Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
WizardBGR (2014)

Издание:

Автор: Валентин Попов — ВОТАН

Заглавие: Нощта срещу ноември

Издание: първо

Издател: GAIANA Book&Art Studio

Град на издателя: Русе

Година на издаване: 2014

Тип: сборник разкази

Националност: българска

Коректор: Кети Илиева

ISBN: 978-954-863-333-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1850

История

  1. — Добавяне

„По дъжда като паяк се спусна,

дето никой в нощта го не чакаше,

слезе тъмен, по-тъмен от мрака

и задъхан, със дъх върху устните.“

Атанас Далчев, „Убийство“

Част 1
Кафявата планета

Джек Ридъл изпи таблетка витамини и седна зад контролния пункт на скутера си. През визьора видя прелитащи звезди и планети, които потъваха в мрака зад него. Той си помисли, че и с живота е така. Събития, ситуации, действия са в един миг част от теб, а после отлитат назад в миналото, отстъпвайки място на други събития, които след настоящия миг изчезват и така се редуват чак до смъртта и единствената следа, която оставят, е в спомените на човека. Но без тези спомени човек е нищо. Без тях не може да гради бъдещето си. Те са като тухлите за строителя.

Джек си спомни негостоприемната планета, която беше посетил преди седмица. Той трябваше да закара муниции и провизии за поста там. Постът осигуряваше спокойствие на планетата и народа й, потушаваше бунтовете му, за да може да работи робски безспир. Тогава Джек бе нападнат от трима роби и само благодарение на това че гарнизонът ги засече, оживя. Те бяха пленени и обесени за назидание на останалите. Пред Джек изплуваха злобните, едва прикрити погледи на хората, плачът и молбите на роднините. Младата жена на единия от нападателите дори се влачеше в краката му, цялата в сълзи, късаше си дрехите и му се предлагаше в замяна на живота на съпруга й. Той се опита да й обясни, че не е избрал тази присъда, че постът му е съдебен заседател, но тя не го разбра. Помисли, че й отказва и започна да се дере до кръв. Умря малко след мъжа си… Това покърти Джак и той си тръгна по-рано от обикновено, макар че там природата доста му напомняше за земната.

Тихото изписукване на радара го измъкна от унеса, в който бе изпаднал, докато наблюдаваше звездите. Под него се намираше гола кафява планета, а скутерът му бе на орбита около нея.

— Какво става? — измърмори Джек и чукна един клавиш. На екрана изскочиха координатите. Той си отдъхна. Само беше сбъркал едно число при въвеждането им и автопилотът го бе запратил тук.

Ридъл се зае да коригира данните на полета, когато нещо привлече вниманието му. Долу имаше пет-шест точки с големината на глава на топлийка, които блестяха на фона на кафявата земя. Той се вгледа. Около точките се забелязваше петно, малко по-светло от цвета на планетата. „Сигурно са вулкани“ — помисли си Джек, но друг глас го опонира: „А ако са хора, кацнали аварийно?“.

„Да, но на планетата няма кислород.“

„Е, да, може тъкмо да им свършват бутилките на скафандрите.“

„Не е възможно да са хора. Нямаше сигнал за изпаднал в беда кораб“ — опита се да се измъкне благоразумно Джек.

„А ако са напуснали кораба толкова бързо, че не са могли да дадат сигнал?“ — опонираше Съвестният Джек.

„Е-е-е!“ — сви рамене Благоразумният.

„Няма «е»! Слизаме!“ — Съвестта най-накрая млъкна и Ридъл остана в недоумение какво да прави.

Първо реши да види какви са условията долу и изпрати робот изследовател със сонда. Докато го чакаше, разгледа информацията за местоположението на планетата. Тя бе доста голяма и четвърта в системата на едно двойно слънце. Намираше се далече от всякакви пътнически и търговски пътища, не бе населена, тъй като нямаше кислород. Опита се да влезе и в базата данни на Вселенската тайна космическа служба за планетарно изследване (ВТКСПИ), но компютърът му отказа достъп. Това го заинтригува. Малко планети бяха закодирани (може би имаше нещо важно там). Джек се усмихна. Неговият приятел Конър — бивш съученик, а сега заместник инспектор и главен изследовател във ВТКСПИ — му беше подарил свой проект, който още не бе влязъл в употреба. Това бе малък компютърен декодер за еднократна употреба. Въпросът бе дали си заслужава да го изхаби, дали наистина имаше нещо важно на планетата… Мислите му бяха прекъснати от пристигането на робота. Данните съвпадаха с това, което знаеше: атмосферата се състоеше от азот, въглероден оксид, въглероден диоксид, сяра и съвсем малко кислород, който не съществуваше в самостоятелна форма. Почвата по състав бе много близка до лунната, нямаше данни за живот — растения, животни. Тук-там имаше огромни басейни от течна скална маса и нищо друго. Джек се почеса по тила и погледна към планетата. Две от точките бяха избледнели, а третата доста бързо губеше светлината си. Той включи декодера. На екрана плъзнаха няколко изречения. Някъде в дълбините имаше огромно количество кислород, който обаче не можеше да пробие нагоре. Земното притегляне беше нормално, а температурата — около 51 градуса. Най-интересното за пилота бе, че в една долина въздухът беше пробил през пукнатина в скалите и беше като мехур. Тази долина имаше растителност, няколко вида животни, вода и идеални условия за живот. Тя бе заобиколена отвсякъде с планини, също обрасли, които с обедняването на въздуха ставаха все по кафяви. Вторият интересен факт беше, че имаше големи червеи по цялата планета, които бяха виновниците за натрупването на кислорода под почвата. Според информацията на монитора му те бяха дълги около 5 метра, с големи клетъчни очи и меко слузесто тяло, хранеха се с въглерод (Джек разтри слепоочията си), поет от CO2 и CO и след като слезеха в тунелите си, отделяха кислород. Другите данни останаха тайна за Ридъл, защото имаха парола за достъп. Явно бяха много важни и секретни. Човекът бе шокиран. Всичко звучеше много фантастично, особено за тези червеи, които се хранеха с въглерод. Не бе възможно. Противоречеше на всичко, което бе учил и знаеше. Джек реши да слезе!

Част 2
Срещата

Капсулата се приземи рязко сред гъста зелена трева. Джек тръсна глава и се измъкна от металната кутия. Знаеше, че въздухът е годен за дишане, но все пак вдиша леко и боязливо. Белият му дроб се напълни със свеж и топъл въздух, малко сух, но не и застоял. Човекът се усмихна. Всичко бе толкова красиво, миришеше на трева, от дърветата се чуваха птичи песни, а тук-там прелитаха пеперуди и някакви други насекоми, които не му бяха познати. Той се наведе и се взря сред тревата. Там пъплеха мравки и калинки… Джек си помисли, че може би няма нужда от екипировката и оръжията, с които се беше запасил. Всичко бе толкова красиво и спокойно. Като на земята през 19-ти век. Нещо зад него прошумоля и той се извърна светкавично, насочвайки пушката си по посока на шума. Срещна го погледът на голямо лъвоподобно животно с два реда зъби, стърчащи от устата му. Пушката изгърмя от несъзнателно свития показалец и звярът се търкулна с хъркане. Ридъл се приближи предпазливо и го подритна. Тялото бе мъртво. Тогава взе да го оглежда с любопитство. Туловището бе малко по-голямо от това на земния тигър, козината бе рядка и къса, а очите големи и тревно зелени. Ридъл бръкна в устата му и изтръпна. Зъбите бяха страховито остри и големи, с лекота биха прегризали гърлото на хипопотам. Задните лапи бяха силно развити и мускулести, но предните бяха само с един голям нокът. Толкова голям, че в извивката му се побираше човешко рамо. С това приспособление звярът навярно се катереше добре по дървета и скали, а и смъртоносни рани се нанасяха твърде лесно. Джек се надигна и реши да тръгне към светещите точки. Обърна се и замръзна. Пред него стоеше андроид с хромирани части. Човекът посегна към лазерния револвер, но тенекиен глас го прекъсна по средата на движението му:

— Идвам с мир, земни приятелю!

Джек не намери какво да отговори, затова остави револвера недокоснат и отпусна ръка до кобура.

— Справи се чудесно с лъва.

— Ако не се бях справил аз, той щеше да се справи с мен — усмихна се пресилено човекът.

От гърлото на робота се разнесе подрънкване — явно смях.

— И нямаше да можеш да видиш господарите ми!

— Господари?! Нима тук живее някой? — учуди се Джек.

— Да, и то хора, а не андроиди като мен — в гласа на робота сякаш прозвучаха нотки на съжаление.

— А какво правят тук?

— Нека първо се качим във въздухопланера и по път ще ти разкажа.

Андроидът се обърна и тръгна към гората. Джек го последва и след минути бяха в летящия „джип“.

— Моите господари са сър Престън и лейди Корни, които притежават тази планета от 420 години. След като се пенсионираха, продадоха веригата космически сервизи, от които бяха натрупали значително състояние, и се заселиха тук.

— Наистина ли само в тази долина има въздух?

— Да. Милорд и милейди го откриха случайно. Дотогава родът Престън не използваше собствеността си.

— Ясно. А някой друг живее ли на планетата? — продължи да любопитства Джак.

— Има и едно племе от диваци, които използваме за „евтин персонал“ — изхилването на андроида прозвуча като търкалящ се в тенекиена кофа лагер.

— Диваците тука ли бяха или ги докарахте специално за целта?

— Взехме няколко умствено изостанали деца сираци и ги спасихме от незавидното им бъдеще.

— И те тук живеят като в рая, нали — иронизира го човекът.

— Може да се каже, че са по-свободни от преди. А нали човечеството винаги е искало свобода.

Ридъл се усмихна:

— Да, но за свободата да постигнеш сам свободата, която желаеш. Свободата да избереш начина си на живот, а не да ти го налагат отгоре!

— Не, свободата е — започна роботът, — свободата е да живееш така, че да не пречиш на другите. Така е в демократичното общество. Създават се закони, налагащи определени правила, в рамките на които можеш да живееш свободно. Това е, с цел да не накърняваш свободата на човека до теб. Точно това направихме и тук. Тези диваци пречеха на обществото, не се вместваха в неговите правила, не покриваха неговите очаквания. Ние ги взехме, пуснахме ги на свобода и ги използваме за неща, които са ни нужни.

Човекът се почеса по коляното и остави пушката на седалката до себе си.

— Тук е тънкият момент, който ти се изплъзва. Вашата свобода е свобода на чистата подбуда, а тяхната е подаяние. Тя не е чиста, а просто временна храна за душата, с която нито един еволюирал индивид не би се примирил…

— Те не са еволюирали индивиди — отряза го роботът. — Но ето, вече стигнахме.

Двамата замълчаха, докато кацаха пред входната врата. Измъкнаха се от въздухопланера, когато андроидът замръзна.

— Какво има? — погледна го Джек.

— Вратата е отворена — сякаш душеше въздуха.

— Може да са я забравили?

— Не е възможно. Винаги се затваря, защото има много отровни змии, а и Рино го няма — отвърна роботът и с изваден енергиен пистолет влезе в къщата.

— Кой е Рино? — Джек също приготви пушката си.

— Кучето-пазач.

Човекът остана сам отвън. След миг колебливо хлътна след машината. Посрещна го студен, почти мразовит въздух, който се носеше от климатиците. Пред него се простираше огромно антре с мраморна настилка и големи 3D портрети. В дъното широк ескалатор се изкачваше към втория етаж. Вляво и вдясно имаше врати. Андроидът излезе от тази вляво.

— Нищо — каза и мина през дясната врата.

Ридъл се насочи към ескалатора. Внимателно се изкачи по него на втория етаж, където отново започваше дълъг коридор с четири врати и тераса в дъното. Крадешком, човекът се приближи до първата и я отвори с ритник. Хвърли се вътре. Някакъв силует лежеше на леглото. Джек се приближи бавно, не изпускайки стаята от поглед.

— По дяволите! — изхриптя той и спазъм сви корема му.

Наведе се и повърна.

На леглото по гръб лежеше жена. Цялото й тяло бе посиняло и в кръв. Гръклянът висеше през прореза на шията, устата бе отворена и през нея зеленееше подпухнал език. По лицето и голите рамене личаха следи от зверски ухапвания. Липсваха цели парчета кожа и месо. Косата бе сплъстена от кръв и мозък, а отстрани на черепа зееше страховита дупка. Пръстите на ръката бяха свити като нокти на граблива птица и впити в одеялото. Дрехите бяха разкъсани и цялото тяло бе драскано и удряно. Двете гърди липсваха, само следи от зъби очертаваха местата, където са били. „О, боже! Що за изрод би сторил това“ — помисли си Джек и погледна около леглото за следи. Там, на земята, лежаха два сдъвкани къса месо. Безспорно — липсващите гърди. Човекът се втурна навън, задъхан и потен, и едва не се сблъска с андроида.

— Намери ли нещо? — попита той.

— Аха — едва изхъхри Джек, — труп на жена.

— Милейди! — възкликна машината и влезе.

Ридъл извади смачкана цигара и запали нервно. След малко роботът се върна.

— В съседната стая е милорд. Мъртъв! — натърти на последната дума. — Това е дело на диваците. Трябва да ида до селото.

— И аз ще дойда — отзова се Джек, а когато вече летяха към поселището, го попита как се казва.

— Господарите ми казваха Чарли.

— Окей, Чарли, да видим тези диваци какво…

Думите му бяха прекъснати от взрив. Летящият джип избухна и те се стовариха сред гората. Корпусът гореше, а люкът отказваше да се отвори. Димът се стелеше в кабината и задушаваше Ридъл. Очите му се насълзиха, тежка кашлица започна да дере дробовете му. С помътняло съзнание на задушаващ се, Джек видя, че андроидът е успял да катапултира, преди джипът да се разбие. Тогава нещо стисна дробовете му, кръвта нахлу в очите му и той изхриптя, преди да загуби съзнание.

Част 3
Катастрофата

Отблясъкът от горящия въздухопланер се виждаше надалеч в тъмнината, настъпила със залязването на двойното слънце. През гората в редица вървяха, почти подтичвайки, петима диваци, а най-отпред ги водеше едно момиче. Лин откри машината, докато търсеше корени за ядене, и успя да измъкне човека. А след това изтича до лагера, за да доведе помощ.

Момичето изръмжа и посочи към едно място между дърветата. Мъжете се приближиха и оживено започнаха да жестикулират, след което един грабна лежащия мъж и затича по пътеката. Другите се втурнаха след него. След десетина минути втори дивак взе изпадналия в безсъзнание мъж и така, постоянно сменяйки товара, след около час и половина те се озоваха в бивака.

Джек Ридъл се изтръгна от ноктите на комата бавно, така както и беше попаднал в мрежите й. Първоначално образа, който виждаше, бе двоен, но след известно време и с усилие, успя да го фокусира. Видя покрив от слама и кал, стени от глина и земя, постлана с треви и одеяла. В ъгъла на помещението, в което се намираше, бяха облегнати няколко заострени пръта и ножове с каменни остриета. Човекът вдигна ръка и опипа главата си. С учудване откри, че е привързана с кърпа. Тогава изведнъж се сети за всичко, което бе станало. Къде ли беше сега? Сигурно в селището на диваците. А какво ли бе станало с Чарли? Провесеното чердже на входа се отмести и слънцето надникна. Джек сви очи от болка, но веднага пак стана сумрак и той ги отвори. Пред него стоеше младо момиче с мръсна, сплъстена коса и прашно тяло. То се усмихна и първата мисъл на болния бе, че сигурно зъбите й никога не са виждали паста и четка за зъби. Тя се усмихна пак, докосна сърцето си и посочи с длан към него. После заклати глава и затръска рамене. Сякаш затанцува. Застана потна, със сведена глава и забила въпросителен поглед в него, сякаш очакваше той да отговори нещо. Джек сви рамене и я погледна неразбиращо. Тя бързо изтича навън и се върна с глинена паница, пълна с червен сос. Показа със знаци, че Джек трябва да го изпие и последният реши да я послуша.

Следващите две седмици той прекара в компанията на младото момиче и най-различни членове на това общество, които се събираха да го видят и се повеселят.

Джек разбра, че те говорят на езика на танца и че са доста миролюбиви. Дори рядко убиваха животни, за да се нахранят. Мъжете бяха ниски, набити и много мускулести, с квадратни лица, черни очи и дълги коси. Имаха и козина на гърба и гърдите си, а крайниците им бяха с много дълги косми. Жените бяха с около една глава по-високи от мъжете, със съразмерни тела, които бяха голи, без козина. Вечер членовете на племето се прегръщаха по двама, по трима, за да се стоплят. Но това, с което най-трудно свикна Джек, беше фактът, че те никога не се къпеха. А най-много му хареса как танцуват, леки като пеперуди.

Джек започна да се пооправя и вечер му помагаха да излиза навън. Напълно оздравя след вегетарианската диета на племето. Излизаше сам, разхождаше се и наблюдаваше живота на диваците. Един ден, както се разхождаше, попадна на скутера си. Човекът влезе вътре и видя, че инсталацията е изгоряла, горивото източено, а основни части за управлението липсваха. Все пак компютърът работеше на собствено захранване. Включи го, без да знае защо. Мислеше за повредите. Диваците не биха могли да ги причинят. Бяха изчезнали точно тези части, които имаха ключово значение за възможността на кораба да полети отново. Кой ли може да го е направил? Щом не бяха диваците, оставаше само Чарли. Чарли, който бе подпалил въздухопланера и бе опитал да го убие. Чак сега си даде сметка, че трупът на жената, която бе видял, беше труп на отдавна убит човек. Андроидът ги беше убил преди време и играеше игра. Опита се да убие и попадналия случайно Джек, но не успя. Какво ли бе станало в микрочиповете му, за да превърти така? Може би бе осъзнал свободата като абсолютна стойност за това, което искаш да бъдеш, по начина, по който ти желаеш. Затова ли спореше така ожесточено, за да се прикрие? Не можеше да се примири, че господарите му го поставят на едно ниво с диваците. И той, и те бяха обслужващ персонал? Затова Чарли бе решил да докаже, че е нещо повече от тях. Бе се отървал от господарите си и се опита да прехвърли отговорността на диваците. Ако беше успял, щеше да излезе по-умен от Джек, който бе случайна жертва. Ридъл се смръзна. Мисълта за луд робот на малка планета никак не му допадаше, макар че от три седмици не бе чул нищо за него. Дали знаеше, че Джек е спасен и жив. Сигурно. Макар и луд, не беше глупав. Човекът реши да действа бързо, защото нямаше никакво съмнение, че Чарли подготвя последен удар. Бясно заудря по клавишите на компютъра. Нямаше кой да спре тук, освен аварийно. За съжаление и предавателят му беше слаб. Сигналът му можеше да бъде уловен само от кораб, минаващ наблизо, а планетата бе доста отдалечена. Внезапно нещо изсъска и мониторът се пръсна. Хиляди малки стъкълца се набиха в лицето на Джек. Чарли бе наблизо. Дебнеше. Джек се измъкна и със съжаление помисли за пушката и лазерния револвер, останали в изгорелия въздухопланер. Бавно започна да се промъква през гората, прикривайки се зад дърветата. Очите му бяха разширени от уплаха, а съзнанието му бе на крачка от паниката. Чувстваше се като преследвано животно. Скутерът избухна в синьо-зелени пламъци. Той прикри очи с ръка и залегна зад гъста туфа трева. Вече не можеше да се измъкне. Щеше да остане на планетата до края на живота си. Това внезапно прозрение го замая и той беше готов да стане и да умре, само и само да не остане тук. Инстинктът обаче надделя и Джек запълзя. Някаква клонка се счупи под крака му и той замръзна на място, целият настръхнал в очакване. Блесна жълт лъч и дървото зад него пламна. Човекът се изправи и се втурна да бяга. Беше тъмно като в рог, клони и храсти го дращеха, спъваше се в корени, но пак ставаше и бягаше. Пот се стичаше по изкривеното от страх лице. Пълна паника бе завладяла съзнанието му. Беше готов на всичко, само и само да запази живота си. Паническото му бягство го изведе на една река, чиято тъмнолилава вода се плъзгаше като олио по камъните. Джек се хвърли в нея и заплува по течението. Жълтият лъч отново блесна покрай него. Беглецът удвои усилията си. Не усещаше умора, а само страх, който му даваше сили. Внезапно нещо топло и меко го докосна по врата. Ридъл изпищя и се извъртя с ококорени от ужас очи. Момичето Лин плуваше до него. Тя сложи пръст пред устните си, в може би най-древния знак, означаващ да пази тишина. Направи му знак да спре да гребе и да се остави на течението. Двамата се отпуснаха и реката ги повлече. Чак сега Джек усети, че е уморен. Гръб, крака, ръце — всичко го болеше ужасно. С леки, плавни движения на краката си Лин се насочи към левия бряг и повлече мъжа със себе си. Там те тихо се измъкнаха от водата и приведени, се шмугнаха в храстите. Притичвайки от храст на храст, Лин го водеше към планината с гъсти гористи склонове. Щом стигнаха първите дървета, дивачката се шмугна в една скрита пещера. Джек я последва. В началото вътре бе тъмно, но после забеляза, че стените издават мека светлина и след като очите му привикнаха, успя да се огледа. Пещерата бе с гладки стени като огледало, а в тях малки сиви точки проблясваха. Подът и таванът бяха от черни симетрични камъни. Джек помисли, че едва ли диваците са направили това. По-вероятно бе да е дело на някоя стара цивилизация, живяла преди хилядолетия тук и по незнаен начин изчезнала. Коридорът сви вдясно и двамата бегълци се озоваха в голяма кръгла зала. Цялата бе покрита със зелени и червени плочки като на шахматна дъска. Землянинът бе сигурен вече, че това са следи от древна цивилизация. Дивачката вдигна от земята нещо и му го подаде. Джек го опипа. Това бе пушката му! Той се усмихна и от радост започна да танцува по начин, по който бе видял, че танцува народът й, когато е радостен и весел. Лин беззвучно се засмя и затанцува с него. След малко двамата се умориха и седнаха на земята. Момичето се долепи до него, а ръката й погали гърба му. Ридъл направи знак, че иска да стане, за да се справи с врага им, но тя го дръпна. Лин се надигна и изтанцува танца на умората, с което му показа, че първо трябва да си починат, а после, на светло, ще открият преследвача си. Мъжът прецени, че тя е права и двамата легнаха един до друг. Джек погледна очите й и видя животинския й първичен глад. Той я усети като жена. Прегърна я и скоро двамата бяха завладени от чувство за спокойствие и щастие. Не след дълго заспаха!

Част 4
Свобода

Слънцето още не беше стигнало хоризонта, когато двамата бегълци докоснаха росните треви с боси крака. Поеха отново към лилавата река, за да търсят следи от робота. От време на време Лин се спираше и душеше наоколо. Джек се оглеждаше, с пръст на спусъка. За трите седмици на планетата той се беше променил. Без скутер, сред диваци, брадясал, мръсен, потен, с разкъсани дрехи, трудно се отличаваше от народа слабоумни. Вече дори говореше малко, просто защото нямаше с кого да комуникира по този начин.

Внезапно дивачката спря и настръхна. Махна с ръка напред и залегна в тревата. Джек Ридъл разбра, че е дошъл моментът да действа. Залегна и запълзя предпазливо. Придвижваше се бавно и внимателно, от една страна, защото се пазеше да не вдига шум, а от друга, защото пушката му пречеше. След известно време видя фигурата на робота, изправена до една канара. Андроидът бе замръзнал с ехолокатор, който долавяше шумове и предаваше информация на електронния мозък. Джек замръзна, докато онзи пое бавно към гората. Беше прибрал ехолокатора. Човекът свърна назад и когато се отдалечи достатъчно, се изправи и затича към гората. Описа дъга, качи се на едно дърво и зачака Чарли да мине оттам. Врагът му се зададе след малко. Стъпваше бавно и внимателно и се оглеждаше. Джек го взе на мушка и го проследи така, докато роботът се озова на разстояние един изстрел. Натисна спусъка едва когато врагът бе на двадесетина крачки от укритието му. Зелената светлина рукна в строен лъч и се заби в гърдите на робота. Хиляди парчета пластмаса и желязо се пръснаха в различни посоки. Джек слезе. Дрехата му се закачи на един клон и остана да виси там. Джек се отправи към селището, като пътьом мина през къщата на някогашните господари. Беше изгоряла до основи, но той не съжали. Хвърли пушката в развалините и се затича към дома си. Сутрешният хладен вятър галеше голото му тяло, босите му крака усещаха допира на трева и съчки; чистотата на природата докосваше очите му, душата му, а той тичаше към своята свобода, към свободата за живот, която съдбата му подари.

Накрая на селището от глинени къщурки група диваци танцуваха. Недалеч от тях една дивачка и един малко по-различен дивак люлееха малко детенце с руса коса и сини очи и сумтяха. Голият дивак танцуваше с момченцето в ръце, а танцът бе танц на свободата, която пожелаваше на сина си!

Край