Пенчо Славейков
Бойко Раздяла ^[0]

Певецът на Химни за смъртта на Свръхчовека е класически пример — какво неприятно нещо е да живей човек — и подир смъртта си. Ония, на които стъпките идват само до гроба, тях ги дразни задгробния живот на хора не от тяхната пасмина. И те, стопани само на душевно убожество, са жестоки съдии на чуждото добро и зло. — Петдесет години откак той лежи в гроба — Раздяла е погребан в парижкото гробище при Монмартр^[1], — а те все още го съдят и осъждат и богохулствуват с неговата памет. Защото той и сега е жив в живото си слово. Но не само словото на бореца, словото и на поета е още по-живо. И последнето ще преживее всичко у него и у неговите съдии. Но понякога ми се струва, че тоя себесъзнанник съвсем сериозно казва, че на гроба му трябало да възложат не лавровия венец на поета, а меч, защото в живота той бил храбър войник, в борбите за свобода^[2]. Тия думи на бореца често се вземат като самоотрицание на поета. А още по-често се земат те за изход на жестоки нападки, защото в също време са и едно утвърждение. Утвърждение, чрез което значението на Раздяла се пренася на друго място — на друг мегдан: на мегдана на обществените борби. Това е съвсем погрешно. Раздяла не е борец в обикновена смисъл на думата, макар да е мятал неведнаж стрели в обикновени лагери. Той е борец — един от най-смелите — за свободата на човешкия дух. Но борец пълен с противоречия. В тая сила за един поет е слабостта на бореца. За това са може би причина болните нерви на Раздяла. Но аз дръзвам да кажа: слава богу, че нервите му са били такива, защото тям и само тям се дължи Раздяла такъв, какъвто го имаме като борец. Че срещу здравата глупост най-доброто оръжие, най-острите стрели се намират в колчанът на хипернервозитета. Тая характерност на Раздяла го прави близък роднина на творителя на Заратустра, най-безжалостният от борците против здравата глупост^[3]. В ръцете на тия двама борци е усъвършенствувано люто оръжие — презрението. Не презрението на дребнодушни себелюбци, а на силните духом, на което обичта е майка. Презрението на сина божий към синовете на пазарската правда.

Човешкия дух — и на Острова на Блажените, както и у нас, е в плен у войнството на Голиата, у филистрите^[4], най-многочисленото войнство, най-глупавото, най-силното. Защото има ли по-силна сила от глупостта, тоя лъскаво полирован гранит, който притиска природата на девет-десети от человечеството? И него ще победи само оная сила, която побеждава всичка други камъни, като ги разяжда капка по капка. Съзнанието — живата вода на творението — не бърза, негова ход продължава столетия, но затова пък нему принадлежи победата на победите. Борците на това съзнание гинат като капките. Други свежи и по-бодри идат след тях. И каква жизнерадост грее от погледа им, от словото им! Като моя чичо, покойният Олаф ван Гелдерн^[5], те са осъдени на смърт и знаят това, знаят, че утре им е последния ден — а все пак тая вечер и до среднощ танцуват с веселата царска дъщеря — с живота — и тя е тяхна. Хората наоколо, наивните хорица, зяпат вихрения танец на рицарите на живота, без да разбират техния хероизъм, душевното им настроение. Но не зяпат само, за жалост! А съдят и отсъждат, и имат претенцията, че присъдите им почиват на истината, че са безпогрешни. Защото са присъди, които мнозинството признава. Великата заслуга на Раздяла в борбите на съзнанието на Острова е, че той е бил безпощаден към това мнозинство и присъдите му и ни учи — и ние да бъдем такива. На едно място в книгата си С брадва и въже той казва: „Аз съм миролюбив човек. Моите желания са: скромна хижа, удобно легло, да има какво да се яде, и градинка пред хижата. Пред прозорците на хижата ми да стелят сянка клонести дървеса. И ако бог иска да ме направи по-щастлив, той ще стори да доживея и до тая радост — да видя обесени на тия дървеса шест-седем от моите върли душмани, враговете на истината, за която се боря в живота. С разтрогано сърце ще им простя аз, пред смъртта, всички увреди, които ми са причинили в живота. Дори и това, че и като поет са ме мразили, което собствено е висша похвала за мен. Да, човек тряба да прощава на враговете си, но само когато ги види обесени.“ Наистина, има обесници, на които се пада само такава присъда, но при все това аз не съм съгласен с мнението на Раздяла и мисля, че е слабост от негова страна да оставя господу да беси хората. На враговете си човек тряба да отплаща сам, и то като ги остави живи — да окраставеят во своята злоба! Силните духом борци имат в ръка едно мощно оръжие за унищожение низките твари — презрението. Невям великия Гладстон, един кротък старец, като отбелязваше борбата на Хайне с немските филистри и негова хероизъм в тая борба, съжалява, че той не се е ползувал по-често от презрението и е накърнил своето величие.

* * *

„Ще дойде ден и ще угасне пламъка в моите жили, зима ще се настани в гърдите ми, снегът ще покрие главата ми и мъгла ще помрачи моя поглед. Другарите ми ще лежат вече в полуизгнили гробове и ще остана един аз, като самотен клас, забравен от жътваря, посред новото поколение, което ще цъфти с нови мисли и желания. С учудване ще слушам аз нови имена и нови песни. Ще се забравят имената едновремешни, ще бъда забравен и аз сам, уважаван може би от малцина, ненавиждан от много, необичан от никого!“^[6] В този откъслек е възсъздадено едно от мъчителните настроения, знайни на всякой поет, толкова по-мъчителни, колкото поета е по-съзнателен. Но тоя път ясновидството на Раздяла се оправдава само наполовина: него наистина ненавиждат мнозина, но действителността не потвърждава, че никой не го обича и че той стои самотен мъртвец между живите. Поета Раздяла може да бъде обичан само от читатели, способни непосредствено наивно да възприемат неговата поезия, или от хора с висока култура. По средата на тия две количества стои онова войнство на Голиата, самоуверената ограниченост, отвратителна, която пои душата си от обществените помийни ями и се уригва по уличните вестници. Тая сган от омраза към бореца мрази и поета. Мрази оногова, който е създал дивната Книга на песните^[7], в които е разказана историята на една нещастна любов. А покрай едната, на всички. Тъй като че ли иска да каже поета с песните си, в което и аз съм негов партизанин. Величието на един живот е в неговото нещастие и най-често любовта е художника на това величие. Раздяла два пъти е любил и двата пъти нещастно, както ни уверява биографът му. Но подозрително е това негово уверение. Втората любов е вече мост към третя, към едно тъй наречено щастие — съпружеството. И наистина, когато любовта за трети път дръпва поета за ухото, той без много да му мисли се оженва и ако се извадят от сметката болните му нозе, безпокойните нощи и разпрята му с издателите, живял е, докато умре, щастлив живот. Живот за незавиждане! През тоя живот той е пял и писал много неща, от които малко има дето би могли да се мерят с песните и писанията му отпреди. Най-хубавите от тия малко неща са в сбирката му Епически песни^[8]. Но все пак те са алмази; брилянтите са ония, от които е сглобена диадемата, наречена Книга на песните. Биографът му и историко-литераторите постоянствуват да твърдят, че поета е ковал тая диадема да приляга на две глави. На главите на двете му братовчедки — първата и втората му любов, — двете му изгори^[9]. Хора без глави всякога ще твърдят това. Или по-право: хора с глави, но без сърца и с богат опит само на здрави крака. Защото след първата любов онова, що се разнася на здрави крака и с което се митка по улиците на живота, не е вече сърце, а твърде обикновено парче месо. Първата любов е аромата на сърцето и както аромата на всяко цвете, и тя изчезва преди дори то да увехне. А човешкото сърце живее и след като е увяхнало и люби пак, както разказват бабичките. Но на развалините на първата любов расте бръшлян, цветето на смъртта и на незабравимия спомен, онова цвете, на което черните семки са тъй горчиви. Бръшлян обвива образа на Раздяловата изгора — първата и последня, — за чиято любов ни пее той. Пак ще повторя: биографите и литературните критици могат до воля да сочат документи, че поета е любил две, три или десет. То са чисто външни работи. Подир корабокрушение, плувците се ловят за каквито сварят трески или дървета и плават по морето. Така е и след корабокрушение в душата на човека. За какви хванат е плувал поета по световното море — защото тряба да се плува! — това нещо има чисто биографичен интерес. Важното е да се знае, че той е претърпял жестока катастрофа и че не я е забравил до последните дни на живота си, когато сляп и немощен вече пак се е опитал да люби — види се да докаже, че не само Гете може да си позволява тази бравура^[10] на природата. Който вярва на един поет, няма защо да не вярва и на другия!

Лани празнуваха петдесет години от смъртта на Раздяла^[11], поета на нещастната любов и великия вълшебник на лирическата песен. Скоро ще празнуват сто години от появяването на свят Книгата на песните^[12]. И ще минават пак години след години, ще минат столетия — и може би всичко друго, що е създал нейния творец, в повечето случаи тъй тясно свързано с времето, ще побледней и ще изчезне из интересите, из паметта на хората. Времето ще поквари, ще унищожи и паметниците, които ще му издигнат — защото все някога ще му издигнат и паметници: и ще го зарови времето в страниците на историята со всичките дрипи от живота му, които сега перат по вестниците; и едно само ще остане да живее — живота на вечното настояще — Книгата на песните. И певеца на небесата ще възблагодари бога, когото е отрицавал тук долу на грешния свят и в грешния си живот. Но види се само в грехът се ражда правдата. Певеца неведнаж е отричал бога и се е присмивал на името и с брадата му — докато, недалеч от последния си ден, пада пред него на колене и поисква прошка. Тази прошка, че я е искал, стана явно след смъртта на поета, когато се напечата изповедта му и поемата Химни за смъртта на Свръхчовека.

* * *

Той е роден срещу първи януари 1800 и умрял 1858 в Париж^[13], дето бе отишъл да си прави операция на един мазол в душата. По онова време в Париж времето се е разваляло на няколко пъти и това съсипва бедния поет, на когото чичо му не пратил навреме пари^[14], за да се храни добре и противостои на увещанията на др. Тиерса да се оперира там, дето не е невям имало нужда^[15]. Но за неговата смърт няма защо особно да се сетува: на земята той свърши всичко земно, мир на прахът му! И дано бъде съдено да кажат за вас тъй и да кажат още — че вий сте живели нещастно, но делата ви огряват щастието на другите. — И ако бог не ви възложи изпълнение на свои дела, не малко щастие е пак да се насладите от делата на поета — от неговата Книга на песните и Химни за смъртта на Свръхчовека^[16].

Книгата на песните е една пролет. Небето над нея е, като теменуга, модро и ясно и някак си учудено — или от врявата долу по пъстрата земя, или там-хе от тежките облаци на пръснатата буря; а земята е окичена с люляка, ясмин, закъснели и затова по-мили теменужки, кичури кестенови цветове. По-нататък са изправени безмълвно кипариси — стражи на гроба на умрели идеали и жива в смъртта любов, а още по-нататък, в дрезгавината на южния зной, се кърши палма и простира вейки в купнеж към тъмнолистия бор на север. Земята е пременена за сватба и поглежда откъде ще се зададе лятото — а славея пей и се упоява и дрозда му приглася, изправен над гнездото, дето пищят вече излупените малки — и желтоклювия кос надува флауто си в шубрака на широкоперестите лешници, и авлигата, хобоя в оркестра на пролетта, меланхолно свий, извий и затрепти, като че се оплаква, и оплаква и иска да каже: „Защо? Защо е всичко това? И лани беше тъй, и лани тече реката буйна и бистра… и пресъхна, и жабите квакаха по гленясалите бари, и папуняка рови с дълъг клюв в ровката земя да мъкне червеи оттам!“ — Е, та що? Е, та що? — Отговаря чевръсто и пъстро синигерче: — Нека да е тъй! Е, та що?

Омая во сърцето лей

дъхът на пролетта,

из храсти нейде славей пей —

и тъжна му е песента.

 

И пее той за пролетта,

за дивний дъх на май…

Тъй дивен както любовта —

че както нея малко трай^[17].

И който, като авлигата, е тъжно настроен и пролетта не му е радост, а тъжна безцел, нека не слуша песента на пролетта — не чете Книгата на песните, — а обърне слух към онзи могъщ оркестър, който в храма на живота изпълнява Химните за смъртта на Свръхчовека, оркестър, в който известни партии на солистите се изпълняват от пет живи гласа, както в някоя от най-дивните симфонии: един бас от бреговете на Гангес^[18], два баритона от Палестиня, един тенор от храма на Аполона в Делфи^[19] и един дискант от най-високият връх на Стара планина, планината на Заратустра. Оркестра на тая симфония е нагласен по камертона на един тъмен сън на автора й — за възложената от твореца задача на Свръхчовека: да бъде звено между Началото и Края, да довърши недовършеното от уморения творец, да се слей с него — вълна от вълните, вълна на вълните — с океана на Вечността — и поднови силата му за ново начало, и тъй все во веки веков и нескончание века. Тоя химн на живота и вечното възобновение е — лесно ще си помисли някой — едно ехо и на Нитчевата идея за „Вечното връщане“. Обаче между идеята на нашия поет и идеята на Нитче има голяма и съществена разлика. У Нитче се връща всичко, що е било, и връща се, за да бъде пак както е било, без каква и да е промяна; у нашия поет „това, което е било“ е само материал за строежа на бъднето, степен към по-висше. В тоя химн на живота има песни за смъртта с най-жизнерадостен нюанс. И въобще поемата на Раздяла е поема на жизнерадостта — пълна противоположност на песента на отчаянието и безцелието на живота. Ония критици, които говорят за поета като за нитчеанец, не би било зле да се взрат в разликата на идеите в Химните и Вечното връщане у Нитче и да видят, че нашия поет не е нито ученик на немския поет-философ, а камо ли негов раб.

Химните за смъртта на Свръхчовека са издавани много пъти, но особно е известно изданието на Стеля, Артаня, 1880^[20], печатано на японска хартия, с илюстрации от най-добрите художници на Острова. Това издание е послужило за образец на много други книги стихове, че с него е показано какво грамадно значение има едно хубаво нещо, когато е и с хубава външност. За поезията е ценно онова, което и за жената: хубавата премяна. Немарливото всякой немари.