Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
WizardBGR (2014)

За връзка с автора: 0895 895 863, [email protected]

 

Ако книгата Ви е допаднала, може да изразите признателността си към автора с произволна сума по Ваше усмотрение по следните банкови сметки:

 

Банка: Сосиете Женерал Експресбанк

IBAN: BG36TTBB94001526251185

BIC: TTBBBG22

Клиент: Сибин Симеонов Майналовски

 

Банка: Първа инвестиционна банка (Fibank)

IBAN: BG21FINV91501016959776

BIC: FINVBGSF

Клиент: Сибин Симеонов Майналовски

 

БЛАГОДАРЯ!!!

Авторът


Тони, не съм забравил… Специален поздрав за теб, където и да си…

Когато влязох, балната зала още не бе започнала да се пълни. Тук-там разни навлеци се оглеждаха лакомо в търсене на поредната титулувана особа, към която да се присламчат да досаждат, а и пажовете трескаво обикаляха около масите, за да ги дозаредят с още една порция вкусотии, но в общи линии огромното помещение бе почти празно. Явно бях подранил доста. Позачудих се какво да правя, кимнах разсеяно на иконома, който ме поздрави почтително, взех една чаша шампанско и тръгнах из залата.

По дяволите, как мразех подобни събития! Тълпите винаги са ме изнервяли. Всичките тези графове, барони, принцове, инфанти, маркизи и прочие сган, които знаят да говорят само за парите си (които в повечето случаи не бяха техни, а на бащите им…) или за поредното си завоевание на любовния подиум. Ако ги слушаше човек, щеше да излезе, че три четвърти Тиарен са нещо средно между суперсвалячи и баджанаци помежду си… Ненавиждах подобно самохвалство, но… Noblesse oblige — благородството задължаваше…

Докато обикалях насам-натам, народът започна да приижда. Пустото пространство постепенно започна да се оживява с онази странна глъчка, позната на всеки що-годе редовен посетител на така наречените „светски“ събития — смесица между бръмчене на рой пчели и накъсан, трескав речитатив в древен театър. Продължих да се разхождам наоколо, като поздравявах от време на време средно досадните си познати, отбягвах твърде досадните такива и се мъчех да не бъда забелязан от шампионите в клас „скука“. До пристигането на краля оставаше достатъчно време, така че всички присъстващи (и аз включително, разбира се) имахме великолепна възможност да се огледаме, да разменим поредната доза клюки и да натъпчем стомасите си с отбраните деликатеси на кралския двор.

Тъкмо бях отбил атаката на графчето на Сиан, което се мъчеше да ме убеди, че е успяло да преспи с херцогинята на Антира, когато погледът ми внезапно бе привлечен от мъж на неопределена възраст, който не се вписваше в обстановката наоколо. За разлика от останалите, които бяха направили всичко по силите си да се наконтят с възможно най-натруфените и лъщящи одежди, той бе облечен от глава до пети в черно — наметало от лъскава коприна, жакет, прилепнала риза и просторен панталон. На ръката му противно на очакванията не блестяха седем или осем пръстена от масивно злато, а една-единствена сребърна халка с гравирани неразбираеми за мен знаци по нея. Косата му, дълга и гарвановочерна, бе прихваната със сребърна халка и оставена свободно да пада по гърба му. Чертите на лицето му също бяха определено неподходящи за подобно събитие — некрасивите му скули, носът му със странна форма, очевидно неведнъж трошен в улични сбивания… всичко говореше, че въпросната личност може да бе подходяща за инвентара на някоя пристанищна кръчма в Порт Антон, но не и за изтънчен кралски бал.

Въпреки това обаче трябваше да отдам дължимото на солидното му излъчване… а може би и самочувствие. Дръзка усмивка, каквато не бях виждал досега, не слизаше от устните му, а поведението му бе царствено и дори покровителствено. Улових се, че обмислям дали не разсъждавахме с непознатия по един и същи начин — дали и той тайно не презираше „светския“ живот, суетата, показността и натруфените кокони наоколо.

Докато размишлявах, непознатият изчезна от погледа ми. Свих рамене и продължих обиколката си из залата. Когато кудкудякането на лъскавите патици около мен стана непоносимо, с елегантен жест забърсах поредната чаша от подноса на преминаващия покрай мен паж и се запътих към балкона. Определено имах нужда от глътка чист въздух, а и обожавах да наблюдавам звездите. Гледката на отрупано с диаманти небе ме успокояваше и ми подсказваше колко незначителни и дребнави са грижите и проблемите ми.

Струваше ми се, че стоя цяла вечност, вперил поглед в небето и отпивайки от чашата с превъзходно забъркан коктейл „Драконова сълза“. Дискретно покашляне до мен ме накара да се откъсна с неохота от заниманието си и да извърна глава, за да видя кой, в името на Мрака, бе натрапникът. Оказа се странният непознат, когото бях загледал вътре. Защо ли не бях изненадан…

— Добра вечер, графе — поздрави мъжът с учудващо плътен и приятен за слушане глас. Не знам защо, но очаквах, че от тази уста могат да се изтръгват само неприятни звуци. Разбирате прекрасно какви „топли“ чувства изпитвах още от самото начало към въпросния тип.

— Добра да е и за Вас, непознати ми господине — отвърнах машинално. Все пак във вените ми ненапразно течеше синя кръв. — Виждам, че знаете кой съм…

— О, да, разбира се — засмя се непознатият — Славата на граф дьо Трези винаги е на десетки и стотици мили пред него.

— Ласкаете ме, господин…

— Просто Джаред. Не обичам всичките тези условности, коленопреклонничества, фалшиви любезности и прочие. Предпочитам да наричам нещата и хората с истинските им имена и очаквам от събеседниците си да постъпват по същия начин.

— Мисля, че нямам честта да Ви познавам…

— Напротив, имате, но просто тогава нямахме възможност да се запознаем лично, ако мога така да се изразя. За Ваше лично добро моя милост предпочете да напусне полесражението и да Ви остави да се оправяте сам в битката със самия себе си… и с Вашето друго „аз“.

— Не Ви разбирам… Джаред…

— Много просто, графе. Аз бях човекът, чиято любима откраднахте преди осем години. Вие дори не знаехте за моето съществуване, така че това Ви оправдава донякъде. Естествено, тя предпочете да не Ви известява за факта, че година преди да се съгласи да стане Ваша жена, бе пристанала на един… да кажем, неудобен за нея и семейството й тип, какъвто несъмнено съм аз.

— Обиждате ме, Джаред!

— Не, графе — обиждам нея, въпреки че всичко вече е безсмислено. Любовта отдавна отстъпи мястото си на гнева, гневът — на яростта, яростта — на омразата, а омразата — на безразличието. Все пак не приляга на… човек… като мен да подхожда толкова елементарно към толкова сложни въпроси като предателство, лъжа, изневяра и още куп смъртни и не чак толкова грехове, в които се забърка Вашата благоверна съпруга.

— Кой, в името на Мрака, сте Вие?

Смехът му прозвуча изненадващо топло в иначе студената пролетна вечер.

— Кой съм аз ли? Дори аз самият не съм си отговорил на въпроса кой съм аз… какво съм аз… защо съм аз… въпросите могат да бъдат продължени до безкрайност. Някои хора биха казали, че съм магьосник, понеже съм способен на неща, които за останалите са непосилни — като любовта например. Други биха казали, че съм дракон, понеже често са ме виждали да летя. Трети биха казали, че съм вампир, понеже са забелязали струйките кръв, които понякога се стичат по устните ми… въпреки че не знаят, че в повечето случаи това е моята собствена кръв от прехапаните ми устни или от посеченото ми сърце. Четвърти ме мислят за изчадие на Ада… и може би са най-близо до истината.

— Защо сте дошли тази вечер? Какво искате? — Ръката ми вече бе в джоба, опипвайки седефената дръжка на добре наточената ми кама̀, изваждала ме неведнъж невредим от подобни ситуации.

— Просто да поговорим, графе. Тази вечер се навършват девет години от нощта, откакто казах на жена Ви, че я обичам… и осем години от деня, в който тя реши да стане Ваша съпруга. Хората, които ме познават, са наясно, че съм малко сантиментален, а и обичам да говоря. Така че не отказвайте на стария човек малко слушателско внимание, моля Ви. И, да, ще съм Ви благодарен, ако извадите ръката си от джоба, понеже седефът е чувствителен към човешка пот… а Вие не бихте искали любимата Ви кама да стане годна единствено за боклука, нали?

Можех да почувствам усмивката (а може би и насмешката?) му и без да го гледам в лицето. Бавно извадих ръка от джоба. Прав беше — наистина бе потна. Усетих как руменината плъзва по бузите ми.

— Какво ще бъда принуден да изслушам? — попитах, опитвайки се да прикрия объркването си.

— О, нищо особено, графе. Малко разсъждения на философски теми. Навремето Вашата жена бе голям мислител, знаете ли? Или всичко, от което се интересувахте, бе колко добре ще изглежда тя, хванала Ви подръка на някой тежкарски бал подобен на този? По-вероятно второто. Така че нека отдадем дължимото на съпругата Ви — да пофилософстваме малко…

Знаете ли, че преди много, много години, в един свят, различен от този, в който Вие сега живеете и си мислите, че е единствен и неповторим, в една страна съществувал автор, който написал невероятна книга. Тя се наричала „Малкият принц“. Всички, които я прочетели, веднага се просълзявали и започвали да я славословят — колко човеколюбива и истинска била, дрън-дрън, и подобни високопарни слова. В интерес на истината трябва да признаем, че книгата била твърде добра за времето си. Лошото е, че (както правели почти винаги) хората от този свят не умеели да четат между редовете. Затова веднага извадили думите на добрия автор от контекста и започнали да толерират принцовете. Но, както добре знаете, за да станеш принц, трябва да имаш благородно потекло или поне благородна душа. А в този свят благородните (и в двата смисъла) хора били на изчезване. Затова кандидатите за тази титла започнали да си измислят правила, за да могат да бъдат провъзгласени за такива. Някой си казал, че за да се смята един човек за принц, трябва да бъде облечен в коприна — хоп, веднага това било прието едва ли не за канон. Мозъкът на друг пък псевдогений абортирал великолепната идея, че принцовете трябва да се изразяват изящно и елегантно — voila! — това вече било непоклатимо правило. В надпреварата за простотия на сезона се включили и други философи и измисляли условие след условие. В това нямало нищо лошо. Но тогава една местна кралица — малко приличала на Вашата съпруга, графе, както ще видите след малко — извършила най-голямото престъпление: измислила закон, че тези, които не са принцове, са роби, парии, плебс, просяци, деветнадесета ръка хора… И това веднага било прието на „ура“ от останалите жалки подобия на благородници.

Така на бял свят се родила една цяла нация от малки принцове. Разглезени от славата, парите и женското внимание, те с всеки изминал ден от живота си заприличвали все повече на големи задници, отколкото на малки принцове, но това въобще не било забелязвано от околните — трудно е да забележиш, че човекът до теб е кривоглед, ако ти самият си сляп… Малките принцове триумфирали, светът (и жените — тази невярна, коварна и лъскава част от света) били в нозете им… а останалите, които не били признати за достойни да носят тази титла, били изтикани назад, в бунището на живота. Те пишели стихове, но малките благороднички си бършели… хайде да не Ви казвам какво точно… с тях. Те пеели песни, но разглезените инфанти писвали с пълен глас, за да не чуват мелодията, и хуквали към градския площад, където се събирали пияните псевдоблагородничета. Те се опитвали да стопят сърцата на жените, но все пак доста трудно се топи нещо, което не съществува, нали така, графе? Вие със сигурност знаете това — не се ли опитахте да разтопите сърцето на съпругата си… и претърпяхте провал? Да, графе, това искам да Ви обясня тази вечер — „техни височества“ не са останали само на онзи далечен свят, за който Ви разказвах. Те са и тук, навсякъде, плъзнали са като проказа, разяждат социума подобно на краста… социумът се чеше усилено, но с това само ги разярява, те започват да бъркат все по-дълбоко в душите, вадят оттам парчета окървавена плът и чувства… докато най-накрая Ви накарат да заприличате на тях самите. Те са като вируси… само че срещу вирусите има лекарство, а срещу тях няма — помага единствено лопатата, ковчегът и двата метра подземно убежище.

Така че, графе, помнете, че на този свят, освен малки, има и големи принцове — тези, които бяха деца по времето на революцията на малките принцове, а сега са възрастни, но все още умеят да обичат истински; способни са на чувства, а не на плява; говорят в поезия, а не в цифри. Когато ги видят по улицата, малките принцове и малките уличници до тях извръщат презрително глава… може би от завист, понеже те помнят нещо, което те са забравили още в люлката.

Помнете това, графе… особено когато легнете довечера до съпругата си. Между другото, защо тя не е с Вас тази вечер? Все пак балът е светско събитие — малките принцеси обожават да се показват и ексхибиционистично да търсят доказателства колко прекрасни са лъскавите им и напудрени фаянсови лица? О, да, вярно, каза Ви, че има главоболие, нали? Сега си мислите, че тя е у дома и се превива от болки в недотам пълната си глава? Мислете си… продължавайте да си мислите… Само че има нещо, което не знаете, графе — когато хората като Вас омръзнат на малките уличници, те тръгват по белия свят в търсене на нещо по-приказно от последното нещо, което са натикали в леглото си. Та… ако тръгнете да се прибирате тази вечер от бала по-рано, слезете от каретата и пред замъка си случайно забележите маркиз Виктор дьо Рение, лично моят съвет е — поздравете го учтиво. Все пак той, освен че се ползва с по-голямо влияние от Вас във висшето общество (нещо, което и жена Ви със сигурност е забелязала…), но и Ви отменя в някои недотам приятни в последно време креватни упражнения. Приятна вечер, графе. Радвам се, че си поговорихме. Предайте поздрави на съпругата си от мен, моля Ви.

Той сложи ръка на гърдите си, поклони се учтиво, влезе в залата и се смеси с тълпата. Преди да изчезне обаче, забелязах нещо, което бе последната капка, преляла и без това препълнения ми разум. Строполих се на земята и притиснах ръце към сърцето си. Неколцина квачки вътре веднага се разпищяха. Пажовете притичаха и ме понесоха на ръце към една от спалните в двореца. Някой отчаяно викаше доктор. Но това всичко преминаваше през съзнанието ми между другото.

Звездите навън бяха много ярки. Беше светло като ден. Великолепните стъкла на двореца както винаги бяха полирани до блясък. В тях се отразяваше всичко — паркът, небето, каменните колони на верандата…

Но не и Джаред.

Край