята скромна личност бе сред тях, както предполагам се досещате.

Бяхме останали без сили, но въпреки това продължихме да поддържаме любовта жива. Обикаляхме из световете, докато нозете ни се израниха, а очите ни помръкнаха от постоянното взиране в далечината в търсене на истинска, неподправена обич. Не спирахме да се надяваме, че някой ден, без значение колко далеч във времето ще е той, ще спрем за малко в някой напълно непознат град, ще седнем на площада, за да починат изморените ни до краен предел тела, и ще сплетем погледи с Нея — жената, която е способна да вижда отвъд изпокъсаните дрехи, брадясалите бузи и изгризаните нокти. Защото няма по-голяма магия от тази — да проникнеш в душата на магьосник. А жената, съумяла да преодолее втълпеното й от общество, родители и приятелки неверие във вълшебствата, без проблем би успяла да съживи любовта, без значение колко я е мачкало и унижавало обществото преди това.

Минаваха години, челата ни се покриваха с все повече и повече бръчки, дългите коси оредяваха и побеляваха като върховете на Самотната планина, а вярата, че ще открием онова, което търсехме цял живот, изтъняваше неумолимо с всяка секунда. Но един ден — не помня колко десетки или хиляди лета̀ по-късно — се случи онова, заради което започнах разказа си. В едно забравено от всички богове селце се запознах с Лана, обикновено момиче от простолюдието, която успя да заплени душата ми от първия миг, в който очите ни се срещнаха. Нямам намерение да ви отегчавам с подробности — просто искам да знаете, че комбинацията между изтерзан от постоянно търсене взор и лукава женска магия е повече от пагубна. Когато прозрях истината, вече бе късно — бях вложил всичките си чувства в тази връзка, без да отлагам нищо за черни дни. И тази наивност ми струваше скъпо.

А, както се оказа впоследствие — и не само на мен. Когато и последните сълзи засъхнаха по бузите ми, усетих как във въздуха се разнесе писък. Дори и моето красноречие не е достатъчно, за да го опиша така правдиво, та да си представите цялото отчаяние и обреченост, които струяха от него. Това бе плачът на майка, загубила единственото си дете; воят на глутницата вълци, която оплаква застреляния си от безсърдечен ловец другар; викът на предсмъртна агония, изтръгващ се от дробовете на премазано от камъни тримесечно коте…

Именно това бе мигът, в който умря любовта.

Оттогава насетне не спирам да се проклинам заради неразумния си избор. Опитвам се да удавя спомена за последните глътки въздух на най-истинското чувство във вселената в алкохол, цигарен дим и разврат. Мъча се да се накарам да повярвам, че въпреки всичко тя не е мъртва. Насилвам се да си представя как един ден ще се надигне отново като блуждаещо огънче над блатото на хорската дребнавост и ще дари с детински чиста усмивка озлобелите до краен предел еснафи.

Опитвам се да си втълпя, че не съм виновен.

Но пред очите ми все още стои гледката на постепенно избледняващите цветове на живота, а в ушите ми кънти онзи писък.

Тези спомени и тази вина ще ме преследват, докато съм жив.

Да се надяваме — не още дълго.