Георгий Гуревич
Галактически полигон (откъс от научно-фантастичен роман)

Съветският писател-фантаст Георгий Гуревич е автор на известния роман „Ние от слънчевата система“. Новата му книга се нарича „Покана в зенита“. Това е описание на необикновените приключения на един земен жител, попаднал по волята на съдбата в светове, отдалечени на десетки хиляди светлинни години от родната Земя.

В откъса, който ви предлагаме, се разказва за един полигон, където чуждопланетните физици експериментират с понятието „пространства-време“.

 

Накрая те казаха: „Добре!“

Бяха завършили серията от опити на полигона и се съгласиха да загубят един ден с госта от планетата Земя.

— В последно време вие престанахте да се учудвате — каза ми Граве. — Но този път ще ви покажем нещо изключително… изумително даже и за самите нас, звездните жители.

Граве ме съпровождаше. Той бе моят водач, моят учител и наставник във всички небеса от Звездното кълбо. Загледан сега през илюминатора към непознато съзвездие, помислих: „Къде ли се намираме?“

— Защо сте неспокоен, Граве? Нали сме на автоматично управление?

— Не разбирам къде ни водят. Небето не съвпада с картата. Погледнете само колко много звезди!

— Мисля, че така трябва.

— Не, не! В лоцията всичко е съвсем иначе. А няма връзка и с полигона. Страхувам се, че сме попаднали в опитно поле.

Той имаше неприятното задължение да се грижи за двама.

— Човече, пред нас по курса има планета. Ще кацнем, докато установим връзка. Иначе се страхувам, че автоматът ще ни заведе кой знае къде.

— Добре, не възразявам.

Планетата приличаше на Източен Крим. Ниски планини с обгоряла трева, храсти, редки дървета. Нещо средно между дървета и кактуси — месести, жилави и опънати като вейки листа.

Но и тук Граве не можа да установи връзка. Реши, че виновник е корпусът на ракетата — навярно се е намагнитизирал в някаква заразена зона. Двамата се отдалечихме на около триста метра от ракетата. Озадачен, Граве заработи с манипулатора, а аз се излегнах по гръб и взех да се любувам на съзвездията. Целият небосвод бе обсипан със звезди. И все по-ярък ставаше блясъкът им. Появяваха се и нови звезди. Ето, в онзи петоъгълник до преди секунда нямаше нищо в средата.

— Граве, открих свръхнова. В петоъгълника. Почакай, появи се още една. Стават ли такива неща при вас?

Поисках да седна, за да гледам по-добре. Но изведнъж почувствувах, че не мога да стана. Бях натежал. Тялото ми сякаш бе се изпълнило с олово, както в ракетата при натоварване. Ала какво ти натоварване на планетата?… А тежестта ми се увеличаваше, растеше, притискаше ме към почвата, в гърба ми се впиваха остри камъни. С мъка се обърнах по корем. Въртеше ми се само една мисъл — да се добера до ракетата, там, в противопренатоварващото кресло, ще се спася.

Имах да изминавам триста метра! Добре, че спряхме на този близък хълм, а не се отдалечихме на километър оттук. Граве пълзеше, пълзях и аз след него, задъхвайки се.

Колко бяхме изминали? Десетина метра? От триста. Ще стигнем ли?…

Натоварването изчезна така внезапно, както бе се появило. Невидимите камъни се стовариха от раменете ми, изправиха се огънатите ми ребра.

— Какво, беше това, Граве? Тук не е безопасно.

— По-бързо, към ракетата, човече.

— Почакай да си поема дъх.

— По-бързо, човече, не бива да се бавим!

Да, не биваше да се бавим. Защото атракцията продължаваше. Пренатоварването мина, но се появи олекотяване. Ставах все по-лек и по-лек. Правехме дълги-дълги крачки. Носехме се над храстите, над трапчинките и достигахме съвсем не там, закъдето бяхме се отправили. Отблъснах се от една отвесна скала. Сега се понесох назад, към твърдите и остри кактуси.

— Помогни си с ракетката, човече!

Ракетка за движение в безтегловността! Да, спомних си. Стреляш наляво, задвижващ се надясно.

Изведнъж — пореден фокус. Всичко се преобърна. Планетата безшумно се изплъзна изпод краката ми с всичките си скали кактусоиди и храсти. Изплъзна се и започна бавно да се издига нагоре. Видях Граве, заплетен в клоните на едно дърво. Заедно с дърветата, заедно с хълмовете планетата се отдалечаваше като отплаващ кораб. Изостанал, протегнах ръка безнадеждно, подобно на паднал през нощта зад борда пътник.

— Стреляй, човече!

Ах, да, ракетката бе в ръката ми. Изстрел, изстрел, изстрел! Ще ми стигнат ли зарядите? Започнах да догонвам планетата. По главата ми се посипаха камъни, зачукаха по шлема. Стрелях още, и още! Граве, увиснал като акробат на трапец, ме хвана за ръка. Помогнах си с последния заряд и с тласък се заплетох като него в клоните на дървото.

Под краката ни бе звездната бездна. Там, в черното нищо, се сипеха камъни, скали, откъртваха се цели хълмове. И видяхме с Граве как нещо се плъзгаше долу, удължено и блестящо — нашата ракета. Просто я бяхме оставили, без да я прикрепваме здраво в почвата. И този коварен свят я изхвърли като котенце от гърба си.

Но сега си мислехме не за ракетата.

„Дано не се изкърти дървото, на което се държим!“ — ето за какво бяхме загрижени. Защото съседното дърво, изтръгнато из корени, прелетя вече край нас.

— Граве, кога се застраховахме за последен път?

Имах предвид застраховъчната матрица, където са записани всичките атоми на телата ни. По тази матрица жителите на звездите се възстановяват пак в случай, че претърпят катастрофа.

— Всеки междузвезден пътник автоматически се застрахова на старта.

Значи аз ще загубя само днешния ден. Ще започна да живея отново на междузвездната гара. Впрочем, аз ли ще започна?

Вчера се възхищавах на великото изобретение. Колко е хубаво — попаднеш под влака, а с тебе не е свършено! По записа, който ти е направен, ще те възстановят в застрахователната каса. И това не ме утешаваше. Наистина, ще възстановят човек с моята външност и моите спомени, но аз съм обречен да се сгромолясам в пространството и там да се задуша след седмица-две, когато се свърши запасът от кислород в скафандъра ми.

Дървото започна да пращи. Единият от корените се показа от почвата, то се разклати като болен зъб. И вторият корен се показа, оголен и незащитен. Да се спуснем, да се уловим за ръба на ямата.

Паднах с главата надолу…

Лежах, прегърнал камъните, върху твърдата почва.

И пак всичко застана на местата си. И камъните от небето взеха да се връщат по местата си, и дърветата, и пясъкът. И нашата ракета. Иглата, проблясваща в небето, се превърна във вретено, в снаряд от среден калибър, ставаше все по-голяма и по-голяма… Ще се включи ли системата за автоматическо кацане? Ако заработи, благополучно ще се измъкнем от този неустойчив свят.

Огромни оранжеви пламъци избухнаха зад хълма…

И пред нас се очерта все същата перспектива на бавна смърт, но в друг вариант. В скафандрите имахме запас от въздух и от енергия за една или две седмици. На робинзоновците не им върви в космоса…

Тогава дойде спасението. В слушалките си чухме:

— Внимание, внимание, до всички, до всички! Загубена е връзката с автоматичната ракета, движеща се по трасето „Астрогара-Полигон“. Молим всички, намиращи се в дадения район, да започнат търсене на крушенците. Поддържаме връзката на вълна…

В края на този ден седях в уютната каюткомпания на полигона. Бе топло, приятни събеседници се въртяха около мене. Един от тях — Физика — ми обясни:

— Журналистите често ни посещават, даже много по-често, отколкото трябва. Навсякъде е известно, че ние сме предният пост на науката, изведен в бъдещите векове. Защото сме заети да подготвим следващата епоха и мислим с нейните категории — количествено точни. Не с примери и не с картинки, а с уравнения. За съжаление този начин на мислене се разпространява трудно, той изисква големи умствени усилия. Неразбирайки математиката, тези, които се захващат с него, се опитват да я заменят със своя несъвършен мозък. И пропадат. Вашето приключение е ярък пример. Безукорно точният и идеално програмиран автомат би ви довел тук точно на секундата. Но вие не му се доверихте, изключихте го, опирайки се на своя несъвършен ум. И едва не загинахте.

Граве мълчеше сконфузено.

Физикът продължи:

— В името на какво работим? Работата е в това, че сляпата и безсмислена природа се оказа непредвидлива. Тя криеше от нас симпатичното звездно кълбо, но не можа да разреши някои противоречия. Ние се увеличаваме и се разселваме, а Звездното кълбо не расте! Става нужда да прибавяме към него по няколко хиляди светове ежегодно — така да се каже да изправяме грешките на природата. И тук изниква въпросът: тези нови светове трябва ли да бъдат по образ и подобие на досегашните? Ще допуснем ли природата да ни фабрикува планети във формата на каменни кълба? А може би ще е по-добре, ако те са безплътни или яйцевидни, или кубически, или пирамидални… И трябва ли без изключение да се придържаме към всички досегашни закони на природата — стихийни и инертни?… Ето, моля, седнете в креслото на шефа и командувайте. Какво ще си поръчате? Спиралният ръкав или Магелановите облаци? Машината ще чете вашите мисли и ще моделира. Включвам.

Какво да си поръчам мислено? Разбира се — моята скъпа Слънчева система. Представих си Слънцето и планетите, обикалящи в орбити около него. И поотделно всяка от планетите в голям размер — Юпитер, опасан с пояси, Сатурн с пръстена около себе си, Земята с големина на глобус и Луната недалече от нея… Всичко се движеше на екрана пред мене.

— Сега задайте принципа на притеглянето.

— Нека бъде кубически.

И какво стана на екрана? Планетите започнаха да се движат по правоъгълна рамка. Плутон и Нептун изчезнаха някъде в междузвездното пространство, Луната се отдалечи от Земята, самата Земя се отправи в неизвестна точка.

— Те ще се върнат. Просто орбитите им станаха по-големи. Годината ще стане по-дълга.

— Какво хубаво има в това? Дълго горещо лято, дълга студена зима?

— Орбитите могат да се изправят…

Вгледах се в Слънцето. То избухна и се завъртя. Разцъфтя букет от протуберанси — огнени цветя.

— Вашата звезда сега свети като черно джудже — поясни ми Физика. — Така е по-добре, по-икономично. А ако ви е студено, може да се придвижите по-близо.

Ами Земята? Притеглянето на нея отслабна. Хората плуваха с гигантски крачки. Тревата се протегна към небето, ръжта израсна колкото дървета, дърветата — колкото кули. Планините станаха по-високи, просто се източиха от Земята. И небето стана синьо-синьо. Атмосферата бе прозрачна. Въздухът изтичаше в космоса, смерчове събаряха дърветата, отнасяха птиците в стратосферата. Жълтееха горите, изгаряха тревите в полетата, пустинята пълзеше на север, по бреговете на съхнещите морета се появи бяла сол.

— Малка е вашата планета — каза Физика. — Не може да задържи въздуха. Ето, погледнете по-големите, там е по-добре.

Погледнах Юпитер. Около него също имаше ореол от газове. Нямаше ги поясите, нямаше и червени петна. Затова пък през сивата мъгла просветваше суша, морета опасваха континентите.

— Ето, виждате ли: тука губиш, там печелиш!? Вместо малка планета, получаваш голяма. И притеглянето там ще бъде прилично. Преселвайте се…

— А, благодаря — аз станах от креслото. — Твърде много съм ви благодарен за зрелището, което ми устроихте, но ние сме си свикнали на Земята със законите на нейното досегашно притегляне…

* * *

— По ска-фан-дри-те!

В шлюза всички се заловихме за ръце: Граве, аз, Физика, шефът, младежите. Престъпихме прага и… закрачихме по пустотата. Би трябвало да паднем и да полетим, както полита парашутистът, излязъл от люка на самолета, а космонавтът извън ракетата.

Но не падахме. Стояхме на нещо невидимо. Крачехме по вакуум като по суша. Той бе по-прозрачен от стъкло, по-прозрачен от въздух. Студени немигащи звезди горяха над главите ни, студени немигащи звезди светеха и под краката ни като камъчета по дъното на планинско езеро. А ни се струваше, че под нас няма нищо. Върху това нищо бе построен полигонът.

— ???

— Ето, такива неща правим ние — провеждаме границата на фазите до вакуум. Под нас е твърда фаза, около нас — обикновен прозрачен вакуум. Ето, погледнете — Физика приседна и започна да пише върху небесната твърд формули. Моливът му оставяше светеща следа. Алени цифри нависнаха по чернозвездното стъкло. И изведнъж…

— Извинете, кой ме държи? — чу се гласът на Граве.

И мене някой ме улови под мишниците, после, за главата. Както се бях понавел, така останах с ръце върху коленете.

— ???

— Явно границата на фазите се сгъсти.

— Е?

— Ние сме вградени в твърдата фаза.

Ние — вкаменелости? Като мухи в янтар?

— Но измислете нещо.

— Нищо не може да се измисли. Дежурните ще се досетят и ще ни пуснат.

— А кога ще стане това?

* * *

— Е, как оценихте нашия полигон? — попита ме Физика, когато се разделяхме на другия ден. — Казваха ни, че сте загубили способността да се учудвате. Ние се постарахме да ви излекуваме.

— Оцених вашите старания — отговорих му. — Безусловно аз се учудих, когато вие ме „хванахте“ в пустотата като муха в янтар. И даже когато висях на върха на дървото, растящо с корените нагоре. Оцених старанието ви…, но още не мога да оценя полигона ви… от житейска гледна точка.

Физика се усмихна.