Хунчибилли

Имало едно време един горски цар. Той живеел в пещера, която се намирала в най-гъстата гора. А негови верни поданици били всички горски животни.

Царят имал две дъщери. И на двете вече им било време да се омъжат и им търсел достойни женихи.

Веднъж един огромен глиган нападнал нивите на някакво село и безмилостно ги опустошил. Селяните се разтревожили, но никой нямал смелостта да го прогони.

В това село живеел момък, пръв по хубост и храброст. Той единствен се наел да се справи с тази беда. С острото си копие нападнал глигана и го ранил. Раненото животно побягнало. Момъкът се втурнал след него в гората. Дълго го преследвал и тъкмо когато щял да го убие, глиганът се скрил в една пещера. Храбрият момък веднага го последвал. Тогава изневиделица пред него застанал горският цар.

— Кой си ти? — попитал го царят. — Как се осмеляваш да гониш моя глиган?

Момъкът разказал всичко.

— Ще ти простя — казал му царят, — но само ако се ожениш за една от дъщерите ми.

Показали на момъка двете девойки. Едната била много грозна, но облечена в скъпи дрехи. Другата необикновено красива, ала била в дрипи.

Момъкът харесал красивата девойка и се оженил за нея. Но той не искал хората по пътя да гледат, че жена му е с окъсани дрехи. Затова я сложил в един кош, вдигнал го на раменете си и си тръгнал.

Пътят минавал през някакво село. Там живеела девойка, която била не само грозна, но и зла. Казвала се Хунчибилли.

Хунчибилли видяла момъка с коша, харесала го и решила да му стане жена. Тя тръгнала незабелязано след него.

Момъкът пристигнал в селото си. Но преди да си отиде вкъщи, той оставил коша до едно дърво край пътя и отишъл да покани роднини и приятели да посрещнат жена му. Когато се отдалечил, Хунчибилли се приближила до коша, отворила го и видяла девойката в него. Измъкнала я оттам и я хвърлила в реката. После влязла в коша и прихлупила капака.

Когато заедно с роднините и приятелите си момъкът се върнал, с радост отворил капака на коша.

— Гледайте — казал той, — това е моята красива невеста, дъщерята на горския цар.

Хората погледнали в коша и започнали да се смеят.

Момъкът се учудил. Той също погледнал в коша и какво да види: девойката там била много грозна.

— Не, не! — извикал той. — Това не е жена ми!

— Щом си се оженил за нея — казали близките му, — сега и да не ти харесва, трябва да си я вземеш вкъщи.

Горкият момък не можел да направи нищо друго, освен да приеме в дома си тази жена вместо другата и да заживее с нея.

А хвърлената в реката девойка израснала на брега като стройно дърво.

Един ден момъкът видял дървото, отрупано с чудни плодове. Той си набрал от плодовете, занесъл ги вкъщи, сложил ги в същия кош, където някога била жена му, и отишъл на полето да работи. А Хунчибилли била в гората за дърва.

Привечер момъкът се върнал и видял, че леглото му е добре оправено и от него се носел аромат на плодове. А постелята на Хунчибилли, обратно, воняла отвратително и върху нея били нападали много умрели мухи. Всичко тона изглеждало странно и момъкът се замислил.

На другия ден, вместо да отиде на работа, той се скрил в един ъгъл. Изведнъж капакът на стария кош се отворил и оттам излязла дъщерята на горския цар. Щом започнала да оправя леглото му, момъкът се приближил и я хванал за ръката.

— Къде беше толкова време? — попитал я той. — Защо ме напусна?

Девойката му разказала за случилото се.

Вечерта, когато Хунчибилли се прибрала, момъкът й казал, че иска да отидат на гости при нейните родители и предложил да я занесе дотам с коша. Хунчибилли, която не подозирала нищо, се съгласила и влязла в коша. Тогава той я взел и я хвърлил в реката. После се върнал в дома си, където го чакала истинската му жена — дъщерята на горския цар.

Двамата живели дълго и щастливо.