Пенчо Славейков
Жрец на живота ^[0]

Обикна ме живота — и ме сам

на волята си първожрец направи,

и възвиси ме той и ме постави

пред мряморний олтар на своя храм.

 

Аз тамо бдя. През моя поглед тих,

на тез, които идат пред олтаря

душата се таинствено разтваря,

като вратата на света светих.

 

И виждам ази всичко ясно в тях —

чета, което в тях е спотаено:

грехът на всяка мисъл съкровена,

и правдата на всякой грях.

 

И ден и нощ минават те край мен,

едната друга върволица сменя, —

тез с погледи горящи от съмненя,

онез за подвиг с погледа студен.

 

Едни без вяра, други с бесен жъд

за вяра — вяра и живот убили!

Дохождат тука те с последни сили

и от живота чакат своя съд.

 

И чакат те с приведени чела, —

и чакат те десницата на жреца

да прокълне или да свий венеца

и увенчае техните дела.

 

Но аз стоя и тих и мълчалив,

недвижно сложил на сърце десница —

вървят една по друга върволица

и пълнят храма с екот грохотлив.

 

Неволно се понякога ръка

протегне — воля висша я запира,

и словото на устните замира,

когато зина слово да река.

 

„Спри!“ — чувам глас да ми говори: — „Жрец

поставих аз да бди и съзерцава,

и дето други съдят — да венчава

на блага прошка с лавровий венец!“

 

Обикна ме живота и ме сам

на волята си първожрец направи…

Обикна ме — в смъртта да ме прослави,

и осмърти ме жив во своя храм!