Пенчо Славейков
Към Витлеем ^[0]

„Оттук ли се върви за Витлеем?“

— По тоя път направо, все направо.

Защо? „Ний идем дар да поднесем

на царя, който там се появява.“

 

— Цар? Витлеем — и цар? Че откога ли

захванаха и там пък!… — Без ответ

отминаха там магите напред.

В гората лаят гладните чакали.

 

Звездата пътеводна ту засени

чер облак, ту отново на твърдата

претрепка тя и грейне пак в нощта —

и ги бодри от пътят уморени.

 

Тъй цяла нощ вървяха из гората.

И призори, изкачени едвам

на голий връх, те видяха оттам

как се пробужда долу равнината.

 

И Витлеем, там дето им овчаря

посочи, още е обвит в мъгла;

в мъглата спят отсам и ред села,

клисурата където скут разтваря.

 

Като привет на пътника пред родна

страна, пред тях запламка тих огнец.

Небесна твърд, подобно злат конец,

просече в миг звездата пътеводна —

 

и падна тя, там тъкмо откъдето

те пламъка съгледаха в мрака̀…

И сепнато едина маг с ръка

посочи и я сложи на сърцето.

 

И те безмълвно тръгнаха. И ето,

колиба там до самите поли,

и около й кротък свят светли,

като зарята утринна небето.

 

Те в светлината влязоха. И тамо

застанали отвътре ниский праг,

те видяха отрока дирен, наг

край яслите положен върху слама.

 

Над него там в родилна изнемога,

е майката оборила глава —

и счу им се — тя някакви слова

като да шепне още все в тревога.

 

А отстрана насбраните овчари

стоят. Сами в почуда гледат те

огряното в сияние дете,

и майката и чужденеца стари…

 

И паднали на колене, възславен

химн магите подхванаха тогаз,

и отйехтя тъмата техний глас —

„Небесний цар е в земният избавен!“