Сибин Майналовски
Хан Крум и вещицата

Няма начин да не сте чували прословутата история за Били Зеленчука, Клуба на Отчаяните Съпрузи и скритото съкровище на хан Крум. Не? Сериозно, абе, хора, стига с тия вестници и интернети — ще ви разкапят мозъците с техните истини-менте! Чак не мога да повярвам! Ама явно мъдрецът е бил прав, като е думал: „Никой не е пророк в собствената си държава“. Тази новина навремето измести от първото място репортажите от Войната на Разлома, а вие във вашата скапана държава ще я чуете за пръв път от мен? Ужас и безумие, както обичаше да повтаря Митко Самодивата от Сливен…

Всичко, естествено, започнало с едно юнашко напиване в „Бръснатата жаба“. Били Зеленчука по стар обичай скатавал служба след едно доста завързано преследване на сукуби-педофили, което приключило с яка гонитба из цялата карта на Обединените Светове. Нашето момче, което не обичаше много-много да ходи и използваше портали на лягане и на ставане, решило, че си е отработило необходимото за два-три реда в аналите на „Зелената котка“ (това означава летописи, перверзници такива, стига сте се хилили!), затова тихомълком се изнизал в посока „Жабата“, без да се потруди да уведоми когото и да било за бъдещото си местоположение. Е, прав беше човекът — иначе каква отпуска щеше да бъде това? Вярно, че следващия път, когато се появи в „Котката“, Тери Сторн щеше да го изкорми собственоръчно, задето не се бе появил при битката с Престарелите, но това са рисковете на занаята. А и Били имаше много по-увлекателна история за разправяне.

Цялата забава започнала на петия ден от запоя. Нашият приятел с твърде здравословния прякор обръщал халба след халба и заливал гости, кръчмар и магове от Клуба на Отчаяните Съпрузи с такова огромно количество хвалби за предишни свои приключения, че към края на работната седмица даже на масите и столовете в „Бръснатата жаба“ им писнало от цялото това фукане. Именно тогава един от търновските русалци, който се мъчел да пребори тинята от Янтра, полепнала по гърлото му, с мастика, недалновидно подметнал, че всеки идиот може да бие дракони и орки, ама, виж, съкровището на хан Крум още никой не бил съумял да издири. Били, естествено, наострил уши като землеморска хрътка, ударил с юмрук по масата и ревнал:

— Е, момчета, ако това не е работа за Клуба и за батко ви, да не ми е името Уилям Никълъс Уилоуби IV!

След като изнесли вледенените статуи на хората, имали неблагоразумието да се изхилят при споменаването на пълното име на магьосника, Калоян (съдържателят на „Жабата“) тихо и внимателно обяснил на Били същността на проблема. Цялата работа била там, че онзи серсемин хан Крум, който много си падал по садистично измислените загадки и ребуси, бил скатал съкровището толкова щателно, а следите за неговото откриване били разпръснати из толкова градове, села и паланки из цяла България, че в сравнение с това „Шифърът на Леонардо“ изглеждал като кръстословица за първолаци. Нали се сещате — „Дърво, от чиито плодове се прави компот от сливи“…

Били, който тихомълком се самообслужвал с някаква забравена на бар-плота бутилка, докато траяло обяснението, ударил мощна глътка от скоросмъртницата, ухилил се и викнал:

— Чудесно! Тъкмо ще се забавляваме по-продължително време… Искам да знам кой е с мен?

Бай Йовчо, Танас и Малкия Гошо веднага вдигнали ръце като ученички. С неохота към тях се присъединил и Калоян. С неохота, понеже знаел, че да остави чичо Пенчо за главнокомандващ в „Бръснатата жаба“ била една от петте най-лошите идеи в живота му. Историята мълчи как бе минала операцията по заместването… а насиненото око на Пенчо най-вероятно нямаше нищо общо с цялата случка.

— Добре бе, мо̀мци, някой има ли идея къде трябва да отидем първо? — плеснал с ръце Били, след като излезли от кръчмата.

Младежта започнала да чеше вратове и да мънка така убедително, че нашият човек без особени усилия на мисълта се досетил: никой си няма хал-хабер. След като ги оставил да имитират още малко дейност, за да не им срине съвсем самочувствието, ненадейно тропнал с крак и викнал:

— Ама разбира се! Всяко уважаващо себе си търсене на съкровище започва с извличане на информация от отвъдното. Някой от вас случайно да има подръка дявол-информатор?

Всички като по команда се обърнали към вещера бай Йовчо. Той неохотно се съгласил, че, да, намирал му се един познат, ама не знаел дали ще се съгласи да им помогне, понеже бил толкова опак, че дори Сатаната го бил пратил в отпуска, колкото да не му слуша мрънкането…

— О, стига оправдания! — ядосал се Били не на шега. — Ще го викаш ли или да се намесвам аз?

Йовчо очевидно не изгарял от желание, но нямало накъде да мърда. Мърморейки някакви бабешки заклинания, внимателно очертал пентаграма насред къра, бръкнал в джоба си, извадил пакет тютюн, с мълниеносно движение свил пет цигари, запалил ги и ги тикнал с горящия край нагоре в рохкавата почва при петте върха на магическия символ. Били усетил как мозъчните му клетки започват да се душа̀т една друга. А и на всичкото отгоре…

Не успял да си довърши мисълта, понеже ритуалът неочаквано взел, че дал ефект. От центъра на пентаграмата се надигнал вихър, черен като самата смърт и с горе-долу подобаваща миризма. Петимата мераклии за слава трепетно зачакали съществото, което трябвало да се появи.

15 минути по-късно търпението на Били се изчерпало. Той вдигнал дясната си ръка и изрекъл две-три думи на Забравения Език. Пръстенът му засиял с всички нюанси на виолетовото. Младият магьосник протегнал свития си юмрук към убийствено-черния облак посред полето и креснал:

— Хайде излизай де, докога ще те чакам!

— М-м-м… още 5 минути, тате, моля те…

— Това да не ти е утринна ведрина бе! — окончателно се разлютил Били. — Я веднага си вдигай задника и идвай тук, че да не сляза аз…

Вихърът се разделил на две и от него с огромно нежелание се измъкнал среден на ръст дявол, облечен с червена фланелка с къс ръкав, на която пишело „Да го духат праведниците!“.

— Кажете де, какво толкова му беше спешното… — размърморил се той още с появата си, търкайки гурелясалите си очи.

— Виж какво бе, спяща красавице! — развикал му се Били. — Не знам дали си имаш представа кой съм аз, но гледай на мен като на най-лошия си кошмар. Закусвал съм с Луцифер, пил съм кафе с Астарот и съм играл билярд с Йог-Согот, така че ако не почнеш да ми пееш като Андреа Бочели на мига, такава командировка в някое арабско чистилище ще ти уредя, че ще има цял живот с памперси да ходиш, разбра ли?

— Добре де, добре… ама сте нервни всички — прозял се дяволът. — Какво искате да знаете? Любовни бѝлета не правя и замъци не строя, само да знаете — по тези въпроси при колегата от Истанбул…

— Притрябвали са ми евтини вещерски хитринки! — изръмжал Били. Бай Йовчо понечил да се направи на засегнат, но благоразумието му все пак надделяло.

— Търсим съкровището на хан Крум — продължил Били. — Имам предчувствие, че поназнайваш нещо по въпроса. Ще ме осветлиш ли?

— Хе-хе, късмет с това — развеселил се дяволът, разсеяно се пресегнал, взел един от димящите в ъглите на пентаграмата фасове и дръпнал здравата. След като се накашлял, измърморил към вещера „Абе, стъклена вата ли си му шибнал на това чудо…“ и продължил: — Честно казано, не сте първите, дето ме питат за тази пущина, та ще ви кажа това, което обясних и на останалите: ако искате да намерите Крумовото има̀не, трябва да разгадаете древния код на омазоните…

— Искаш да кажеш „масоните“ — прекъснал го Танас.

— Ще ви се — разхилил се дяволът. — Масоните са прости зидари — сиреч, дюлгери, бачкатори, хора на честта и така нататък. Омазоните, от своя страна, са прастар орден — с около хилядолетие по-древни от масоните. Историята им датира още от първия миг, в който човекът открил, че с помощта на алкохола може да стигна до могъщо просветление… особено ако се накърка до безпаметство или, с други думи, се „омаже“. Оттам и името на кастата им, ако ми простите този неволен урок по история.

— И къде да търсим следи от тези омазони?

— Навсякъде, друже — смигнал му свойски дяволът и задърпал безстрашно от втория догарящ фас. — За разлика от масоните те са оставили доста по-явни знаци. Ако се вгледаш внимателно, ще откриеш почти във всяка древна крепост надпис с огромни букви „Тук има кинти!“. В това се заключава гениалността им — те знаели, че рано или късно на някой ще му хрумне да драска онази ваша трибуквена думичка върху техните писмена и това ще е достатъчно за всички — те вече ще забелязват единствено нея… ще й се смеят, ще цъкат с език „Ах, каква некултурна постъпка“, но няма да виждат онова, което лежи под тези три символа.

— Царевец! — викнал Калоян изведнъж. — Сигурен съм, че там съм мяркал нещо подобно… и, точно както каза, бе покрито с простотии!

— Е, точно Велико Търново ли бе, Коко… — усъмнил се Малкият Гошо. — Аз лично съм по-склонен да си мисля за Меричлери. Сещаш ли се — около Чирпан…

— Тц, там беше Светият Граал — махнал с ръка нетърпеливо Били.

— Беше??? — ахнали четиримата му спътници. Дори дяволът забравил за миг за фасовете.

— Дълга история… Накратко: Граалът е дървен; самардалата предпазва дървото от гниене; в Меричлери правят страхотна самардала. Точка по въпроса.

— Искаш да кажеш, че си ходил до там и си го намерил?!

— Друг път ще ви разправям. Кажи сега за Царевец!

— Бях ходил там веднъж на екскурзия с домочадието — заразказвал Калоян — и ми се стори, че на една от кулите на крепостната стена забелязах странен символ: нещо като слънце… кръгло, с лъчи, излизащи от него… но не беше слънце, в това съм сигурен!

— Точно така — кимнал дяволът. „Всепоглъщащото Гърло“, омазонският вариант на Всевиждащото Око на масоните. Това, което си видял, не са били лъчи, а стрелки, сочещи към дълбините на гърлото. Оттам произлиза и свещеният им девиз: „По-добре вътре, отколкото вън“… Добре, момчета, драго ми бе да си побъбрим, но фасовете свършиха, което ще рече, че пентаграмата вече не е пълна. Обадете се пак някой път, като сте наблизо… и тогава донесете нормален тютюн, а не тази змийска отрова!

И с весел пукот рогатото същество се разтворило в пространството.

— Ами значи решено е — напред към Царевец! — викнал Били. Докато вървели към най-близкия портал, той тихомълком дръпнал бай Йовчо настрани. — Само да ти кажа под секрет, колега… Хайде, това с фасовете ми хареса, дума да няма… ама да нарисуваш петолъчка вместо пентаграма — това вече е груба грешка! И после се чудиш защо дяволите, които викаш, мязат на партийни секретари и ги мързи да си дигнат задника за каквото и да било.

Бай Йовчо сконфузено си замълчал.

След като стигнали до Велико Търново, най-голямото им предизвикателство било не да издирят масонския символ из дебрите на Царевец, а да успеят да откъснат Били от прегръдките на студентките, окупирали стотиците кръчми в старопрестолния град. Слава на Мрака, успели да свършат и едното, и другото сравнително бързо, иначе нашата история щеше да замяза на джъ-ръ-ръ-мартиново словоблудство, а не на правдив разказ.

По законите на всеобщата гадост, естествено, зад крепостните стени на Царевец се оказал скрито не съкровището на хан Крум, а парче пергамент със зашифровани инструкции. Малкия Гошо и Калоян вече ловели басове колко километра ще навъртят, преди да открият желаната плячка. Добре, че Били не ги усетил… Не че мразел комара — точно обратното: щял да се ядоса от факта, че не са го попитали иска ли да се включи в залаганията. А когато Били Зеленчука се ядосваше за нещо, свързано дори бегло с хазарт, ставаше страшно. Като например… но не, това е съвсем друга история.

Та да се върнем при нашите герои. Една от девойките, с които Били се бил запознал… хм… да кажем, на следващата сутрин след действителното опознаване… ги завела при Анчо Змея — дългогодишен професор по фолклористика и (поне според феновете му сред академичната младеж) с право наричан „българският Робърт Лангдън“^[1]. Професорът им разяснил, че според указанията в пергамента трябва да се разходят до Гърция. Ключът за следващата загадка според него бил прословутата чаша, изработена от главата на Никифор І Геник^[2]. Крум, обяснил им Анчо, без да иска, успял да създаде невероятно мощен артефакт от възпятата в българските учебници кратуна. Тъй като самият той не бил кой знае колко вещ в магията, заключил чашата в ханската съкровищница, откъдето години по-късно наследникът му на престола Омуртаг я измъкнал, за да я заложи (и съответно да я загуби) при игра на зарове с един ромейски магьосник. Танас, който бил върл привърженик на теориите за конспирация, веднага решил, че това има нещо общо със странната смърт на Крум по време на похода към Константинопол и се зарекъл, ако един ден успее да изучи като хората заклинанието за преместване във времето, да провери тази хипотеза.

След като проследили родословното дърво на ромейския маг, Клубът на Отчаяните Съпрузи си поговорил из основи с последния му останал жив пра-пра-пра… внук. Кратката, но твърде убедителна пледоария, включваща обещания за средни психически увреждания и близки срещи с русалките от Янтра, се оказала ефективна — византиецът сдал чашата без излишни ексцесии. С нейна помощ петимата магове успели да намерят пътя до почти неоткриваемото ваканционно селище „Паздерите“ в близост до троянското село Априлци. Не, наистина — било толкова забутано в гъза на географията, че когато най-сетне стигнали, Атлантида им се сторила като един от стоте национални туристически обекта — с прясно асфалтирани пътища дотам и с прожектори, осветяващи Свещения Дворец на Атлантите.

Тъкмо се чудели защо, в името на Древните Богове, чашата ги завела точно там, когато опитното око на Танас забелязало татуировката на ръката на готвача в селището, който гордо се представял с прозвището Кокала. С едно щракване на пръстите Били измайсторил правдоподобно копие на Всепоглъщащото Гърло на лявата си предмишница. Кокала лапнал въдицата и с тържествен вид им поднесъл закуска — прясно изпечена домашна баница, в едно от парчетата на която Малкия Гошо открил ново късче пергамент. То ги отвело…

Какво искаш да кажеш с това, че прекалено бързам? Виж какво, друже, докато ти разказвам това, гърлото ми успя да пресъхне поне десет пъти. А ти сещаш ли се да викнеш още по едно? Не, нали? Ами тогава си трай! И без това проклетата история е толкова дълга, че чак се чудя как не си заспал още. А и ако искаш да слушаш хиляди описания на това как Калоян ходил до тоалетна или бай Йовчо вечерял шкембе чорба с ракия, върви да четеш „Колелото на времето“, вместо да ме занимаваш с твоите прищевки!

Та пергаментът, значи, ги отвел до варненското село Калище. В подземията на древната къща, обитавана някога от вещицата Росинда (дърта селско-столична пръчка, гордееща се с произхода си, но въпреки това оженила се за местен и прекарала доста голяма част от битието си, тровейки живота на хората от крайморския град) Били и останалите от Клуба най-сетне открили онова, което дирели седмици наред: истинска следа! Сред купчините скъпоценности, които Росинда, стисната като всяка уважаваща себе си вещица, била скътала в мазето си, нашите момчета открили сребърен пръстен с печат на хан Крум, осеян с мистериозни писмена на старобългарски. Танас, който поназнайвал древния език, разчел надписа като „И с водата заситен не ще бъдеш“. След кратки спорове компанията магове обиколила Хисар, Девин, Павел баня, Ком, Бачково… Навсякъде обаче ударили на камък — и в пряк, и в преносен смисъл.

В Горна баня обаче късметът най-накрая им се усмихнал. Краткият разпит на местните им издал, че в близост до минералния извор се намира пещера, която по времето на турското робство се наричала Tavsiyelerde Bulunarak^[3]. Бай Йовчо подметнал, че според беглите му познания по отомански това е буквален превод на светското име на вещицата. Клубът не чакал повече догадки, а припнал към указаното място със скоростта на разгонено огре, преследващо дриада.

Естествено, дъртата филикощерица била поставила някоя-друга магическа защита. Това обаче не било никакъв проблем за Били Зеленчука. Когато младият маг разбил и последната бариера, пред очите на петимата се отворила повече от вълшебна гледка.

Издълбаното неизвестно от кого в полите на Люлин планина помещение било огромно. Дворецът на Чаушеску в Румъния и Тадж Махал, взети заедно, пак не се доближавали до обширния му размах дори с малко. Що се отнася до интериора, даже Калоян, когото всекидневните сметки, вересии и фактури били превърнали в математѝка на групата, се затруднил поне приблизително да определи бройката на всички бурета, делви, дамаджани, стомни, амфори, стъкленици и прочие, които внушително изпълвали колосалното подземие.

— Ей, момчета, влизал съм в Александрийската библиотека, но пак ми настръхват космите… — промълвил Били, докато крачките му отеквали сред тоновете алкохол наоколо.

— А аз си мислех, че хан Крум се е борил с пиянството… Ех, къде е учителката ми по история да види това… — захласнато мърморел под носа си Малкия Гошо.

— Е, тъй де: той се е борил с пиянството, но с пиянството на народа, не със своето — ухилил се Калоян, докато вещо опитвал съдържанието на една от бутилките.

— Глупости ми говориш! — прекъснал го Били, опитвайки се да разчете надписа върху каците. — Вижте, тук пише „Императору Михаилу^[4] от благодарного Крума“. Нашето момче не е къркал отровата, а я е продавал на врага! Очевидно обаче някой от рода на вещицата е заделял по нещо настрани… и ето как се е появило това скривалище…

— Може и да си прав, Били, но важно е едно: това, което изпих току-що, е най-добрият коняк, който съм кусвал през живота си — обадил се Калоян. — А, повярвай ми, изречено от моята уста, това означава много!

Всички закимали знак на съгласие. Щом работата опирала до алкохол, нямало по-вещ от Калоян.

— И сега какво правим? — зачесал се по главата Малкия Гошо.

— Ай стига пък ти с тия катаджийски приказки! — ядосал се бай Йовчо. — Работата е ясна: или ги предаваме на държавата и си взимаме процентчето като награда, или…

— Аз предлагам „или“ — вдигнал плахо ръка Танас.

Клубът на Отчаяните Съпрузи изпитателно се взрял в Били Зеленчука.

— Ако ги върнем, ще ги изкъркат депутати и министри… — след кратък размисъл изрекъл Били. — А от това, което сте ми разправяли за вашата държава, мисля, че вече са се наяли и напили достатъчно.

— „Амин“ ще викна аз на туй, друже! — ухилил се Калоян.

— В такъв случай планът е следният: мо̀мци, хващаме се за ръчички и правим едно хубавко заклинание за телепортация на всички тия благинки в мазето на „Бръснатата жаба“. Калояне, ти си отговорен за тях! Няма да поиш сульо и пульо с тази амброзия — това си е за нас. Мисля, че си го заслужихме.

— Ама, Били, тук има сигурно хиляди тонове пиене… — обадил се плахо бай Йовчо.

— Е, й Вие каните ли си да умирате скоро? Щото аз не — подсмихнал се дяволито Били.

Никой от Клуба не протестирал повече.

Младежта се хванала за ръце и започнала съсредоточено да призовава астралните потоци магия. Само Малкия Гошо замислено се бил втренчил в една от стените на пещерата.

— Хайде бе, колега, докога ще те чакаме? — нетърпеливо се провикнал Били.

— Ама тук пише нещо за някакви злата̀, сребра̀, диаманти, платѝни… — неуверено промълвил Малкия.

— О, това не ни засяга — намигнал му Били Зеленчука. — Това не ми звучи като работа за Клуба на Отчаяните Съпрузи…

Бележки

[1] Робърт Лангдън — измислен герой, професор и уважаван учен по религиозна символика в Университета в Харвард в романите на Дан Браун — Б.а. ↑

[2] Никифор I Геник (в редки случаи Никифор I Логотет) — византийски император, управлявал от 31 октомври 802 г. до смъртта си на 26 юли 811 година, когато според българската възрожденска легенда бива посечен от хан Крум Страшни с думите: „Като не щеш мира — на ти секира!“ в Битката при Върбишкия проход. „Като отрязал главата на Никифора“, пише летописецът, „Крум очистил черепа и го обковал отвън със сребро, с гордост карал славянските князе да пият“ — Б.а. ↑

[3] За това има Google Translate — не искам да цапам книгата с превода :) — Б.а. ↑

[4] Михаил I Рангаве — византийски император от 811 до 813 г. След смъртта на Никифор I в битката при Върбишкия проход Михаил заема престола, след като убеждава зет си Ставракий, който е смъртно ранен в сражението, да абдикира. Коронован за император на 2 октомври 811 г. — Б.а. ↑