Станислав Стратиев
Не е добре Паскал

Покрай празниците и именните дни виното се свършва и Паскал участва в телевизионна игра с импулси.

Печели пътуване до Австралия.

Цялото село го убеждава да не ходи, защото е далече.

И точно сега се агнят агнетата.

Паскал не слуша никого, качва се на самолета и отпрашва в Австралия.

След седмица се връща.

Обаче това не е Паскал.

Говори тихо, гледа някак си навътре и в косата му има бял кичур.

Кучето не го познава и не го пуска в двора.

Друг път боят не му мърда, но сега Паскал само го поглежда с отнесената си усмивка и го погалва зад ушите.

От това жена му се изплашва до смърт.

Скрива се в плевника и прави три-четири магии против уроки.

И една за ухапване от зла речна муха.

Работата се разчува и селото се струпва около Паскал.

Той обаче мълчи и гледа навътре в него си.

— Паскале! — казва Миро. — Какво става?

— Всичко, което не може да бъде, го има! — произнася неясно Паскал. — Разхожда се и може да се пипне!…

Селяните се споглеждат.

— Какво, Паскале? Какво може да се пипне? — пита Йеремия.

— Отде да знам! — още по-неясно изрича Паскал. — Гледаш го, че лети във въздуха, обаче е катерица. И има джоб!…

Селяните се споглеждат пак.

— Какъв джоб? — пита Миро.

— Преден — казва Паскал. — И в него двайсет и седем цицки!…

— Не е добре Паскал! — прошепва Йеремия на кмета. — Нещо му е станало!…

— И там си държат децата — довършва Паскал. — Виждам го, че не може да бъде и няма начин да съществува, обаче то си съществува!… Наяве!…

Очите му блуждаят.

— Умът ми не го побира! — замислено продължава той. — Хем кенгуру, хем плъх!… Голямо колкото плъх, обаче като кенгуру!… И то с джоб!…

— Или е кенгуру, или е плъх! — отсича Йован, който пасе най-различни животни и минава за експерт — Не може и двете!…

— Ти да видиш птицечовката! — отвръща му Паскал. — Три работи едновременно — влечуго, птица и бозайник!…

— Това не може да бъде!!! — извикват всички едновременно. — Няма начин!!!…

— Начин няма — казва Паскал, — обаче то си съществува.

— И то с джоб?!?!

— И то! — разперва ръце Паскал. — На мене за какво ми побеля косата?… Да не ви говоря за паякообразната маймуна и за торбестия дявол!…

При тези думи селяните заднешком напускат помещението.

Вече от вратата, Миро пита:

— А призрак не видя ли? С джобове?

— Видях — казва Паскал. — Петите му са дълги половин метър. Така и му викат — дългопет призрак.

Миро изчезва като издухан и Паскал остава сам.

Но не е Паскал.

Онзи Паскал беше друг.