Златни цветя

Някога в Уджейни живеел търговец на име Данта. Той имал много пари и си построил нова къща, голяма колкото царски дворец. Около нея имало градина с какви ли не цветя и плодни дървета. Данта решил, че ще отиде да живее там, когато цветята разцъфнат и дърветата се отрупат с плодове.

Но преди това извикал един гадател да се посъветва. Гадателят му казал, че още през първия ден в новия му дом ще се случи нещо необикновено.

Данта се уплашил. Той дълго и нетърпеливо чакал този ден, но като чул, че нещо ще се случи, радостта му помръкнала. Мислел си, че може да е нещо неприятно.

— Време е да се заселя в къщата — казал той на гадателя. — Но искам Вие да ми определите някой хубав ден.

— Няма по-хубав от този, за който вече Ви казах. Тогава трябва да направите голямо угощение в новия си дом.

Търговецът го послушал. В определения ден се събрали много роднини, приятели, търговци. Всички се възхищавали от къщата и хвалели търговеца. Но той бил унил. През целия ден очаквал да се сбъдне предсказанието, а нищо не се случвало.

Настъпила нощта. Гостите се разотишли. Търговецът също се прибрал в спалнята си и легнал в мекото легло, но не можел да заспи. Продължавал да очаква чудото. И ето че след полунощ чул глас: „Аз падам!“. Уплашен, Данта скочил от леглото, огледал навсякъде и като не видял никого, си легнал. Тогава отново чул: „Аз падам!“. Този път гласът бил по-силен. Търговецът се разтреперал и когато още веднъж чул гласа, разбрал, че идва от тавана и погледнал страхливо натам. „Това е някой призрак, който иска да влезе в стаята“ — помислил си той и извикал от ужас. После побягнал навън. Минал през градината и се спрял чак на улицата. Като чули вика му, слугите станали и дотичали при него. Събрали се много хора и го заразпитвали какво се е случило. Търговецът им разказал всичко. Те го успокоили и го посъветвали да се върне вкъщи. Но той прекарал нощта на улицата. Прибрал се едва на сутринта.

Когато отново настъпила нощта, Данта си казал: „Предсказанието беше за вчера. Вече няма какво да се случи. Мога спокойно да отида да спя в стаята си“. Но след полунощ гласът отново се обадил и той пак избягал на улицата.

На другия ден отишъл в двореца.

— Царю — казал той, — с мене се случи нещо много лошо. С тежък труд си направих хубава къща и сега, когато заживях в нея, съм в опасност.

И търговецът разказал за случилото се.

— Не се безпокой! — рекъл му царят. — Ще ти дам охрана.

И той веднага изпратил войници да пазят къщата му.

Гласът се чул и тази нощ. Войниците започнали да претърсват къщата. Качили се и на тавана, но и там не намерили никого. Когато съмнало, разказали всичко на царя. С тях бил и търговецът. Разплакан, той заговорил:

— Царю, аз съм разорен. Не мога да живея в тази къща, а вече нямам пари да си построя нова.

Царят го успокоил:

— Ето ти пари да си построиш нова и да живееш спокойно. А пък аз искам още тази нощ да спя там.

Като чул това, търговецът казал:

— Недейте, царю! В къщата има призрак. Вие сте баща на целия народ. Ако с Вас се случи нещо, ще осиротее царството.

Царят се засмял:

— Та нали за да пазя народа си, аз съм кшатрие^[1]. Не подобава на воин да се плаши от такива малки опасности. Бъди спокоен, нищо лошо няма да ми се случи.

Царят отишъл в къщата. За него сложили легло, украсено със скъпоценни камъни. Пазели го няколко войници на тавана и няколко — пред вратата на стаята.

Времето минавало. Най-после след полунощ гласът отново се обадил: „Аз падам!“. Царят веднага скочил от леглото, извадил меча си и извикал:

— Кой си ти? Ако имаш смелост, покажи се!

Тогава нещо със звън паднало точно в средата на стаята. След него се изсипал дъжд от златни цветя. От блясъка им в стаята станало светло като ден. Тогава царят видял, че това, което паднало най-напред, била една златна статуя. Той я взел в ръцете си и тя проговорила:

— Аз съм богът на щастието. От няколко дни се опитвах да направя щастлив търговеца, но той излезе страхливец. Боеше се да ме види. Аз помагам на смелите. Ти беше безстрашен и затова паднах при тебе. Всички тези цветя са твои. Вземи ги и благоустроявай царството. Няма да те изоставя никога.

И статуята изчезнала. Като гледал купчината златни цветя, царят започнал да се смее. Войниците чули смеха му и влезли в стаята. Търговецът също влязъл и онемял от учудване. Стаята била пълна със златни цветя.

Когато царят разказал всичко, той силно се разкаял: „Да бях и аз толкова смел, всичкото това злато щеше да е мое“.

Царят взел златните цветя и ги сложил в царската хазна. А на търговеца казал:

— От сега нататък не трябва да бягаш от мястото си. Може би богът на щастието ще поиска отново да те посети.

Всички се засмели, а търговецът Данта потънал в земята от срам.