Включено в книгата
Оригинално заглавие
Guigemar, (Обществено достояние)
Превод от старофренски
, (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)
Сканиране
Фея Моргана (2015)
Корекция и форматиране
NomaD (2015)

Издание:

Мари дьо Франс. Куртоазни новели-ле

Френска. Първо издание

Редактор: Атанас Сугарев

Научен редактор: Стоян Атанасов

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Румен Хараламбиев

Оформление на корицата: Деница Трифонова

ISBN: 978-619-152-127-2

 

Преводът е направен по изданието:

Lais de Marie de France

Librairie Générale Française, 1990

Collection „Lettres gothiques“

 

© Паисий Христов, превод, 2012

© Стоян Атанасов, предговор, бележки, 2012

© Издателство „Изток-Запад“, 2012

 

Формат 16/60/90

Обем 13,5 п.к.

Дадена за печат: ноември 2012

Излязла от печат: ноември 2012

 

Предпечат и печат: „Изток-Запад“


Изпълва ме негодувание,

когато някое предание

не е разказано надлежно!

Сеньори, чуйте как прилежно

5 Мари предава свойте песни!

Тя разказвачка е известна

и ред похвали заслужава!

Ако се някой отличава

с талант и си спечели слава,

10 завистниците не престават

със клеветите си обидни.

Те като кучета ехидни

нахвърлят се на него злостно

да го ухапят смъртоносно.

15 Напук на клюки и закани,

аз никога не ще престана

да върша съвестно, умело

започнатото вече дело.

Ще ви представя доста сбито

20 историите, от които

бретонците сюжет са взели

за куртоазните новели.

Съгласно текста[1], за встъпление

ще следва кратко изложение

25 на низ от епизоди славни,

развили се в Бретан отдавна.

Бретанската земя[2] тогава

в мир и война се управлява

от крал Хоел, за чест на трона.

30 Сред преданите му барони,

прославили се в този двор,

бил и леонският[3] сеньор

Оридиал. Той бил баща

на щерка с рядка красота,

35 наречена Ноган. Но имал

баронът и свой син, на име

Гижмар: навред той бил признат

за най-красив и най-сърцат.

Гижмар порасъл, възмъжал,

40 баща му го във двора дал

заветен дълг да изпълнява

пред своя крал. И той тогава

със преданост, с добри привички

спечелил любовта на всички.

45 Хоел младежа оценил,

в сан рицарски го посветил

и го дарил за поощрение

с най-хубавото снаряжение.

Когато да напусне двора,

50 Гижмар пред дворцовите хора

голяма щедрост проявил.

След туй, където и да бил,

във Лотарингия, в Анжу,

в Гаскония и в Поату,

55 или в Бургундия голяма,

той всички убедил, че няма

друг рицар тъй красив и смел

и в битките така умел.

Ала Природата сгрешила

60 и го жестоко ощетила:

безчувствен бил към любовта.

Не вярвам някъде в света

да е живяла хубавица

(омъжена или девица),

65 която леко любовта му

отхвърлила би, стига само

галантност да е проявил.

Един ли път Гижмар е бил

задирян от жени прекрасни,

70 но той показвал безучастно,

че му е чужда любовта.

За тази негова черта

той неведнъж бил укоряван.

 

… Обвеян със завидна слава,

75 синът във бащината къща

при близките си се завръща.

Минава месец… Една вечер

той почва да се стяга вече

на лов да иде из гората.

80 Със пукването на зората

попада страстният ловец

сам по следите на сърнец.

Викачи с кучета се втурват

подире му по стръмна урва,

85 Гижмар ги следва с лък в ръката,

готов да пусне тетивата.

Сърна с рогата на елен

изскача от леса зелен,

със свойто малко и минава

90 пред погледа му… Вой надават

копоите и настрана

се стрелва бялата сърна[4].

Гижмар опъва лък умело,

улучва я в самото чело

95 и я поваля на земята,

Ала след рикошет стрелата

пронизва на Гижмар бедрото.

От коня слиза той, защото

от раната безмерно страда,

100 залита за момент и пада

върху поляната зелена,

където гърчи се ранена

сърната. Тя с човешки глас

говори му: — Уви, след час

105 аз ще умра заради тебе.

Ала дано и твоят жребий

не бъде, рицарю, по-лек.

Дано да не намериш лек

за раната си: ни знахари,

110 ни корени, нито отвари

дано не бъдат в състояние

безименното ти страдание

да спрат или да облекчат.

Ще дойде най-подир часът,

115 когато влюбена жена

ще те спаси от таз злина[5].

Заради теб тя ще изпита

любовни теглила, каквито

не са познати досега.

120 Но, рицарю, и ти така

ще страдаш от любов по нея

и всички ще благоговеят

пред чудото на любовта ви.

Сега е ред да ме оставиш;

125 простено да ти е от мен!

        От думите й поразен,

Гижмар се пита где и как

да търси цяр за своя крак,

защото инак ще умре.

130 Но той си знае най-добре,

че не е срещал по земята

до днес красавица, която

сърцето му би запленила

и раната му изцерила.

135 Затуй с най-близките си хора

той иска да си поговори

и праща тутакси слугата

да ги предизвести в гората.

А после с ризата си бърже

140 успява здраво да превърже

окървавения си крак,

на коня си се качва пак

и през зелената дъбрава

Гижмар насочва се направо

145 към ширналата се лъка,

достига до една река

и през тревите избуяли

добира се до морски залив;

там вижда кораб, който вече

150 подготвен е за рейс далечен

и не след дълго ще отплава.

Величествено се развяват

копринените му платна,

а пък от външната страна

155 ни фуга виждаш, нито сглобка[6]

и всеки нит и всяка скобка

са от най-ценен абанос.

Върху високия му нос

блестят два свещника от злато,

160 с украса толкова богата,

че струват цяло състояние.

Под тяхното очарование

Гижмар недоумява как

възможно е на този бряг

165 да акостира морски кораб.

Навярно там си има хора

да пазят скъпия товар.

От коня свлича се Гижмар,

на кораба се качва трудно,

170 но колкото и да е чудно,

от хора — никаква следа.

А във самата му среда

съглежда прелестно легло

(от чисто злато то било),

175 а за изящния му фриз

кост слонова и кипарис

използвали — според канон

от времето на Соломон.

Това легло било застлано

180 с покривка от златотъкана

коприна. Спалното бельо

в пари едва ли би могло

да бъде оценено точно.

Не бих могла да не посоча

185 възглавницата, на която

ако си прислониш главата,

и скръб, и страх да изживееш,

не ще изобщо побелееш.

Гижмар, привлечен от леглото,

190 отпуска се съвсем, защото

от болката се чувства смазан.

Когато става, се оказва,

че корабът морето пори,

и той не вижда що да стори,

195 как с тази рана да поеме

на път в това приятно време[7].

По всичко вече си личи,

че няма да се облекчи

теглото му; все по-жестоко

200 боли го раната дълбока.

Горещо Богу[8] той се моли

да го избави от неволи

и всячески да му помага.

След туй в леглото пак си ляга…

205 Преди да се смрачи небето,

пристига във страна, където

за тегобата си Гижмар

най-сетне ще намери цяр.

 

На този край е господар

210 един владетел доста стар,

а пък жена му — хем красива,

хем умна и благочестива.

Как ревност да не го разяжда!

У кой старик не се обажда

215 туй чувство, щом помисли само,

че може да е с друг жена му.

Кой би могъл да си представи,

че без надзор ще я остави![9]

Той за жена си отредил

220 градина, но я заградил

владетелят от три страни

с високи мраморни стени,

с единствен изход към вълните,

но там през нощите и дните

225 пазач будувал без да мига.

Дотам могло да се достига

със кораб само. В този кът

той наредил да построят

параклис и чудесна стая

230 (в света по-хубава не зная)

и там държал да престоява

жена му, за да надзирава

как тя прекарва свойте дни.

Върху четирите стени

235 били картини окачени.

На тях била изобразена

богинята на любовта

Венера как изгаря с яд

Овидиевия трактат

с рецепти срещу любовта[10],

240 предупреждавайки света

че те са вредни и измамни.

А таз богиня завеща ни

да пазим чувството свещено

и да му служим най-почтено,

245 че то на всичко устоява.

Като в затвор там пребивава

на тоз ревнив старик жената.

Той бил вменил на дъщерята

на своята сестра (една

250 девойка, пълна с добрина)

с жена му да стои, когато

той обикалял из страната.

В туй време никой нямал право

оградата да преминава.

255 Ключа за портата държал

един свещеник побелял,

защото като мъж не ставал.

Той в тайнствата я посвещавал,

разлиствал всеки ден псалтира

260 и яденето й сервирал.

Веднъж, след обедния сън,

съпругата била навън

и из градината зелена

разхождала се, придружена

265 от племенницата красива.

В морето взрени, те откриват,

че кораб носи се към тях,

съпругата я хваща страх,

понечва даже да избяга,

270 ала девойката веднага

я спира и я убеждава

да продължат и тя склонява.

Така, разхождайки се, двете

достигат пристана, където

275 току-що корабът е спрял.

Девойката палто и шал

набързо от гърба си снема

и без да губи много време,

се качва на дошлия кораб,

280 но там не вижда други хора

освен един младеж заспал,

съвсем отпуснат, пребледнял[11].

— Горкичкият! Умрял е явно —

си казва тя и незабавно

285 при господарката се връща,

долага й, а тя отвръща:

— Държа да ида там и аз…

Ако той мъртъв е, тогаз

свещеника ще призовем

290 и тука ще го погребем

по нашенски. В противен случай,

от него лично ще научим

как сполетяло го е злото.

        Когато стигат до леглото,

295 така пленена е жената

на рицаря от красотата,

че вече толкова нещастна

се чувства и скърби безгласно

за младостта опропастена.

300 Разстроена и натъжена,

с ръка гръдта му тя допира

и забелязва, че пулсира

с нормални удари сърцето…

Той е все още жив! И ето,

305 че мигом рицарят унил

събужда се и поздрав мил

отправя с радост към жената,

разбрал, че скоро на земята

ще стъпи неговият крак.

310 А тя със погледа си благ

отвръща на учтивостта му

и дръзва да попита само:

— Отде сте? Лов или война

ви води в нашата страна,

315 младежо? — Не, нищо подобно…

Ще ви разкажа най-подробно

за случилото се със мен.

В Бретан, госпожо, съм роден…

Отидох днес на лов в гората

320 сърна ударих, но стрелата,

за жалост, взе, че рикошира

във моето бедро и мира

не дава ми таз рана люта.

А пък сърната, едва чуто,

325 прокле ме в сетния си час

да не намеря нивга аз

лек за ужасната злина,

дордето някоя жена

не дойде да ме изцери.

330 Напуснах гъстите гори,

видях в пристанището кораб,

мъчително се качих горе

и той потегли, без да знам

в каква посока. Тука сам

335 на руля няма да се справя,

затуй към вас молба отправям,

госпожо, милост проявете

и в таз беда ми помогнете.

        А дамата в ответ му рекла:

340 — На помощ бих ви се притекла,

сеньор, ала над всичко тук

господства моят стар съпруг,

ревнивец, който под надзор

в градината като в затвор

345 държи ме. Изходът е пазен

от изключително омразен

свещеник (триж да е проклет!).

Аз може с месеци наред

там да стоя, с години даже,

350 ако свещеникът не каже,

че разрешава ми да мина

извън проклетата градина.

Тук непрекъснато съм с тая

девойка, но си имам стая

355 с параклис за богослужение

и ви отправям предложение

да ви дадем подслон при нас,

за да се грижим тъй за вас,

че да не е далеч денят,

360 когато пак ще сте на път.

        Гижмар с признателност приема

да бъде с тях известно време

и те подават му ръка,

за да се вдигне на крака.

365 След туй го в стаята отвеждат

и тъй нещата пренареждат,

че той да легне на леглото

на племенницата, защото

е отделено чрез преграда.

370 За госта, който още страда,

вода във златен съд наливат,

чевръсто раната промиват

и я превързват с ленен плат.

Разбира той, че в този свят

375 не би могъл да се надява

на всеотдайност чак такава.

Така си мисли и когато

вечеря дават му богата,

а раната като че ли

380 съвсем престава да боли.

Но друга рана той усеща,

защото дамата с гореща

любов го тъй възпламенява,

че гостът още продължава

385 да страда, но от нова язва.

На племенницата той казва,

че на очите му сън тегне

и че желае да си легне.

Тя го оставя и отива

390 при господарката красива,

в която, както и в Гижмар,

гори любовният пожар.

 

Гижмар, останал сам в кревата,

си мисли с трепет във душата:

395 „Какво ли ми е причинило

това невиждано горнило?

Та мене ме очаква тлен,

ако не бъда изцерен

от дамата. Какво да сторя?

400 Ще ида с нея да говоря,

защото моето спасение

от нейното благоволение

зависи. Ако с тон надменен

се отнесе тя спрямо мене,

405 тогава ще умра от мъка,

ще излинея като в пъкъл“.

        Но след една въздишка тежка

той казва си, че ще е грешка,

ако отиде да я моли…

410 Защо сам своите неволи

не се опита да надмогне?

Кой чужд човек ще му помогне?

Кошмарна нощ изкарва той

без лъч надежда, без покой;

415 безспир му се въртят в главата

чертите фини на жената:

изящната уста, косите,

лицето, огънят в очите…

Дори нарича я „любима“.

420 Да знаеше, че в нея има

подобни чувства и че тя

е в мрежите на любовта

заради него, вероятно

по-поносима и приятна

425 била би неговата болка.

Но как да разбере доколко

и дамата по него страда?

А тя, отпаднала, с досада

посреща слънцето изгряло,

430 след като никак не е спала.

Като я гледа как примира

девойката сама разбира,

че на съпругата сърцето

е в плен на чувството, което

435 не дава ни сън, ни покой.

Дали пък влюбен е и той?

Щом дамата благочестива

на църква сутринта отива,

девойката си наумява

440 да види с рицаря що става

и до леглото му присяда.

Той се показва изненадан,

че е самичка, и я пита,

въздишайки с тъга нескрита:

445 — А дамата, девойко мила,

защо така бе подранила?

        А тя отвръща му: — Сеньор,

поне за мене няма спор,

че в нея влюбен сте и вие.

450 Защо е нужно да се крие,

че ви привлича тази дама?

Щом любовта ви е голяма

и двамата сте тъй красиви,

полага се да сте щастливи.

455         Той мигом си признава: — Да,

така съм влюбен, че беда

туй чувство ще ми довлече,

ако не ми се притече

на помощ някой… Ах, бъдете

460 така добра и ми кажете

как да постъпя в любовта,

за да избегна гибелта.

        Тя бърза да му отговори,

че и за двамата ще стори

465 каквото случаят налага[12].

 

След литургията веднага

жената иска да отиде

във стаята си, за да види

как чувства се младежът мил,

470 с любов сърцето й ранил.

Девойката, щом я съглежда,

повиква я и я отвежда

при рицаря: пред него тя

да си разкрие любовта.

475 Учтиво те се поздравяват,

но вътрешно се притесняват…

„Как тъй аз, рицар непознат,

ще кажа, че съм кандидат

за любовта й! Няма как

480 да не ме вземат за глупак…

Ще ми рекат да си отивам“.

Щом някой болката си скрива,

как би могъл да има вяра,

че няма туй да му докара

485 и по-голямо зло дори?

Отвътре раната гори,

щом любовта ни е ранила:

природата ни е дарила

със болест страшно упорита.

490 Едни за нищо не я считат,

играят с нея като с малка

и проста детска залъгалка,

от цвят на цвят фриволно тичат

и с лаври евтини се кичат.

495 Не е туй любовта мечтана,

а само фалш, разврат, измяна.

За истинска любов ти можеш

и ум, и съвест да заложиш.

Гижмар е влюбен и той знае,

500 че от подкрепа се нуждае,

ала не му ли провърви,

ще трябва да се примири:

да се прости със любовта.

Все пак той има смелостта

505 да каже: — От любов по вас,

госпожо, ще издъхна аз.

На любовта ви се надявам

и мисля, че не заслужавам

да ме отблъснете. — Ах, драги, —

510 отвръща тя с усмивка блага, —

поставяте ме в положение

едно прибързано решение

сега да взема. Не, не мога.

— Госпожо, моля ви, за Бога,

515 към мене милост проявете

и за словата ми простете.

Знам, че щом лека е жената,

за да си повиши цената,

тя не приема отведнъж

520 закачките на някой мъж:

да не си той въобразява,

че лесно тя му се отдава.

Ала ако достойна тя е

и кандидата възжелае,

525 на любовта му ще откликне

и искрено ще го обикне:

ще оценят — и той, и тя —

насладите на любовта.

Когато се обичат двама,

530 от много думи нужда няма.

        А дамата туй чака само:

уверена в искреността му,

целувка в отговор му дава.

Какво ли друго им остава

535 освен в любов да се забравят,

тъй както влюбените правят,

когато много се обичат!

Една година тъй изтича…

Но всичко има край, защото

540 върти Фортуна колелото[13],

едни издига, други сваля,

ту нещо прави, ту разваля,

и на любовната им тайна

тя слага край… В едно омайно,

545 ала фатално утро лятно,

обхваната от неприятно

предчувствие, тя го целува

и казва: — Много се страхувам,

че може тук да ви открият,

550 любими, и да ви убият.

Ужасно ще е да умрете.

Ако пък жив се отървете,

навярно в ново увлечение

потърсил бихте утешение,

555 забравяйки за мойта болка.

— Госпожо, знаете ли колко

обидно е това за мен?

Дано не видя хубав ден,

ако за миг помисля само

560 любов да имам с друга дама.

— Но трябва да ме уверите,

като си ризата свалите, —

му казва тя. — Ще вържа аз

здрав възел в долната й част.

565 Ако един ден млада дама

развърже го, с любов голяма

дарете я!… Ще го приема…[14]

        За миг той ризата си снема,

и тя завързва я така,

570 че никоя жена с ръка

не би могла да я развърже,

а после му я връща бърже.

На свой ред и Гижмар желае

да види предана ли тя е,

575 на кръста й коланче слага,

с токата леко го пристяга

и казва й, че би я дал

на този, който би успял

с ръка да й свали токата…

580 След всичко туй със плам в душата

целува я ощастливен.

За жалост тъкмо този ден

един слуга на господаря

внезапно в стаята ги сваря,

585 владетеля предупреждава,

а той все още дотогава

по-неприятна новина

за собствената си жена

не бил дочул. Съпругът взима

590 от близките си хора трима

и с тях до стаята отива,

с взлом влизат вътре и откриват

любовника. Обзет от бяс,

той заповяда им завчас

595 да го убият. Но Гижмар

не трепва пред съпруга стар,

докопва прът голям от бор,

използван явно за простор,

та ако някой му посегне,

600 от удара да не убегне.

Взрян в него, старият съпруг

го пита как е влязъл тук,

какъв е, по каква причина

той е попаднал в таз градина.

605 Гижмар разказва как тъй става,

че дамата го приютява,

как със стрела ранил сърната,

как тя предсказва му съдбата

и как дотук на кораб стига.

610 Съпругът слуша, без да мига,

но може ли да хване вяра?

Ако е тъй, той ще накара

Гижмар веднага да отидат

на място кораба да видят,

615 разчитайки на госта дните

да свършат скоро сред вълните.

Така и правят: там пристигат,

на кораба младежа вдигат,

на борда стъпва той и ето,

620 че се понася през морето

към своя роден край. Обаче

съвсем покрусен е и плаче,

че неговата мила дама,

уви, на кораба я няма,

625 и към Всевишния отправя

молитва да не го оставя

да стигне жив до своя бряг,

ако не отреди му пак

да види своята любима.

630 Обзет от горест несравнима,

той стига пристана, отдето

е тръгнал с кораб през морето.

Там слиза и поема пеш,

но вижда, че един младеж

635 е яхнал хубав кон и води

друг кон от най-добра порода.

Гижмар го тутакси познава

и го по име назовава,

а момъкът обръща взор,

640 съглежда своя млад сеньор,

когото търси, и веднага

жребеца на Гижмар предлага

и тръгват двамата на път

в дома си да се приберат.

645 Там всички хора (млади, стари;

и родственици, и другари)

се радват, че се е завърнал.

Но гледайки го все посърнал,

те му подхвърлят, че е време

650 съпруга вече да си вземе,

а той със мъка на душата

отвръща им: — Бих взел жената,

която възела развърже

на ризата ми. — Много бърже

655 узнават в цялата страна

вестта, но никоя жена

да го развърже не успява.

 

А с дамата какво ли става?

Затваря я мъжът ревнив

660 в един донжон от мрамор сив

и там тя ден и нощ въздиша

и страда… Как да се опише

едно безименно мъчение,

което трае в продължение

665 на повече от две лета!

Как тя да заглуши скръбта

и онзи непреодолим

копнеж по рицаря любим!

„Гижмар, защо така зловеща

670 оказа се онази среща?

Тъгата ми е тъй голяма,

че предпочитам да ме няма

на този свят. Прости ми, Боже,

че бих избягала, да можех,

675 за да потъна там, където,

уви, погълна го морето“.

        Тя до вратата приближава,

не вижда нито ключ, ни брава,

и без изобщо да се спира,

680 чак до морето се добира,

където веят се платната

на кораб, който за скалата

привързан е с въжета здрави.

Там иска тя да се удави,

685 подтиквана от мисълта,

че тук намерил е смъртта

Гижмар. На кораба се качва

и прави няколко разкрача,

треперейки, но без да спре

690 да мисли, че е най-добре

в морето да потърси мир…

През морската безкрайна шир,

поел курс към Бретан далечен,

се носи корабът й вече.

695 В зори той стига замък чуден,

където е отдавна буден

сеньор Мериадук, защото

повел е той война жестока

със свой съсед. Но щом надниква

700 и вижда кораб, той извиква

на шамбелана си да идат

на кораба. И що да видят:

красива дама — и те в нея

се вглеждат като в дивна фея.

705 Безкрайно радостен изглежда

Мериадук. Щом той отвежда

красавицата в крепостта,

го осенява мисълта,

че е от знатен род… Такава

710 безумна страст го завладява,

каквато в този свят едва ли

могла би друга да запали.

Тогава с дамата красива

при своята сестра отива

715 и я на нея поверява.

Сестрата щедро надарява

дошлата в замъка й дама

и й оказва чест голяма,

но тя е все тъй натъжена.

720 Мериадук, с душа ранена

и от любовен плам обзета,

разкрива що му е в сърцето,

но си остава неразбран.

А тя дарения колан

725 показва му, като се врича,

че никой друг не ще обича

освен мъжа, който успее

токата й да разкопчее.

Той казва й, обзет от яд:

730 — Един млад рицар в този град,

със вързана на възел риза,

понякога, като излиза

сред хората, твърди, че няма

да вземе за съпруга дама,

735 която не успее бърже,

без нож, тоз възел да развърже.

Да не е вързан той от вас?

        При тези думи тя в несвяст

изпада и напред залитва.

740 Той я прихваща и опитва

с ръка токата да отвори,

но не сполучва да го стори.

Мнозина други научават

за случая, но не успяват,

745 уви, да й свалят токата.

 

Най-сетне идва ден, когато

Мериадук организира

турнир със цел да ликвидира

ненавистния си съсед.

750 Той кани рицари безчет,

но най разчита на Гижмар,

неустрашим приятел стар,

защото, ако се наложи,

той само с меча си ще може

755 победа в боя да спечели,

подкрепян от стотина смели

и силни рицари най-лични,

калени в боеве епични.

 

След като с почести безчет

760 Гижмар е в замъка приет,

Мериадук го нагостява,

след туй сестра си призовава

да дойде с тази, по която

весден копнее му душата.

765 В премени чудни, за ръка

се хващат двете и така

те влизат в празничната зала.

А дамата, печална, вяла,

щом името Гижмар дочува,

770 се тряска, мисли, че сънува,

изпада на часа в несвяст.

Сестра му спуска се тогаз

и хваща я… Гижмар се взира

в лицето й, дъхът му спира

775 и сам се чуди и се мае:

— Аз луд ли съм? Нима това е

любимата ми, тази, дето

навеки ми плени сърцето

и всеотдайно ме обича?

780 Не, не, жените си приличат…

Греша навярно, няма как

тя да е тука. И все пак

това е моята изгора

и трябва с нея да говоря.

785         До нея той се приближава,

целува я, но не посмява

да издаде дори и звук.

Поглежда ги Мериадук

озадачено, след това

790 изрича, кимвайки с глава:

— Сеньор Гижмар, дали ще може

сестра ми възела тъй сложен

на ризата ви да развърже?

        Гижмар не възразява: бърже

795 донасят ризата. Тогава

той на девойката я дава,

опитва тя безрезултатно

и връща ризата обратно.

А дамата е тъй смутена,

800 дордето гледа тази сцена,

защото възела познава,

ала се много притеснява

да не се тайната разкрие.

— Госпожо, а защо и вие

805 не пробвате се на свой ред? —

й казва, от тъга обзет,

Мериадук… Не е хич мъчно

това за нея и тя сръчно

развързва го. Най-изумен

810 е рицарят във тоз момент:

— Нима сте моята любима? —

възкликва той, но още има

невяра в неговия глас. —

Ако е истина, тогаз

815 ще трябва да ме уверите,

госпожо, като разрешите

да проверя какъв колан

пристяга кръшния ви стан,

как е токата закопчана.

820         С ръка напипва той колана

и вън от всякакво съмнение

й казва: — Чудно приключение

събра ни и то точно тук.

Как тъй сте у Мериадук?

825         Разказва му подробно тя

за мъките, за горестта,

за всичко, що е преживяла,

как от затвора е успяла

да се измъкне, та вълните

830 да я избавят от тъгите,

как после с кораб през морето

е стигнала дотам, където

Мериадук я бил открил,

как той обикнал я, как бил

835 готов на всичко, стига само

тя да приеме любовта му…

Гижмар разбира, че сега

не е моментът за тъга

и колебание: той става

840 и горд, пред всички заявява,

с нескрита радост във душата:

— Сеньори, ето я жената,

която толкова обичам.

Мериадук, пред вас се вричам

845 да служа тук две-три години,

ако склоните да замине

и моята любима с мен.

Мериадук е възмутен:

— Войната беше тежко бреме,

850 но туй, що искаш ти от мене,

е още по-неприемливо.

На карта слагам всичко живо,

но дамата ще бъде моя

дори със риск да падна в боя.

 

855         На рицарите си веднага

Гижмар нарежда да се стягат

за път. Пред нищо се не спират

участвалите във турнира:

те искат с него да вървят

860 и до един му се кълнят

във вярност… Още тази вечер

Гижмар бил с хората си вече

при рицаря, срещу когото

Мериадук за бой се готвел.

865 Решен на всякаква цена

да му помогне в таз война,

Гижмар потеглил призори

със свойте конници добри

в галоп към крепостта, в която

870 Мериадук държал войската,

готов за идното сражение.

При първото си нападение

Гижмар, уви, се провалил,

понеже замъкът здрав бил.

875 Тогаз обсада предприел

и не след дълго той довел

до недоимък и до глад

живеещите в този град.

Щом и Мериадук убил,

880 без да се бави, той решил

да тръгне с радост несравнима

на път със своята любима[15].

 

По този разказ за Гижмар

днес песен пеят млад и стар:

885 ту с нежна арфа си пригласят,

ту звън на рота[16] ги унася.

Бележки

[1] Ст. 23: Това встъпление по всяка вероятност е писано преди общия Пролог към сборника. С думата „текст“ преводачът предава израза „selunc la letre et l’escriture“ (буквално „според буквата и написаното“), който подсказва, че Мари е търсела своите сюжети не само в устни предания и песни, но и в записани разкази.

[2] Ст. 27: В оригинала — Bretaigne la Menur, буквално „Малка Британия“, тоест континенталната област Бретан в днешна Франция.

[3] Ст. 32: Леон — област в северозападната част на Бретан.

[4] Ст. 92: Белият цвят на животното подсказва, че то обитава Другия свят, според келтската представа за отвъдното. Еленовите рога на кошутата са мъжки атрибути: могат да се тълкуват като белег за полова амбивалентност. С противоестествената си природа сърната андрогин е симетрична на противоестественото поведение на Гижмар, който страни от другия пол (вж. също ст. 59–61).

[5] Ст. 115: Приказното животно предсказва съдбата на героя. Мари обвързва Овидиевия топос за любовната рана с друг мотив — за ловеца, метафора на влюбения (вж. Овидий, Любовно изкуство, кн. 1, ст. 45–50).

[6] Ст. 155: В средновековните романи представата за съвършен предмет често се свързва с липсата на сглобки и шарнири. Някои коментатори виждат в подобни описания намек за майсторското обвързване на отделните части на творбата в едно неделимо цяло. Кретиен дьо Троа, съвременник на Мари, нарича това изкуство на conjointure (свързване).

[7] Ст. 196: Вълшебният кораб, който потегля без екипаж е, редом с бялата кошута, символ на съдбата, която води героя към любовта. Посредник между тукашния и Другия свят, корабът преодолява безпрепятствено пространството. Той е неподвластен и на хода на времето (възглавницата, от която косите не побеляват, тоест човек не старее — ст. 185–188).

[8] Ст. 201: Християнските елементи у Мари дьо Франс са повърхностни и външни. Те не произтичат от мирогледа на героите, нито го определят.

[9] Ст. 218: Мари използва мотива за нещастната съпруга и за стария и ревнив съпруг. В куртоазната литература присъствието на този мотив е само по себе си анонс за любовно приключение на съпругата.

[10] Ст. 239: Очевидно става дума за Овидиевия трактат Средства против любовта (Remedia amoris), който е своеобразен контрапункт на предишен трактат от същия автор — Любовно изкуство (Ars amatoria). Овидий е най-популярният древноримски писател през Средновековието. Въпросните два трактата са послужили за модел на Андре Капелан, автор на трактата De amore (За любовта — 1185). Подобно на Овидий, в първите две части на За любовта Андре напътства читателя как да завладее женското сърце, докато третата част разкрива пагубните последици от любовта.

[11] Ст. 282: Мотивът за призрачния кораб без екипаж, в който лежи убит рицар, е трансформиран отзвук от древния келтски обичай мъртвият воин да бъде погребван в бойната си колесница. Среща се в редица рицарски романи (Първото продължение на Персевал, Отмъщението на Рагидел и др.).

[12] Ст. 465: В рицарските романи появата на любовното чувство е внезапна. Влюбените го изживяват като болестно състояние, което ги сковава в мълчание. Оттук нуждата от посредник — най-често девойка от антуража на дамата, — който разкрива пред единия чувствата на другия.

[13] Ст. 540: През Античността богинята на съдбата Фортуна е изобразявана с корабно кормило и с рога на изобилието — емблеми на способността й да носи щастие на хората. Средновековието свързва Фортуна главно с превратностите и капризите на съдбата. Нейното колело, на което са привързани хора или пък тя самата, се върти постоянно. Затуй човешкото щастие е нетрайно. По повод на средновековната иконография на Фортуна Емил Мал отбелязва: „Средновековието е слушало за колелото на Фортуна; но то си е представяло богинята не носена от крилато колело, както я изобразяват древните, а вградена в колелото и въртяща се заедно с него“ (Emile Mâle, L’art religieux du XIIIe siècle en France, Paris, Librairie Armand Colin, „Biblio/Essais“, 1948, p. 186).

[14] Ст. 567: Мари използва фолклорния мотив за любовния възел и прави дискретна, но видима връзка с мъжката риза, с която героят превързва раната си от рикоширалата стрела (ст. 139–141). Ризата като превръзка е временен лек за раната, която може да заздравее напълно само от любов. Вързаният пеш на ризата е символ на дълготрайното и ненакърнимо чувство между героите. Мари надгражда един традиционен мотив със символика, създадена за нуждите на разказа.

[15] Ст. 882: Бързата развръзка е типична за всички „ле“ на Мари дьо Франс. В случая тя подсказва и нещо друго: Мериадук, претендент за сърцето на дамата, и неговият войнствен съсед са епизодични фигури, които обслужват единствено нуждата от перипетии в разказа. Те не могат да променят съдбата на влюбените.

[16] Ст. 886: Рота, струнен инструмент, наследник на древната цитра. Обикновено е триъгълна, няма резонаторна кутия, а струните й са монтирани върху обикновена рамка. До XIII в. струните, дърпани от двете страни на рамката, са от овчи черва, конски косми или от четина, тъй че инструментът — рота или арфа — издавал слаб звук и служел главно за акомпаниране. Металните струни се въвеждат през XIII в. Арфата имала различен брой струни (между 6 и 25). Малката арфа се държала в ръце, голямата се поставяла на земята.

Край