Ерик-Еманюел Шмит
Уанда Уинипег

Коженият салон на Ролса. Коженият шофьор и кожените му ръкавици. Кожените куфари и чанти, натъпкани в багажника. Коженият плетен сандал, който предвещава появата на изящен крак през вратичката. Яркочервеният кожен костюм с пола на Уанда Уинипег.

Пиколата се кланят.

Уанда Уинипег пресича прага, без да погледне, когото и да било и без да се увери, че багажът я следва. Че как иначе?

Служителите на рецепцията тръпнат. Те не могат да уловят вниманието през тъмните й очила, затова се разливат в гостоприемни приказки.

— Добре дошли, госпожо Уинипег, за нас е чест, че отсядате в „Роаял Емерод“. Ще направим всичко възможно престоят ви да бъде особено приятен.

Тя приема тези знаци на височайше внимание, без да отговори, като дребно ресто, като нещо дължимо. Служителите продължават разговора, сякаш и тя участва в него.

— Салонът за красота е отворен от седем до двайсет часа, както и фитнесът и басейнът.

Тя се смръщва. Служителят изпада в паника и бърза да оправи нещата.

— Разбира се, ако държите на това, ние можем да сменим работното време и да се съобразим с вас.

Притичалият директор едва си поема дъх, промъква се зад нея и хлипа:

— Госпожо Уинипег, каква огромна чест за нас е, че отсядате в „Роаял Емерод“. Ще направим всичко възможно да бъде престоят ви особено приятен.

И тъй като той е изрекъл същото клише като низшия си персонал, Уанда Уинипег се усмихва насмешливо и не крие това от служителите, сякаш казва: „Шефът ви не е много умен и не умее да говори по-добре от вас“, а след това се завърта, за да подаде ръка за целувка. Директорът не е схванал нейната ирония и няма как да се досети за нея, тъй като тя му оказва честта да отговори.

— Наистина се надявам да не бъда разочарована, принцеса Матилд толкова ми похвали вашия хотел.

С рефлекторно движение на токовете, нещо средно между военен поздрав и благодарност от страна на танцьор на танго, директорът хваща топката: осъзнал е, че като подслонява Уанда Уинипег, приема не само едно от най-големите световни състояния, но и жена, която се движи във висшето общество.

— Разбира се, познавате Лоренцо Канали?

Тя представя с жест любовника си, хубав мъж с дълга черна, почти смолиста коса, който кимва с полуусмивка, съвършен в ролята си на принц-консорт, който дължи на съзнанието за своето по-ниско положение необходимостта да се показва по-любезен от кралицата.

След това тя се отправя към апартамента си и прекрасно знае какво шушукат зад гърба й.

— Мислех, че е по-висока… Каква красива жена! И изглежда по-млада, отколкото по снимките, нали?

Още щом влиза в апартамента, усеща, че тук ще й бъде много добре, но продължава да слуша как директорът хвали неговите предимства със скептично нацупени устни. Въпреки просторните стаи и мрамора в двете бани, изобилието от цветя, качеството на телевизорите и безценните инкрустации по мебелите, тя остава ненаситна, като само отбелязва, че би било добре да има телефон на терасата в случай, че й се прииска да си общува с някого от шезлонгите.

— Разбира се, госпожо, права сте, след минутка ще го донесем.

Тя много внимава да не спомене, че никога няма да го използва и ще говори от мобилния, защото държи да го тормози чак до отпътуването си, тъй че той да й служи по-добре. Директорът на „Роаял Емерод“ затваря вратата с поклон, като разпалено й обещава чудеса. Най-сетне останала сама, Уанда се изтяга на едно канапе, като оставя Лоренцо и една камериерка да разпределят дрехите по гардеробите. Тя знае, че прави силно впечатление, и винаги се забавлява от това. Уважават я, защото не споделя мнението си, боят се от нея, защото говори само за да изрече някоя неприятна оценка. Оживлението, което предизвиква и най-малката й поява, не произтича само от богатството и известността й, нито от безупречната й външност, дължи се и на един вид легенда, която я обгръща.

Всъщност, какво ли толкова е направила тя? Според нея то се изразява в два принципа: да знаеш как да се омъжиш и да знаеш как да се разведеш.

С всеки брак Уанда се изкачваше по стълбицата на обществото. Последният — преди петнайсет години — я превърна в онова, което тя е сега. Омъжи се повторно за американския милиардер Доналд Уинипег и стана известна, тъй като всички модни списания публикуваха снимки от сватбата им. По-късно й предложиха кориците по време на развода, един от най-сочните и раздухани в медиите разводи през последните години, развод, който я превърна в една от най-опаричените жени на планетата. Оттогава насам животът й на рентиерка е доста лесен, Уанда Уинипег просто наема много квалифицирани хора да движат делата й и ако не се справят, ги уволнява без угризения на съвестта.

Лоренцо влиза и изгуква със своя топъл глас:

— Каква е програмата за следобеда, Уанда.

— Можем първо да се погмуркаме в басейна, а след това да си починем в стаята, какво ще кажеш?

Лоренцо незабавно превежда на своя език двете заповеди на Уанда: да я гледа как плува два километра и да прави любов с нея.

— Добре, Уанда, това е перспектива, която много ми харесва.

Уанда му отправя благосклонна усмивка: Лоренцо няма избор, но е наистина елегантно от негова страна да играе покорство с такова удоволствие.

Той се връща в банята, като с прекрасно поклащане на бедрата й позволява да се полюбува на издължената му фигура и на заобленото му дупе. Тя си мисли сладострастно, че скоро с пълни шепи ще мачка задника на този мъж.

Това най-много ми харесва у тях, кой да ти каже защо!

В своя вътрешен монолог Уанда използва прости изрази, чието простонародно звучене отразяват произхода й. За щастие ги чува само тя. Лоренцо се връща в ленена риза и прилепнал бански, готов да я последва до басейна. Уанда никога не е имала толкова умел компаньон: той не поглежда друга жена, симпатизира само на приятелите на Уанда, храни се като нея, става в същите часове и е в постоянно добро настроение. Няма значение дали харесва всичко, или нищо не харесва — нали си играе ролята.

В крайна сметка той е безупречен. Като стана дума, и аз не съм за изхвърляне.

Тя не мисли за външността, а за поведението си: ако Лоренцо се държи като професионален жиголо, то Уанда знае как да се държи с един жиголо. Само преди няколко години внимателното, галантно и безукорно поведение на Лоренцо щеше да я накара да заподозре хомосексуализъм. Днес й е все едно да знае дали Лоренцо желае мъжете или не, стига й, че я чука, и то толкова често, колкото й се иска. Нищо повече. Не желае и да знае дали, като толкова други, той не прескача до тоалетната да си бие инжекция с някакъв препарат, който да му позволи да се яви пред нея наточен…

Ние, жените, знаем толкова добре да се преструваме… Защо пък да не можем да изтърпим и те малко да похитруват?

Уанда Уинипег бе стигнала до онзи щастлив момент в живота на пробивната жена, когато цинизмът най-сетне ражда мъдрост, и вече свободна от моралните повели, тя се радваше на живота такъв, какъвто е, и на мъжете такива, каквито са, без да се възмущава от тях.

Тя преглежда тефтерчето си и проверява организацията на почивката. И тъй като Уанда ненавижда да скучае, е предвидила всичко: благотворителни вечери, ходене на гости по вилите, срещи с приятели, преходи със ски-писалки, масажи, откривания на ресторанти, маскени балове, няма никакво място за импровизации и дори посветените на пазаруване или следобедна почивка часове са точно определени. Всички от персонала, в това число и Лоренцо, имат копие от този тефтер, и трябва да се опълчват срещу всеки досадник, който започне да ги обсажда и да се опитва да изкрънка присъствието на г-жа Уинипег на трапезата или на партито си.

Тя се чувства спокойна и затваря очи. Изведнъж я раздразва долетял мирис на мимоза. Той я обърква, тя се надига и тревожно оглежда наоколо. Фалшива тревога. Тя е жертва единствено на себе си. Този аромат й припомня, че е прекарала част от детството си тук, че по онова време е била бедна и не се е казвала Уанда. Никой не знае това и няма да узнае. Тя измисли от край до край биографията си и направи така, че хората да вярват, че е родена недалеч от Одеса, в Русия. Акцентът, който си създаде на пет езика, и който толкова добре подчертава дрезгавия й глас, потвърждава мита.

Тя става, разтърсва глава и прогонва спомените. Сбогом, отблясъци от миналото! Уанда контролира всичко, тялото си, поведението си, сделките си, сексуалността си и своето минало. Трябва да прекара прекрасна почивка. Всъщност, платила си е за това.

 

 

Седмицата върви чудесно.

Те прелитат от „прекрасни“ вечери на „превъзходни“ обеди, без да забравяме „божествените“ вечерни събирания. Навсякъде все едни и същи разговори очакват гостите на jet-set^[1] и много скоро Уанда и Лоренцо могат да водят толкова добър разговор, сякаш са прекарали цялото лято на Лазурния бряг, за предимствата на Disco Privilege, за завръщането на стринга, „шантава идея, но щом човек може да си го позволи…“, за онази страхотна игра, в която човек трябва да изиграе с мимики заглавието на някой филм, да бяхте видели Ник, когато се опитваше да ни помогне да отгатнем „Отнесени от вихъра“, за електрическата кола — „идеална е човек да ходи с нея до плажа, скъпа“, за фалита на Аристотел Паропулос и най-вече за разбилия се частен самолет на горките Суитенсон — „едномоторен, скъпа, човек купува ли си едномоторен, когато може да си позволи частен джет?“

Последния ден — разходка до яхтата на Фаринели, „да, да, той е кралят на италианските сандали, фини, с двойно завързване на глезена, той и никой друг“ — понася Уанда и Лоренцо по тихите води на Средиземно море.

Жените бързо разбират целта на разходката — да се качат на палубата, където да покажат, на каквато и възраст да са, прекрасна пластика — твърди гърди, тънка талия и бедра без целулит. Уанда се отдава на това упражнение с естествеността на жена, която знае, че е изваяна съвършено и поддържана съвършено. Лоренцо — да, истинска находка — я обгръща с топъл поглед като влюбен. Нали е забавно? Уанда получава няколко комплимента, които оправят настроението й, и в това състояние, подсилено от провансалското розе, тя слиза с веселото стадо от милиардери на плажа на Сален, където „Зодиак“ ги оставя.

За тях е приготвена маса под сянката на сламен навес, под които се простира ресторантът.

— Искате ли да видите картините ми, дами и господа? Ателието ми е на другия край на плажа. Ще ви заведа, когато пожелаете.

Разбира се, никой не отговаря на този плах глас. Той излиза от един старец, който се е приближил на почтено разстояние. Хората продължават да се смеят и да говорят високо, сякаш той не съществува. Самият той има впечатлението, че не са го чули, защото пак подема:

— Искате ли да видите картините ми, дами и господа? Ателието ми е на другия край на плажа. Ще ви заведа, когато пожелаете.

Този път раздразнено мълчание показва, че са забелязали досадника. Гуидо Фаринели хвърля зъл поглед към управителя на ресторанта, който бързо се отзовава, доближава се до старика, хваща го за лакътя, повежда го и го сгълчава.

Разговорите продължават. И никой не забелязва, че Уанда е пребледняла.

Познала го е.

Въпреки годините, въпреки физическия упадък на колко ли е сега, на осемдесет? — тя се разтреперва щом разпознава интонацията му.

Веднага отстранява враждебно този спомен. Ненавижда миналото. Ненавижда най-вече това минало тук, миналото на немотията, и нито за миг, откакто бяха слезли, не си бе спомнила, че е идвала на този плаж на Сален и на този осеян с черни камъни пясък, толкова дълго тъпкан преди много време, време, което никой не помни, време, когато тя още не беше Уанда Уинипег. След това споменът се налага въпреки волята й и за нейна изненада й носи топло щастие.

Тя дискретно се обръща и поглежда стареца, когото малко по-далеч управителят на ресторанта е почерпил един пастис. Той все още има онзи малко объркан вид и учудването на дете, което не разбира света.

О, и на времето не беше особено умен. Това със сигурност не се е променило към добро. Но колко беше красив!…

Тя се хваща, че се изчервява. Да, тя, Уанда Уинипег, жената с милиардите долари, точно тя усеща как гърлото и бузите и пламват и започват да смъдят, както когато беше на петнайсет…

Уплашена е и се бои, че съседите й по маса ще забележат вълнението, което я обхваща, но вместо това полетите с розе разговори придобиват замах.

Усмихва се и избира да се измъкне от тях, като се връща в миналото си, без да помръдне и скрита зад тъмните очила.

 

 

По онова време беше на петнайсет. Според официалната й биография, тогава се е намирала в Румъния и е работела в цигарена фабрика; интересно, че никой не се сети да провери тази подробност, която най-романтично я превръща в една своеобразна Кармен, излязла от нищетата. Всъщност тя от няколко месеца живееше недалеч оттук, във Фрежюс, в училище за трудни подрастващи, повечето сираци. Тя не познаваше баща си, но по онова време майка й, истинската, беше още жива, обаче поради многобройните й рецидиви лекарите бяха предпочели да я отделят от дъщеря й, за да я откажат от наркотиците.

Уанда не се казваше Уанда, ами Магали. Тъпо име, което ненавиждаше. Вероятно защото никой не го бе произнасял с обич. Още тогава искаше да й викат другояче. Как ли беше по онова време? Уенди? Да, Уенди, като героинята от Питър Пан. На път за Уанда…

Тя се отричаше от името си, както и от своето семейство. И двете й се струваха грешка. От съвсем малка се бе почувствала жертва на някакво грешка с личността, сигурно бяха сбъркали майка й: смяташе се за предопределена за богатство и успех, а я бяха натикали в някаква миша дупка край пътя, при някаква бедна, дрогирана, мръсна и равнодушна жена. Гневът, предизвикан от чувството за несправедливост, ковеше характера й. Всичко, което щеше да изживее в бъдеще, произтичаше от отмъстителността и усещането, че поправя грешките — заради това смотано начало й дължаха обезщетение за вреди и пропуснати ползи.

Уанда бе осъзнала, че нататък ще се оправя сама. Не си представяше ясно бъдещето си, но знаеше, че няма да разчита на дипломи, тъй като шансовете й бяха осакатени от хаотичното образование, още повече, че след като я пратиха в поправителното училище заради подвизите й по магазините. Вече срещаше само учители, които бяха по-заинтересовани да бъдат авторитарни, отколкото да преподават учебната програма и от квалифицирани преподаватели, които трябваше по-скоро да възпитават учениците си, отколкото да ги обучават. И така, Уанда си помисли, че ще успее само чрез мъжете. Тя им харесваше. Беше очевидно. А на нея й харесваше да им харесва.

Щом успееше, бягаше от пансиона и отиваше с колело на плажа. Отворена, любопитна и жадна за нови познанства, тя бе успяла да накара хората да мислят, че живее недалеч оттам заедно с майка си. Повярваха й, защото бе красива и я смятаха за тамошно момиче.

Тя искаше да спи с мъж, както други на същата възраст искат да вземат труден изпит: според нея това бе дипломата, с която щеше да приключи болезненото й юношество и да й помогне да се хвърли в истинския живот. Само че искаше да преживее това с мъж, с истински мъж, а не с някой неин връстник, вече имаше амбиции и не вярваше някой сополанко на петнайсет да има на какво да я научи.

Тя разгледа пазара на мъжете с онази сериозна придирчивост, която щеше да проявява през целия си живот. По онова време в радиус от пет километра от масата се открояваше само един — Сезарио.

Уанда бе изслушала жени, които й се доверяваха и които го хвалеха като съвършения любовник. Сезарио, загорял, спортен и изящен тип, не само разхождаше една безупречна външност, още по-видима заради това, че живееше на плажа и по бански, — но и обожаваше жените и прекрасно им правеше любов.

— Той прави всичко, всичко, малка моя, сякаш си кралица! Целува те навсякъде, ближе те навсякъде, лекичко те хапе по ушите, дупето и дори пръстите на краката, кара те да стенеш от удоволствие — и така часове наред, той… Виж, Уенди, работата е проста, чак толкова луди по жената мъже няма. Освен него. Е, единственият му недостатък е, че не се привързва. Ерген до мозъка на костите. Нито една от нас не успя да го задържи. Всъщност това ни устройва, можем от време на време да си опитваме късмета или да повтаряме. Дори и омъжени… Ах, Сезарио…

Уанда наблюдаваше Сезарио сякаш трябваше да си избере университет.

Той й харесваше. Не само защото останалите жени го хвалеха. Наистина й харесваше… Кожата му, гладка и мека като разтопен карамел… Златнозелените му очи, обградени от бяло, чисто като седефа на мида… Русите му косъмчета, златисти в контражур като светла аура около тялото му… Торсът му, изящен и сякаш резбован… И най-вече дупето, твърдо, изпъкнало, месесто и нахакано. Докато гледаше Сезарио в гръб, Уанда за първи път разбра, че дупетата на мъжете я привличат, както женските гърди привличат мъжете — привличане, което изригваше от вътрешностите й и изгаряше тялото й. Когато тазът на Сезарио минаваше край нея, тя трудно сдържаше ръцете си да не го докоснат, стиснат и погалят.

За жалост, Сезарио не й обръщаше много внимание.

Уанда ходеше с него на лодката му, шегуваше се, предлагаше му безалкохолно, фунийка сладолед, някаква игра… Отговорът му винаги закъсняваше с няколко секунди и бе учтив и леко раздразнен.

— Много си мила, Уенди, но нямам нужда от теб.

Уанда беснееше, ако той нямаше нужда от нея, то тя имаше нужда от него! Колкото повече се противеше той, толкова повече растеше нейното желание: той щеше да е — и никой друг. Тя искаше да започне живота си на жена с най-красивия, пък бил той и беден, а по-късно щеше да дойде време да ляга и с богаташи с неугледна външност.

Една нощ му написа дълго любовно писмо, страстно, предано, толкова изпълнено с надежда, че щом го препрочете, се трогна сама и дори не се усъмни, че ще спечели. Можеше ли той да устои на този любовен шрапнел?

Когато тя се появи, след като посланието й бе стигнало до него, той със сурово лице и студен глас я помоли да го последва на понтона. Седнаха с лице към морето и крака току над водата.

— Уенди, прелестна си, че си ми написала онова, което си ми написала. Чест е за мен. Изглеждаш ми добър човек и много емоционална…

— Не ти ли харесвам? Смяташ, че съм скапана, нали?

Той избухна в смях.

— Я вижте тази тигрица, готова е да хапе! Не, ти си много красива. Прекалено красива даже. Това е проблемът. Аз не съм мръсник.

— И какво значи това?

— Ти си на петнайсет. Вярно, че не личи, но аз знам, че си на петнайсет. Ще трябва да почакаш…

— Ами ако не искам да чакам…

— Ако не искаш да чакаш, прави каквото искаш, с когото си искаш. Но те съветвам да почакаш. Не бива да правиш любов, с когото и да е и както и да е.

— Нали затова избрах теб!

Изненадан от пламенността на момичето, Сезарио я погледна с друго око.

— Много съм развълнуван, Уенди, и можеш да бъдеш сигурна, че щях да кажа „да“, ако беше пълнолетна, кълна се. Щеше да е незабавно „да“. Или по-скоро нямаше да е нужно ти да ме молиш, аз щях да тичам след теб. Но щом не си…

Уанда потъна в сълзи и тялото й се разтресе от мъка. Сезарио свенливо се опита да я утеши, като внимаваше да я отблъсне точно когато тя се опитваше да се възползва и да се прилепи до него.

Няколко дни по-късно Уанда се върна на плажа, по-уверена заради обяснението от предишните дни: харесваше му и щеше да го има!

Беше размислила върху положението и бе решила да спечели доверието му.

Правеше се на примирена със съдбата си девойка, спря да го подкача и да го тормози и отново го заизучава, този път от психологическа гледна точка.

На трийсет и осем години Сезарио минаваше за онова, което в Прованс се нарича glandeur — хубавеляк, който живее от нищо — от рибата, която лови — и който мисли само как да се радва на слънцето, на водата и на момичетата, без да гради бъдеще. Но това не беше вярно, Сезарио имаше една страст — рисуваше. В дървената му колиба между плажа и пътя се трупаха десетки дъски — той нямаше пари да си позволи промазани платна — дребни четки и туби с бои. Макар никой да не го възприемаше така, Сезарио се имаше за художник. Ако не се бе оженил, ако не бе създал семейство, ако се задоволяваше с поредица от мацки, то не бе от незнание, както смятаха всички, а от саможертва, за да се посвети изцяло на артистичното си призвание.

За беда, един поглед стигаше, за да се разбере, че резултатът не си струваше разгърнатите усилия — Сезарио произвеждаше боклук след боклук, нямаше нито въображение, нито усет за цветовете, нито ръка на рисувач. Въпреки прекараните в работа часове, той нямаше шанс да се усъвършенства, тъй като страстта му бе придружена от пълна липса на самопреценка. Той възприемаше качествата си като недостатъци и недостатъците като качества. Несръчността си бе издигнал до ранг на стил, а спонтанното равновесие, което придаваше на обемите си в пространството, нарочно разрушаваше под претекст, че е „твърде класическо“.

Никой не вземаше насериозно творенията на Сезарио, нито галеристите, нито колекционерите, нито хората от плажа, още по-малко пък любовниците му. Според него това безразличие гарантираше неговия гений и той трябваше да продължава по избрания път до окончателното си признание, било то и посмъртно.

Уанда го разбра и се опита да го използва. По-късно запази тази техника за прелъстяване на мъжете, метод, който, използван умело, непременно води до победа: ласкателството. Не трябваше да прави комплименти на Сезарио за външността му, на него не му дремеше, че е хубав, защото го знаеше и се възползваше от това, а трябваше да се интересува от неговото изкуство.

След като изгълта няколко книги, които зае от библиотеката на института — история на изкуството, енциклопедия на живописта, биографии на художници, — тя се върна добре подкована за разговор с него. И съвсем скоро потвърди онова, което той тайничко си мислеше — че е прокълнат човек на изкуството и че като ван Гог ще се сблъска със сарказма на съвременниците си и ще се радва на слава след това, а междувременно не бива нито за миг да се съмнява в своя гений. Уанда придоби навика да стои с него, докато той цапоти, и се специализира в изкуството да се прехласва пред неговите мацаници.

Сезарио бе развълнуван до сълзи, че е срещнал Уанда. Вече не можеше без нея. Тя въплъщаваше онова, на което той дори не бе посмял да се надява — сродна душа, довереник, импресарио и муза. Ден след ден, тя му бе все по-нужна и всеки ден той все повече забравяше нейната младост.

И се случи това, което трябваше да се случи — той се влюби. Уанда го усети преди него и отново се заоблича предизвикателно.

В погледа му сега виждаше, че той вече страда за това, че не я докосва. Беше добро момче и заради своята честност все още се въздържаше, макар тялото и цялата му душа да желаеха да прегърнат Уанда.

Тъй че тя можеше да му нанесе последния удар.

Три дни се въздържа и не дойде, колкото да го разтревожи и да започне да му липсва. Късно вечерта на четвъртия ден влетя в колибата, обляна в сълзи.

— Ужасно е, Сезарио, толкова съм нещастна! Иде ми да се самоубия.

— Какво е станало?

— Майка ми заповяда да се върнем в Париж. Повече няма да се видим.

Нещата се разбиха според предвиденото: той я зауспокоява в обятията си, тя бе неутешима, той също, той предложи да пийнат по капка алкохол, за да се съвземат, а след няколко чаши, много сълзи и също толкова докосвания, когато той вече не можеше да се контролира, те правиха любов.

Уанда бе възхитена от всеки миг през тази нощ. Момичетата от селото бяха прави — Сезарио обожаваше женското тяло. Тя имаше чувството, че е богиня, положена върху олтар, когато той я отнесе до леглото, а след това се отдаде на култа към нея до заранта.

Разбира се, тя избяга на зазоряване и се върна вечерта, разтърсена и разиграваща същото отчаяние. Няколко седмици всяка нощ обърканият Сезарио се опитваше да утеши девойката, която обичаше, като я държеше на разстояние, а след това, след много ласки, прегръдки и ридания, попити по клепачите или под устната, от вълнение той в крайна сметка губеше моралните си принципи и любеше момичето със силата на своята страст. Когато придоби усещането, че е получила енциклопедични познания за отношенията на един мъж и една жена в леглото — тъй като той в крайна сметка я научи и на онова, което се харесваше на мъжа, — тя изчезна.

Върна се в училището и повече не се обади, усъвършенства изкуството на сладострастието с няколко нови мъже, а след това щастлива научи, че майка й е починала от свръхдоза.

Тя бе свободна и избяга в Париж, потопи се в нощния живот и започна своето социално изкачване, като се опираше на мъжкия пол.

 

 

— Връщаме ли се на кораба или си наемаме дюшеци на този плаж? Уанда… Уанда! Слушаш ли ме? Връщаме ли се на кораба или предпочиташ да вземем дюшеци на плажа?

Уанда отваря очи, втренчва се в объркания от това отсъствие Лоренцо и се провиква:

— А да идем да видим картините на местния художник?

— Хайде, хайде, сигурно е ужасно — възкликва Гуидо Фаринели.

— Защо пък не? Сигурно е забавно! — веднага одобрява Лоренцо, който не пропуска случай да покаже на Уанда своето раболепие.

Стадото милиардери се съгласява, че ще бъде забавна разходка, и следва Уанда, която се обръща към Сезарио:

— Нали вие ни предложихте да посетим вашето ателие?

— Да, госпожо.

— Е, добре, можем ли да се възползваме сега?

На стария Сезарио му трябват няколко секунди, за да разбере какво става. Привикнал да го овикват, сега е стреснат, че му говорят любезно.

Докато управителят на ресторанта го дърпа за ръката, за да му обясни коя е прочутата Уанда Уинипег и какво чест му оказва тя, Уанда установява пораженията на времето върху онзи, който някога беше най-красивият мъж на плажа. Косата е рядка и сива и той страда от прекаленото излагане на слънце, което година след година е направило стегнатата му кожа отпусната, петниста и грапава на лактите и коленете. Приведеното му, натежало тяло без талия няма нищо общо с някогашния славен атлет. Единствено зениците му са запазили онзи рядък цвят на зелена стрида, само дето не са вече така блестящи.

Уанда не се е променила много, но не се бои, че той ще я разпознае. Изрусена и скрита зад слънчевите очила, с по-нисък глас, руски акцент и най-вече с богатството си, тя не се бои, че някой може да я познае.

Влиза първа в колибата и веднага възкликва:

— Великолепно е!

В продължение на една минута тя изненадва и стъписва групата с бързина — те няма да имат време да видят цапаниците със собствените си очи, а ще ги видят през нейните. Вдига всяка картина и намира от какво да се изненада или да се възхити. В продължение на половин час мълчаливата Уанда Уинипег става възторжена, бъбрива и лирична, каквато още не са я виждали. Лоренцо не вярва на ушите си.

Най-втрещен остава Сезарио. Безмълвен и сепнат, той се пита дали сцената, която преживява, се случва наистина, и очаква злия смях или саркастичната забележка, която да му покаже, че се подиграват с него.

Сега възклицанията идват от богаташите, а възхищението на Уанда се оказва заразително.

— Наистина е оригинално…

— Изглежда несръчно, а е адски пипнато.

— Сигурно Русо Митничаря, ван Гог или Роден са изглеждали по същия начин на своите съвременници — заявява Уанда. — А сега да не губим повече времето на господина — колко?

— Моля?

— За тази картина колко? Представям си как ще я сложа в апартамента си в Ню Йорк и по-точно срещу леглото ми. Колко?

— Ами не знам… сто.

Щом произнася тази сума Сезарио веднага започва да съжалява — иска прекалено много и надеждите му ще се провалят.

За Уанда сто долара е бакшишът, който утре ще даде на портиера на хотела. А за него са онова, с което ще се издължи на продавача на боите.

— Сто хиляди долара? — казва Уанда — Изглежда ми разумно. Купувам.

Ушите на Сезарио бучат, той е на ръба на сърдечния удар и се чуди дали е чул добре.

— А тази ще ми я дадете ли на същата цена? Така ще подчертае бялата ми стена в Марбея… О, моля ви…

Той машинално кимва с глава.

Суетният Гуидо Фаринели, който знае, че Уанда е известна с таланта си за успешни сделки, и загрижен да не остане назад в харчлъка, си избира друга цапаница. Когато се опитва да спори за цената, Уанда го спира:

— Скъпи ми Гуидо, човек не се цигани за цената, когато е пред такъв талант. Толкова лесно и толкова вулгарно е да имаш пари, докато да притежаваш талант… такъв талант…

Тя се обръща към Сезарио.

— Това е съдба! Товар! Мисия. Това оправдава всички неволи на един живот.

Тъй като идва време за отплаване, тя написва чековете, уточнява, че шофьорът й ще дойде да вземе картините привечер, и оставя Сезарио вкаменен и с бяла пяна по устата. Сцената, за която си е мечтал цял живот, се случва, а той не намира какво да отговори и едва се държи да не припадне. Иска му се да плаче, да задържи тази красива жена, да й каже колко тежко е било да прекара осемдесет години без капчица внимание или оценка, би искал да й разкаже за часовете нощем, през които бе плакал и си бе казвал, че всъщност най-вероятно е пълен нещастник. Благодарение на нея той е очистен от бедите си, от съмненията си и най-сетне може да вярва, че смелостта му не е била напразна, че ненапразно се е инатил.

Тя му протяга ръка.

— Браво, господине, гордея се, че се запознахме.

Бележки

[1] Богаташи, паралии (англ.). — Бел.пр. ↑