Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 4 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
даница (2013 г.)

Издание:

Станислав Стратиев. Вавилонска хроника

Българска. Първо издание

Редактор: Любомир Стратиев

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Снежана Калинска

ИК „Жанет-45“, Пловдив, 2000

ISBN: 954–491–065–4


Нещо неизмазано има в този наш живот, нещо недостроено, недобоядисано, недоциклено.

И все не го завършваме, докато сме живи.

Така си живеем — със стълби, дето никога нямат перила.

Паскал обаче е решил да сложи край на това положение.

Прасето е заклано, кървавицата е направена, снегът продължава да се сипе над селцето, утре е Нова година.

Започва ново хилядолетие.

Паскал казва на жена си:

— Целуни ме!…

Жената се вцепенява. До преди десет минути нищо му нямаше.

— Недей да ме гледаш по този начин — казва й Паскал, — ами ме целуни!…

— Паскале! — казва тя изтръпнала. — Посред бял ден?!?!

— А бе, ти ще целуваш ли, или няма да целуваш! — ядосва се Паскал. — Защо за всяко нещо трябва да ти казвам по сто пъти!…

Жената въздъхва и го целува.

Сега пък въздъхва Паскал.

— И да се целунем като хората не можем! — казва той. — Ти нали гледаш всяка вечер по телевизията как се целуват американците?… Разгърната работа!… Разработена!… Едното приближаване на устните само трае трийсет секунди!… Бавно, полека, едва-едва, приближават се, като че ли се скачват космически кораби!… Срещат се, съвсееем малко се докосват… И тъй нататък!… Да не ти говоря за останалото!…

Жена му го гледа и се чуди какво точно му е станало. И дали ще закачи отново.

— А ти като че ли ще ме ядеш! — продължава Паскал. — И какво стискаш тези очи, няма да ти бия инжекция!…

— Паскале! — плахо казва жена му. — Да потърсим лекар…

— Нищо ми няма! — казва й Паскал. — Нормален съм! Ако е нормален този живот, дето и да се целунеш като хората не можеш!…

Жена му поглежда към вратата и започва съвсем бавно, незабележимо да се премества към нея.

— Обаче и ти не си виновна! — обективно казва Паскал. — Откъде да се научиш? Американците гледат тези целувки от шейсет години, а ние какво гледахме?…

Жена му вече е изминала половината път до вратата.

— Есенна сеитба, дълбока оран, първенци във въгледобива!… Единствените по-свестни целувки бяха между Брежнев и Тодор Живков!… Обаче Брежнев идваше рядко!… А и те бяха братски, къде е американската целувка, къде са те!… Не може и сравнение да става!… Я ела сега, да опитаме пак!…

Жена му се заковава на място.

— Ела де! — нарежда й строго Паскал. — Целувай!…

Жената покорно отива до него, затваря очи и протяга устни.

— Бавно… бавно… не бързай… за къде бързаш… влака ли ще гониш? — наставлява я Паскал. — Бавно ти казвам!… И не стискай тези очи, отвори ги…

Жената отваря очи, но погледът й е такъв, че Паскал бърза да й нареди:

— Я по-добре ги затвори… Така… Още по-бавно…

Миг преди устните на двамата да се срещнат, отвън се чуват виковете на Миро.

— Паскале!… Паскале!…

— Дотук добре! — казва Паскал. — Като се върна, ще продължим!…

Излиза и оставя жена си да се чуди да бяга ли, или да стои.

Край