Сибин Майналовски
Клубът на Отчаяните Съпрузи

Е, ама вие, писателите, от време на време направо се оливате! Разбирам, че и вие деца храните и за женски капризи плащате, но понякога няма оправдание за вас. Как можахте да напишете, че Били Зеленчука бил формирал бой-група с Четиримата Конници на Апокалипсиса? Ами това е пълна глупост! Той просто се присъедини към тях, за да могат да застават в класическата подредба на W, нали се сещате — трима отзад, двама отпред… Това, че момчето има стил и иска всичко да му е цветя и рози, не значи, че веднага трябва да го обявят за гей… или още по лошо — за фен на диското!

Както и да е — виждаш ми сериозен, затова, от мен да мине, няма да ти тегля една дълга и многостепенна, ами ще продължа да си говоря с теб. Нещо повече: ако продължаваш да караш ракиите да се появяват магически на масата, може дори един ден да се смиля над теб и да ти разкажа истинската история за Били, Четиримата и за това, как успяха да замажат онази простотия с непорочното зачатие. Няма да е днес обаче. Имах тежък ден, жената ме чака, за да ходим да пазаруваме поредната безсмислица за проклетия й апартамент, а и киселините се обаждат… абе с две думи не ми се разказва толкова дълга история.

А, не, чакай малко… не съм казвал да връщаш ракията. Веднъж поръчано, няма отмятане. Не че ми се пие чак толкова, но щом музата се появи, разказвачът няма накъде да бяга. Чакай само да се сетя за някоя случка, която да е точно като за сто грама пиене…

Ха, точно така — бас ловя, че не си чувал за Клуба на Отчаяните Съпрузи!

Хм, не — в името на Мрака, не! Не „Отчаяните съпруги“ — твоят покорен слуга такива сапунки не гледа! Клубът на Отчаяните Съпрузи бе доста по-смислено начинание от проклетия сериал, можеш да си сигурен в това. Поне не учеше народа как да търси под вола теле, а под съпруга — проблем, повярвай ми. Това ти го казва човек с над 30-годишен брак, чиято жена постоянно зяпа гадното нещо и само на крачка от това да бъде обявена официално за вещица.

Но нека не задълбаваме в моите проблеми, а да се върнем в далечното лято на 20… година.

Не, не помня кога точно стана цялата галимация. Голяма работа — ще напишеш годината с многоточие, както правят всички писателчета от твоя калибър. Онова бездарие Дж. Р. Р. Мартин да не би да ти предоставя календар за бълвочите си? Не, нали? Ами тогава пий си чая и мирувай!

Та… В горещите летни дни на онази безименна година нашето приятелче Били Зеленчука ежесекундно бивал поглъщан от такава неземна скука, че и разгонена дяволица не би съумяла да разбута потъналото му в сивота съзнание. Орките не били надигали въстание от десетина месеца, размножителният период на сукубите още не бил започнал, „Зелената котка“ била излязла във ваканция, понеже Рей Макгавърн бил решил да подменя канализацията (надали някой би го упрекнал, като се има предвид перисталтиката на Белдин и дружките му…), а всеки един що-годе ставащ за компания магьосник се бил запилял към Мордор, за да зяпа сеир при юбилейния двестотен развод на Тери Сторн. Другояче казано, от месеци насам Били се чувствал като фен на „Левски“ в провинцията — на теория трябва да имаш хиляди приятели, но на практика всички са срещу теб.

Какво е „Левски“ ли? Не ме питай, понеже и аз не знам. Вероятно някоя от онези мозъкопромиващи секти. Няма значение. Така ми разказаха тази история, така ти я предавам и аз.

Един прекрасен ден обаче Били Зеленчука се събудил, изгълтал на един дъх сутрешното си кафе, почесал котката си зад ушите (о, да, Били има прелестна писа̀на, трябва да ви запозная някой път…), ударил с юмрук по масата и взел съдбоносно решение — да смени обстановката. Станало му ясно, че със седене и чакане приключението да го удари по челото няма да стигне доникъде.

Речено — сторено. Не се чудил дълго къде да забегне, понеже за времето, в което се познавал с антуража на „Зелената котка“, бил научил едно нещо със сигурност — търчѝ с все сила натам, откъдето Джонатан Деветте Пръста бяга. И тъй като неведнъж бил слушал страховити истории за това колко немагическа и отвратителна земя била България, Били не се поколебал и за секунда, ами се втурнал към най-близкия портал, сякаш бързал за място по-напред при обезглавяването на Нед Старк. Или който бил там поредното прераждане на Шон Бийн.

Както винаги, порталът се отворил на място, за което никой никога не бил научавал нищо. Били се материализирал насред средата на нищото, огледал се наоколо, плюл раздразнено и закрачил към най-близката кръчма. Не, очевидно не към „Зелената котка“ — не помниш ли, че беше във ваканция? Просто Били имаше невероятния талант да открива места, където се продава алкохол от какъвто и да било вид, произход или химически състав.

Дарбата не му изневерила и този път — нашето момче след десетина минути ходене се озовало пред някаква полусрутена, зле измазана барака, в която и пияно джудже не би влязло дори само да се изсекне. Сетивата на Били обаче били категорични — вътре имало пиячка, макар и от екзотичен и непознат нему модел. Затова със свито сърце бутнал покритата с олющена мръснобяла боя врата и смело прекрачил прага на съборетината.

Очаквал да открие вътре още по-голяма мизерия, отколкото съзрял на влизане. За негова изненада обаче не било кой знае колко по-зле от „Зелената котка“ след тролски рожден ден, да кажем. Подът бил дървен, но старателно измит и подметен, масите били грубо сковани, но сравнително чисти и отрупани с празни и полупълни чаши от всякакъв калибър, огледалото зад бара било точно толкова наплюто от мухи, колкото да не навява асоциации с тежкарско заведение, и точно толкова забърсано, колкото да не се чувстваш като във войнишка тоалетна… С други думи, кръчма като кръчма — напълно нормално място за откриване на приключение, разнообразие и тем подобни неща.

Виж, имало нещо, което определено не било в рамките на нормалното. Заради разказите на Джонатан нашето момче било подготвено да се изправи очи в очи с тълпа груби селяци, вонящи на чесън и разполагащи с префинените обноски на средностатистически средновековен полуидиот. Контингентът на затънтената питиепродавница обаче бил… различен, меко казано. Прословутото осмо чувство на Били веднага усетило атмосферата на магия, която се стелела из кръчмето. Можел да се закълне, че сред посетителите я има двама-трима, които да не са магьосници, я няма. А Деветте Пръста никога не бил споменавал за наличие на вълшебства във въпросната страна…

Очевидно насядалите около масите пиянки също почувствали, че неканеният гостенин не е замесен от обикновено тесто, защото като по команда всички се извърнали и се зазяпали най-безцеремонно в него. Били изтръпнал, защото много добре познавал последиците от бой в селски кръчми. За негово успокоение обаче никой не бъркал из джобове и не вадел боксове, артефакти или магически пръчки.

Съдържателят на заведението също не изглеждал особено притеснен или развълнуван.

— Добър ден, страннико — поздравил той учтиво. — Съдейки по външния Ви вид, не сте местен, а и за пръв път посещавате „Бръснатата жаба“…

— Кое??? — Ченето на Били с трясък се изтърсило на дъсчения под.

— „Бръснатата жаба“, уважаеми. Така се казва нашето скромно питейно заведение — поклонил се с усмивка кръчмарят. — Моето име е Калоян — стопанин на това забравено от всички славянски богове място. Което пък ме навежда на въпроса… как успяхте да ни откриете?

Съдейки по съсредоточените физиономии на странната сбирщина около масите, и за тях това било нещото, което не им давало мира. Били решил да обясни с две-три приказки кой е, откъде идва и с какво се занимава, но всеки, който е поне бегло запознат с историята на живота и премеждията му, е наясно, че идеята била обречена още в зародиш. Двете думи се превърнали в десет, те на свой ред — в сто, стоте станали десетина хиляди… и докато се усети, Били вече обръщал пета бира, за да накваси пресъхналите си от разказа устни, а селяците се били скупчили около него и попивали жадно всяка дума.

Когато най-сетне младият магьосник приключил с раздумката, в кръчмата се възцарила тишина.

— Завиждаме ти, Били… — нарушил мълчанието след минутка-две един от клиентите. Останалите закимали усърдно. Очевидно бил засегнал някаква тънка струна в душите им.

— Е, без да се обиждате, но така като ви гледам, и вие не сте най-обикновени земеделци и животновъди… Така де, магията във вас се усеща отдалеч…

— Не е там проблемът, Били — въздъхнал Калоян, докато със заучено движение подменял пустеещата халба на младежа с пълна. — Не знаеш нищо за пълното ни с предразсъдъци общество. Защо, мислиш, сме се събрали тук като прокажени и къркаме по цял ден? Мислиш, че не ни се иска и ние да хукнем да борим змейове, вампири и прочие нечиста сила?

— Искаш да кажеш, че обществото ви отхвърля магьосниците?

— Напротив, българите са пълни със суеверия. За жалост обаче са упорити като магарета и отказват да приемат, че другите магически същества, неописани в преданията им, също имат право на живот като всички останали. Вземи мен например. Аз съм самодивец осмо поколение. Моята пра-пра-прабаба е участвала в онази прословута сцена с Хаджи Димитър, да му се не види! Но според умните ни глави самодивите трябва да са само женски. Ако споделя на някого какво съм, ще има да се смее до припадък три дена, без да спира…

— При нас, кикиморовците, нещата също не са кой знае колко по-различни — обадил се от задните редици възрастен мъж, който му се бил представил като чичо Пенчо.

— И при полуверците е така…

— Не се оплаквайте, защото нашето не е нищо в сравнение с това на русалците — вдигнал чаша русоляв вещер, към когото всички се обръщали с почтителното „бай Йовчо“. — Ние поне може да киснем тук и да се оплакваме тук, а те са закотвени в смотаните си реки и езера и единственото, което могат да правят, е да зяпат със завист как жените и дъщерите им се забавляват с наводнения, омайване на простосмъртни и прочие…

— Не си прав, бай Йовчо — нали им ходим на свиждане на Спасовден… — възразил Калоян.

— Е, да, ама останалите 364 дена в годината не си мърдаме и пръста за тях, нали?

Останалите се размърморили неодобрително.

— Чакайте малко! — ударил по бар-плота Били. — Искате да кажете, че ви е скучно, обречени сте да живеете в сенките на жените си и никой не ви брои за живи, така ли?

— Ми… в общи линии…

— Ами обяснете ми кой, в името на Мрака, ви пречи?

— Нали ти казахме: никой не ни обръща внимание…

— И това ви притеснява? Вижте какво, за самодиви и прочие простотии знаят само във вашата забравена и от самия Сатана земя… как й беше името…

— България — услужливо му подсказа Калоян.

— Е, й Какво значение има, щом за жените ви знаят само шепа побъркани на тема „патриотично фентъзи“ малоумници? Аз, приятели мои, от друга страна съм известен по повече светове, отколкото са книгите, които неграмотните фенове на съпругите ви са прочели през живота си! Време е и вие да станете космополити… да се изскубнете от вмирисаното си на провинциализъм ежедневие и да заживеете извън сянката на някакви си ограничени шовинисти!

За да наблегне на думите си, Били ударил с юмрук по тезгяха толкова силно, че бутилките зад бара подскочили и съвсем случайно се разлели в чашите на скупчилите се около него непризнати магове. Какво да ви кажа… нашето момче бе майстор на авантата.

— Ама това е разкол — промърморил бай Йовчо. — Това значи да тръгнем срещу жените си… срещу каноните…

Останалите усърдно закимали.

— Да не ви пука! — надигнал чашата си Били. — Каноните са създадени именно затова — да се нарушават! Всички знаят например че най-добрият начин да приспиш дракон, за да му откраднеш съкровището, е да му запееш древната песен на елфите „Сълзите на Ерлиндор бавно се стичат по меча на джуджето“ и някъде на 3457-ия куплет работата ти е опечена (да ме прощавате за играта на думи…). Но истинският герой трябва да импровизира! Ето затова, когато с моя приятел Тони Седемте Зъба ходихме да търсим магическата чаша на Дионисий в леговището на дракона в Тривърхата планина, знаете ли какво направи моя милост, когато се усети, че е забравил думите на 2133-ия куплет? Започна да му чете откъси от „Игра на тронове“!

— Уха, че яко… Ние тук приспиваме змейовете и змеиците с книгите на Теллалов… — захилиха се магьосниците.

— Чудесно! Не съм чувал за този господин, но виждам, че идеята ви е ясна. Така че да действаме! Първото нещо, което трябва да направите, е да си измислите име…

— Какво имаш предвид? — почеса се озадачено по темето Калоян.

— Ами когато след време хората започнат да разказват митове и легенди за вас, някак си няма да е благозвучно, ако повествованието започва примерно така: „И в лето незнайно група пияндета от «Бръснатата жаба» се сбраха и победиха могъщия вампир Недоклециан…“.

— Аха-а-а! — плесна с ръце чичо Пенчо. — Искаш да кажеш, нещо като „Тимур и неговата команда“?

— Уф, Пенчо, тоя комунизъм, дето си закърмен с него, ще ти скапе мозъка някой ден… — въздъхна Калоян. — Стига с тия простотии, ами дайте да измислим нещо по-качествено.

— „Веселата алкохолна дружина“? — плахо предложи млад полуверец с прясно набола брадичка от забутаните в ъгъла маси.

— Тц, ще ви бъркат с Робин Худ, пък и доста гейски ми звучи — отсякъл Били.

— „Непобедимите клиенти“?

— Да бе, и след десет минути Силвестър Сталоун ще ви цъфне на вратата, за да ви съди за авторски права…

Насъбралите се надигнали чаши и замислено отпили. Тишината, съпровождаща търсенето на вдъхновение, била толкова плътна, че човек можел да чуе как хлебарките се изнасят на пръсти през задната врата.

— Сетих се! — плеснал се по челото Били няколко чашки по-късно.

Всички подскочили стреснато и се загледали в младия магьосник.

— Как ви звучи „Клуб на Отчаяните Съпрузи“?

— Е как това да не е гейско, пък моето да е… — промърморил полуверецът.

— Напротив, това е много мъжкарско име! „Клуб“ навява асоциации с англичани, джентълмени, хора на честта, които държат на думата си. „Отчаяните“ е намек, че няма да се спрете пред нищо, за да постигнете целта си. „Съпрузи“ пък подсказва, че сте улегнали, държите на семейството и на останалите фамилни ценности в живота. Е, и бъзикът с онзи сериал си е добър, но това е без значение…

— Не знам за вас, момчета, но на мен също ми допада — обадил се Калоян иззад бар-плота.

Мераклиите за слава също закимали одобрително един след друг.

— Значи, решено! — викнал Били, докато разсеяно си доливал от забравеното от бармана шише пред него. — Наздраве, дружина, и да ви е честито новото име!

Останалите го подкрепили с мощен рев и дрънчене на чаши, халби и прочие стъклария.

Историята мълчи колко алкохол се е изпил през въпросния знаменателен следобед и каква част от него е бил платен (вече ви казах, че въпреки сравнително крехката си за магьосник възраст Били разполагаше с манталитета на дърт квартален авантаджия). Когато станало ясно, че налягалите под и върху масите са повече от съумяващите да се държат на краката си, нашето момче културно си взело довиждане с всеки един от будните, издялал руната „Б“ на тезгяха, за да могат „отчаяните съпрузи“ да се свързват с него при необходимост и, зареден с енергия и добро настроение, се запътил към портала, за да се пренесе в някой по-цивилизован свят. Без значение кой — единствените му желания били да не смърди на шкембе чорба и чесън и да има „Зелена котка“. Изпитвал крещяща нужда да си допие. Метаболизмът му бе като добре смазана машина — може би затова никой никога не го бе виждал пиян.

О, да — естествено, че след време го привикаха на пожар. Тия момчета имаха много да учат. Слава на Мрака, че Били Зеленчука бе роден за даскал, та успя да им набие малко разум в коравите славянски кратуни. Ако се разровиш в учебниците по „Древни Проклятия“ за Невидимия Университет, ще откриеш цяла страница и половина, посветена на „Клуба на Отчаяните Съпрузи“ и сблъсъка им с русенските блатници. Били бе успял да убеди авторите да не го вписват като пряк участник в събитията, но от мен да знаеш, без неговата помощ единственото място, за която щяхте да четете за тия самодейци, щеше да е ежегодният Алманах за починали магове. Ако някой път съм в настроение, мога да ти разкажа нецензурираната версия на тази случка.

Ама тогава ще трябва да се бръкнеш за много повече от тия мизерни сто грама ракия.