Серия
Патрик Хедстрьом (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Isprinsessan, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 29 гласа)
Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Камила Лекберг. Ледената принцеса

Шведска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2011

Редактор: Росица Ташева

Коректор: Петя Величкова

ISBN: 978-954-529-937-7


На Виле

1

Къщата беше пуста и самотна. Студът надничаше от всеки ъгъл. Във ваната се бе образувал тънък слой лед. Кожата й вече имаше лек синкав оттенък.

Легнала така, тя приличаше на принцеса. Ледена принцеса.

Подът, на който седеше, също бе студен като лед, но това не го притесняваше. Протегна ръка и я докосна.

Кръвта по китките й отдавна бе засъхнала.

В този миг я обичаше повече от всякога. Галеше ръката й и имаше чувството, че гали отлетялата й душа.

Не се обърна на излизане. Не си взе довиждане. Щеше да я види отново.

 

 

Не можеше да се каже, че Ейлерт Берг е щастлив човек. Дишаше тежко, на пресекулки, а дъхът му веднага се превръщаше в бяла пара. Но не влошеното му здраве бе най-големият му проблем.

През младостта им Свеа беше толкова красива, че той едва дочака първата им брачна нощ. Тогава му изглеждаше нежна, мила и срамежлива, но истинската й същност лъсна след няколко кратки мига на младежка страст. И вече пет десетилетия го държеше здраво, под чехъл. Ейлерт обаче си имаше тайна. За първи път сега, на стари години, можеше да си открадне малко свобода и нямаше никакво намерение да изпусне този шанс.

Цял живот се бе скъсвал от работа, но парите от риболова му стигаха колкото да изхрани Свеа и децата. Сега, като пенсионер, разполагаше с още по-малко. Без стабилен доход не можеше и да започне нещо наново, сам. Тази работа му падна от небето, а на всичкото отгоре се оказа и смехотворно лека. Но щом някой беше готов да плаща толкова много само за няколко часа работа седмично, това си бе негов проблем. Той не се оплакваше. Пачката банкноти в дървения сандък зад купчината компост в градината бе нараснала значително само за една година и скоро щеше да може да се отправи към по-топли географски ширини.

Спря насред стръмния баир, за да си поеме дъх, и разтри скованите си от ревматизъм ръце. Испания или може би Гърция щяха да стопят леда в душата му. Оставаха му не повече от десет години и възнамеряваше да ги изживее по най-добрия начин. Дяволите да я вземат старата кучка.

Само по време на тези ежедневни разходки сутрин имаше малко спокойствие, пък и движението му се отразяваше добре. Винаги минаваше по един и същи път, а хората, които познаваха навиците му, често излизаха навън, за да си поприказват с него. Най-голямо удоволствие изпитваше от разговорите с красивата млада жена от къщата на върха на хълма край училище „Хокебакенскулан“. Тя идваше тук само през уикендите, винаги сама, но обичаше да си говори с него за нещата от живота. Освен това се интересуваше от историята на Фелбака, тема на разговор, която му бе особено близка. Госпожица Александра. Снагата й бе радост за окото. Хубостта й не можеше да му убегне, макар да бе стар. Вярно че се носеха клюки по неин адрес, ала кой ли имаше време да слуша глупавите женски приказки.

Преди няколко години го бе попитала дали не би искал да наглежда къщата й, така и така минава оттук всеки петък. Постройката бе доста стара, котелът и тръбите на парното създаваха проблеми. Госпожица Александра не искаше да стои на студено през уикендите. Щеше да му даде ключ, за да проверява дали всичко е наред. През последно време в квартала бяха станали няколко влизания с взлом, така че трябваше да следи и за щети по прозорците и вратите.

Задълженията му не бяха особено тежки, а на края на всеки месец в пощенската кутия намираше плик с името си със значителна сума пари. Пък и му харесваше да се чувства полезен. Не е лесно да стоиш без работа, след като си се трудил цял живот.

Градинската порта се беше поизметнала и трудно се отваряше. Снегът не бе разчистен и той се зачуди дали да не помоли някое от момчетата да й помогне. Това не беше женска работа.

Извади ключа, като внимаваше да не го изпусне в дълбоката пряспа. Ако му се наложеше да падне на колене, за да го търси, никога нямаше да успее да се изправи. Стълбите на верандата бяха заледени и хлъзгави, така че се видя принуден да се подпре на парапета. Точно щеше да пъхне ключа в ключалката, когато забеляза, че вратата е открехната. Бутна я озадачен и влезе в коридора.

— Ехо, има ли някой вкъщи?

Може би днес е дошла по-рано? Никой не му отговори. Ейлерт видя как от устата му излиза пара и изведнъж осъзна, че къщата е леденостудена. Не знаеше какво да прави. Нещо не беше наред, но не му се вярваше причината да е само в повредения котел.

Обиколи стаите. Всичко си беше на мястото. Къщата бе чиста и подредена като всякога. Телевизорът и видеото също бяха там. След като огледа целия първи етаж, Ейлерт се качи на втория. Стълбата беше стръмна и трябваше да се държи за парапета. Първо влезе в спалнята. Личеше си, че тук е пипала женска ръка, но същевременно бе също толкова скромно и подредено като цялата къща. До оправеното легло имаше пътна чанта. Не беше разопакована. Изведнъж се почувства глупаво. Може би е дошла по-рано, открила е, че котелът е развален, и е тръгнала да търси майстор да го поправи. Но този сценарий му се струваше малко вероятен. Нещо не бе наред. Усещаше го с цялото си тяло, точно както понякога успяваше да предугади приближаваща буря. Предпазливо продължи обиколката си. Следващата стая беше голяма, със скосен таван и дървени греди. В нея имаше камина с по един диван от всяка страна. На масата лежаха няколко вестника. Всичко останало изглеждаше наред. Върна Се на първия етаж. Но и там не откри нищо странно. И кухнята, и холът изглеждаха както обикновено. Оставаше му единствено да надникне и в банята. Нещо го накара да се спре, преди да отвори вратата. Наоколо цареше тишина. Поколеба се още миг, след което си даде сметка, че поведението му е смехотворно, и решително бутна вратата.

След няколко секунди се втурна към входната врата, поне доколкото възрастта му позволяваше. В последния миг си спомни, че стълбата е заледена, и се хвана за парапета точно преди да се строполи с главата напред. Прецапа през заснежената пътека и изруга, когато портата заяде. Излезе на тротоара и спря объркан. Видя една фигура да се приближава бързо от подножието на хълма и веднага разпозна дъщерята на Туре, Ерика. Извика й да спре.

 

 

Бе уморена. Смъртно уморена. Ерика Фалк изключи компютъра си и отиде до кухнята, за да си налее кафе. Чувстваше натиск от всички страни. Издателството искаше черновата да е готова през август, а тя едва бе започнала. Книгата за Селма Лагерльоф, която се явяваше петата поред биография на шведската писателка, трябваше да е най-добрата й творба, а тя нямаше и грам вдъхновение. Измина месец от смъртта на родителите й, но скръбта й бе все така силна, както когато й съобщиха за случилото се. Не бе очаквала, че ще й отнеме толкова време да разчисти вещите им. Всичко в дома им будеше спомени. Прекарваше часове над всеки кашон, който опаковаше. При вида на отделните предмети пред очите й пробягваха картини от един живот, който й се струваше ту близък, ту безкрайно далечен. Не искаше да бърза. Бе дала апартамента си в Стокхолм под наем и възнамеряваше да продължи с писането тук, в къщата на родителите си във Фелбака. Намираше се малко встрани от града, на спокойния и тих залив Селвик.

Ерика седна на верандата и се вгледа в архипелага. Тази гледка винаги я оставяше без дъх. Сменящите се годишни времена даряваха пейзажа с нова неотразима красота, а през днешния ден можеше да се наслади на ослепителното слънце, което изливаше водопади от искрящи лъчи върху дебелия слой лед, сковал водата. Баща й обичаше точно такива дни.

Гърлото й се сви, а въздухът в къщата й се стори задушен и тежък. Реши да се поразходи. Термометърът показваше минус петнайсет и тя се облече топло. Въпреки това затрепери от студ веднага щом излезе навън. Пое с бърза крачка и скоро се стопли.

Навън цареше освобождаващ покой. Не се виждаше жива душа. Ерика чуваше единствено собственото си дишане. През лятото беше съвсем различно. Тогава градчето кипеше от живот. Тя идваше рядко тук през летните месеци. Макар да знаеше, че туризмът е основният поминък на местните хора, не можеше да се отърси от чувството, че вълната пришълци е като огромен облак скакалци. Чудовищна сила, която бавно, година след година, поглъща старото рибарско селище. Туристите купуваха крайбрежните къщи и оставяха градчето да пустее през зимата.

Населението на Фелбака се изхранваше с риболов от столетия. От суровите условия и безкрайната битка за оцеляване, в която животът зависеше изцяло от ятата херинга, се бяха родили сурови и силни хора. Постепенно обаче Фелбака се бе превърнала в китно градче, което привличаше туристи с дебели портфейли. Риболовът бе загубил значението си за града, а на Ерика й се струваше, че постоянните жители вървят все по-прегърбени с всяка изминала година. Младите се изнасяха, а старите мечтаеха за отминалите времена. Тя самата бе една от многото предпочели да се махнат.

Ерика ускори още повече ход и реши да свие наляво към хълма с училището. Когато приближи върха, чу Ейлерт Берг да вика нещо, което в началото не можа да разбере. Той размахваше ръце и вървеше към нея.

— Мъртва е.

Ейлерт дишаше тежко, на пресекулки, а гърдите му просвирваха обезпокоително.

— Успокой се, Ейлерт. Какво се е случило?

— Лежи мъртва вътре.

Той посочи към голямата светлосиня дървена къща на самия връх на хълма, като същевременно я гледаше подканящо.

На Ерика й трябваше време да схване какво всъщност се опитват да й кажат. Но когато думите на Ейлерт най-накрая достигнаха до съзнанието й, тя бързо отвори заяждащата порта и тръгна през снега към къщата. Той бе оставил вратата отворена. Ерика прекрачи внимателно прага. Не знаеше какво точно се е случило. Поради някаква странна причина не се бе сетила да попита.

Ейлерт я последва с нежелание и посочи към банята на първия етаж. Ерика не бързаше, обърна се и погледна въпросително стария човек. Той беше блед, а гласът му трепереше.

— Там, вътре.

Ерика отдавна не бе стъпвала в тази къща, но в миналото често идваше тук и много добре знаеше къде е банята. Беше толкова студено, че отново се разтрепери въпреки топлите си дрехи. Бавно отвори вратата и влезе в банята. Не знаеше какво да очаква, разказът на Ейлерт бе прекалено оскъден. Стъписа се при вида на кръвта. Банята бе облицована с бели плочки, така че разплисканата в и около ваната кръв изпъкваше още по-силно. За миг силният контраст й се стори красив, след което осъзна, че във ваната лежи човешко същество.

Въпреки неестествените бели и сини петна по тялото Ерика веднага разпозна жертвата. Александра Вийкнер, по баща Карлгрен. Къщата беше на родителите й. Двете с Ерика бяха първи приятелки през детските си години, но оттогава сякаш бе изминал цял век. Сега жената във ваната й се струваше напълно непозната.

Очите й бяха затворени, за щастие, ала устните й бяха яркосини. Около талията й имаше тънка кора лед, която скриваше напълно долната част на тялото. Дясната й ръка, цялата на червени струйки, висеше отпусната от външната страна на ваната, а пръстите й докосваха вече съсирилата се кръв на пода. На ръба на ваната имаше бръснарско ножче. Другата ръка се виждаше от лакътя нагоре. Долната й част бе под леда. Коленете й стърчаха над замръзналата повърхност. Дългата руса коса на Алекс покриваше като ветрило единия край на ваната, но изглеждаше съвсем крехка и вкочанена от студа.

Ерика дълго я гледа. Цялата трепереше. Не само от студ, но и заради самотата, която се излъчваше от тази зловеща жива картина. Запристъпя бавно назад и излезе от банята.

 

 

Последвалите събития й бяха като в мъгла. Обади се на дежурния лекар от мобилния си телефон и заедно с Ейлерт го изчака да пристигне с линейката. Бе в състояние на шок, точно както когато й съобщиха за смъртта на родителите й. Затова си наля коняк веднага щом се прибра вкъщи. Докторът едва ли би одобрил този лек, но поне ръцете й спряха да треперят.

Видът на Алекс я върна в детството й. Преди двайсет и пет години тя беше най-добрата й приятелка и Ерика все още пазеше спомена за нея дълбоко в сърцето си въпреки всичките хора, които бяха минали през живота й оттогава. Приятелството им отлетя с детството. Животът на възрастни хора ги отдалечи една от друга. На Ерика обаче й бе трудно да приеме мисълта, че Алекс се е самоубила — единственото логично заключение, до което можеше да стигне след видяното. Александра, която познаваше, принадлежеше към кръга на най-спокойните, влюбени в живота хора. Красива, самоуверена жена с такова невероятно излъчване, че минувачите се обръщаха след нея. От клюките знаеше, че съдбата бе проявила щедрост към Александра, точно както Ерика очакваше. Имаше собствена художествена галерия в Гьотеборг, бе омъжена за хубав и преуспял мъж и живееше в подобна на вила къща на остров Серьо. Но нещо очевидно я е мъчело.

Прииска й се да разсее мрачните мисли и позвъни на сестра си.

— Спиш ли?

— Шегуваш ли се? Ейдриън ме държа будна от три през нощта, а когато най-накрая заспа в шест, бе ред на Ема да се събуди и да поиска да си играем.

— Не можеше ли Лукас да стане веднъж?

В другия край на линията настана смразяваща тишина и Ерика прехапа устни.

— Той има важна среща днес и трябва да е отпочинал. Освен това има страшно големи проблеми в работата, компанията е изправена пред критичен от стратегическа гледна точка етап.

Ана повиши глас и Ерика усети истеричните нотки в интонацията й. Лукас винаги разполагаше с прекрасно извинение и сестра й най-вероятно цитираше думите му дословно. Беше или някоя важна среща, или стресът от трудните решения, които трябвало да вземе, или просто бил останал без нерви. Както самият той казваше, никак не е лесно да си успял бизнесмен. Така че цялата отговорност за децата, за енергичната тригодишна дъщеря и четиримесечното бебе падаше върху Ана. Когато се видяха на погребението на родителите си, тя изглеждаше с минимум десет години по-възрастна от своите трийсет.

— Скъпа, не пипай това.

— Слушай, съвсем сериозно те питам, не мислиш ли, че е време да започнеш да говориш на шведски с Ема?

— Лукас смята, че трябва да говорим на английски вкъщи. Според него ще сме се преместили обратно в Лондон, преди тя да тръгне на училище.

На Ерика й бе омръзнало да чува тези думи: „Лукас смята, Лукас твърди, Лукас мисли, че…“ В нейните очи зет й беше брилянтен пример на първокласен боклук.

Ана го бе срещнала в Лондон, където работеше като детска бавачка. Десет години по-възрастен от нея, брокер с успешна кариера, Лукас Максуел веднага я плени с пламенното си ухажване. Тя се отказа от плановете си да следва и вместо това се посвети изцяло на ролята на съвършена съпруга за показ. Имаше само един проблем — Лукас беше от хората, на които никога не можеш да угодиш, и Ана, дотогава следвала повика на сърцето си, загуби напълно идентичността си през годините на брака си с него. Преди да се появят децата, Ерика се надяваше, че сестра й ще се вразуми, ще напусне Лукас и ще започне нов живот. Но след раждането на Ема, а после и на Ейдриън се принуди да признае, че за съжаление нямаше да се отърве от зет си.

— Предлагам да оставим темата за Лукас и възгледите му за това как се гледат деца. Какви ги вършат любимците на леля?

— Ами, нищо по-различно от обикновено. Вчера Ема я обзе някаква лудост и наряза дрехи за цяло състояние, преди да я спра, а Ейдриън не е преставал да повръща и да плаче през последните три дни.

— Струва ми се, че имаш нужда от смяна на обстановката. Защо не вземеш децата и не ми дойдете на гости за една седмица? Освен това бих искала заедно да прегледаме част от вещите. Скоро трябва да оправим и всички документи.

— А, да, искахме да говорим с теб по този въпрос.

Гласът на Ана силно затрепери както всеки път, когато й се налагаше да каже нещо неприятно. Ерика веднага настръхна. Формата за множествено число на глагола не предвещаваше нищо добро. Щом Лукас се намесеше в нещо, то винаги бе, за да извлече собствена изгода за сметка на всички останали.

Ерика изчака Ана да продължи.

— С Лукас мислим да се местим в Лондон веднага щом филиалът в Швеция се наложи стабилно на пазара и не смятаме да поддържаме къща тук. Едва ли и на теб ти се иска да се занимаваш с голям имот на село, като се има предвид, че нямаш семейство и така нататък…

Настана мъртва тишина.

— Какво искаш да кажеш?

Ерика заувива кичур от русата си коса около показалеца, това й бе навик от дете и издаваше нервността й.

— Ами… Лукас смята, че трябва да продадем къщата. Нямаме възможност да я поддържаме. Освен това бихме искали да си купим къща в Кенсингтън, когато се върнем в Англия, и макар Лукас да печели доста добре, парите от продажбата тук ще са ни от голяма полза. Все пак къща на западното крайбрежие по тези места струва няколко милиона. Германците са луди за изглед и мирис на море.

Ана продължи да я засипва с аргументи, но на Ерика й дойде в повече и бавно затвори телефона, без да дочака сестра й да довърши започнатото изречение. Бе избрала чудесен начин да разсее мрачните си мисли.

През целия им живот бе играла ролята по-скоро на майка, отколкото на по-голяма сестра на Ана. Още от детските им години винаги бдеше над нея и я закриляше. Ана беше същински дивак, ураган от емоции и не мислеше за последствията. Ерика я бе спасявала безброй пъти от всевъзможни беди. Лукас й отне цялата спонтанност и жизнерадост. Това Ерика никога нямаше да му прости.

На следващата утрин изминалият ден й изглеждаше като сън. Спа дълбоко, без да сънува, но въпреки това й се струваше, че не е мигнала. Цялото тяло я болеше от умора. Стомахът и къркореше заплашително, но след като надзърна в хладилника, осъзна, че ако иска да закуси, трябва да се разходи до магазина на Ева.

В центъра на градчето бе пусто, а на площад „Ингрид Бергман“ нямаше и помен от кипящата през летните месеци търговия. Във въздуха нямаше мъгла или мараня и погледът на Ерика стигна чак до най-далечния нос на остров Вальон, който се открояваше на хоризонта и заедно с по-малкия остров Крокхолмен образуваше тесен пролив, водещ към далечния край на архипелага.

Не срещна жива душа чак до хълма Галербакен, където налетя на Елна Першон и инстинктивно затърси възможен път за бягство.

— Добро утро.

Елна Першон зачурулика с неприлично бодър глас.

— Значи нашата малка писателка е излязла на разходка в слънчевата утрин?

— Да, мислех да отида да напазарувам при Ева.

— Милата, сигурно си напълно съкрушена от това неприятно преживяване.

Двойната брадичка на Елна затрепери от вълнение и на Ерика й заприлича на малко дебело врабче. Носеше зелено вълнено палто до петите, което й придаваше напълно безформен силует. В ръцете си стискаше здраво дамска чанта, а на главата си имаше филцова шапка с цвят на мъх, която изглеждаше твърде малка на фона на тялото й. Очите на Елна, също не особено големи и потънали в дълбок слой защитна мазнина, гледаха към Ерика, изпълнени с очакване. Очевидно трябваше да каже нещо.

— Да, не беше особено приятно.

Елна кимна съчувствено.

— Съвсем случайно срещнах госпожа Русенгрен и тя ми каза, че докато минавала с колата покрай вилата на Карлгрен, те видяла да стоиш до една линейка. Веднага разбрахме, че се е случило нещо ужасно. Следобед взех, че се обадих на доктор Якобсон, и научих за трагичното събитие. Той, разбира се, ми довери тази информация при условие, че ще си остане между нас. Все пак трябва да уважаваме задължението му да пази лекарска тайна.

Елна кимна многозначително, за да покаже колко много уважава задължението му да пази лекарска тайна.

— Толкова млада жена. Човек може само да гадае какво я е подтикнало. На мен лично винаги ми е изглеждала твърде напрегната. Познавам майка й Биргит от дълги години. Тя беше толкова нервна, а всички знаят, че това се предава по наследство. Освен това Биргит така се наду, когато Карл-Ерик получи директорски пост в Гьотеборг. След това вече не можеха да останат във Фелбака, трябваше да заживеят в големия град. От мен да го знаеш, парите не могат да те направят щастлив. Ако момичето беше отрасло тук, вместо да го откъснат от корените му и да го завлекат в големия град, сигурно нямаше да свърши така. Доколкото знам, на всичкото отгоре изпратиха горкото девойче в някакво училище в Швейцария, а всички знаем какво се случва по такива места. М-да, подобни преживявания оставят следа за цял живот. Преди да се преместят, Александра беше най-веселото и жизнерадостно момиченце на света. Вие двете не си ли играехте заедно като малки? Да, да, смятам, че…

Елна продължи своя монолог и Ерика, която не виждаше никакви признаци тормозът да спре, започна трескаво да търси начин да сложи край на този все по-неприятен разговор. Видя своя шанс, когато Елна направи кратка пауза, за да си поеме дъх.

— Много ми беше приятно да си поговорим, но за съжаление трябва да тръгвам. Имам много работа, нали разбираш.

Направи възможно най-тъжната физиономия, на която бе способна, като се надяваше да успее да заблуди Елна.

— Но, разбира се, скъпа. Ама как може да съм толкова недосетлива. Сигурно ти е много трудно след тази скорошна семейна трагедия. Надявам се да извиниш старческата ми несъобразителност.

Към този момент Елна така се беше развълнувала, че очите й се напълниха със сълзи, затова Ерика се смили над нея, кимна й любезно и побърза да си вземе довиждане. После с въздишка на облекчение продължи разходката си към магазина на Ева, като се надяваше да не срещне повече любопитни дами.

Късметът обаче не се оказа на нейна страна. Екзалтираните жители на Фелбака направо я разпънаха на кръст и успя да си поеме дъх едва когато приближи до къщата на родителите си. Един от коментарите, които чу, се бе загнездил в съзнанието й. Родителите на Алекс бяха пристигнали във Фелбака вчера вечерта и в момента живееха у сестрата на Биргит.

Ерика остави торбите с покупки на кухненската маса и започна да прибира продуктите. Въпреки добрите си намерения далеч не бе напазарувала здравословна храна, както възнамеряваше да направи, преди да влезе в магазина. Но нима един такъв ужасен ден не беше най-подходящото време за малко вкусотийки? Стомахът й закъркори като по поръчка, тя сложи в една чиния две канелени кифлички, равняващи са на дванайсет точки от дневното калорийно меню на клуба за отслабване, и си ги поднесе с кафе.

Доставяше й удоволствие да седи и да се наслаждава на добре познатия изглед през прозореца, но така и не можеше да свикне с тишината в къщата. Вярно че и преди бе оставала тук сама, но не беше същото. Тогава усещаше присъствието им, знаеше, че всеки момент някой може да прекрачи прага. Сега й се струваше, че къщата е загубила душата си.

Бащината й лула лежеше на прозореца в очакване да я напълнят с тютюн. Кухнята все още бе изпълнена с аромата на дим, но той отслабваше с всеки изминал ден.

Открай време обичаше мириса на лула. Като малка често седеше в скута на баща си, с положена на гърдите му глава и затворени очи. Всичките му дрехи бяха просмукани с аромата на дим, който вдъхваше чувство на сигурност в детския й свят.

Отношенията на Ерика с майка й бяха значително по-сложни. Нито веднъж през цялото й детство майка й не я дари с нежност, нямаше нито една прегръдка, нито едно потупване, нито една утешителна дума. Блей Фалк бе твърда и сурова жена. Тя поддържаше безупречен ред в дома, но не изпитваше радост от живота. Беше дълбоко религиозна и като повечето жители от крайбрежието на област Бохуслен бе израснала в градче, белязано от идеологията на отец Шартаус[1]. Още от съвсем малка знаеше, че животът е безкрайно страдание и че възнаграждението я чака в отвъдния свят. Ерика често се питаше какво баща й, известен с добротата и веселия си нрав, виждаше в Блей. Дори веднъж, по време на тийнейджърските си години, в пристъп на гняв му зададе този въпрос. Той не се ядоса. Просто седна до нея и я прегърна през рамо. След това й каза да не съди майка си толкова строго. Рече й, че на някои хора им е по-трудно да изразят чувствата си, и я погали по все още пламтящите от гняв бузи. Тя не възприе думите му, убедена, че той се опитва да замаже очевидната за Ерика истина — майка й никога не я бе обичала и това щеше да я преследва през целия й живот.

Ерика реши да последва импулса си и да посети родителите на Александра. Трудно бе да загубиш родител, но все пак такива бяха законите на природата. Да загубиш дете трябваше да е далеч по-ужасно. Освен това с Александра някога бяха първи приятелки. Вярно че оттогава бяха изминали двайсет и пет години, но голяма част от светлите й детски спомени оставаха неразривно свързани с Александра и семейството й.

Къщата изглеждаше пуста. Вуйната и вуйчото на Александра живееха на улица „Талгатан“, на половината път между центъра на Фелбака и къмпинга на залива Селвик. Домът им бе разположен нависоко на един склон, така че моравата им се спускаше стремглаво надолу към пътя от страната на водата. В къщата се влизаше отзад. Ерика се поколеба, преди да натисне звънеца. Сигналът проехтя за миг, след което заглъхна. Отвътре не се чу нито звук. Точно понечи да си тръгне, когато вратата бавно се отвори.

— Да?

— Здравей. Аз съм Ерика Фалк. Аз намерих…

Остави изречението недовършено. Чувстваше се глупаво, че се представи толкова официално. Вуйната на Алекс, Ула Першон, знаеше много добре коя е тя. Майката на Ерика и Ула бяха активни членове на църковното дружество в продължение на много години и Ула понякога им бе гостувала в неделя след служба за чаша кафе.

Тя отстъпи настрана и покани Ерика в антрето. Нито една от лампите в къщата не светеше. Вярно че до вечерта оставаха още много часове, но следобедният сумрак вече се спускаше над града и сенките ставаха все по-удължени. От стаята в дъното на коридора се чуваха приглушени стонове. Ерика свали обувките и връхната си дреха. Даде си сметка, че се движи безшумно и внимателно, повлияна от атмосферата в къщата. Ула влезе в кухнята и остави Ерика да продължи напред сама. Когато прекрачи прага на всекидневната, плачът секна. Биргит и Карл-Ерик Карлгрен седяха сковано един до друг на дивана, разположен пред огромен панорамен прозорец. Лицата и на двамата бяха мокри от струйките сълзи и на Ерика й се стори, че нахлува в дълбоко интимния им свят. Зачуди се дали има право да е тук, но бе късно да се върне обратно.

Внимателно седна на дивана срещу тях и сключи ръце в скута си. Никой не бе промълвил и дума, откакто влезе в стаята.

— Как изглеждаше?

В първия момент Ерика не разбра какво точно я пита Биргит с тънкия си като на малко дете глас. Не знаеше какво да отвърне.

— Самотна — рече тя накрая и веднага съжали. — Не исках да кажа…

Изречението потъна недовършено в тишината.

— Тя не се е самоубила!

Гласът на Биргит прозвуча с неподозирана сила и твърдост. Карл-Ерик стисна ръката на съпругата си и кимна в знак на съгласие с нея. Явно видяха изписаното на лицето на Ерика съмнение, защото Биргит повтори думите си:

— Не се е самоубила! Познавам я по-добре от всеки друг и знам, че никога не би сложила край на живота си. Не би й стигнала смелост за това! Ти също трябва да го знаеш. И ти я познаваше!

Тялото й се стягаше все повече с всяка изречена сричка и Ерика видя нова искра в очите й. Биргит ту конвулсивно стискаше юмруци, ту отново отпускаше ръце. Двете с Ерика се гледаха право в очите. Накрая Ерика се предаде и отмести поглед. Извъртя глава и започна да оглежда стаята. Бе готова на всичко, само да избяга от изпълнения със скръб поглед на майката на Александра.

Стаята беше уютна, но с твърде много украшения, което не бе по вкуса на Ерика. Изкусно ушитите пердета с много волани бяха в тон с възглавниците на дивана, за които бе използван същият плат на големи цветя. Нямаше свободна повърхност без украшение. Ръчно изработени грубовати дървени купи, украсени с панделки, деляха стаята с порцеланови кучета с вечно тъжни очи. Единственото, което спасяваше обстановката, бе панорамният прозорец и божественият изглед от него. На Ерика й се искаше да накара времето да спре и да продължи да седи така с поглед, зареян в пейзажа, вместо да навлиза в скръбния свят на тези хора. Накрая обаче отново извърна очи към семейство Карлгрен.

— Биргит, не знам. С Александра бяхме приятелки преди двайсет и пет години. Всъщност не знам нищо за нея. Понякога се оказва, че не познаваш някого толкова добре, колкото си мислиш…

Ерика сама осъзна прозаичността на думите си, които останаха нечути. Този път бе ред на Карл-Ерик да говори.

Той се освободи от конвулсивната хватка на съпругата си и се наведе напред, сякаш за да се увери, че Ерика ще чуе всяка дума, която възнамеряваше да й каже.

— Знам, че звучи така, сякаш се опитваме да отречем случилото се и сякаш не сме на себе си, но даже Алекс някога да решеше да сложи край на живота си, то никога, повтарям, никога нямаше да избере точно този начин да го стори! Сигурно помниш как се ужасяваше от кръв. Изпадаше в истерия при най-малката раничка и не се успокояваше, докато не получи лепенка. Дори й се случваше да припадне при вида на кръв. Затова съм убеден, че би избрала например приспивателни. Няма начин Алекс сама да е успяла да вземе бръснач и да си разреже вените, първо едната, а после и другата. А и съпругата ми е права. Алекс беше слаба. Липсваше й смелост. Иска се доста кураж, за да предприемеш такава стъпка и да сложиш край на живота си. Тя не го притежаваше.

Гласът му бе настоятелен и макар Ерика все още да беше убедена, че това е израз на отчаяната надежда на двама родители, обзе я съмнение. Като се замисли, си каза, че нещо не й се бе сторило наред, когато влезе в банята вчера сутринта. Разбира се, в това да откриеш труп, поначало няма нищо нормално, но вътре цареше странна атмосфера. Усещаше се нечие присъствие, някаква сянка. Не можеше да даде по-добро обяснение. Все още вярваше, че нещо бе подтикнало Александра Вийкнер към самоубийство, но не можеше да отрече, че упоритите настоятелни доводи на семейство Карлгрен навеждаха на размисъл.

Изведнъж я потресе приликата на порасналата Алекс с майка й. Биргит Карлгрен бе ниска и слаба, със същата светлоруса куса, но не дълга, а подстригана шикозно под ушите. Бе облечена цялата в черно и въпреки скръбта си очевидно съзнаваше, че контрастът между тъмното облекло и светлото лице й придава невероятна, приказна красота. Някои малки жестове издаваха суетата й, например начинът, по който поглади с ръка прическата си и придаде на яката си съвършена форма. Ерика си спомни, че гардеробът на Биргит бе същинска Мека за едно осемгодишно момиче, което обича да се гизди. А кутията й за бижута можеше да те отнесе на седмото небе.

Седнал до нея, съпругът й изглеждаше съвсем обикновен. Не че беше непривлекателен, просто не задържаше погледа. Лицето му беше продълговато, с хубави черти, но бе започнал да оплешивява. Карл-Ерик също носеше черни дрехи, но този цвят, за разлика от ефекта, който имаше върху съпругата му, определено го състаряваше. Ерика усети, че е време да си тръгне. Зачуди се какво всъщност целеше с това посещение.

Изправи се. Семейство Карлгрен последваха примера й. Биргит погледна съпруга си в очакване. Очите й го подканяха да каже нещо, което очевидно бяха обсъждали преди посещението й.

— Бихме искали да напишеш статия, посветена на Алекс. Ще я пуснем в местния вестник. За живота й, мечтите й, смъртта й. За нея самата като личност. Това би означавало много за мен и Биргит.

— Не искате ли да я публикувате в „Гьотеборг постен“? Все пак тя живееше там, както и вие.

— Фелбака винаги е била и ще си остане нашият дом. Това се отнася и за Алекс. Като за начало може да говориш със съпруга й Хенрик. Обсъдихме го с него и той се съгласи да помогне. Естествено, ще има и заплащане.

Явно решиха, че с това разговорът е приключил. Ерика дори не успя да каже „да“, преди външната врата да се затвори и тя да остане сама навън на стълбите с телефонния номер и адреса на Хенрик Вийкнер в ръка. В интерес на истината не й се искаше да приеме предложението им, но в съзнанието й на писателка назря една идея. Опита се да прогони мисълта и се почувства гузна дори от самия факт, че й е хрумнало подобно нещо, но идеята се оказа упорита и продължи да я тормози. Отдавна искаше да напише собствена книга и ето че най-накрая разполагаше с възможен сюжет. Разказ за пътя на едно човешко същество, поело към среща със съдбата си. За причините, подтикнали една млада, красива и привилегирована жена да избере смъртта. Е, естествено, нямаше да използва името на Алекс, но книгата щеше да се основава на онези факти от живота й, които успееше да събере. Досега Ерика бе написала четири книги, но всички те бяха биографии на известни писателки.

Все още не бе събрала кураж да сътвори собствени истории. Знаеше обаче, че вътре в нея дремят книги в очакване да бъдат написани. Може би това събитие щеше да й донесе лелеяното вдъхновение. Фактът, че лично познаваше Алекс, й даваше още по-голямо предимство.

 

 

Четката изписваше големи червени линии по платното. Не бе спрял да рисува от изгрев-слънце. Сега за първи път отстъпи назад, за да разгледа творението си. За окото на непрофесионалист картината представляваше неравномерно разхвърляни върху голямото петно червени, оранжеви и жълти багри. За него обаче тези цветове на страстта пресъздаваха мига на унижението, мига, в който се предаваш.

Винаги рисуваше с едни и същи цветове. Миналото му крещеше и му се подиграваше от платното, а той продължаваше да твори с още по-голямо настървение.

След около час реши, че е заслужил първата бира за сутринта. Взе тази, която стоеше най-близо, без да обърне внимание на факта, че през изминалата нощ на няколко пъти си бе изтръскал цигарата в нея. По устните му полепна пепел, но той продължи да пие жадно изветрялата напитка. Изпи я до последната капка и хвърли кутията на пода.

Беше само по слипове, с жълти лекета от бира или засъхнала урина. Трудно бе да се каже на какво точно се дължаха, най-вероятно и на двете. Мазната му коса стигаше до раменете. Гърдите му бяха бледи и хлътнали. Андерш Нилсон бе развалина, но картината на статива разкриваше талант, който ярко контрастираше с личния упадък на художника.

Мъжът се свлече на пода и се облегна на стената срещу картината. До него лежеше неотворена кутия бира. Дръпна капачката и се наслади на звука от изщракването й. Крещящите цветове се набиваха силно в съзнанието му и му напомняха, че през по-голямата част от живота си се бе опитвал да забрави. Защо й трябваше да развали всичко сега! Защо не можеше да го остави на мира? Тази егоистична дяволска курва, която мисли само за себе си. Студена и невинна като проклета принцеса. Той обаче знаеше какво се крие под повърхността. Те двамата бяха омесени от едно и също тесто. Годините на споделени мъчения ги бяха оформили като характери и сближили, а сега тя внезапно бе решила, че сама може да сложи край на всичко.

— По дяволите.

Изрева и хвърли все още пълната до половина кутия по платното. То не се скъса и това го подразни още повече. Кутията потъна в него за миг и после бавно се плъзна на пода. Течността се плисна по картината, червеното, оранжевото и жълтото се разтекоха и се смесиха в нови нюанси. Наблюдаваше ефекта им със задоволство.

Все още не бе изтрезнял от вчерашния двайсет и четири часов запой. Бирата бързо го хвана, въпреки дългогодишния алкохолен тренинг. Нилсон бавно се потопи в добре познатата му мъгла, като все още усещаше мириса на старо повръщано.

 

 

Тя имаше собствен ключ от апартамента. Влезе в антрето и внимателно изтри обувките си, макар да знаеше, че е напълно безсмислено. Навън бе по-чисто. Остави торбите с хранителни продукти на пода и внимателно закачи палтото си на една закачалка. Нямаше смисъл да вика. По това време обикновено вече бе в унес.

Кухнята се намираше вляво от коридора. Вътре цареше обичайният хаос. Купчини неизмити от дни чинии се издигаха не само на кухненския плот, но и по столовете, масата и пода. Фасове, бирени кутии и празни бутилки се въргаляха навсякъде.

Тя отвори хладилника, за да прибере храната, и видя, че е дошла съвсем навреме. Той зейна срещу нея — беше съвсем празен. Жената започна да вади продуктите и скоро го напълни отново. Остана в кухнята още малко, за да събере кураж.

Апартаментът бе малък, едностаен, дневната и спалнята се помещаваха в една и съща стая. Имаше малко мебели, всичките бяха нейни. Не можеше да допринесе с нищо повече за оформянето на интериора. Основният елемент в стаята бе огромният статив пред прозореца. В единия ъгъл имаше хвърлен раздърпан матрак. Нямаше възможност да му купи истинско легло.

В началото се опита да му помага да поддържа лична хигиена и да държи апартамента му в ред. Бършеше прах, прибираше вещите му, переше дрехите му и го къпеше. Тогава все още се надяваше, че нещата може да тръгнат към по-добро. Че проблемите ще се решат от само себе си. Това бе преди много години. Някъде по средата на пътя се предаде. Сега се грижеше единствено да има храна в хладилника.

Често й се искаше да има сили за повече. Душата й бе натежала от чувство за вина. Мислеше си, че изкупва част от греха си, докато мие повръщаното му, коленичила на пода. В последно време обаче носеше бремето си без грам надежда.

Видя го как се е свлякъл до стената. Воняща развалина, под чиято мръсна повърхност се криеше огромен талант. Безброй пъти се бе питала как ли щяха да се развият нещата, ако в онзи момент беше избрала друг път. Всеки ден в продължение на двайсет и пет години се чудеше дали животът им щеше да е различен, ако бе постъпила другояче. Двайсет и пет години са дълго време за размисъл.

Понякога го оставяше да лежи на пода, преди да си тръгне, но не и днес. Студът се промъкваше отвън, а подът й се струваше леденостуден под обутите й в тънък чорапогащник крака. Дръпна едната му ръка, виснала отпуснато и безжизнено. Той не реагира. Хвана китката му с две ръце и го задърпа към матрака. Опита се да го преобърне върху него и потрепери, когато ръцете й потънаха в отпуснатата кожа на корема му. След известна борба успя да избута по-голямата част от тялото му на матрака. Тъй като нямаше одеяло, донесе якето му от коридора и го метна върху него. Тези усилия я оставиха без дъх. Седна на пода да си почине. Добре че благодарение на дългогодишната работа като чистачка ръцете й бяха силни, иначе никога нямаше да успее да го премести, все пак бе жена на възраст. Притеснено се питаше какво ще се случи, когато вече не й останат сили.

На лицето му бе паднал кичур мазна коса. Тя го отмести нежно с показалец. Не така си беше представяла живота им, но докато бе жива, щеше да се стреми да запази малкото, което им бе останало.

Хората извръщаха поглед, когато я срещнеха на улицата, но не достатъчно бързо, за да не успее да съзре съжалението в очите им. Лошата слава на Андерш като един от местните алкохолици се носеше из цялото село. Понякога излизаше навън пиян, клатушкаше се по улиците и обиждаше всеки срещнат. Него мразеха, на нея съчувстваха. А трябваше да е обратното. Тя заслужаваше само омраза, а той — състрадание. Животът му бе белязан от нейната слабост. Тя обаче никога повече нямаше да прояви слабост.

Остана при него няколко часа, като го галеше по челото. Понякога той помръдваше в съня си, но милувките й го успокояваха. Отвъд прозореца животът си течеше постарому, ала тук, вътре, времето бе спряло.

 

 

Понеделникът донесе положителни температури и натежали от дъжд облаци. Ерика поначало бе внимателен шофьор, но днес караше още по-бавно, за да може да реагира, ако колата поднесе. Шофирането не бе силната й страна. Въпреки това предпочиташе спокойствието в колата пред наблъсканите автобуси и влакове.

Свърна надясно и излезе на магистралата, където пътната настилка бе в далеч по-добро състояние. Срещата й с Хенрик Вийкнер бе в дванайсет, но тя тръгна доста по-рано от Фелбака и не й се налагаше да бърза към Гьотеборг.

За първи път, откакто видя Алекс в студената баня, се замисли за разговора с Ана. Все още й бе трудно да повярва, че сестра й наистина възнамерява да продаде къщата. Все пак бяха отрасли там, а и родителите им щяха да се поболеят, ако бяха живи. Нищо не можеше да я изненада, щом Лукас бе намесен. Явно беше напълно безскрупулен, за да внуши на сестра й подобни мисли. С годините постъпките на Лукас ставаха все по-долни, но това вече бе върхът.

Впрочем, преди да започне да се притеснява сериозно за съдбата на къщата, трябваше да провери какви права има по закон. Едва тогава щеше да вземе последната приумица на Лукас присърце. Сега трябваше да се съсредоточи върху предстоящия разговор със съпруга на Алекс.

Хенрик Вийкнер й се бе сторил приятен по телефона. Знаеше предварително защо му се обажда. Разбира се, че можело да дойде и да поговорят, щом статията в памет на Алекс е толкова важна за родителите й.

Беше й любопитно да види дома на Алекс, макар и да не изгаряше от желание да се срещне очи в очи с още едно скърбящо човешко същество. Разговорът с родителите на Алекс й скъса сърцето. Като писател предпочиташе да следи реалността отстрани. Да я изучава от достатъчно безопасно разстояние. Същевременно обаче й се отваряше възможност да си изгради представа за живота на Алекс като възрастна.

Двете с Ерика бяха неразделни от първия училищен звънец. Ерика изпитваше неописуема гордост от факта, че магнетичната Алекс я бе избрала за своя приятелка. Всички искаха да са с нея, а тя самата изобщо не подозираше колко е популярна. Беше затворена, а поведението й разкриваше самоувереност, рядко срещана у деца. Нещо, което Ерика осъзна след дълги години. Иначе Алекс бе приветлива и щедра и макар и затворена, не бе срамежлива. Именно тя избра Ерика за своя приятелка. Ерика никога не би посмяла да я приближи първа. Бяха неразделни до последната година, когато Алекс се премести и напусна живота й завинаги. Но известно време преди това приятелката й вече бе започнала да се отдръпва, а Ерика прекарваше часове наред затворена в стаята си и тъжеше за изгубената им дружба. Това продължи до деня, когато позвъни у тях и никой не й вдигна. Двайсет и пет години по-късно Ерика все още си спомняше болката, която изпита, когато откри, че Алекс се е преместила, без да си вземе довиждане. Нямаше представа какво се бе случило, но търсеше цялата вина у себе си и накрая просто заключи, че й е омръзнала.

След известно лутане Ерика успя да намери пътя до остров Серьо. Градът не й беше чужд, все пак бе следвала тук четири години, но тогава нямаше кола, така че изобщо не познаваше пътната му мрежа. Щеше да й е далеч по-лесно да намери правилния път, ако можеше да шофира по колоездачните алеи. Гьотеборг бе кошмар за неопитния водач със своите еднопосочни улици, натовареното кръгово движение и непрестанното звънтене на трамваите, които извираха отвсякъде. Освен това й се струваше, че всички пътища водят към Хисинген[2]. Всеки път, щом свърнеше в грешна посока, се озоваваше там.

Все пак Хенрик й бе дал достатъчно ясни указания, за да се ориентира, и този път не й се наложи да ходи до Хисинген.

Къщата надмина всичките й очаквания. Представляваше огромна бяла постройка от началото на века с изглед към водата и малка беседка, която обещаваше топли летни вечери. Градината, скрита под дебел бял снежен килим, бе добре планирана и толкова голяма, че нямаше как да оцелее без нежните грижи на градинар.

Ерика мина по една алея с върби, продължи през висока порта и спря пред покритата с чакъл площадка пред къщата.

Пред входа имаше каменна стълба, която водеше до врата от масивен дъб. Нямаше звънец, вместо това трябваше да използва тежкото чукало. Вратата веднага се отвори. Очакваше да бъде посрещната от камериерка с колосана престилка и шапка, но вместо това видя мъж, който трябваше да е Хенрик Вийкнер. Изглеждаше невероятно добре и Ерика се зарадва, че се бе понаконтила, преди да тръгне от къщи.

Влезе в огромно антре, по-голямо от целия й апартамент в Стокхолм.

— Ерика Фалк.

— Хенрик Вийкнер. Доколкото си спомням, се запознахме миналото лято. В кафенето при площад „Ингрид Бергман“.

— Кафе „Брюган“. Да, така е. Сякаш измина цяла вечност от летните дни. Особено като се има предвид ужасното време напоследък.

Хенрик смотолеви някакъв вежлив отговор. Помогна й да съблече якето си и й даде знак с ръка да влезе в салона до антрето. Ерика седна внимателно на един диван, който с ограничените си познания за антични предмети можеше да определи единствено като стар и много скъп. Хенрик Вийкнер й предложи кафе и тя с радост прие. Докато той го приготвяше на фона на разговора им за ужасното време, тя го наблюдаваше скришом. Не й се стори сломен от мъка, но това не бе повод за дълбокомислени изводи. Хората изразяваха скръбта си по различни начини.

Хенрик носеше ежедневно облекло, перфектно изгладен панталон и светлосиня риза на Ралф Лорен. Косата му бе тъмна, почти черна, оформена в елегантна, но не прекалено зализана прическа. Имаше тъмнокафяви очи, които му придаваха южняшко излъчване. Тя самата предпочиташе по-грубовати мъже, но не можеше да остане безразлична към чара на този мъж, който сякаш бе слязъл от корицата на модно списание. Двамата с Алекс трябва да са били невероятно красива двойка.

— Имате фантастична къща.

— Благодаря. Тя е притежание на рода Вийкнер от четири поколения. Прадядо ми по бащина линия я е построил в началото на века и винаги е принадлежала на фамилията. Да можеха стените да говорят…

Той махна с ръка и се усмихна на Ерика.

— Сигурно е невероятно да си заобиколен от паметта на рода си.

— И да, и не. Това носи със себе си голяма отговорност. Очаква се да следваш стъпките на дедите си и така нататък.

Той се позасмя, а Ерика си помисли, че не изглежда сломен от отговорности. Самата тя се чувстваше ужасно не на място в елегантната стая и напразно се опитваше да се настани по-удобно на красивия, но твърд диван. Накрая се намести на самия му ръб и внимателно отпи от малката чаша за еспресо. Кутрето й потръпна, но тя не се подаде на внезапния импулс. Чашата направо я подканяше да я хване, като издаде малкия си пръст навън, но тя заподозря, че този жест би изглеждал по-скоро неестествен и пародиен. Известно време води вътрешна борба, гледайки подноса със сладкиши, но накрая се предаде и си взе дебело парче кекс. Около десет червени калорийни точки.

— Алекс обожаваше тази къща.

Ерика се чудеше как да насочи разговора към темата, заради която бе дошла, и му бе благодарна, че сам спомена Алекс.

— Колко дълго живяхте заедно тук?

— По време на целия ни брак, петнайсет години. Запознахме се, докато учехме в Париж. Тя следваше история на изкуството, а аз бродех из дебрите на икономиката, за да мога поне отчасти да управлявам семейната империя.

Ерика силно се съмняваше, че Хенрик Вийкнер би имал проблем да се справи „поне отчасти“ с каквото и да било.

— Веднага след сватбата се преместихме в Швеция и заживяхме тук. Родителите ми бяха починали и къщата бе започнала да запада по време на следването ми в чужбина. Алекс веднага се залови с реставрацията й. Искаше всичко да е съвършено. Всеки детайл, всеки тапет, всички мебели и килими или са били тук от самото построяване на къщата и сега са реставрирани, или са купени от Алекс. Тя посети безброй антикварни магазини, за да открие предмети като тези от времето на прадядо ми. Добре че разполагаше с множество стари снимки, та резултатът е направо фантастичен. Същевременно с това се бореше да разработи своя галерия. Не знам как успя да се справи с всичко.

— Как бихте описали Алекс като личност?

Хенрик дълго мисли над въпроса.

— Красива, спокойна, перфекционист до мозъка на костите си. Понякога изглеждаше надута в очите на онези, които не я познаваха, но това се дължеше основно на факта, че трудно допускаше хора до себе си. Който искаше да е с Алекс, трябваше да се бори за нея.

Ерика разбираше отлично какво имаше предвид Хенрик — чаровната затворена Алекс още като дете бе определяна като надута от същите момичета, които след това се биеха да седят до нея. Все пак попита:

— Какво имате предвид?

Искаше да чуе обяснението на Хенрик.

Той погледна през прозореца и за първи път, откакто стъпи в къщата на Вийкнерови, Ерика съзря наченки на емоция зад красивата му фасада.

— Тя винаги правеше каквото решеше. Никога не се съобразяваше с други хора. Не от лошотия, в Алекс нямаше и капка злост. Бе такава по неволя. Най-важното нещо на света за нея бе да не позволи да бъде наранена. Всичко останало, всички емоции оставаха в сянката на тази цел. Имаше само един проблем. Ако не допускаш никого до себе си от страх, че ще се окаже твой враг, оставаш и без приятели. — Той замълча. После погледна към Ерика. — Разказвала ми е за вас.

Ерика не можа да скрие изненадата си. Като се има предвид как приключи приятелството им, Ерика бе убедена, че Алекс й е обърнала гръб завинаги и никога повече не си е спомнила за нея.

— Никога няма да забравя едно от нещата, които ми каза. Сподели, че вие сте били последната й истинска приятелка. „Последното чисто приятелство.“ Това бяха точните й думи. Този подбор на думи ми се стори доста странен тогава, но тя не каза нищо повече, а и аз вече знаех, че няма смисъл да я разпитвам. Именно затова ви разказвам неща за Алекс, които не съм споделял с никой друг. Нещо ми подсказва, че въпреки дългите години на раздяла съпругата ми все още пазеше късче от сърцето си за вас.

— Значи наистина сте я обичали?

— Повече от всичко на света. Александра беше целият ми живот. Всичките ми действия, всичките ми думи се въртяха около нея. Ироничното е, че тя никога не го забеляза. Ако ме бе допуснала до себе си, днес нямаше да е мъртва. Отговорът беше през цялото време пред очите й, но тя се боеше да го погледне. Съпругата ми представляваше странно съчетание от страх и смелост.

— Биргит и Карл-Ерик не вярват, че сама е сложила край на живота си.

— Да, знам. И не се съмняват, че и аз съм на същото мнение, но ако трябва да съм честен, не знам какво да мисля. Живях с нея повече от петнайсет години, но така и не я опознах напълно.

Гласът му все още бе сух и делови, сякаш говореха за времето, но Ерика осъзна, че първото й впечатление от Хенрик е било напълно погрешно. Скръбта му бе огромна. Просто не я изразяваше толкова открито като Биргит й Карл-Ерик Карлгрен. Може би благодарение на собствения си опит Ерика инстинктивно разбра, че тази скръб не бе породена единствено от смъртта на съпругата му, а и от завинаги изгубената възможност да успее да я накара да го обича така силно, както я обичаше той. Познаваше отлично това чувство.

— От какво се страхуваше?

— Задавал съм си този въпрос стотици пъти. Не знам. Винаги, когато се опитвах да говоря с нея за това, тя се затваряше и не ме допускаше до себе си. Сякаш носеше тайна, която не можеше да сподели с никого. Странно ли ви звучи? Тъй като не знам какво криеше, не мога и да кажа дали е била способна на самоубийство.

— Какви бяха отношенията й с родителите и сестра й?

— Хм, как бих могъл да ги опиша? — Той отново потъна в дълъг размисъл, преди да отговори. — Изострени. Имаше толкова много премълчани неща. Единственият човек, който се осмеляваше да изкаже някакво мнение, бе по-малката й сестра Юлия. Но тя е доста странна като цяло. Винаги съм имал чувството, че зад думите им се крие съвсем друг смисъл от очевидния. Не знам как точно да го обясня. Сякаш говореха с някакъв непознат за мен код.

— Какво искате да кажете с това, че Юлия е странна?

— Както вероятно сама знаете, Биргит роди Юлия късно. Бе доста над четирийсетте и бременността й не беше планирана. Така че Юлия винаги е била черната овца. Едва ли й е било лесно да има по-голяма сестра като Алекс. Юлия не е била особено красива като дете, а и сега няма кой знае колко атрактивна външност. Знаете как изглеждаше Алекс. Биргит и Карл-Ерик й отдаваха цялото си внимание, а Юлия оставаше в сянка. Защитната й реакция бе да се затвори в себе си. Аз обаче я харесвам. Зад мрачната фасада се крие нещо интересно. Само се надявам някой да се опита да го открие.

— Как реагира Юлия на смъртта на Алекс? Какви бяха отношенията им?

— За това трябва да попитате Биргит и Карл-Ерик. Не съм срещал Юлия от повече от половин година. Следва училищна педагогика в Умео и рядко напуска града. Тази година не се прибра дори за Коледа. Що се отнася до отношенията й с Алекс, Юлия направо боготвореше сестра си. Алекс учеше в интернат, когато Юлия се роди, и не си беше много вкъщи. Но когато се събирахме със семейството й, Юлия я следваше по петите като кученце. Това не притесняваше Алекс и тя оставяше сестра си да прави каквото реши. Понякога можеше да й се ядоса и да й се сопне, но обикновено я игнорираше.

Ерика усети, че разговорът отива към края си. По време на паузите тишината в къщата надвисваше тежко над тях и Ерика предположи, че Хенрик Вийкнер ще се чувства самотен в този разкошен дом.

Изправи се и му подаде ръка. Той я пое с двете си длани, подържа я няколко секунди, пусна я и тръгна пред нея към вратата.

— Мислех да се отбия за малко в галерията й — рече Ерика.

— Добра идея. Александра се гордееше ужасно много с нея. Започна от нулата заедно с една приятелка от студентските й години в Париж, Франсин Бижо, понастоящем Сандберг. Преди доста общувахме с тях, макар че срещите ни се разредиха след раждането на децата им. Франсин сигурно е в галерията. Ще й се обадя и ще й кажа коя сте. Сигурно ще се съгласи да ви разкаже за Алекс.

Хенрик й отвори вратата, Ерика му благодари за последен път, след което му обърна гръб и тръгна към колата.

 

 

В мига, в който слезе от колата, от небето се изсипа порой. Галерията се намираше на улица „Калмерсгатан“, успоредна на централния булевард „Авеню“. След половин час обикаляне най-накрая се предаде и паркира колата в Хеден[3]. Не бе кой знае колко далеч, но в проливния дъжд й се стори цяла миля[4]. Освен това таксата за паркинга бе дванайсет крони на час и Ерика усети как настроението й все повече се разваля. Разбира се, не носеше чадър. Знаеше, че косата й скоро щеше да напомня на неуспешен опит за домашно къдрене.

Бързо мина по „Авеню“ и на косъм се размина с трамвай номер четири, който се клатушкаше в посока към Мьолндал[5]. След като премина край клуб „Валанд“, където бе прекарала не една бурна нощ по време на студентските си години, тя сви наляво и излезе отново на „Калмерсгатан“.

Голямата витрина на галерия „Абстракт“ бе от лявата страна на улицата. Веднага щом отвори вратата, вътре се разнесе кратък звън. Помещението бе много по-голямо, отколкото изглеждаше отвън. Стените, подът и таванът бяха боядисани в бяло, така че произведенията на изкуството още повече да изпъкват.

В далечния край на залата стоеше жена, без съмнение французойка. Тя буквално излъчваше елегантност и не спираше да жестикулира с ръце, докато обсъждаше една картина с клиент.

— Веднага идвам. Можете да поразгледате, докато ме чакате.

Френският й акцент бе очарователен.

Ерика последва поканата й. С ръце на гърба бавно обиколи галерията и разгледа картините. Както самото име на салона подсказваше, повечето творби бяха абстрактни. Кубове, квадрати, кръгове и странни фигури. Ерика наклони леко глава на една страна и притвори очи в опит да разбере какво е това, което познавачите съзират в подобни творби, а тя самата не вижда. Не, кубовете си оставаха кубове, а квадратите — квадрати, сякаш нарисувани от ръка на петгодишно дете. Явно трябваше да се примири с факта, че не й е по силите да оцени това изкуство.

Стоеше пред огромна червена картина с безредно разпръснати жълти петна, когато чу токчетата на Франсин да почукват по каменния под зад нея.

— Не е ли прекрасна?

— Да, много е хубава. Но ако трябва да съм честна, това изкуство не ми е по вкуса. Мога да оценя „Слънчогледите“ на Ван Гог, но познанията ми свършват дотук.

Франсин се усмихна.

— Ти трябва да си Ерика. Анри току-що ми позвъни и ми каза, че идваш насам.

Тя подаде изящната си ръка на Ерика, която я пое, след като набързо избърса подгизналата си от дъжда длан.

Жената, която стоеше пред нея, беше дребна, крехка и елегантна по типичния за французойките начин. Със своите 175 см Ерика се чувстваше като великан в сравнение с нея.

Франсин имаше гарваново черна коса, сресана назад и прибрана в кок. Носеше черна впита рокля. Изборът на цвят бе повлиян от смъртта на нейната приятелка и съдружничка. Франсин определено би изглеждала по-добре в яркочервено или може би в жълто. Сложила си бе лек, съвършено нанесен грим, но той не можеше да скрие зачервените й очи. Ерика се надяваше тушът й за мигли да не се е разтекъл. Смехотворна надежда.

— Мислех да поговорим на чаша кафе. Днес е много спокойно. Можем да отидем отзад.

Тя тръгна към малка стая в задната част на галерията, напълно оборудвана с хладилник, микровълнова печка и машина за шварц кафе. Масата бе малка, с място за два стола. Ерика седна на единия и Франсин веднага й поднесе чаша димящо кафе. Стомахът й запротестира при мисълта за още една чаша кафе след няколкото, изпити у Хенрик, но Ерика бе провела безброй интервюта, докато събираше материал за книгите си, и знаеше от опит, че по някаква причина хората говорят по-охотно с чаша кафе в ръка.

— Доколкото разбрах от думите на Анри, родителите на Алекс искат да напишете статия в нейна памет.

— Да. През последните двайсет и пет години с Алекс се срещахме съвсем набързо, затова, преди да започна да пиша, искам да науча малко повече за нея.

— Журналистка ли сте?

— Не, писателка. Пиша биографии. Залових се с тази статия единствено защото Биргит и Карл-Ерик ме помолиха. Освен това именно аз намерих тялото й, макар и не съвсем сама, а и по някаква непонятна причина усещам, че тази статия ми е нужна, за да мога да си създам представа за живата Алекс. Странно ли звучи?

— Не, даже никак. Невероятно е, че правите толкова много за родителите на Алекс и за нея самата.

Франсин се наведе през масата и постави ръката си с изящен маникюр върху тази на Ерика.

Ерика усети как бузите й пламват и се опита да не мисли за сюжета на книгата, върху който бе работила през по-голямата част от вчерашния ден. Франсин продължи:

— Анри ме помоли още да отговоря на въпросите ви максимално искрено.

Шведският й бе странен. Произнасяше р-тата меко, а и използваше френския вариант на името Хенрик, като наричаше мъжа на Алекс Анри.

— С Алекс сте се запознали в Париж?

— Да, следвахме история на изкуството заедно. Открихме се още първия ден. Тя изглеждаше напълно объркана, изгубена. Аз се чувствах по същия начин. Останалото е история, както гласи поговорката.

— От колко години се познавате?

— Да видим, Анри и Алекс отпразнуваха петнайсетата си годишнина тази есен, значи трябва да са… седемнайсет. През петнайсет от тях работихме в тази галерия.

Жената замълча и за най-голямо учудване на Ерика запали цигара. По някаква причина Ерика не можеше да си я представи като пушачка. Франсин запали цигарата си с трепереща ръка и всмука дълбоко дима, без да откъсва поглед от събеседничката си.

— Не се ли зачудихте къде е? Вероятно е лежала мъртва поне седмица, преди да я открием.

Ерика си даде сметка, че е забравила да зададе този въпрос и на Хенрик.

— Знам, че звучи странно, но не. Алекс… — тя се поколеба. — Алекс винаги правеше каквото решеше. Понякога много се ядосвах, но с времето свикнах. Не за първи път изчезваше за малко, а после се държеше сякаш нищо не се е случило. Тя ми се отплати, като ръководеше галерията сама по време на отпуските ми по майчинство. Знаете ли, дори в момента ми се струва, че и сега ще стане така. Че тя просто ще влезе през вратата. Но този път това няма да се случи.

Една сълза набъбна в крайчеца на окото й.

— Не, няма — Ерика заби поглед в чашата си с кафе, което позволи на Франсин дискретно да избърше очи. — Как реагира Хенрик на изчезването на Алекс?

— Нали се срещнахте с него? В неговите очи Алекс винаги бе права. Той я боготвори от петнайсет години насам. Горкият Анри.

— Защо горкият?

— Алекс не го обичаше. Рано или късно щеше да му се наложи да го осъзнае.

Франсин загаси цигарата си и запали нова.

— Сигурно се познавате отлично след толкова години.

— Не мисля, че някой познаваше Алекс. Но аз знаех малко повече за нея от Анри. Той винаги гледаше на нещата през розови очила.

— Хенрик спомена по време на разговора ни, че през цялото време е имал усещането, че тя крие нещо от него. Знаете ли дали е така и за каква тайна става въпрос?

— Доста неочаквано прозрение от негова страна. Може би съм го подценявала. — Франсин вдигна красиво оформените си вежди. — Отговорът на първата част от въпроса е „да“. Аз също усещах, че нещо й тежи. Що се отнася до втората част, трябва за съжаление да кажа „не“. Нямам ни най-малка представа за какво може да става дума. Въпреки дългогодишното ни приятелство Алекс отказваше да ме допусне напълно до себе си. Аз го приех, Анри не можа. Рано или късно това щеше да го сломи. По-скоро рано.

— Защо?

Франсин се поколеба.

— Ще й направят аутопсия, нали?

Въпросът изненада Ерика.

— Да, такава е практиката при самоубийство. Защо питате?

— За да съм сигурна, че това, което възнамерявам да споделя с вас, така или иначе ще излезе наяве. Така няма да ми тежи на съвестта.

Тя загаси внимателно цигарата си. Ерика затаи дъх в очакване, но Франсин не бързаше. Първо запали трета цигара. По пръстите й не се виждаше типичният за пушачите жълтеникав оттенък, затова Ерика предположи, че невинаги пушеше толкова много.

— Предполагам знаете, че Алекс посещаваше Фелбака по-често през изминалата половин година?

— Да, новините бързо се разчуват в малките градчета. Според мълвата тя е била там почти всеки уикенд, сама.

— Това не е съвсем вярно.

Франсин отново се поколеба. Ерика едва успя да устои на импулса да се наведе напред, да я разтърси и да я накара да изплюе камъчето. Франсин определено успя да събуди любопитството й.

— Срещаше се с някого там. С мъж. Не й беше първата извънбрачна връзка, но този път имах чувството, че нещата са по-сериозни. За първи път, откакто я познавах, изглеждаше почти щастлива. Освен това знам, че няма как да се е самоубила. Не се съмнявам, че става дума за убийство.

— Какво ви кара да сте толкова сигурна? Дори Хенрик не можа да ми каже дали е способна да сложи край на живота си или не.

— Защото беше бременна.

Отговорът изненада Ерика.

— Хенрик знае ли за това?

— Нямам представа. Но детето във всеки случай не е негово. От години не са били заедно по този начин. А преди това Алекс категорично отказваше да забременее от него. Въпреки непрестанните му молби. Не, баща на детето трябва да е новият мъж в живота й, който и да е той.

— Нищо ли не ви е споменавала за него?

— Нищо. Както сама знаете, Алекс много трудно се доверяваше. Трябва да призная, че много се изненадах, когато ми каза за детето. Именно това ме кара да се съмнявам, че е сложила край на живота си сама. Тя преливаше от щастие и просто не можеше да запази случилото се в тайна. Алекс обичаше детето си и никога не би и помислила да го нарани, камо ли да отнеме живота му. За първи път пред очите ми стоеше една щастлива жизнерадостна Александра. Мисля си, че такава щеше много да ми харесва. — Гласът й бе изпълнен със скръб. — Знаете ли, имам чувството, че бе решила да разреши проблемите от миналото си. Не знам как или с какво, но останах с това впечатление от няколко спорадични коментара.

Вратата на галерията се отвори и някой затропа с крака, за да изтръска мокрия сняг от обувките си. Франсин се изправи.

— Сигурно е клиент. Трябва да му обърна внимание. Надявам се, че успях да ви помогна.

— О, да. Много съм благодарна и на двама ви с Хенрик за искреността. Много ми помогнахте.

Франсин я изпрати до външната врата, като преди това увери клиента си, че съвсем скоро ще го обслужи. Спряха пред огромно платно, изобразяващо бял квадрат на син фон, и се ръкуваха за довиждане.

— От чисто любопитство ми се иска да ви попитам, колко струва подобно платно? Пет, десет хиляди?

Франсин се усмихна.

— По-скоро петдесет.

Ерика свирна тихо с уста.

— М-да. Изкуство и хубави вина. Две области от живота, които си остават пълна мистерия за мен.

— А пък аз не бих могла да напиша дори списък с покупки. Всеки има свой собствен талант.

Те се разсмяха, Ерика се загърна във все още мокрото си палто и излезе навън в дъжда.

 

 

Дъждът бе превърнал снега в киша и Ерика караше под позволената скорост, за да има възможност за бърза реакция. След като загуби половин час в опити да се измъкне от Хисинген, където отново попадна погрешка, тя приближи Удевала. Слабото къркорене в стомаха й напомни, че не бе слагала залък в уста през целия ден. Свърна от път Е-6 при търговския център „Торп“ на север от Удевала и влезе в алеята на „Мак Доналдс Драйв ин“. Спря колата на паркинга, набързо изяде един чийзбургер и отново излезе на магистралата. Мислите й се въртяха единствено около разговорите й с Хенрик и Франсин. От казаното от тях можеше да заключи, че Алекс се е била оградила с истински крепостни стени.

Най-голямо любопитство будеше въпросът кой е бил бащата на детето й. Франсин не вярваше да е Хенрик, но никой не можеше да знае какво се случва в нечия спалня. Затова Ерика не го изключваше като възможност. Ако обаче детето беше извънбрачно, то дали бащата бе мъжът от Фелбака, или Алекс имаше връзка и с някого от Гьотеборг?

Ерика оставаше с впечатлението, че Алекс е живяла някак встрани от най-близките си хора. Правила е каквото си поиска, без да се замисля за последствията за останалите и най-вече за Хенрик. На Ерика й се стори, че Франсин не проумява как е възможно Хенрик да се е примирявал с подобен брак. Дори си помисли, че Франсин най-вероятно го презира заради това. Самата Ерика познаваше отлично същността на подобни връзки. В продължение на дълги години бе наблюдавала брака на Ана с Лукас.

Когато Ерика си мислеше, че Ана е напълно неспособна да промени живота си, най-много я потискаше мисълта, че тя самата бе допринесла за липсата на себеуважение, което забелязваше у сестра си. Когато Ана се роди, Ерика беше на пет години. От първия миг, в който видя малката си сестричка, тя всячески се опитваше да я защити от действителността, оставила невидима рана в собствената й душа. Не смяташе да позволи Ана да се чувства сама и нежелана заради липсата на майчина обич. Обсипваше я с милувки и нежни думи, каквито никога не би получила от майка им. Бдеше над нея с майчинска тревога.

Лесно бе да обичаш Ана. Тя беше напълно сляпа за тъжната страна на живота и живееше само за мига. Надрасналата годините си и вечно обременена от тревоги Ерика се възхищаваше от енергията на Ана и от силата, с която сестра й се наслаждаваше на всеки миг от живота си. Ана приемаше спокойно загрижеността на Ерика, но рядко имаше търпение да седи в скута й или дълго да се гушка в нея. Превърна се в див тийнейджър, правеше каквото й хрумне. Беше доста себична и не взимаше нищо присърце. Понякога Ерика признаваше пред себе си, че вероятно бе разглезила Ана с прекалената си загриженост. Просто искаше да й даде нежността, която сама никога не бе получила.

Ана стана лесна плячка за Лукас. Пленена от чара му, тя не прозря скритата му същност. Съпругът й бавно уби нейната жизнерадост и смачка самочувствието й, като спекулираше със суетата й. Сега тя живееше в красивата си клетка в Остермалм, твърде слаба, за да признае грешката си. Всеки ден Ерика се надяваше Ана сама да я помоли за помощ. Дотогава можеше само да чака и да бъде готова при необходимост веднага да откликне. На нея също не й бе провървяло в любовта. Зад гърба си бе оставила броеница от разбити връзки и неизпълнени обещания. Най-често по нейна вина. Сякаш някакъв механизъм в нея щракваше всеки път, щом нещата започнеха да стават сериозни. Обземаше я толкова силен страх, че едва можеше да диша, затова просто си събираше багажа и изчезваше. Колкото и парадоксално да звучеше, Ерика цял живот, откакто се помнеше, мечтаеше за семейство и деца. Сега бе на трийсет и пет, а годините се нижеха една след друга.

По дяволите. Побиваха я тръпки, когато се сетеше за Лукас. Знаеше, че трябва да провери с какви козове разполага. Но сега беше твърде изморена, за да се занимава с това. Ще почака до утре. Изпитваше огромна нужда да се отдаде на почивка през остатъка от деня, без да се сеща за Лукас или за Александра Вийкнер.

Натисна един от бутоните за бързо набиране на мобилния си телефон.

— Здравей, Ерика е. Вкъщи ли сте довечера? Смятах да се отбия за малко.

Дан се разсмя топло.

— Дали сме вкъщи? Не знаеш ли каква вечер е днес?

В другия край на слушалката настана шокиращо неловка тишина. Ерика здравата се замисли, но не можеше да си спомни защо тази вечер трябваше да е по-особена. Не беше празник, никой нямаше рожден ден, Дан и Пернила се бяха женили през лятото, така че нямаше как да имат годишнина.

— Не, всъщност нямам никаква представа. Ще ме осветлиш ли?

Думите й бяха последвани от дълбока въздишка и Ерика веднага осъзна, че важното събитие явно бе свързано със спорт. Дан обожаваше спорта, което понякога водеше до определени търкания между него и съпругата му Пернила. Ерика си го връщаше по друг начин за всички вечери у тях, които бе прекарала в гледане на някакво безсмислено спортно събитие по телевизията. Дан бе фанатичен привърженик на хокейния отбор „Юргорден“, затова Ерика бе решила да симпатизира на противника им АИК. Всъщност тя изобщо не се интересуваше от спорт, включително и от хокей, което дразнеше Дан още повече. Най-много се вбесяваше, когато АИК загубеха, а на нея изобщо не й пукаше.

— Швеция играе срещу Беларус.

Дан усети недоумението й и още веднъж въздъхна дълбоко.

— Олимпиадата, Ерика, Олимпиадата. Осведомена ли си, че в момента се провежда такава…

— Аха, значи говориш за мача. Естествено, че съм запозната. Мислех, че имаш предвид нещо по-специално.

От начина, по който натъртваше думите, ставаше пределно ясно, че Ерика няма ни най-малка представа за предстоящия мач. Тя се усмихна сама на себе си, защото знаеше, че подобна незаинтересованост довежда Дан буквално до лудост. Човек не биваше да го закача на тема спорт.

— Ами тогава ще гледаме мача заедно. Искам да видя как Салминг разбива руската защита…

— Салминг! Знаеш ли колко години минаха, откакто не играе! Шегуваш се, нали, кажи, че се шегуваш.

— Да, Дан, шегувам се. Не съм чак толкова изостанала. Ще дойда да погледам как играе Сундин, така по-добре ли е? Който между другото е и страхотно красив мъж.

Дан въздъхна тежко за трети път. Този път, защото тя си позволи да възхвали у този колос в хокея качества, които нямаха нищо общо със спорта.

— Добре, ела. Но не искам да стане като предишния път! Никакво дърдорене по време на мача, никакви коментари за това колко секси изглеждат играчите в защитна екипировка и без въпроси дали носят само бандаж или имат и слипове. Ясно ли е?

Ерика едва се сдържа да не се разсмее и каза със сериозен тон:

— Честна скаутска, Дан.

Той изръмжа.

— Ти не си била скаут.

— Не, не съм.

След това натисна бутона с червена слушалка на телефона си.

 

 

Дан и Пернила живееха в една сравнително нова къща във Фалкелиден. Домовете се катереха в дълги редици по хълма Рабекулен и бяха толкова еднакви, че човек едва можеше да ги различи. Кварталът беше популярен сред семействата с деца най-вече защото бе напълно лишен от изглед към морето и следователно цените на имотите не бяха скочили до небето.

Вечерта бе твърде студена за разходка, а колата яростно се противеше на опитите й да я форсира по оскъдно опесъчения стръмен хълм. Въздъхна облекчено, когато най-накрая свърна по улицата на Дан и Пернила.

Натисна звънеца, чийто звън незабавно бе последван от трополенето на малки крачета, и след миг вратата се отвори. Посрещна я малко момиченце с дълга до петите нощница. Това бе Лисен, най-малката дъщеря на Дан и Пернила. Средното по възраст дете, Малин, закипя от гняв при тази несправедливост — как можеше Лисен да я изпревари и да отвори на Ерика. Караницата им стихна едва когато откъм кухнята се разнесе строгият глас на майка им. Най-голямата сестра, Белинда, беше тринайсетгодишна и Ерика я видя веднъж от колата край лавка за хотдог, заобиколена от няколко сополанковци с мотопеди. Скоро щеше да започне да им създава проблеми.

След като всяко от момичетата получи прегръдка от Ерика, двете изчезнаха със същата скорост, с която се бяха появили, и я оставиха да се съблече на спокойствие.

Поруменялата от топлината Пернила готвеше в кухнята, препасала престилка с надпис „Целуни готвача“. Изглежда я сварваше в критичен момент от приготвянето на вечерята. Пернила само й махна разсеяно и отново насочи цялото си внимание към димящите, съскащи тенджери и тигани. Ерика продължи напред към хола. Знаеше, че там ще открие Дан, потънал в дивана, с крака върху стъклената маса и със залепнало за дясната му ръка дистанционно.

— Здравей! Виждам, че като една мъжка шовинистична свиня седиш тук, докато съпругата ти се поти в кухнята.

— Здравеееей! Ами да, като покажеш кой командва вкъщи и управляваш домакинството със здрава ръка, можеш да превъзпиташ всяка жена.

Топлата му усмивка бе в пълен контраст с думите му, а и Ерика знаеше, че не Дан командва в дома на Карлсонови.

Прегърна го набързо, след което се настани на черния кожен диван и следвайки примера на домакина, също вдигна крака на стъклената маса. Погледаха малко новините по канал 4 в приятно мълчание, а Ерика за пореден път се запита дали съвместният им живот щеше да изглежда така, ако бяха останали заедно.

Дан бе първата голяма любов на Ерика и първото й гадже. Бяха неразделни през трите гимназиални години. Проблемът бе, че искаха различни неща от живота. Дан предпочиташе да остане във Фелбака и да се занимава с риболов като баща си и дядо си, а Ерика гореше от нетърпение да напусне малкото градче. Не можеше да се освободи от усещането, че то я задушава и че тук за нея няма бъдеще.

Известно време се опитваха да поддържат връзка от разстояние — Дан беше във Фелбака, а тя в Гьотеборг, но животът им се стече по съвсем различни начини. Последва тежка раздяла и двамата с много усилия успяха да изградят приятелство, което днес, петнайсет години по-късно, бе дълбоко и искрено.

Пернила се появи в живота на Дан като топла прегръдка на утеха, докато той все още се мъчеше да свикне с мисълта, че с Ерика няма вече да бъдат заедно. Винаги беше до него, когато имаше нужда, и с безпрекословното си възхищение запълваше оставената от Ерика празнина. За Ерика бе мъчително да го вижда с друга, но постепенно осъзна, че това неизбежно щеше да се случи рано или късно. Животът продължаваше.

Сега Дан и Пернила имаха три дъщери. Ерика вярваше, че с годините бяха успели да съхранят топлата обич помежду си, макар й понякога да й се струваше, че забелязва известно безпокойство у Дан.

В началото им бе доста трудно да поддържат приятелски отношения. Пернила ревниво следеше всяка негова стъпка и изпитваше дълбока подозрителност към Ерика. С течение на времето се убеди, че Ерика не се опитва да й открадне съпруга, и макар да не станаха първи приятелки, запазиха нормални и сърдечни отношения помежду си. За това допринасяше и фактът, че момичетата направо боготворяха Ерика, която дори беше кръстница на Лисен.

— Вечерята е сервирана.

Двамата с Дан се изправиха и отидоха в кухнята, където Пернила бе сложила димяща тенджера на масата. Имаше само две чинии и Дан учудено вдигна вежди.

— Хапнах с децата. Нахранете се спокойно, аз ще ги сложа да си легнат.

На Ерика й стана неудобно, че Пернила е положила толкова усилия в нейна чест, но Дан само вдигна рамене и започна спокойно да си сипва голяма порция от ястието, което се оказа питателна рибена чорба.

— Как си? Не сме те виждали от седмици.

В интонацията му се четеше по-скоро безпокойство, отколкото укор. Въпреки това Ерика се почувства гузна, че през последно време не им се обаждаше често. Просто имаше толкова много неща на главата.

— Ами вече съм по-добре. Но сега очевидно ме чака спор за къщата — рече Ерика.

— Как така? — Дан учудено вдигна поглед от чинията си. — И двете с Ана обичате тази къща, а и обикновено успявате да се разберете.

— Ние да. Но забравяш, че и Лукас е набъркан. Усеща мириса на пари и не иска да изпусне шанса си. Никога преди не е взимал предвид мнението на Ана и не вярвам този път да е различно.

— По дяволите. Само да ми падне някоя вечер! Ще го видя после дали ще продължи да се прави на важен.

Дан удари силно с юмрук по масата, а Ерика не се съмняваше, че ако реши, здравата може да натупа Лукас. Дан беше здравеняк още като тийнейджър, а покрай тежката работа на лодката заякна още повече. Единствено мекият поглед в очите му разкриваше, че не е толкова суров. Доколкото Ерика знаеше, никога не бе посягал на живо същество.

— Не искам да говоря предварително. Все още не знам какви права имам. Утре ще позвъня на Мариане, моя приятелка адвокат, за да проверя дали бих могла да спра продажбата. Сега обаче не искам да мисля за това. На всичкото отгоре, през последните дни преживях неща, на фона на които всякакви материални проблеми изглеждат смехотворни.

— Да, чух за случилото се. — Дан замълча, после продължи: — Какво е усещането, когато видиш някого така?

Ерика се замисли за миг.

— Тъжно и същевременно ужасно. Надявам се никога повече да не ми се наложи да преживея нещо подобно.

Разказа му за статията и за разговора със съпруга и приятелката на Александра. Дан слушаше мълчаливо.

— Не мога да разбера защо се е изолирала от най-важните кора в живота си. Да беше видял съпруга й! Направо я боготвори. Но като се замисли човек, с повечето хора е така. Усмихват се и изглеждат щастливи, а иначе имат огромни проблеми и тревоги.

Дан я прекъсна рязко.

— Слушай, мачът започва след около три секунди и аз определено предпочитам хокея пред философските ти разсъждения.

— Няма проблем. Освен това съм си взела книга, в случай че мачът се окаже скучен.

Дан я изгледа убийствено, преди да забележи закачливия й поглед.

Влязоха във всекидневната точно когато съдията хвърли шайбата между двата отбора.

 

 

Мариане вдигна след първия сигнал.

— Мариане Сван.

— Здравей, Ерика е.

— Здравей. Откога не съм те чувала. Много се радвам, че се обади. Как си? Непрекъснато си мисля за теб.

Ерика за пореден път си даде сметка, че не се бе държала добре с приятелите си в последно време. Съзнаваше, че се притесняват за нея, но през изминалия месец нямаше сили да говори дори с Ана. Знаеше, че ще я разберат.

С Мариане бяха добри приятелки от университета. Заедно следваха литература. Но след почти четири години Мариане осъзна, че призванието й в живота не е да бъде библиотекарка, и се захвана с право. Направи успешна кариера и в момента беше един от най-младите партньори в най-голямата и уважавана адвокатска кантора в Гьотеборг.

— Благодаря, добре, като се имат предвид обстоятелствата. Започвам да се връщам към нормален начин на живот, макар че все още имам много неща за вършене.

Мариане не бе по празните приказки, а и с безпогрешната си интуиция разбра, че и Ерика не й се обажда, за да си побъбрят.

— Какво мога да направя за теб? По гласа ти познавам, че има нещо, така че казвай без заобикалки.

— Наистина ужасно ме е срам, че не съм се обаждала от толкова време, а когато накрая те търся, то е по работа.

— Е, не се притеснявай! С какво мога да ти помогна? Да не би да има проблем с имуществото на родителите ти?

— Да, позна.

Ерика седеше край кухненската маса и потропваше с пръсти по пристигналото тази сутрин писмо.

— Ана, или по-скоро Лукас иска да продаде къщата във Фелбака.

— Моля? — От обичайното спокойствие на Мариане не остана и следа. — За кого, по дяволите, се мисли той! Та вие обичате тази къща!

В този миг нещо в Ерика се пречупи и тя се разрида. Мариане веднага се успокои и обсипа приятелката си с думи на съчувствие.

— Ерика? Искаш ли да дойда? Мога да остана с теб тази вечер.

Сълзите рукнаха още по-силно по страните на Ерика. Накрая се поуспокои и избърса очите си.

— Много мило от твоя страна, но няма нужда. Наистина. Просто много ми се насъбра напоследък. Беше ми тежко да сортирам вещите на мама и татко, назад съм с книгата, а издателството ме притиска, после се случи това с къщата, на всичкото отгоре в петък открих най-добрата си приятелка от детинство мъртва.

Напуши я смях и се разсмя истерично с все още мокри от плач очи. Отне й известно време да се успокои.

— Правилно ли чух?

— Да, за съжаление. Извинявай, сигурно звучи ужасно, че се смея. Просто много ми се събра. Става дума за Александра Вийкнер, най-добрата ми приятелка в детството. Самоубила се е във ваната в семейната им къща във Фелбака. Сигурно я познаваш? Със съпруга й, Хенрик Вийкнер, се движеха сред висшето общество в Гьотеборг. Нали и ти се навърташ в тези среди?

Ерика се усмихна, без да се съмнява, че и Мариане е сторила същото от другата страна на линията. През студентските им години Мариане живееше в квартал Майорна и се бореше за правата на работническата класа, но и двете знаеха, че с годините й се бе наложило да промени начина си на живот, за да се впише в средите, свързани с работата й в авторитетната кантора. Сега носеше шикозни дрехи, блузи с панделки и посещаваше коктейлни партита в Йоргрюте. Въпреки това Ерика знаеше, че зад лъскавата външност се крие бунтовнически дух.

— Хенрик Вийкнер. Да, много добре знам кой е, дори имаме общи познати, но не сме се срещали. Според мълвата е безскрупулен бизнесмен. Като тези, които могат да уволнят сто човека преда закуска, без да загубят апетит. Съпругата му имаше някакъв бутик, нали?

— Галерия. За абстрактно изкуство.

Изненада се от казаното от Мариане по адрес на Хенрик. Ерика смяташе, че има добър нюх за хората, а той в никакъв случай не й направи впечатление на безскрупулен бизнесмен.

Остави темата за Алекс и се върна към основния проблем, заради който бе потърсила приятелката си.

— Днес получих писмо от адвоката на Лукас. Викат ме на среща в Стокхолм в петък относно продажбата на къщата на мама и татко, а аз изобщо не съм веща в юридическите въпроси. Какви права имам? Имам ли изобщо някакви права? Лукас наистина ли може да постъпва така?

Усети как долната й устна отново затрепери и си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Можеше да види през прозореца как сковалият залива лед искри след последните няколко топли дъждовни дни, последвани от минусови температури нощем. Видя едно врабче да каца на перваза и си напомни да купи храна за птичките. Врабчето поклащаше любопитно глава и удряше леко с клюн по прозореца. След като се увери, че не става за ядене, то отново отлетя нанякъде.

— Както знаеш, аз съм специалист по данъчно, а не семейно право, така че не мога да ти отговоря веднага. Ще направим следното. Ще говоря с един от експертите на кантората и ще ти звънна по-късно днес. Не си сама, Ерика. Заедно ще се справим с това, обещавам ти.

Обещанието на Мариане я стопли и когато затвориха, се чувстваше много по-добре, въпреки че не знаеше повече, отколкото преди да се обади.

После почти веднага отново я хванаха нервите. Наложи си все пак да поработи над биографията, но нямаше вдъхновение. Оставаше й повече от половината книга, а издателите й започваха да губят търпение, притеснени от факта, че все още не са получили нищо. Ерика запълни с текст почти две страници формат А-4, прочете написаното, определи го като пълен боклук и бързо изтри резултата от няколко часа труд. Биографията се бе превърнала в бреме и вече отдавна не изпитваше удоволствие от работата над нея. Вместо това довърши статията за Александра и я пъхна в плик, адресиран до вестник „Бохусленинген“. Дойде време да позвъни на Дан и да забие още по-дълбоко ножа в почти смъртоносната рана, отворила се в сърцето му след впечатляващата загуба на шведския национален отбор по хокей от изминалата вечер.

 

 

Инспектор Мелберг потупа доволно големия си корем и се зачуди дали да не подремне малко. Почти нямаше работа, с изключение на няколко дребни задачи, които смяташе за маловажни.

Реши, че малко сън ще му се отрази добре и ще му помогне да смели обилния обяд, но едва затвори очи, когато на вратата настойчиво се почука. Аника Янсон, секретарката на управлението, го търсеше за нещо.

— Какво, по дяволите, има? Не виждаш ли, че съм зает?

В опит да покаже заетостта си, той разрови хаотично струпаните документи по бюрото си, но успя единствено да разлее чаша кафе. Изцапа всички книжа и започна да ги бърше с първото, което му попадна пред очите — края на вечно разпасаната му риза.

— По дяволите! Аз все пак съм шеф! Няма ли да се научиш да проявяваш уважение към висшестоящите и да чукаш, преди да влезеш!

Жената дори не си направи труда да отбележи, че всъщност е почукала. Натрупаните с годините опит и мъдрост я бяха научили да изчаква търпеливо, докато гневът му поотмине.

— Предполагам, че идваш по работа — изсъска Мелберг.

Гласът на Аника не издаваше никаква емоция.

— От съдебна медицина в Гьотеборг ви търсеха. По-точно съдебният лекар Турд Петерсен. Може да го намерите на този номер.

Тя му подаде бележка с красиво изписани цифри.

— Каза ли за какво става въпрос?

Загъделичка го любопитство. В тези забравени от бога места човек рядко получаваше обаждане от съдебна медицина. Може би най-накрая щеше да му се удаде възможност да прояви таланта си на добър полицай.

Махна разсеяно с ръка, притисна слушалката между двойната си брадичка и рамото и енергично заизбира номера от бележката.

Аника бързо излезе заднишком от стаята и тръшна вратата след себе си. После седна пред собственото си бюро и за пореден път прокле хората, които бяха назначили Мелберг за началник на полицейския участък в Танумсхеде. Носеха се слухове, че в Гьотеборг пребил от бой свой арестант бежанец. Това не било първото му провинение, но този път преминал всички граници. На началниците му им дошло до гуша. Вътрешното разследване не доказало нищо, но при мисълта на какво още е способен Мелберг, на бърза ръка го преместили на инспекторски пост в община Танумсхеде. Със самото си съществуване всеки един от дванайсетте хиляди жители, повечето съвестни граждани, непрекъснато му напомняше за това унижение. Бившите му началници в Гьотеборг смятаха, че тук ще е безобиден. Преценката им до този момент бе правилна. От друга страна обаче, от него нямаше и особена полза.

Някога Аника ходеше с удоволствие на работа, но откакто началник й беше Мелберг, това стана невъзможно. Не стига, че господинът непрекъснато сипеше обиди, ами и се смяташе за неустоим за жените. Именно Аника най-често береше плодовете на това му убеждение. Неприличните подмятания, пощипването по задника и многозначителните коментари бяха само част от тормоза, който понасяше на работното си място. Най-отблъскваща обаче бе ужасната му прическа, която целеше да скрие оплешивяващото му теме. Бе оставил останалата си коса да расте на воля до неподозирана дължина и я навиваше на върха на главата си в прическа, напомняща гнездо на свраки.

Аника със страх се питаше как ли изглежда пусната и се изпълваше с благодарност при мисълта, че вероятно никога нямаше да й се наложи да разбере.

Чудеше се какво ли искаха от съдебна медицина. Е, скоро щеше да научи. В малкия им участък всяка интересна информация се разпространяваше за по-малко от час.

 

 

Бертил Мелберг чу как телефонът даде свободно, като същевременно проследи с очи Аника, която напускаше кабинета му.

Невероятно красива дама. Стройно тяло, закръглено точно където трябва. Дълга руса коса, стегнат бюст и изпъкнало дупе. Жалко само, че винаги носеше дълги поли и свободни блузи. Може би трябваше да й каже да започне да се облича с по-прилепнали дрехи. Като шеф би трябвало да може да изрази мнение по отношение на облеклото на персонала. Аника бе на 37 години, бе проверил в досието й. По-млада от него с малко повече от двайсет години, точно по вкуса му. Нека някой друг да се погрижи за старите вещици. Мъж като него заслужаваше млада кръв. Зрял, опитен и приятно пълен, освен това никой не предполагаше, че с годините е пооплешивял. Поопипа внимателно темето си с ръка. Косата си бе на мястото.

— Турд Педерсен.

— Да, здравейте. Обажда се инспектор Бертил Мелберг. От полицейския участък в Танумсхеде. Търсили сте ме.

— Да, така е. Става дума за смъртния случай, който ми изпратихте. Жена на име Александра Вийкнер. За която смятахте, че се е самоубила.

— Ахааа — прозвуча протяжният му отговор.

Думите на съдебния лекар определено събудиха любопитството на Мелберг.

— Извърших аутопсията й вчера и без всякакво колебание мога да кажа, че не става дума за самоубийство. Някой я е убил.

— Мамка му!

Мелберг така се развълнува, че отново бутна чашата си с кафе и малкото останала в нея течност се изля върху бюрото му. Ризата му отново послужи като парцал и получи нова доза петна.

— Откъде знаете? Искам да кажа, с какви доказателства разполагате?

— Мога веднага да ви изпратя по факса копие от протокола, но едва ли ще ви стане по-ясно. За сметка на това бих могъл набързо да ви представя най-важните моменти. Изчакайте само да си взема очилата.

Мелберг го чу как си мърмори, докато набързо преглежда доклада, и с нетърпение заочаква да чуе новините.

— Да видим. Жена на трийсет и пет, в добро физическо състояние, но това вече ви е известно. Мъртва е от около седмица, но тялото е изключително добре запазено, най-вече благодарение на ниската температура в стаята и на факта, че е покрито с лед от кръста надолу. Дълбоки прорезни рани и на двете китки, направени с открития на мястото бръснач. Именно те ме накараха да се усъмня в истинската причина за смъртта. И двата разреза са еднакво дълбоки и равни, което е изключително необичайно. Дори ще си позволя да кажа, че е напълно невъзможно при самоубийство. Сам разбирате, хората са или левичари, или десняци, така че при десняците например разрезът на лявата китка ще е много по-точен и дълбок от този на дясната, направен с „грешната“ ръка. Затова прегледах пръстите на жената и още повече се усъмних. Бръснарските ножчета са толкова остри, че би трябвало, както става в повечето случаи, да оставят макар и микроскопични ранички. Александра Вийкнер няма такива. Това също е доказателство, че разрезите са направени от друг, вероятно за да може смъртта й да изглежда като самоубийство.

Педерсен направи кратка пауза, после продължи:

— Тогава си зададох въпроса как някой може да го постигне, без жертвата да се съпротивлява. Отговорът дойде с токсикологичната проба. В кръвта на жертвата имаше следи от силно сънотворен медикамент.

— Какво доказва това? Не може ли сама да е взела хапчето?

— Да, разбира се, би могло да е така. За щастие обаче, благодарение на напредъка на съвременната наука съдебната медицина разполага с изключително точни методи и инструменти. Един от тях ни дава възможност да изчислим с голяма точност времето на проникване в кръвта на различните лекарства и дори отрови. Повторихме теста многократно, но резултатът бе един и същ. Александра Вийкнер не би могла да пререже вените си сама, защото е била в безсъзнание дълго преди сърцето й да спре да бие поради голямата кръвозагуба. За съжаление не мога да ви дам точен час, науката ни все още не е толкова напреднала. Силно се надявам да успеете да се справите със случая. Не ви се случва често да работите с убийство по тези места, нали?

Гласът на Педерсен издаде силното му съмнение в компетентността на участъка, което Мелберг прие като отправена към него критика.

— Да, прав сте, че тук, в Танумсхеде, нямаме особен опит с подобни случаи. За щастие обаче аз съм тук само временно. По принцип работя в полицейското управление на Гьотеборг и благодарение на дългогодишния ми опит там без проблем ще се справя и със случай на убийство. Но за местните провинциални полицайчета това е истински шанс. Най-накрая ще могат да видят какво означава истинска работа, а вие може да сте сигурен, че случаят бързо ще бъде разрешен. Повярвайте ми.

Мелберг смяташе, че с тази помпозна реч достатъчно ясно е показал на съдебния лекар Педерсен, че не разговаря с някакъв сополанко. Лекарите обичаха да се правят на важни. Но работата на Педерсен бе приключила и сега бе ред на професионалистите да вземат нещата в свои ръце.

— А, за малко да забравя. — Леко шашнат от самочувствието, на полицая, съдебният лекар за малко да пропусне да го информира за още две важни неща. — Александра Вийкнер е била бременна в третия месец и е раждала деца и преди. Не знам дали това има отношение към разследването, но информацията никога не може да бъде в повече, нали?

Мелберг изсумтя нещо нечленоразделно, двамата мъже си размениха задължителните учтиви фрази и с това разговорът им приключи. Педерсен дълбоко се съмняваше в способностите на полицаите, които трябваше да преследват убиеца, а Мелберг усещаше нов прилив на сили и изгарящо любопитство. Бяха огледали банята още когато намериха трупа, но сега щеше да се погрижи къщата да бъде обискирана сантиметър по сантиметър.

Бележки

[1] Хенрик Шартаус (1757–1825) е шведски пастор, известен със строгите си, безкомпромисни проповеди. — Б.пр.

[2] Четвъртият по големина остров на Швеция. — Б.пр.

[3] Квартал в Гьотеборг. — Б.пр.

[4] Една шведска миля се равнява на десет километра. — Б.пр.

[5] Град близо до Гьотеборг. — Б.пр.