Пенчо Славейков
Ралин Стубел ^[0]

Един самотен човек, от когото хората са се боели и избягвали да имат разправия с мненията му. Стубел е знаел това, както и силата си, и не е щял нищо и никого да знае. Някога съвсем не е бил такъв. Тогава още, когато малко е знаел за себе си, а за хората никак. Тогава — в деветдесетте години, миналото столетие — той е бил обикновен учител, обичан за кроткия му нрав и уважаван за извънредният интерес към живота на своите съселяни. Дома, в усамотение и другарство с книгите, Стубел допълня чашата на своите знания. Но преди да я пълни, той е излял от нея и онова малко нещо, което са наливали в нея някога професорите при Анвартският университет^[1], дето той си е губил времето да слуша лекциите на тия мъдреци, които сушат сливи на месечина. Тая работа над своето развитие и съзнание доброто от нея скоро превръщат кроткият учител в уверен, горд и прек — и от това си изпащат най-вече неговите бивши професори, които в сила на положението си мислят се още и до днес за нещо в културния живот на Острова. Осем години Стубел е учителствувал и след това се установява като писател в столицата. Възможност да се установи и писателствува в центъра на живота и културата на Острова му е дало едно малко наследство от баба му; иначе и той би влачил просешката торба на писателя и негова талант би избутлял. Защото обстоятелствата за един талант на Острова на Блажените са, както казват, досущ каквито у нас: те убиват, а не подкрепят нищо, което би могло да даде значение на живота. Тъй казват и по нашенско, а бог знае тъй ли е! Най-напред Стубел печата една малка книжка песни — 1888, — която в десет години претърпя две издания: успех невиждан и нечуван за Острова на Блажените, по чиито пазари се продават само дрипи. При третото издание В зори — 1906 — малката първа книжка издебелява, оплодена от онова, което поета по-после е писал^[2]. Над новите, повече отколкото над предишните, трепти усмивка на лятно слънце, което милва зрели плодове. Поезията на Стубел живее далеч от врявата на градовете, в тишината на обикновеното, дето е истински живота и всичко, дори най-дребното, пълно со значение. Рожбите на неговото вдъхновение са пълни, сочни и здрави, като жътвата на плодородна и добре гледана нива. Особно впечатление правят неговите Рапсодии на Балкана^[3], един цикъл оди и дитирамби, над които лъхти крепкия въздух на висините и боровите гори, изправени срещу слънцето, като на молитва пред онова, що им дава живот. Това се чувствува и в ония картини от полето и живота в него, които поетът е отгледал с особена художествена грижа и които засега са единствените творения от тоя род в поезията на Острова. Една от тия му песни, извънредно мъчни за превод, читателя ще намери в тази антология — Лятна вечер — и сам може да види, поне по нея, сръчността на композицията и обработката на детайлите. Своеобразната форма на Рапсодиите на Балкана ме спъна засега да преведа както тряба и от тях някоя, но аз мисля донякога да смогна и с тях и да ги поднеса изцяло на нашите читатели.

Стубел е автор и на две книги критически очерки, от които два правят особно впечатление. Първия, Самотност, е елегантно написан фейлетон в стила на Емерсона^[4], в който се пей химн на усамотението, майката на всяко творчество и величие. Не онова усамотение, което по нас може да се види само в планините, в скалите, самотно издигнати из техните тъмни пазви, като че ли възправени да очакват някакво сбъдване, а усамотението на самите пазви — недрата, — дето се твори това, което никой не очаква и от което у нас всякой се плаши, понеже от него изригват вулкани, стават катастрофи и се разваля спокойствието на мирните хора, като им се раздухват домашните огнища. Има в този очерк една страница и за „тихото усамотение“ на поета, дето се творят бляновете, което по нас също не се знае. Стубел го рисува като горска поляна — самодивско хорище, — което живее само в себе си и което в тишината има достатъчно време да бди над целебните билки, които растат в таинствените му недра. В настроението му не духа вятъра на суетата и дивия кос, който сутрин в зори и вечер на мръкване идва да му свири химнът на подвига и елегията на отпочивката от него, е обичния другар на неговите блянове. Този остроклюв кос е съзнанието му. И „самодиви в бели премени“ идват при него да му приказват приказката на живота, на онзи живот, за който имат очи само самотните — поезията, действителността на действителния живот. Вторият очерк е дълга разправа за условията, при които се развива литературата на Острова, и характеристика на сегашното й състояние. Може би един цитат от него не ще е безинтересен за нас. „Не вирее литературата! — Това е общ вик и на тия, които почват и на които привършват делото си. Може би това е вярно, както и другия вик: Условията на живота не помагат за развитието на таланта! И все пак аз мисля, че вътре в поетите и литераторите е вината, а не отвън. Няма нищо по-отвратително и безсмислено от това да мисли човек, че другите са причина за неговото нещастие. Изкопаеми богатства има вред, но минните инженери у нас не ги бива. Те копаят все на плитко. И най-плитко копаят в душата си, в единствената и неизчерпаема рудница на художествено злато. Да имаха в себе си, би намерили и в живота. Нашия живот сега е хаос: и той чака твореца, който да създаде из него твърд и земя: а сегашните творци са сами негово порождение и нямат власт над него. Той е непразен с бъдаще и чака. Няма творци — и това е нашата велика беда! А на въпроса: кое твори творците? — досега няма отговор. Има малко факти, и те спъват всякакъв отговор. Но аз ще кажа: Нашия живот, който е създал не малко неща, не може да се обвини, че е скъперник. Той ни е дал и тук, но само че — малко. Да му се сърдим за това? Напротив, мисля, че тряба да му благодарим. Добрите творци са винаги малко, още по-малко гениалните. Най-гениалния — господ — е само един! Ако съдбата дари на някой народ единий гений на век — о, и това е много: защото вековете не са един, ни два и защото един народ не винаги може да понесе товарът на своите гении лесно, та, ако щете, и безнаказано… Но добрите творци — и те тряба да са много! Когато има плодородие, плодовете не са доброкачествени и цената им не е висока. Много писатели — триумф на посредствеността! Кому са те потребни? На ония, които нямат потребност от най-ценното у добрия писател — неговото аз, онова, с което той иска да влияе на живота gestaltend^[5], както казват немците. Защо са например многото писатели и поети на Франция, Немско? Първо: да отнемат на хората вниманието от живота и работата; второ: да паразитствуват по гърба на гениалните им творци! Тия народи са били сами творци, когато са имали по-малко, но затова истински, отбрани, гениални ръководители в живота на духът. Делото на тия ръководители не е било сърбеж на ръката, а болка на душата. Сега там е многото, дребното. И съвестта — болката на душата — не се чува зад скрибуцането на перата… Не! Ние не тряба да се оплакваме, че имаме малко творци. Нека броят им е малък, а душата голяма. И може би прави са думите на един чужденец за нас: «Литературата на Острова на Блажените не се развива тъй органически, както у съседите им. Но затова пък индивидуалните прояви на творчеството у тях са много по-интенсивни и значителни, бликащи с елементарна страст и сила. Благодат за тоя млад народ е, както в обществения му живот, тъй и в литературата, че той не си връзва волята с каиша на преживелици и мъртъвщини на каква и да е традиция.»

Езика ни е дивен. И в него е залогът на онова хубаво, което ние ще създадем, за да се отплатим на бащи и деди за онова, което те са създали за нас. Той е активен език. Во всяка негова дума има меч, млат, длето и мускули. С него може човек да се бори и с господа, както Яков, и ще има благословението му! И не са отишли напусто усилията на тия, които досега с него са делили мегдан с господа. Наистина те не са излезли победители, но са посочили де и с кого тряба да се борим за победата. И други много ще се борят и паднат, додето дойде часът на победителя, на едина. Защото господ, и той, не обича многото, освен ако това е стадо, за което е дал позволение на Адам и Ева да го развъждат. Непобедилите досега: слава тям, че в борбата те укрепиха мускулите на езика и завещаха нам тая сила, за да се засилим с нея и засилим вярата се в победата… С победата си в бъдаще и ние ще достигнем там, дето другите са вече отдавна: до светая светих на живота — до своята душа, до опознаване себе си. Че досега всичко, що имаме в литературата и поезията си, то е товар само за една просешка торба. Тоя товар не свидетелствува за богатство — там-хи, някъде зад него. Зад думите не се съзира смисъла, зад смисъла не се тъмней онзи, който е сянката на всяка твар, нещото на всяко нещо: властната сила — гения на народа. За нищо те нямат вътрешен слух — сърцето и душата им са без уши и очите без поглед. В романа ние нямаме още нищо: в драмата — и от нищото по-малко. Това, дето се драскоти сега и кръщава с хубави имена: роман, повест, разказ — то са упражнения на гуреливи ваксаджии при изкуството, които с плюнка искат да овлажнят въздуха. А драмите, играни и неиграни на сцената, са едно банално пререкание на глупостта с безсмислието: двата знаменити хероя на начинаещата драма у нас и вред по света. Истински драми у нас засега има само в живота. Там зад гърбът на драмата, се озърта плахо и комедията, да не би да я измъкнат и покажат на свят като най-характерно нещо на тоя живот. Само лириката като че ли се готви да каже нещо; но от онова, което досега е казала тя, аз не мога да си спомня нещо да го процитирам, макар че съм един от ония, които се славят с добра памет. Само творците на народната песен са се домогнали да кажат хубаво и свое нещо и тяхното слово показва, че и другите би могли да кажат — стига да има какво да кажат…“ С мненията на Стубел, разумява се, аз не съм съгласен, особно в тази абсолютна форма, в която са казани те, макар да не мога да им отрека известна правота. Очеркът на Стубел е ценен като протест срещу врявата на домораслите гении, които с две-три пустали разказчета или с пет-шест рунтави стихотворения се току врат около Толстоя, Тургенева, Гете, Хайне, Лермонтова, интимно ги поздравяват: Mon cher confrère^[6]! И снизходително искат да ги потупат по гърба. Тия доморасли гении все за големи работи говорят или както казва нашата пословица — да снесат малко яйце, все голям полог търсят. Стубел е бил кандидат за член на Книжовното Дружество^[7] — менажерия за „юридически и филологически“ животни и единствени нещастници на Острова на Блажените, — но слава богу, от тая беда го е избавила една проста и обикновена случайност: неочаквано го обесват! Политически нечестници го замесват в някакъв заговор и за права бога обесиха поета, а те отвъд Дунава умираха от смях^[8]. По-сетне тия нечестници сами станаха членове на Академията на допотопните животни, а някои от тях, които бяха най за бесилка, станаха министри в своя роден край. Години след смъртта на Стубел един негов обожател написа в негов спомен ода, която се завършва с тия знаменити едно време стихове:

„И смъртта под тебе, о, бесило свято!

Бе не срам, а слава и място хвъркато.“^[9]