Станислав Стратиев
Молитва на Паскал преди тръгване

Паскал приготвя детето за училище.

Сваля новите маратонки и му обува продупчените сини гуменки.

Разкопчава кожения колан, маха хубавите джинси и навлича на ритащия третоотделенец кълчищени панталони.

Препасва го с връв, усукана от кълчища.

Междувременно му опъва и двете уши, защото онзи се съпротивлява мъжки.

Ушите грейват като абажури.

Паскал го гледа критично, зажумява с едното око и му облича кърпената риза, която няма цвят, форма и не е гладена, откакто е ушита.

Ризата пасва на кълчищения панталон, сякаш ги е моделирал Джорджо Армани.

Паскал е доволен.

Той тръсва два пъти парцаливото яке и започва да монтира в него извиващите се ръце на третоотделенеца…

Трябва доста да се потруди, ако иска детето му да се върне живо и здраво от училище.

И облечено.

Паскал е свикнал.

Кара стара, грозна кола, с прогнили ламарини и немита от рождение.

Колкото е по-грозна, толкова е по-малък шансът да я откраднат.

Същото е и жената.

Клаудия Шифър не може да стигне до ъгъла, без някой да й се нахвърли.

Или да я прати в Германия като компаньонка.

Паскал е късметлия в това отношение.

Природата е свършила своето и Паскал само нанася тънки щрихи тук-там, когато съпругата му излиза.

Къщата на Паскал също е грозна, той даже я посрутва от време на време, за да не привлича кварталните обирджии.

А за самия Паскал да не говорим — той е произведение на изкуството.

Тържество на естетиката на грозното.

Когато излиза, ята свраки и гарги ужасени изчезват от полезрението и немалко от тях завършват жизнения си път от разрив на сърцето.

В угарите.

Паскал привършва с третоотделенеца и го оглежда.

Парцалив е колкото може да е.

— Същинско грозно пате! — мисли си Паскал. — Но един ден ще се превърне в лебед!…

Преди да го поведе към училище, Паскал се моли този ден да дойде по-скоро.

И дано да няма по-парцаливо дете от неговото днес.