Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от старофренски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Предговор
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
Фея Моргана (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Смъртта на крал Артур

Роман от XIII в.

Френска, първо издание

Библиотека „Романия“

Съставителство, студии и обща редакция: Стоян Атанасов

Текст, обработен от Жан Фрапие

Преводът е направен по изданието: La Mort le Roi Artu, Librairie DROZ & M. J. MINARD, Genève-Paris, 1964

Превод от старофренски: Владимир Атанасов

Научен редактор: Стоян Атанасов

Редактор: Стоян Атанасов

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Румен Хараламбиев

Оформление на корицата: Деница Трифонова

Формат: 16/60/90

Обем: 23,5 п. к.

Дадена за печат: октомври 2013 г.

Излязла от печат: октомври 2013 г.

Предпечат и печат: „Изток-Запад“

ИК „Изток-Запад“, 2013 г.

ISBN: 978-619-152-312-2


Приема се, че романът Смъртта на крал Артур е създаден в 1230 г. В началото и в края на романа авторът се назовава с името Уолтър Мап. За този висш служител в двора на английския крал Хенри II Плантагенет знаем, че умира през 1209 г., тъй че не е възможно той да е написал Смъртта на крал Артур. Анонимният автор на нашия роман е прибягнал до литературна мистификация — прийом, често използван от средновековните писатели, които предпочитали да обвържат творбите си с някое известно име, вместо да изтъкват своето. По същия начин е постъпил и авторът на друг емблематичен артуровски роман в проза от същия период — Търсенето на Светия Граал, писан между 1225 и 1230 г. Заключителните редове на този роман твърдят: „Кралят [Артур — С. А.] наредил да повикат църковните учени, които да запишат приключенията на рицарите от Кръглата маса, и когато Боорт разказал премеждията, съпроводили търсенето на Светия Граал, така, както лично той ги бил видял, те били записани и сложени на съхранение в библиотеката на Солсбъри, откъдето месир Уолтър Мап ги извлякъл, за да напише своята книга за Светия Граал от любов към своя владетел крал Хенри, който издал нареждане тази история да бъде преведена от латински на френски.“[1]

Литературната мистификация е конструирана фикция, очертаваща прехода от събитие, представено като действително случило се, към отзвука от него под формата на писмен или устен разказ. Не е трудно да разпознаем в цитирания откъс съставните елементи на мистификацията: събитие (търсенето на Граала); свидетел на събитието — или участник в него — (Боорт); престижно място, където събитието става публично достояние (двора на крал Артур); запис на разказа, съхранил паметта за събитието (латинската книга, депозирана в книгохранилището на Солсбъри); превод от латински на френски, дело на Уолтър Мап, по заръка на владетеля.

Началото на Смъртта на крал Артур се представя като продължение на събитията, описани в Търсенето. И отново авторството се приписва на Уолтър Мап. Не е необходимо да се ровим тук в биографията на тази личност. Няма съмнение, че в двата френски романа това име е маска, зад която авторите прикриват своята идентичност. Авторите или авторът? За това ще стане дума след малко. Едно е безспорно: Смъртта на крал Артур се явява последната част от триптих, първите две съставки от който са Роман за Ланселот в проза — повествователен масив от около 1500 страници — и Търсенето на Светия Граал. Между трите романа съществува безспорна тематична приемственост в рамките на общ замисъл. Роман за Ланселот е фокусиран върху детството и младостта на Ланселот, първите му подвизи и началото на любовта му към кралица Гениевра, съпругата на крал Артур.

Но наред с тази повествователна линия романът проследява приключенията на десетки други рицари от Кръглата маса, които невинаги се пресичат с тези на Ланселот. Заедно с романа за Тристан в проза, писан по същото време, той е най-широкообхватният рицарски роман. И най-въздействащият, казва Фердинан Ло, негов проникновен изследовател[2]. В Търсенето на Светия Граал така нареченото земно рицарство, свързвано с идеала за воинско превъзходство и за куртоазната любов към Дамата, отстъпва предното място на „небесното рицарство“ — нов, мистичен идеал, утвърдил се под влияние на цистерцианския ригоризъм. „Небесното рицарство“ е устремено към Светия Граал — символ на Божията благодат, отредена на неколцина богоизбрани, не за да станат те шампиони на рицарството, а за да заслужат по-скоро на небесните селения. Сред тримата богоизбрани герои на този роман двама (Персевал и Галаад) напускат този свят, след като са имали привилегията да съзерцават чудотворния Граал, а третият (Боорт) остава, за да разказва като свидетел за настъпилите чудеса. Всичко важно сякаш вече се е случило. Смъртта на крал Артур обаче подсказва, че участта на рицарския елит все още не е разкрита напълно. След неговия апогей — предмет на първите две произведения от триптиха — Смъртта на крал Артур ще опише неговата агония.

Романите от въпросния триптих на свой ред се вписват в един още по-мащабен цикъл, известен като Ланселот-Граал или Артуровска Вулгата. Той започва с творба, обикновено озаглавявана Историята на Светия Граал. Сред нейните версии най-пълна е една трилогия в проза, свързвана условно с името на Робер дьо Борон. Наскоро тя бе преведена на български под заглавието Роман за Граала[3]. Историята на Светия Граал предхожда и подготвя романите от триптиха, като проследява първоначалното сакрализиране на един утилитарен предмет — Граала[4]. То започва с Тайната вечеря на Иисус Христос с неговите ученици в навечерието на Пасха, минава през делото на Йосиф Ариматейски, който събира в Граала кръвта на разпнатия Христос, преди да предаде свещения съд на своите потомци, които пък ще го пренесат на Запад в царството на Артур.

Друг роман, втора част от трилогията на Робер дьо Борон и нейно продължение в хронологията на описваните събития, е посветен на Мерлин — пророк, магьосник и покровител на Артур, когото възкачва и на кралския престол. Този роман и трите му продължения от XIII в. формират частта Мерлин, която проследява развоя на събития, започнали в Историята на Светия Граал. Трите продължения на Мерлин са писани вероятно по-късно, след останалите романи от цикъла Ланселот-Граал, който включва пет творби: Историята на Светия Граал, Мерлин, Роман за Ланселот, Търсенето на Светия Граал и Смъртта на крал Артур. В масив около 2500 страници цикълът разказва историята на една светиня, която се пресича с историята на артуровското рицарство, пренасочва я и ускорява нейния край.

Въпросът за авторството на цикъл с подобен мащаб е от съществено значение — не толкова за да научим нещо повече за идентичността на автора или авторите, колкото за да осмислим връзката между отделните части на Артуровската Вулгата. Фердинан Ло формулира категорично основната си теза: „Корпусът на Ланселот-Граал, с изключение на Мерлин и неговите продължения, които с положителност са добавени по-късно, е дело на един-единствен автор. Зад привидното си разнообразие този корпус разкрива безспорно единство на замисъла и на плана.“[5] Ло формулира същата си позиция и на друго място в своето изследване: „Корпусът на Ланселот-Граал не само че не е сбор от отделни части и парчета, а се разстила пред погледа ни като величествена катедрала, изградена от основите до покрива от един и същи архитект.“[6] В първото цитирано твърдение Фердинан Ло говори за автор, във второто — за архитект. На френски думата „архитект“ може да означава и „строител“. Най-вероятно Ло я използва като метафора за автор.

Жан Фрапие, друг изтъкнат представител от следващото поколение медиевисти и научен редактор на ръкописа, по който е направен и българският превод на Смъртта на крал Артур, прави няколко съществени уточнения по тезата на Ф. Ло за един-единствен автор на цикъла. Той приема, че петте творби от Артуровската Вулгата следват общ план и дори образуват обща структура. Нея Фрапие също приписва на архитект, но има предвид не един-единствен автор на цикъла, а проектант, който вероятно е написал и Роман за Ланселот или поне значителна част от него, докато останалите творби са дело на други авторски почерци[7]. Тезата на Фрапие е убедителна: стиловите и композиционните различия между петте творби не позволяват да ги смятаме за дело на един-единствен автор, но не са пречка да разглеждаме цикъла като идейно цяло. Допускам, че именно в стремежа си да съхранят това единство, авторите са запазвали своята анонимност или са прибягвали до литературна мистификация.

Изхождайки от идеята за цикъла Ланселот-Граал като единен проект, можем да направим два основни извода. Първо: авторите на отделните романи проправят връзки между епизоди, разделени помежду си от стотици страници текст. Долавянето на тези връзки е важна предпоставка за пълноценно възприемане на смисъла на отделната творба, а и на нейното мрежово идейно и естетическо послание. С други думи, цялостното интерпретиране на отделната творба следва да отчита контекста на целия цикъл. Немалка част от обяснителните бележки, които предлагам в края на книгата, целят да информират читателя за тези връзки, да поддържат активна „естетиката на паметта“ — по думите на английския медиевист Йожен Винавър. Четенето на отделната творба предполага съзнание за цикъла, където, отбелязва Винавър, „всяка подробност от действието, колкото и незначителна да ни се струва първоначално, може всеки момент да се появи отново в някой от множеството лабиринти“[8].

Второ: всеки роман от цикъла притежава своята идейна и стилова специфика. Тя донякъде се определя и от използваните източници. Ще спомена най-важните за Смъртта на крал Артур. Най-близко във времето до създаването на романа стои „Персевал“ — третата част от трилогията на „Робер дьо Борон“ Роман за Граала, писана в началото на XIII в.[9] Краят на „Персевал“ описва войната, която Артур води във Франция срещу Римската империя, предателството на Мордред, тежкото раняване на Артур и отплаването му на остров Авалон. Така приключва славното царуване на Артур, макар че разказът на „Робер дьо Борон“ намеква за пребиваването на краля в Другия свят (келтското отвъдно) и оставя надежда, че един ден Артур може да се завърне сред своите поданици.

Авторът на Смъртта на крал Артур е познавал по всяка вероятност и английския роман в стихове (32 000!) на саксонеца Лайамон, адаптирал към 1205 г. френския Роман за Брут (1155) от Вас. Оттук и заглавието Брут на творбата на Лайамон. През Лайамон назад във времето неизбежно стигаме до влиянието на Вас, чийто Роман за Брут е съединително звено между псевдоисторическата хроника на Джефри Монмутски История на британските крале (1138) и артуровския рицарски роман. Авторът на Смъртта на крал Артур заимства и от Вас, и от Джефри[10]. Резонанси от техните творби са видими главно в заключителната част на романа с двата епически епизода — войната на Артур срещу римляните и битката при Солсбъри срещу Мордред. Други ситуации и мотиви от романа са очевидни реплики на прочути сцени от френските романи за Тристан и Изолда от втората половина на XII в. Нито един от тези източници не е посочен от автора. За сметка на това в началото и в края на своя роман той се позовава изрично на Търсенето на Светия Граал и на Роман за Ланселот, обстоятелство, което потвърждава хипотезата за романен триптих. Героите на Смъртта на крал Артур са ни добре познати от множество предишни артуровски романи — същите характери, същите отличителни белези. Ако възприемаме романа като съвкупност от странстващи мотиви и ситуации, срещани вече в други творби[11], в количествено отношение присъствието на чуждия материал в Смъртта на крал Артур е значително. Читателят остава с впечатление за еклектизъм.

В действителност Смъртта на крал Артур е един от най-оригиналните артуровски романи. Ще се опитам да посоча накратко в какво се състои неговата самобитност и уникалност. Жан Фрапие отбелязва: „Никой средновековен роман не се отличава с толкова висока степен на организираност на интригата.“[12] Между събитията в романа съществува строга причинно-следствена връзка, която се явява водеща нишка в цялото повествование. Стегнатата интрига на Смъртта на крал Артур контрастира с разлятото повествование в Роман за Ланселот и с накъсаните приключения на героите в Търсенето на Светия Граал. Иначе, подобно на тези две творби, и Смъртта на крал Артур използва така наречената преплетена техника: разказът често се прекъсва и се прехвърля на приключенията на друг герой. В първите два романа от триптиха въпросната техника цели преди всичко да разшири територията на повествованието, придавайки така всеобхватност на разказа и универсално измерение на артуровското общество. В Смъртта на крал Артур преплитането на повествователните линии обслужва строгата причинно-следствена връзка между епизодите. Тя очертава веригата от конфликти, които завършват със смъртта на знатни рицари и водят рицарското съсловие до разпад.

Типологична черта на рицарския роман е неговият щастлив край: въпреки страданията, които понася, въпреки изпитанията, в които залага честта и рискува живота си, героят в крайна сметка тържествува, постигайки хармония със себе си, със своята дама и с рицарското общество. Разбира се, историята на един успех има повече шанс да привлече широката публика, отколкото история с тъжен край. Но истинското обяснение за хепиенда на рицарските романи следва да търсим в основната им социална функция — да утвърждават куртоазната етика на героизма и на чувствата, която да обединява в общ идеал нисшето (рицарското) и висшето съсловие на феодалната аристокрация.

Смъртта на крал Артур е първият рицарски роман с трагичен край. И последният: след него артуровските романи от Късното средновековие (XIV и XV в.) свидетелстват за упадък и размиване на жанра, но не и за упадъка на Артуровото царство. От историческа гледна точка социалните причини за залеза на рицарството са свързани главно с възхода на градската култура и градската икономика. Градът маргинализира феодалния двор и замъка — средища на рицарската цивилизация. За тези социални причини в Смъртта на крал Артур дори няма и намек. Романът следва друга логика. Причините за края на рицарството са, от една страна вътрешни, а от друга — мистични. Под вътрешни или домашни причини имам предвид конфликтите между рицари, които споделят една и съща ценностна система и, нещо повече, които са свързани с общо минало и с приятелски чувства. Единствената външна заплаха в романа за Артуровото кралство е Римската империя, но тя бива отстранена бързо и не тя води до трагичната развръзка. А мистичния фактор за края на Артуровото величие следва да виждаме в християнския идеал за презрението към света (contemptus mundi), който подтиква Гениевра и Ланселот да се оттеглят в монашески обители и да изживеят последните си дни в отшелническо покаяние. В това отношение краят на романа е съзвучен с духа на мистичното християнство, който цари в Търсенето на Светия Граал.

Интригата в Смъртта на крал Артур е изградена като трагедия в Аристотеловия смисъл на думата, тоест като поредица от конфликти, произтичащи по необходимост едни от други и придаващи така дълбоко единство на действието[13]. Две са главните огнища на конфликти: новото разпалване на любовната страст между Ланселот и Гениевра; смъртната вражда между два семейни клана — на Говен и на Ланселот. По своята същност тези конфликти са трагични, доколкото моралните ценности вземат превес над екзистенциалните. С други думи, постъпките на героите се определят не толкова от интереса, колкото от чувството за дълг и чест. Нещо повече, чувството за дълг влиза в разрез с други възвишени чувства като вярност, лоялност, приятелство. Ланселот подновява прелюбодейската си връзка с Гениевра, без това да разколебава по някакъв начин уважението и преклонението му пред краля. От своя страна, Говен се възхищава безрезервно от Ланселот, но след като двама негови братя загиват — макар и по недоразумение — от ръката на Ланселот, той вижда занапред в него смъртен враг. Антагонистите са дълбоко раздвоени между обичта и възхищението, от една страна, и омразата и жаждата за мъст, от друга.

Към тези два конфликтни центъра авторът добавя поредица от злощастни ситуации и недоразумения. На турнира в Уинчестър Ланселот участва инкогнито и получава тежка рана от братовчед си Боорт, която го изважда от строя за цял месец. По-късно в една гора той бива пронизан по погрешка от ловец, преследващ елен, и ще му се наложи нов половин месец лечение. Недоразуменията с трагични последици изобилстват: Гениевра е обвинена в умишлено отравяне на Гахерис, когато му е подала най-добронамерено ябълка, без да знае, че в плода друг рицар е сложил силна отрова; кралицата ревнува госпожицата от Ескалот, защото мисли, че Ланселот споделя любовта на девойката; Ланселот убива брата на Говен Гахериет, без да го разпознава и без да желае смъртта му; Артур удушава в обятията си своя виночерпец Лукан, докато, омаян от смъртоносната рана, иска да го прегърне за благодарност. Измамата и предателството също допринасят за трагичния развой на събитията: Моргана злепоставя Ланселот пред Артур; същото прави и Агравен; Мордред става предател и убиец на вуйчо си Артур, знаейки всъщност, че той е негов баща[14].

В света на романа истината е проблематична. Царят лъжата, неоправданото инкогнито, недоразумението, нещастната случайност. Постепенно протагонистите са обладани от чувство за вендета. Артур признава многократно рицарското превъзходство на Ланселот, но щом обкръжението му разкрива връзката на Гениевра с Ланселот, желанието на краля да отмъсти надделява на останалите му чувства към героя. Артур, пише авторът, „предпочитал да умре пред това позорът му да не намери своето отмъщение“ (фрагмент 87). Както отбелязах, Говен от пръв приятел и поклонник на Ланселот става негов смъртен враг, след като героят убива братята му Агравен и Гахериет. Затова влиза в двубой с Ланселот, тежките рани от който ще причинят смъртта му.

Жаждата за отмъщение предизвиква верижна ескалация на насилието, което завладява не само отделни индивиди, но и двата противопоставени семейни клана на Говен и на Ланселот. Насилието е неудържимо, защото вече няма кой да отстоява справедливостта и чувството за мярка. Артур вече не може да бъде обективен арбитър. На негово място царува Фортуна — олицетворение на произвола и на резките обрати в живота на хората.

Героите в Смъртта на крал Артур заемат в скалата на ценностите място, твърде различно от това, което наблюдаваме в Търсенето на Светия Граал. Жан Фрапие прави важно наблюдение: „Героите вече не са групирани на избраници и на отвергнати; престанали са да бъдат образци, каквито са били в Търсенето отделните герои на Светия Граал; в редуването на величие и на слабост те са едновременно добри и лоши, сами по себе си, без символични съответствия с небесни същности. Смъртта на крал Артур се придържа до описанието на една морална реалност, която не надхвърля човешките измерения.“[15] Проявите на свръхестествени сили — и християнски, и езически — са чувствително приглушени. Липсва и обичайната за рицарските романи келтска или християнска символика. Романът е чужд и на алегориите, които завладяват жанра през Късното средновековие и изпълняват описателни или обяснителни функции. В свят без трансцендентални хоризонти, без загадки и чудеса, стимулиращи стремежа към героизъм, представителите на рицарския елит водят едни срещу други битка без победител.

Смъртта на крал Артур е трагедия в чист вид. Бих казал — единствената в средновековната литература. Като изключим (по обясними причини) комичните жанрове, средновековната литература се основава на две ценностни системи — християнската и куртоазната. Религия на спасението, християнският дух проправя в художествената словесност някакъв изход, даващ надежди, ако не за тялото, поне за душата. Куртоазията пък утвърждава един светски идеал — съчетание на воински добродетели и на кавалерско чувство, — който тържествува неизменно, доколкото бива въплъщаван от индивиди с изключителни качества. Виталността на християнския морал и на рицарската етика произтича от способността им да положат в стройна йерархия ценностите, определящи човешкото поведение. Фабулата в Смъртта на крал Артур разкрива дълбоката криза, обхванала тези два йерархически фактора. Християнският морал обслужва единствено искейпизма на Гениевра и на Ланселот, които се оттеглят в манастир. Но отшелническата благочестивост не допринася за решаването на нито един от големите конфликти в романа. Неслучайно повествованието почти не отделя място на замонашването на Гениевра и на Ланселот. Куртоазната етика също е безсилна. От една страна, любовта — по принцип сублимиращ подтик към себенадмогване и самоусъвършенстване — тук се явява чисто деструктивна стихия. Любовта на Ланселот и Гениевра не само не ощастливява влюбените. Тя води до самоунищожаването на рицарската общност. Любовта на госпожицата от Ескалот е самоубийствена. Същият пагубен ефект има любовната страст, граничеща с истерия, на дамата от Белое по Говен. Внезапната любов на Мордред към Гениевра е нелепа и не по-малко разрушителна. Що се отнася до воинските качества на рицарите, те обслужват, както вече казах, жаждата за отмъщение, а не куртоазната етика на толерантност и признаване на себеподобните. Всичко това поражда хаос, анархия и всеобщо насилие.

Трагичният ход на събитията в романа протича като предопределеност и в същото време като произвол, които са толкова по-неизбежни, колкото по-малко биват обяснявани. Докато за рицарските романи е обичайно разказвачът да се намесва в повествованието, да коментира постъпките на героите, да взема нечия страна или да се впуска в морализаторски разсъждения, анонимният автор на Смъртта на крал Артур никога не коментира описваните събития, нито се стреми да реабилитира християнския или рицарския идеал. Трагедията протича в един затворен свят без утопии, без йерархизиращ център и без регламентиращи обществени механизми. Лишена от социални и морални ориентири, човешката природа сякаш е оставена сама на себе си. Чувството за чест и достойнство се е изродило във вендета, любовта не изпълва с радост, властта не носи удовлетворение, нито има силата да поддържа социалния ред.

Към средата на XII в. артуровският роман се появява с амбиция, отстоявана успешно в продължение на век: да утвърждава един светски идеал — донякъде като алтернатива на християнския, — за да покаже, че в царството тук на земята има място за добро, за щастие и за красота. В Смъртта на крал Артур този светски оптимизъм отстъпва място на радикален песимизъм. Последният е по-скоро идея, отколкото отзвук от реално протичащи социални процеси. Трагедията в романа се обяснява единствено с вътрешната организация на неговата фабула. Подобно на големите художествени конструкции, тя има стойност на архетип, който, без да бъде заземен в конкретна историческа ситуация, има способността да моделира определени поведения на хомогенни човешки общности.

 

 

В европейската литературна традиция Смъртта на крал Артур се свързва главно с едноименната творба на английския писател Томас Малори. Тя е достъпна и на българския читател в отличния превод на Мария Райкова. Висока оценка заслужава и всеобхватната встъпителна студия на Александър Шурбанов[16]. Днес, когато четвърт век по-късно излиза на български и френският първообраз на темата „смъртта на крал Артур“, една, макар и най-обща съпоставка между двете творби е наложителна.

Малори пише през XV в. Първото издание на книгата му е от 1485 г. Със своите близо хиляда страници тя значително превишава по обем френската. И това е напълно обяснимо. Той цели не просто да създаде на английски своя версия на Смъртта на крал Артур, а да предложи компилативно списване на артуровската материя. За целта ползва френски, но най-вече английски източници, някои от които са преработки на френските[17]. Така създава многоцветна картина на рицарското общество от епохата на Артур. Доколкото разказите за отделните герои са епизодични, а общата тема е царуването на Артур, творбата на Малори притежава характеристики, присъщи по-скоро на хроника — безспорно фикционална, — отколкото на роман. В това отношение тя се родее с френския Роман за Ланселот в проза от XIII в., който, макар и да откроява съдбата на Ланселот, също се отличава с голям брой протагонисти и с преплетено повествование, които го доближават, както вече отбелязах, до хрониката[18]. Медиевистите са се питали и доколко на творбата на Малори следва да се гледа като на отделна книга. Йожен Винавър, изтъкнат медиевист и научен редактор на престижно издание на Малори, смята например, че става дума за сбор от артуровски разкази, всеки от които има своята вътрешна самостоятелност[19]. Последната обаче не е достатъчна, за да говорим за отделни творби, както в случая с петте романа от френския цикъл Ланселот-Граал.

Във вида, в който я издава в 1485 г. Уилям Какстън, творбата на Малори е разделена на 21 книги, съдържащи общо 507 глави. Само три от последните книги — 18, 20 и 21 — описват събитията, свързани със залеза на Артуровото рицарство и довели до смъртта на крал Артур. Но тези събития не са организирани в автономна фабула какъвто е случаят с френския роман. Въпреки това сравнението между въпросните три глави от творбата на Малори с френския роман е възможно и целесъобразно. Малори въвежда редица подробности, обяснява постъпките на героите, коментира, морализаторства. Имаме всички основания да говорим по този повод за вторична рационализация на повествователната материя — явление, което често се наблюдава при средновековни автори, адаптирали по-стари творби. Една от последиците от вторичната рационализация е отслабването на трагическата атмосфера.

За разлика от крайно пестеливия изказ на френския автор Малори пише обстоятелствено, екстензивно. Много вярно Шурбанов отбелязва, че повествованието у Малори „се разгръща главно по логиката на пространствено-времевите, а не на причинно-следствените връзки и затова изреченията са предимно прости и сложно съчинени“[20]. Обратно, френският автор обвързва с впечатляваща последователност всички събития в своя роман и смята, че тя е достатъчно условие, за да постигне романът своето въздействие на трагическо произведение. Тук авторски коментари не са нужни. Художествената измислица изпълва цялото пространство на френския роман, докато Малори го изпъстря със заемки от съвременната английска действителност или с коментари, поставящи на един план епохата на Артур и английското общество от XV в.[21] И макар че по същество Малори е по-скоро реставратор, отколкото реформатор на романния жанр, в почерка му се прокрадват някои похвати, които подготвят новите пътища за романа от следващите столетия: видимост на автора, отстояващ субективната си позиция, рационализиране на традиционни мотиви, коментар и философски обобщения.

Нищо подобно не се среща във френската творба. В нейната фикция без примеси от реалността няма пролуки, през които историческите процеси или авторската рефлексия биха проникнали, за да търсят изход от кризата. Затова, въпреки че довежда романната форма до своеобразно съвършенство, мястото на Смъртта на крал Артур е между Есхил, бащата на трагедията, и Расин, неин връх от епохата на френския класицизъм.

Стоян Атанасов

Бележки

[1] Търсенето на Светия Граал, „Изток-Запад“, превод от старофренски Владимир Атанасов, 2013, София, с. 400.

[2] Ferdinand Lot, Étude sur le Lancelot en prose, Paris, Honoré Champion, 1918, nouvelle édition de 1954, p. 8.

[3] Робер дьо Борон, Роман за Граала, „Изток-Запад“, превод от старофренски Владимир Атанасов, София, 2012.

[4] Ще напомня, че на старофренски думата означава първоначално „съдина“, „тава“.

[5] Фердинан Ло, цит. съч., с. 7–8. Преводът мой — С. А.

[6] Пак там, с. 107.

[7] За аргументирано изложение на тезите на Фрапие вж. изследването му, посветено на Смъртта на крал Артур: Jean Frappier, Etude sur le Mort le Roi Artu, Genève, Droz, 1936, по-специално стр. 27–146. Основните си изводи от тази книга Фрапие формулира отново синтезирано в своето Въведение към френското издание на романа, по което е работил българският преводач.

[8] Eugène Vinaver, „La création romanesque“ in À la recherche d’une poétique médiévale, Paris, Nizet, 1970, p. 136.

[9] Ще напомня няколко обстоятелства, свързани с този роман. Действителният Робер дьо Борон е автор на творба в стихове. Успял е да напише (в края на XII или началото на XIII в.) две части — „Йосиф Ариматейски“ и „Мерлин“, достигнала до нас само в първите петстотин стиха. Десетина години по-късно творбата на Робер дьо Борон бива адаптирана в проза, като към нея е добавена и трета част — „Персевал“. Въпросната адаптация се свързва условно с името на Робер дьо Борон, макар че е дело на друг, анонимен автор, когото е по-правилно да споменаваме като Псевдо-Робер дьо Борон или най-малкото да ограждаме името му в кавички. За повече подробности по въпроса вж. моя предговор към българския превод на творбата: Робер дьо Борон, Роман за Граала, „Изток-Запад“ София, 2012.

[10] Редица конкретни заемки съм посочил в обяснителните бележки към българския превод на романа.

[11] Шарл Мела обръща специално внимание на рапсодийния характер на фабулата в артуровския роман: „Артуровската материя оказва дезориентиращо въздействие върху читателя, който постоянно има усещането, че някъде вече е чел тази история, но не знае точно къде. Изглежда, че всеки нов роман подхваща същите основни елементи, но всеки път те са осветлени различно, сякаш авторите, които се четат толкова внимателно помежду си, изваждат от този общ фон нещо, оставено в сянка от друг и разкрито сега под нова външност. Така по-късната творба може да изяви онова, което предишната е прикривала и в същото време да се окаже нейно продължение“ (Charles Méla, La Reine et le Graal, Paris, Seuil, 1984, p. 30).

[12] Jean Frappier, „Introduction à La Mort le roi Artu“, Genève/Droz, Paris/M. J. Minard, 1964, p. XIII.

[13] Тук използвам понятията „аристотелова трагедия“ и „единство на действието“ като анахронизми. Европейското Средновековие не познава Аристотеловата Поетика с нейните дефиниции за трагедия и за единство на действието. Трактатът на Аристотел е преведен на латински в Италия едва в края на XV в. (1498 г.).

[14] Бащинството на Артур също е плод на недоразумение.

[15] Jean Frappier, „Introduction“, op. cit., p. XXVII.

[16] Томас Малори, Смъртта на Артур, „Народна култура“, библиотека „Ариел“, София, 1989, т. I-II.

[17] За по-пълна и систематизирана информация по въпроса вж. встъпителната студия на Александър Шурбанов „Безсмъртието на Артур“, цит. съч., с. 5–27.

[18] Вж. също обяснителната бележка към фрагмент 53**** в края на настоящия превод.

[19] Вж. Eugène Vinaver, The Works of Sir Thomas Malory, London, Clarenton Press, 1947.

[20] А. Шурбанов, цит. съч., т. I, с. 24.

[21] В това отношение ще приведа само един пример. По адрес на васалите, преминали на служба при Мордред — предателя на Артур, — Малори възкликва: „О, вие, англичани, виждате ли какво злодейство извършили те [васалите на Мордред — С. А.]? Това бил най-благородният крал и рицар на света [Артур — С. А.], тоз що най-високо ценял братството на храбрите рицари и поддържал всички тях, ала тези англичани не били доволни и от него. Ето такива били някога нравите и обичаите в тази страна. А казват хората, че ние и днес не сме отхвърлили тези нрави и обичаи. Уви, голям порок е туй у нас, англичаните, че нищо не ни задоволява задълго“ (Т. Малори, цит. съч., том II, с. 485).

Край