Валентин Попов - Вотан
Бялата посестрима

Заложи и последния капан и въздъхна уморено. Макар че обичаше девствените планини и тихото градче, животът на ловец и трапер вече му тежеше. Със своите петдесет и шест години му бе трудно да изкачва скалите и тесните пътечки. Добре, че поне знаеше местата, където най-често минаваше дивеч и рядко му се случваше да прибере празна примка. Отдалечи се малко между дърветата и седна направо върху боровите иглички, запали цигара и с удоволствие изпусна дим. Беше тихо, с изключение на птичите песни, които сега, в късна есен, се чуваха нарядко и някак накъсани. Долу, на десетина мили, се виеше широкият черен път, на който бе оставил ръждивия си пикап. А на още толкова бе и горската му хижа. Пък и днес трябваше да иде до града да купи едно-друго, да пийне с приятели и вечерта — обратно. Откакто жена му умря, се чувстваше самотен, а сега тази самота ставаше все по-непоносимо тежка. „Сигурно и аз скоро ще отида при нея — мислеше си той, — дано поне там не съм сам“. От друга страна изпитваше ужас от смъртта, макар и често да я бе гледал в очите.

Помнеше как една зима бе излязъл в дъбовата гора на север. Беше много студено, имаше поне пет педи сняг. Изведнъж видя огромен сив глиган да рови в бялата обвивка на земята. Търсеше жълъди. Тогава вдигна пушката си и започна да се промъква, търсейки удобна позиция за стрелба. Глиганът още ровеше в снега. Залегна и се прицели. Стреля. Куршумът се отплесна от черепа на животното и се заби безполезно в меката му буза. Обърна се. Тогава ловецът видя зачервените му от глад очи и скочи да бяга. Нямаше време да зареди повторно и захвърли пушката. Надяваше се да стигне пикапа, който бе наблизо, и да се спаси. Но докато тичаше, разбра, че няма да успее. Все по-силно се чуваше грохотът зад него. И макар че бе невъзможно, сякаш усещаше гнилия дъх във врата си. Тогава се метна на най-ниските клони на едно дърво и бързо се набра. Увисна над земята. Далече от смъртта да бъде стъпкан, но близо до бялата й посестрима, ако животното реши да чака.

Близо два часа глиганът удряше дънера в опитите си да повали дървото и да докопа човека. Но накрая, целият окървавен и с избит бивник, се отказа и пое назад. Ловецът чу вой — единичен и кратък. Чу го и глиганът и замръзна, ослушвайки се. Вълкът не се обади повече и след минута-две животното продължи. Не видя дългите изопнати сенки, нито жълтите злобно искрящи очи и блесналите като ками зъби. Разбра, че е сгрешил, чак когато два вълка впиха челюсти в задните му крака, а трети го захапа за тила. Разбра, че няма шанс, но се бори поне половин час и човекът се възхити от силата и жаждата му за живот.

Накрая цялата глутница се нахвърли върху му и глиганът замря. За час бе оглозган и хищниците се отдалечиха сити. Чак тогава ловецът слезе и се приближи към мястото на сражението. Снегът там бе червен от кръв и изоран от лапи и копита. Имаше и два вълка, единият със счупен гръбнак, а другият със смазан череп. „Скъпо си продаде живота, братле“ — помисли си траперът и помъкна вълчия труп към хижата си.

Тогава жена му бе още жива и когато й разказа за борбата, се разплака. Той помисли, че плаче от страх за него. Но тя само си знаеше, че плаче заради мъртвия глиган…

Откриха трупа му замръзнал до дънера след две седмици. Във вкочанените пръсти стискаше изгорял фас. Бялата посестрима на смъртта го бе целунала.