Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 4 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
даница (2013 г.)

Издание:

Станислав Стратиев. Вавилонска хроника

Българска. Първо издание

Редактор: Любомир Стратиев

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Снежана Калинска

ИК „Жанет-45“, Пловдив, 2000

ISBN: 954–491–065–4


Паскал мисли за дълбочинните животни, когато в двора влиза Миро.

Връща му ситото за пясък.

— Здравей, Паскале! — казва той. — Какво правиш?

— Съществувам — отвръща Паскал.

— Естествено, че съществуваш — непредпазливо казва Миро. — Всички съществуваме.

— Нищо подобно — казва Паскал. — Ти например не съществуваш.

— Що? — интересува се Миро.

— Ако онова, което казва Декарт, е вярно, ти изобщо не съществуваш.

— И какво казва Декарт? — пита Миро.

— Декарт казва: „Мисля, следователно съществувам!“ Ако това е вярно, половината село изобщо не съществува. В това число и ти.

Миро оставя ситото и се обижда.

— Излиза — казва той, — че само ти съществуваш!… Така ли?!?!

— И аз съществувам от дъжд на вятър — отвръща Паскал. — Но има хора, които не съществуват от рождение.

— Йеремия може и да не съществува — казва Миро, — а съм сигурен, че и Анани не съществува, обаче това, което казваш за мене, не е вярно.

— Но и ти не си виновен — продължава мисълта си Паскал. — Кога да съществуваш? Вдигаш къща, копаеш лозе, бъхташ до мръкнало. Като се прибереш вкъщи, хич не ти се съществува, удряш двеста грама и заспиваш.

— Горе-долу е така — съгласява се Миро. — Бедният човек не може много-много да съществува.

— То това е и целта! — казва Паскал. — Да не съществуваме!… Щото, вземем ли да съществуваме, току-виж сме объркали сметките на някой. Ще вземем да задаваме въпроси, да се съмняваме, да псуваме…

— Аз си псувам и без да съществувам! — казва Миро.

— Но без адрес! — подчертава Паскал. — Ти засягаш една имагинерна майка! Липсва ти конкретност!…

— Така е! — признава Миро. — Прав си. Псувам много общо.

— И става като с корупцията — казва Паскал. — Всички псуват, но на вятъра.

Двамата млъкват и гледат пуйките по двора, които по принцип не съществуват.

— То не е и лесно да се съществува! — казва след това Паскал. — Щото всичко е направено така, че те принуждава да не мислиш. А само да гледаш, да слушаш и да викаш „ура“.

— Мене ме заболя главата — казва Миро, — а и трябва да забъркам бетона. Ако не го забъркам аз, няма кой да го забърка.

И си тръгва.

— Несъществуващ човек! — казва си Паскал. — Откакто се е родил, не е съществувал!…

Край