Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Предговор
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
ventcis (2015)
Корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Джон Стайнбек

Към един незнаен бог

 

John Steinbeck

To a God Unknown

A Mandarin Paperback

 

© John Steinbeck, автор

© Диана Нешева, превод

© Виктор Паунов, художник на корицата

© ИК „Прозорец“ ЕООД, 2008

Всички права запазени

 

Превод: Диана Нешева

Редактор: Марта Владова

Художник на корицата: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Калина Павлова

 

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2008

тел. 02 9830485,

факс 02 9830486

e-mail: [email protected]

www.prozoretz.com

 

Печат ИНВЕСТПРЕС АД

ISBN 978-954-733-568-4

История

  1. — Добавяне

Когато с Джон Стайнбек се влюбихме един в друг, той ме извеждаше на дълги разходки с колата из Северна Калифорния, по местата, известни сега като Страната на Стайнбек, и ми показваше земята, където е израснал, и кътчетата, които особено обичаше. Един ден мина с колата през зелена долина и влезе в град, наречен Салинас. Зави по „Сентрал Авеню“ и спря пред красива къща във викториански стил с огромни дървета, добре поддържана морава и цветя. Посочи към прозорец на първия етаж и каза:

— В тази стая съм се родил.

После посочи прозореца над него и добави:

— В тази стая пишех.

— Кога започна да пишеш? — попитах аз.

И Джон Стайнбек почти учуден отговори:

— Не помня кога не съм писал.

Вие, читателю, държите в ръцете си нещо, написано от него, и аз, вдовицата му, неговата съпруга през последните осемнадесет години от живота му, бих искала да споделя с вас спомените си за начина, по който пишеше, за местата, на които пишеше, за настроенията му, докато пишеше. Естествено не мога да ви кажа защо го е написал — това е тайната на всеки писател.

Тъй като участвах в издаването на книга с писмата му, знам някои неща за първите му стъпки, особено за годините на Голямата депресия, когато живеел в Пасифик Гроув, точно до улица „Консервна“ и близо до Монтерей. Живеел в малка стара къща с огромни дървета, която и досега принадлежи на семейство Стайнбек. Нямало пари за тетрадки и затова пишел на стари тефтери, останали от времето, когато баща му бил на общинска служба, и се хвалел, че купил от местния магазин шише „евтино мастило, което толкова дълго преседяло в склада, че било отлежало и гъсто като коняк «Наполеон»“. Още в началото започнал да води, както той го наричаше, дневник — коментари за времето, политиката и за онова, което възнамерявал да пише през деня. То било подготовка за предстоящата работа.

Сигурна съм, че ако пишеше в днешно време, щеше да обожава компютрите и щеше да се научи да ги използва. Тогава сядаше и пишеше книгите си с молив на бележници с жълти страници.

Слушала съм писатели да казват, че могат да пишат навсякъде, независимо къде. Е, за моя писател това имаше значение — кабинетът беше най-важната стая в дома. Бих искала да разкажа за някои от работните стаи на Стайнбек.

Когато се преместихме обратно в Ню Йорк, преди да се оженим, Джон живееше в малка мансарда с тераса на двадесетия етаж в сграда на Източна петдесет и втора улица. Оттогава е писмото до приятел: „Имам малка стая, малка кухня, легло и маса за игра на карти. Като прибавим бележниците и кутиите с моливи, това е всичко, от което се нуждая.“ Естествено, добави малко очарование — по негова молба приятелят му Уилям Уорд Бийчър нарисува прекрасни стенописи в малката стая. С пукването на пролетта засади миниатюрни дръвчета и цветя в саксии по края на терасата. Понякога, четиридесет години по-късно, се разхождам по улицата, поглеждам нагоре, виждам дърветата и си мисля дали са дръвчетата на Джон. Толкова хубави часове прекарахме там. Джон пишеше „Ярко сияние“, вечер си правехме барбекю на терасата, а Карл Сандбърг се отбиваше от време на време да хапне с нас и да посвири на китара.

Сключихме брак в края на декември. Джон писа на издателя си: „Ожених се за Илейн. След два дни се местим в красива малка къща на 72 улица, където ще имам стаи за работа и любов навсякъде около мен.“

Беше типична за Ню Йорк кафява тухлена къща на четири етажа с градина в задния двор. Джон си избра стая на последния етаж с изглед към двора, в чиито прозорци надничаха върховете на дърветата. Още преди да подредим мебелите, преди напълно да разопаковаме тенджерите, тиганите, дрехите и книгите, той се затвори и започна да пише „На изток от рая“. Най-сетне бе открил мира и спокойствието, необходими за „оная голяма книга, която възнамерявам да напиша — книгата, в която ще вложа всичко, което знам“.

Бързо навлезе в ритъм. Пишеше от ранна утрин до късен следобед. През останалото време подреждаше хралупата си. В едно писмо пише: „Разполагам с чертожна маса, за каквато винаги съм мечтал, и с удобен стол, подарен ми от Илейн.“ Скоро постави дърводелски тезгях до стената в стаята. Да, писателят беше и майстор Сръчко и сътворяваше дребни предмети от дърво и метал.

Трябва да знаете, читателю, че никога не влизах без покана в стаята, където пишеше. Защото тя беше неговото собствено малко царство. А освен това на кой му се ще някаква жена, вманиачена на тема чистота, да нахлува в стаята на мъж, вманиачен на тема безредие? От дъжд на вятър правеше голямо почистване. Тогава на вратата се появяваше бележка „Ден за почистване“. Това означаваше, че ме кани на чаша кафе, направено на собствената му кафемашина. Освен това обичаше да кани издателя си и други приятели, когато имаше време и стаята беше разтребена.

С течение на годините през трите стълбищни площадки нагоре премина какво ли не: пособия за писане, инструменти, полици, а веднъж дори и огромен товар дървен материал. Цели две седмици ми бяха нужни да разбера, че там, горе, прави лодка. И наистина я построи — нещо като кану, голяма, твърде голяма за малката стая на четвъртия етаж на градската къща. Тя трябваше да се разглоби и да се свали долу и после отново да се сглоби, когато стигне до вода. Представяте ли си — да пишеш „На изток от рая“ и да строиш лодка в същата стая!

Бяха щастливи трескави времена, прекрасна година. През онова лято Джон и аз, и синовете му Том — на седем, и Джони — на пет години, отидохме до Нантъкет Айлънд на крайбрежието на Масачузетс. Живеехме в малка хижа близо до фара на Санкати, на стръмна канара с изглед към Атлантическия океан. Джон веднага избра къде ще работи — много малка стая с прозорци по-скоро към пристанището, отколкото към морето, „защото то ще ме съблазнява“ — каза той. Работеше прилежно и упорито, все още върху „На изток от рая“. През това време ние с момчетата си правехме пикници на брега и събрахме миди. Беше много напрегнат и развълнуван от работата. „Няма ли да накараш децата си да млъкнат“ — често викаше от прозореца. (Аз всъщност едва ги познавах.)

Обичаше да ми чете вечер, докато приготвям вечерята, особено когато бе писал диалог и искаше да провери как звучи. Веднъж, както четеше откъс, престанах да разбърквам салатата и казах:

— Мисля, че Кейл не би казал това!

Гробна тишина.

Джон внимателно сложи ръкописа на масата и бавно си свали очилата.

— Ти не си ми издател, ти си ми жена.

За щастие се разсмях, вместо да се разплача. Той също се разсмя. Уверявам ви обаче — никога не го забравих.

Към края на петдесетте Джон отново попадна под властта на легендата за крал Артур, в която бе лудо влюбен през целия си живот. Предприехме няколко пътувания до Англия, за да я проучи по-подробно. Едно от пътешествията ни бе напълно в духа на сър Томас Малори — авторът на излязлата през XV век „Смъртта на Артур“. Тогава посетихме всяко място, където е живял и писал. В музея в Манчестър Джон дори държа прославения ръкопис в ръцете си.

Джон обаче се интересуваше, както сам казваше, повече от делата, отколкото от Morte. Така че следващото ни пътешествие бе в духа на Артур и Гуиневир. Ако някоя легенда или учен твърди: „Крал Артур беше тук“, може да бъдете сигурни, че и Джон Стайнбек е ходил там. Пребродихме цяла Великобритания, като останахме най-дълго в Югозападна Англия и Уелс, а аз — запалена почитателка на английската история, го придружавах с огромно удоволствие.

През 1959 почти година живяхме в Съмърсет, близо до Гластонбери, където са погребани Артур и Гуиневир, недалеч от древното римско укрепление сред хълмовете, което по традиция се смята за Камелот. Джон Стайнбек се намираше на Остров Авильон и беше много, много щастлив. Живеехме в прастара къща още от времето на Книгата на Страшния съд. Тя имаше покрив от тръстика, каменни стени, дебели три фута, и бе разположена сред висока ливада. В едно писмо Джон писа: „Малката ми стая е на втория етаж и гледа към хълмовете, ливадите и стар чифлик. Пред очите ми няма и едно нещо, което да не е било тук от векове.“

Пишеше на приятелите си — до Греъм Уотсън: „Работата върви прекрасно. Отдавна бях престанал да се надявам“, до Елиа Казан — „Гледам как думите от превода текат и, по дяволите, добър е…“ и „… думите бяха започнали да ми изменят и да ме предават… а тук започнаха тихичко да се натрупват… и леко да се плъзгат по молива към хартията“, до Елизабет Отис, литературната му агентка — „Думите се подреждат в изречения, чийто ритъм е учестен като туптенето на сърце“.

Обичахме селото и съседите, съмърсетския диалект, съмърсетския сайдер. Следобед Джон работеше в градината — подрязваше живия плет, а веднъж му хрумна да боядиса краварника, който беше превърнат в склад. Под въздействието на същия импулс премести работната стая от втория етаж в краварника. „Тук са живели кравите, прасетата и пилетата, а сега и аз“ — пише той.

Новопридобитата стая гледаше към градина с тухлена стена. Една сутрин Джон каза, че ще превежда откъс от „Смъртта на Артур“ за Вълшебницата Морган, природената сестра на Артур и една от най-тайнствените личности в легендата. За нея се казваше, че яздела из полето с гарван на китката. По-късно същия ден чух как Джон се опитва да привлече вниманието ми: „Погледни в градината!“ — тихо и пресипнало викаше той. Изтичах до прозореца. На градинската стена беше кацнал огромен черен гарван.

Скоро трябваше да напуснем това прекрасно място и да се върнем в Ню Йорк и Саг Харбър. „Малката къщичка“ в града стана прекалено голяма, с прекалено много стълби, така че се преместихме в апартамент в същия квартал, високо във въздуха на тридесет и четвърти етаж, с чудесен изглед към Манхатън. Джон го обожаваше. Всъщност най-много обичаше Блъф Пойнт, нашето местенце в Саг Харбър на най-източната точка на Лонг Айлънд. Купихме го в средата на петдесетте — два акра земя в малко заливче, обградена от вода. Там имаше къщурка и една от малките спални се превърна в работната стая на Джон. Големият проблем беше, че независимо какво правеше, дали подостряше моливи, вареше кафе или се смееше на веселите откъси, които включваше в „Краткото царуване на Пипин IV“, го чувах не само аз, но и всеки попаднал наблизо човек. Въобще не можеше да се усамоти. Нито един писател не е в състояние да понесе това. Направи работен кът в задната част на огромния форд комби. Това доведе до доста усложнения. Първо, трябваше да се тапицира седалката така, че да е подходяща за тялото му, да се изработи и да се вгради сгъваемо бюро, като в същото време се измислят местенца за десетките моливи, бележници и справочници. Най-сетне всичко беше готово.

Започна да става рано, да откарва форда на четири мили в посока към Атлантическия океан и да паркира на някое тайно място на брега. Там изваждаше съд с горещо кафе и пишеше или, както се оказа, не пишеше. Първо, брегът, слънцето и морето го разсейваха твърде много. „Изкусяват ме“ — казваше той. Второ, всеки, който минеше по брега, се отбиваше да поприказва. Какво да се прави?

Оказа се, че този път постъпи по най-разумния начин, откакто създаваше работни кътове. Заедно с местен дърводелец построи малка къщичка на ръба на Блъф Пойнт — малка къщичка с шест страни, цялата в прозорци и с остър връх. (Защо точно с шест стени? Марк Твен имал къщичка с шест стени, където пишел.) Там бяха чертожната маса и столът, полиците със справочници, писмените принадлежности и всички тайнствени неща, от които се нуждаеше. Около къщата засади рози и бръшлян и те плътно я обгърнаха. Нарече я Островът на радостта — последния дом на Ланселот. Този едър, мускулест мъж от Запада на средна възраст — не беше ли самият той Ланселот?

Как само обичаше Острова на радостта. Тук беше сам. Тук можеше да погледне през прозореца и да види малко земя и много вода. Тук си създаде ред, който той следва в продължение на години. Веднъж разказа как прекарвал деня. Ставал рано. Заедно с Чарли, кучето, отивал на разходка до носа, за да видят къде отлитат птиците. После се отбивал в селцето за чаша кафе. Джон разговарял с хората — кой с кого спял. Разговарял с рибарите — кой какво ловял и къде. През това време Чарли се разхождал нагоре-надолу по главната улица, „усмихвал се и килвал шапка“. Накрая се връщали на Блъф Пойнт и отивал в Острова на радостта да пише, понякога по цял ден, изпълнен с надежда и енергия, защото „знаел какво да пише и как да го напише“. Случвало се да се връща в Острова, но да не успее да напише нищо и като Отело, „чиито очи, несвикнали на лесен плач, сега обилно ронят светли сълзи“ по цялата страница. Думите просто не идвали.

Винаги усещах кога се кани да захване нова книга. Започваше да губи нишката на разговора, да се взира в празното пространство, да се разсейва. Тогава беше в добро настроение — знаеше какво ще пише и как ще го подхване. После настъпваше крайният етап, когато на всички беше ясно, че нито една дума, казана от нас, не достига до съзнанието му. Беше готов да отиде в Острова на радостта. Там написа някои от най-хубавите си книги. Сред тях са „Зимата на нашето недоволство“ и любимата ми „Пътешествия с Чарли“.

Сега, докато записвам всички тези спомени, съм в последната работна стая на Джон в апартамента ни в Ню Йорк. Седя на писалището му. Седя на стола му. Пиша с молив на бележник с жълти страници. Не съм ерудиран учен, не съм критик, не бих и помислила да правя оценка на литературния труд на Джон Стайнбек, но колко горда съм, че толкова много хора по света продължават да четат книгите му и да се вълнуват от тях.

Той живя в този апартамент шест години. Почина тук. Усещам духа на съпруга си навсякъде около мен. И все пак, когато мисля за него като за писател, винаги си го представям в Острова на радостта.

Една пролетна утрин в средата на седемдесетте бях сама в Блъф Пойнт. Заедно с Робърт Уолстън привършвахме подготовката на „Живот в писма“ за печат и бях си позволила кратка почивка.

През този слънчев следобед се озовах в Острова на радостта. Сега това беше само една черупка. Всички книги отдавна бяха изнесени, нямаше ги моливите и хартията. Нищо не беше останало. Освен духа на Джон Стайнбек. Стоях до бюрото му. Кой знае защо повдигнах попивателната преса. Под нея открих следното писмо:

„Скъпа Елизабет,

С нетърпение очаквам да замина за Саг Харбър… неудържимото желание да отида в малката къщичка на носа, да подостря петдесет молива и да извадя бележника. Да чуя какво си говорят птиците рано сутринта… да дръпна стола към бюрото и да напиша думите «Имало едно време…»“

Илейн Стайнбек, 1995 г.

Край