Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Предговор
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Дарин (2016)

Издание:

Никос Казандзакис. Змия и лилия

Гръцка. Първо издание

Редактор: Георги Куфов

Художник на корицата: Стефан Марков

Оформител: Стефан Десподов

Редактор на издателството: Полина Павлова

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Божидар Петров

Коректор: Людмила Стефанова

Издателство „Народна култура“, София, 1981

История

  1. — Добавяне

Трудно е, след като се прочете тази малка книжка, да се повярва, че тя е написана в началото на XX в. от един младеж, едва навършил години, невкусил много от сладостите на живота, познаващ го повече от прочетените книги, отколкото от трагичната среща с него. Пред читателя сякаш се изправя един творец, преминал зенита на славата си, пил от упойващите билки на любовта и страданието, изпитал горчивините на разочарованието. Авторът бързо увлича, прави читателите си подвластни на едно чувство, силно и завладяващо. В не една от изповедите си той, чрез устата на своя герой, съзнателно прокарва мисълта за страданията и копнежите на своята душа, сякаш предварително знае огромните перипетии, които го очакват в жизнения му път. „Идвам от други светове, натоварен със спомени, сълзи и необуздани копнежи. Недокоснат и девствен за злините на този свят, чувствувам как в мен ден и нощ плаче една душа. Плаче за онези тайнствени жалби и за полуугасналите спомени, и за странните сенки… Душата ми иде от по-добри светове и носталгията ми по звездите е неизлечима. И малки са за мен радостите на този свят, и ирония е славата за копнежите ми, а любовта не може да изпълни сърцето ми. Те са ситни капчици, които падат върху пясъците на жарките пустини.“

А този път едва е започнал. „Змия и лилия“ е първата книга на един автор, чието име се е появило дотогава само над две статии, но за него ще се говори години, споровете ще надскачат позволените рамки няма да се пестят епитети. Сега за нас е лесно да кажем, че още в първата му книжка, подписана тогава със странното женско име Карма Нирвами, могат да се намерят в зародиш безкрайните духовни странствувания на нейния автор в света на големите идеи, перипетиите на неговите търсения, отвели го към не една философска теория.

Никос Казандзакис е вече достатъчно познат в България, за да има нужда подробно да се спирам на неговата биография. Книгите му „Капитан Михалис“, „Христос отново разпнат“, „Рапорт пред Греко“, „Алексис Зорбас“, „Последно изкушение“, „Франциск Асизки“ и др. шествуват по света, някои от тях бяха преиздадени по няколко пъти и от нашите издателства, той има ревностни почитатели и като поет, и като мислител и като творец. Казандзакис е ярък пример за творец, обхванат от идеите и движенията на времето, той цял живот преследва и защищава своята истина. И черпи с пълни шепи от постиженията на световната литература, вълнува се от проблемите на времето, на света, но най-значителна е онази част от неговото творчество, където се връща към родното предание, към изследване и преосмисляне на собствения опит, към своята земя. Характерен за него, както и за много гръцки творци, е древният мит за Антей, героят, който придобива сили, щом се докосне до земята, неговата майка, а откъснат от нея, става лесно уязвим, силите му бързо се изчерпват.

Никос Казандзакис оставя особени следи във всички литературни жанрове. Обновява гръцката пътеписна литература, твърде богата, с дълбока традиция. Пътувайки непрекъснато, той създава вълнуващи разкази за културата и бита на страните, които посещава. Както отбелязват някои критици, те са повече пътувания по идеи, отколкото по страни. Поемите му са изпълнени с философски размисъл. Драмите му концентрират схващанията на своя творец по основните проблеми на живота, често неприспособими за сцената, те отговарят на животрептящите потребности на епохата. В романите си той преосмисля в художествена форма историята на страната и народа си, вярно отразява живота, търси почва в историческия опит на родината си, в своеобразния поглед към света. Затова и те са най-зрялото и значимо в неговото творчество.

Към критската земя, към борбите на критяните за свобода водят дори и най-отвлечените му произведения. Защото тя е неговата родина, с нейните вълнения и страсти е закърмен. Роден в Ираклион през 1883 г., той преживява някои от най-вълнуващите мигове от историята на острова, други са му разказвани още от люлката. Въстания и кръв, възраждащата се вечна борба за свобода оставят неизлечими следи в детското му съзнание, а фантазията му ги възкресява при всеки необходим случай. Той разбира, че само с кръв се извоюва свободата, че не е страшно да се умре в името на една идея. Борбата за свобода става истинският му възпитател и го учи на повече неща, отколкото всички училища и университети, които посещава. Като ученик разбира и още нещо — никоя задача не е само лична — че тя се отнася до Крит. „Ако не можеш с пушка — казва баща му, — трябва с ума си да помогнеш за освобождението.“ Пушка е и умът. Всяка задача по смятане, всеки урок по история са част от борбата. Затова е сред първите, най-пръв в училище, завършва със специална награда колежа в Наксос, където усвоява великолепно френски и италиански. Бързо става любимец на преподавателите си във френския манастир в Наксос, където продължава образованието си, готов е да приеме католицизма, който му открива път към висшите духовни санове в църковната йерархия. Духовните му отци виждат в негово лице едно от утрешните светила на църквата. Следвайки право в Атинския университет, се самоусъвършенствува, натрупва огромна ерудиция. Във Франция, където специализира три години, той се увлича по модерните течения на века, завладяват го Ницше и Бергсон, романтизмът и символизмът. Дисертацията му „Ницше и философията на правото“ и сега прави впечатление с новите мисли и идеи на автора, с разчитането на кумира на младежките му години. Слуша в Колеж дьо Франс лекциите на Бергсон, чете Данте, Уитман, Д’Анунцио, Достоевски, Толстой, Гьоте, увлича се от Буда, Клодел, Шопенхауер, Маркс, Шпенглер, Франциск Азиски, чете без ред, без школа, нещо типично за търсещите души, попаднали във водовъртежа на модерните идеи.

Непосредственият контакт със западната цивилизация влияе върху оформянето на възгледите на Казандзакис. Особено нагледно ги откриваме в есето му „Болестта на века“, в което намират израз вълнуващите го идеи, вътрешните двигатели на живота му; те го карат да отрича настоящето и да гледа към бъдещето, неясно, но криещо някакви възможности. Значително повлиян от „Раждането на трагедията“, той търси началото на болестта в миналото, за да я разкрие с всичките й симптоми в настоящето. Говорейки за влиянието на Ницше и Бергсон върху формирането на духовния облик на гръцката интелигенция, поетът Никифорос Вретакос отбелязва нещо наистина характерно: „Ницше и цялата немска философия от това време са повлияли на достатъчно младежи в Гърция. Влиянието е повече филологическо, отколкото по същество. При Казандзакис обаче положението не стои така. Някой би могъл да каже, че той щеше да търси един Ницше и един Бергсон, дори те да не съществуваха. И ако не можеше да ги намери, щеше да ги открие в края на краищата в себе си.“ Разбира се, влиянието на философските системи върху художественото творчество е винаги опосредствено и се пречупва през жизнения опит на твореца. Но в случая Казандзакис те винаги играят съществена роля.

Син на преходно време, той се лута в дебрите на идеите, които са докоснали ума и фантазията му. Тези идеи стават плодотворни за творчеството му. От техния казан се раждат: „Аскетика“, „Тода Раба“, „Какво видях в Русия“, поемите му, посветени на велики личности, основатели на нови религии, сред които се отличава „Одисея“, съдържаща 33 333 стиха, най-големият „епос на бялото племе“, както сам я нарича. „Одисея“ не е друго освен представата му за света от времето между двете световни войни. Казандзакис, както и мнозина изтъкнати творци, е зает с преоценка на хуманистичните стойности. Събитията превръщат в прах вярата и надеждите на неговото поколение. И хората заживяват с този прах в сърцата си. Те нямат страх от нищо, не ги възпира никаква етическа възбрана. Всичко, което въздига живота на човека, е разрушено. Хората са готови да потънат в обятията на смъртта, защото, отдавайки й се, не губят нищо. Пътуването на новия Одисей е без цел и надежда, то е освобождаване от всичко съществуващо. И краят на пътуването е смъртта. Съюзяват се безцелната природа и безцелният човек, за да достигнат мъртвата природа. И ако митичният Херкулес изгаря в огъня, след като извършва своите подвизи, новият Херкулес на безцелните подвизи и живот потъва в прегръдките на вечния лед на Южния полюс, изчезва във всеобщото нищо. Героите на „Одисея“ са прокълнати и осъдени като героите на Вийон — без вяра, без закон. Те носят печата на смъртта, преди да умрат. И оставени да живеят, в действителност те са оставени да умрат. Заедно с това във всеки от тях има по нещо от знаменития идалго, който забива копието си в крилата на вятърните мелници. Те са вечни търсачи на новото, не се спират в преследването на химери, носят смъртта в сърцето си и скитат от страна в страна, от идея на идея, за да намерят границата на безграничното. И тук Казандзакис се проявява като закъснял романтик, тръгнал да търси изгубените илюзии. И той като Новалис има чувството, че живее в разрушен свят, свят на развалини и отломки, и затова си е поставил за цел да го изгради в творчеството си нов, да даде на баналното възвишен смисъл.

Но да се върнем към „Змия и лилия“. За да се разбере това младежко произведение, необходимо е то да бъде поставено във времето, когато се създава, да се потърсят корените, които го свързват с мястото, породилите го идеи, както и значението му в цялостното творчество на писателя.

Началото на XX в. е белязано за европейските литератури като тотален изблик на търсенето на себе си в обкръжаващата действителност, с разгарящата се жажда за автентичност, за саморазкриване на човешката природа. Този порив приема най-причудливи измерения, явява се като естествена реакция на рационалното, на огрубяващо схематичното — с прецизността на точните науки, — навлизане в света на видимото. Човешката природа се чувствува ограбена и беззащитна сред точните значения и стойности, безсмислено подложена на позитивистична дисекция. Буржоазното изкуство страда от липсата на обновяващи обществото идеи. Затова мнозина писатели се впущат в луда гонитба на химерни идеи, която изхвърля от релсите дори талантливи творци.

Гръцката литература, която следва като закъснял ариергард европейските образци, трудно се приспособява към новите изисквания. Картината на литературното поле в Атина от това време е твърде пъстра. Отзвучава ехото от катастрофата от Гръцко-турската война през 1897 г., оставила следи в цялата литература. Събитията по фронтовете разчупват за кратко време херметическата затвореност, погледите на творците се насочват към страданията на родината. Но това е кратък миг. XX век носи неочаквани промени. На литературния небосклон се появява нова генерация, израснала под тежката сянка на патриарха на гръцката литература Костис Паламас. Тя още с появата си проявява белезите на умора, отчаяние и безперспективност. От Запад модните течения завладяват неукрепналите духове на младите творци и те стават лесна плячка на декадентските настроения. Разклатена е, преди да се създаде, вярата; упадъкът става опустошителен за поезията, прозата и драмата.

Но и във всеобщия упадък се чувствува зародишът на новите търсения, някои от които увяхват преждевременно като попарени цветя. Поемите „Дванадесетослов на циганина“, „Спокоен живот“ на Паламас, романите на Григориос Ксенопулос, разказите на Александрос Пападиамандис, Андреас Каркавицас, стиховете на Константинос Кавафис, Костас Хадзопулос, Павлос Нирванас, Янис Грипарис, Костас Варналис, Григориос Дросинис и др. сочат, че гръцката литература набира скорост, утвърждава правото си да съди по свой начин обществения и духовен живот на страната.

Като протест срещу закостенялостта и ретроградността на гръцките литературни нрави срещу изоставането на гръцката литература от европейските образци може да се разглежда романът „Змия и лилия“ на Никос Казандзакис, появил се през 1906 г. Конкретният повод за написването му е внезапно озарилата го любов към Галатия Алексиу, красива девойка от заможен критски род, която след някои перипетии по-късно става негова жена — известната писателка Галатия Казандзаки. Разбира се, Казандзакис носи в душата си този бунт, не е намерен само поводът, който ще го разпали. Срещата с Галатия изиграва ролята на катализатор. За няколко седмици под перото на Казандзакис изкристализира цялото произведение, което и сега излиза така, както се е появило в първия вариант.

Романът-дневник „Змия и лилия“ има за тема любовта на един художник, измъчван от двойна жажда — емоционална и духовна. Действието, доколкото може да се говори за действие в един дневник, е романтично и приповдигнато. Любовта и смъртта са двата извечни символа, съпътствуващи романтизма, които използува и Казандзакис. Героят му е далеч от света, потънал в собственото си „аз“ и пее лебедовата песен за твореца, който търси израз само на вътрешните си вълнения, за да избере красивата смърт сред цветята пред перипетиите на живота.

„Змия и лилия“ е песен за безкрайната и безнадеждна любов, за вечното и неумолимо увлечение. С инстинкта на голям художник Казандзакис ни води през сезоните на любовта като през годишните сезони. Любовта в книгата оживява с пукването на пролетта, разцъфтява в цялата си пищност през лятото, за да бъде смразена от съмненията на есента и убита от студа на зимата.

Има нещо космогонно, феерично в това произведение, то веднага прави впечатление сред книгите с принизени хоризонти от това време. За него се заговорва по вестниците и списанията, разгарят се страстни полемики. И неслучайно. Авторът с младенчески порив се издига в небесата, говори с планетите и звездите като същество сродно, намесва се и променя орбитите им. Любовта му е способна да отклони течението на реките, превръща сатаната в бог, ангела в дявол. „Змия и лилия“ неусетно ни връща към „Песен на песните“, родее се с „Еротокритос“, носи нещо от опиянението на Д’Анунцио, от пантеизма на Кнут Хамсун, от жаждата за самопознание на Оскар Уайлд, от тираничната фантазия на Пшибишевски. Казандзакис по нов начин смесва любовта и смъртта в едно, поставя началото на една тема, която своеобразно се превъплъщава в другите му произведения. В тази малка книжка могат да се открият много от темите, които гръцката поезия разработва с особена страст, които я изведоха на пръв план — преклонение пред красотата, видението на загубената родина, жалбата по отминалите дни, жаждата и сливането в любовта и смъртта.

Още един момент, който става основен в цялото му творчество, срещаме в първата книга на Казандзакис — борбата да се превърне материята в дух. Това е борба, минаваща като лайтмотив в повечето негови произведения. Той винаги търси да разреши този неразрешим проблем, потапя се в дълбочините на човешката плът и душа, търси пътища да съедини плътта с духа. Но плътта и духът са двете животни, които са в непрестанна борба, без победата да може да наклони на едната страна. Пред тази неразрешима дилема Казандзакис избира като изход смъртта. Не е случайно, че главният му герой изповядва в дневника си, усетил нейното приближаване:

„Спокоен съм.

Спокоен съм, защото съм безнадежден.“

Тук тази фраза все още няма категоричен оттенък, но той я утвърждава в по-сетнешното си творчество, повтаря я по десетки начини чрез устата на различни свои герои, за да стане негов собствен печат, печат на отчаянието, което по-късно вижда като станция към истинската вяра, за да се превърне в перифразирана епитафия, изписана върху надгробния му паметник високо над платото на Ираклион — „Не се страхувам от нищо, не се надявам на нищо, свободен съм“. Тези думи се повтарят от много негови почитатели по целия свят, където творчеството му е широко известно.

С издаването на „Змия и лилия“ българският читател ще има възможност да се запознае и с младия и вечно неудовлетворен дух на Казандзакис, по-лесно ще разбере твореца на произведения като „Алексис Зорбас“, „Капитан Михалис“, „Христос отново разпнат“, които намериха добър прием у нас, да се подготви за романите му като „Последно изкушение“, за който е отлъчен от църквата, като „Градините в скалите“, „Рапорт пред Греко“, „Франциск Азиски“ и др. А може би и за неговата „Одисея“.

Край