Пенчо Славейков
Нено Вечер ^[0]

Той пее твърде рядко, ако се съди по това, което е печатал досега. Най-ранните му песни най се ценят от младежта — не от оная, която дири нещо, а от оная, която смята, че да дириш е да губиш време и наместо да сбира, тряба да пръска живота. Много от песните на тоя поет се пеят с чаша вино в ръка или когато ръката не държи вече сигурно чашата. Вечер се смята още млад — роден е 1876^[1] — и казва сам, че няма намерение да остарява, докле не отживее, което е отредил господ да се отживее на младост. Той живее в родния си край, но се скита и няма нийде постоянно място за живение, нито определено някакво занятие. Една първобитна натура е, която живее с инстинктите си, не отрицава, не утвърждава, а само се отзовава и живее по закона божи. Не е вярвал никога в нищо, няма намерение и да вярва някога в нещо, освен по своите сили. Понякога песните му нямат форма на песни и темите им се затирят да прескочат границата на обикновените теми на песните му, което, разбира се, не му е подадене. Ето например, едно такова затирване:

Вярвайте само во своя бог,

чийто е трон не в небето!

Него не са го родили

блянът на минали дни,

страхът на мъртвите предци!

Вярвайте в живия бог,

в бога, когото роди

вашта душа,

вашата смелост и сила,

вашата вяра в живота.

Той е во ваша ръка —

млат во ръка на работник,

който на подвиг зове,

който живота кове,

както го вашата воля желае…

Вярвайте само во своя бог,

в който живейте, който живее во вас;

който мре накръст

в име на живота и възкръсва

винаги в тия души,

гроб що не са на живота,

гроб на волята за живот!

Той е истински бог,

величествен и строг,

който води не в рая на мързеливите,

нищите духом и страхливите,

отвъд живот и свят —

той е во вашта душа,

той е во вашта ръка —

млат во ръка на работник,

който на подвиг зове,

който живота кове,

както го вашата воля желае…

За тоя свой бог поета пее твърде рядко и тая песен е едничката, дето той се изказва открито за него, в когото винаги живее. На Острова на Блажените, Вечер е един от резките проповедници против официалната черква, за което е анатемосван^[2]. Но от дявола най-малко се бои тоя, който обожава и дявола в своя бог, силата в своята воля. Както вече казах, Вечер няма постоянно занятие. Днес той е писар в някоя селска община, дето псета лаят рошавата му коса, утре е работник нейде в някоя фабрика — вдругиден чука, та дроби камъне по улицата или сече дърва, и т.н. Прави това, което е правил едно време един от най-умните американци, Торо^[3], или даровития норвежец Кнут Хамсун и правят сума други, които искат да изкарат насъщния си хляб с несвързани ръце, на свобода и свободни духом. С това той силно апелира за уважението ни, защото уважава себе си. Понякога Вечер издава и разни книжки и сам си ги продава, дето свърне. Едва ли ще има друг островитянин да е пропътувал като него целият Остров, да знае всяко кътче в него и да познава толкова хората, инстинктите и мислите им. На чужбина не е ходил и не желае; казва, че родното слънце му е доста и че го е страх да не пръсне в чужбина това, което с глава, ръце и нозе е събрал дома — свежестта на душевните си настроения и радостта от живота. Един странен каприз на човек, когото инстинктите в нищо не ограничават и който отрича онова, в което дори ограничените дирят средство да се разграничат!

От книжките, които Вечер е печатал, най-интересна ми се вижда У дома, една антология от стихове чисто пейзажни, сборник стихове повечето от дребните поети, неизвестните, незначителни дори считани, от тъй наречените мравки в поезията. В късото предисловие към тази интересна книжка, Вечер казва: „Хубавото живее не само во великите. Нейде си по света имало, казват, Монблан, Пиренеи, тъмни фиорди, дивни гори, поля, реки. Има, чувал съм за тях. И под носът ни има не малко величия и хубости. Хубост и величие аз видях дори в едни черни очи, в които бе отразен един свят по-голям от Острова на Блажените, и в едно чувство по-дивно от морето около него. Че хубавото живее не само во великото. Поточето, при което съм се спрял сега и слушам тихия му ромон да ми говори за откъде иде и къде отива, бистрите му струи и огледаните в тях къдрави елхи — в него има хубост, която величията не познават: тя е хубостта на интимното, на онова, което, когато говори, когато очарова, не ни докарва до самозабрава, а избистря душата. То е дъхът на полското цвете, дъхът на онова, в което сме израсли, в което живеем, в което ще умрем, което ще лъхти и над гробът ни и ще трепти в звездите на небето, простряно над нашия тукашен и отвъден живот. Това хубаво аз събрах от полето на нашата поезия, хубавото поле, работено от плугът на прости работници. И в простата хубост има величие, незнайно на великите…“ От тая книжка на Вечер аз зех почти всички ония пейзажни стихове, които съм превел в моята книга и които характерни неща за новата поезия на Острова в предишната съвсем липсват. От песните на самия Вечер преведох само ония, които говорят за негова темперамент и своеобразна форма; в тях стихът е характерно неправилен, но в тая неправилност има нещо мило и живо, като в цалувка, открадната пътем и не на законно основание.