Пенчо Славейков
В пустинята ^[0]

Денят залязва в тъмнокървав плам;

и дебне нощ пустинята. Едвам

те уморени, още все в уплаха,

в дрезгавината вечерна вървяха —

 

Мария на ослицата отпред,

след нея Йосиф. Нийде хорски след

по пясъка. И в полумрака тамо

бе чут шумът от стъпките им само.

 

И ето сянка татък се в нощта

пред тях издигна, — и растеше тя

от миг на миг по-ясна, по-голяма,

таинствена и неприветно няма.

 

На пустошта то беше тъмний бог —

безмълвний сфинкс, величествен и строг,

в мълчанието нощно на земята

комуто се откриват небесата.

 

Предпазливо там Йосиф се озре,

притече се, ослицата запре,

и на Мария, с рожба ненагледна

в скут, излека помогна та отседна.

 

По скъртените стъпала едвам

се майката изкачи, седна там

на тъмний сфинкс на каменните скути…

Зарея се со стъпки едва чути

 

нататък Йосиф, с себе си повел

ослицата. И тъмен сън, привел

чело над тях, разпери си крилете —

над майката и тихналото дете.

 

На сън тогаз пред нея се вести

незнаен мъж. И благите черти,

и кроткия му усмех на устата

огряваха околовръст тъмата.

 

И чу го тя: „Ти виждаш своя син

пред себе, майко. Вече не един

отрок, какъвто днеска в свойте скути

ти носеше, — а обичуван в люти

 

съмнения, неволи и борби.

Че на сина ти бог в сърцето вби

жестокия си поглед — и обжегна

за подвизи духът му. Да посегна

 

ми заповяда той и онова,

което се говори на слова,

да го втълпя на хората в делата —

да съглася небото со земята.

 

А към това не води прекий път

от къщи за към темпела, — вървят

по него тез, които во тревога

за земното, с молитви лъжат бога.

 

А моя път горчив е и жесток.

И сам по него ме поведе бог:

през злобата на ближните и бесний

рев на сганта похулници несвесни.

 

И аз вървях самотен на света,

со кротка реч за обич на уста —

с която, земни злоби кат забравих,

път от земята в небеса проправих.

 

Премина той през майчино сърце,

тоз път. От теб отвърнах аз лице,

че бога чух: «Тоз мойта воля прави,

за мене който майка си забрави!»

 

И тръгнах аз самотен на света,

со кротка реч за обич на уста —

на майка си от обичта отречен,

на скръбний път към края недалечен,

 

на пътищата пътя най-жесток!

И на Голгота ме изведе бог,

където ме с трънлив венец венчаха —

и между два разбойника разпнаха.

 

На кръст умрях — за да възкръсна пак…“

И в светлината околния мрак

що ме огряла, ясно тя съгледа

обляно в кърви челото му бледо,

 

и кървави пригвоздени ръце…

Сви остра болка майчино сърце,

и тя простена — и от сън се сепна…

Детето спи. Далеко татък трепна

 

в пустинята пролетяла звезда,

откъсната от мрака на твърдта.

И Йосиф, свел глава на стъпалата

там долу, тихо дремеше в тъмата.