Владимир Фирсов
Тревога

Игор Лавров се събуди посред нощ с неясното усещане за опасност. Известно време той пролежа със затворени очи, като се мъчеше да разбере какво го бе събудило. Струваше му се, че нещо невидимо се носеше безшумно във въздуха и това невидимо изостряше сетивата, безпокоеше, пречеше му отново да заспи.

Той дръпна одеялото до брадата си — одеялото сякаш нямаше тежест — и реши да направи последен опит. Но сънят бягаше от очите му. Лавров разбра, че нищо няма да излезе, още повече, че онова нещо, което го бе смутило, все така витаеше в тъмнината и предупреждаваше за неизвестна опасност.

— Ама дивотия — промърмори той — и изведнъж разбра, че го бе събудила тишината. Точно така — тишината.

Игор много добре помнеше усещането, изпитано сред задавящото безмълвие на сурдокамерата, когато се подготвяше за полета на Йо. Сега наоколо цареше същата тишина. Оглушително звънка, трескава, тя сякаш разсичаше черепа му с тревожния си вик: „Опасност! Опасност!“

Отвори очи и веднага видя не много ярките червеникави избухвания.

Стаята, която заемаше, не беше голяма — имаше примерно десетина квадратни метра. Една койка, две леки кресла, писмена маса, библиотечка и стенен шкаф — това бе цялото обзавеждане, ако не се счита овалният екран на видеофона и часовникът над него. Само те и няколкото контролни прибора под екрана можеха да подсетят човек, че това не е скромна хотелиерска стая, а едно от помещенията на изследователската станция на Йо — първата луна на Юпитер. Сега един от тези прибори ритмично примигваше, а върху стъклото му все пламтеше и пламтеше надпис, от който пробягваха студени тръпки на ужас по кожата на Лавров: „Разхерметизация на станцията“.

Той неволно погледна към вратата. Знаеше, че всички врати на станцията са херметични, обаче мисълта, че зад тях сега цари може би космична пустота, че може би другарите му са вече мъртви, му се стори направо дива. В този момент той не мислеше за причините на катастрофата. Знаеше, че в космоса се явяват непредвидени случайности, както и това — колко трудно се оценява веднага степента на опасността. Да, случват се понякога такива работи. Но колкото и да са неприятни, те все пак принуждават хората да покажат на какво са способни. Защото само пред лицето на смъртната опасност се разбира кой какъв е…

В близките няколко часа смъртта не го заплашваше. Лавров разбра мигновено това. Наистина перспективата да бъде задушен бавно, постепенно, вместо моментално, не беше особено привлекателна, но той бе благодарен на съдбата и за тези часове, които тя милостиво му отпускаше. В края на краищата и това не е малко.

Лавров навлече халата и приближи до пулта. Не знаеше дали са живи другарите му. Помисли, че е възможно да спят в своите стаи, без да подозират връхлетялата ги беда; помисли също, че за такива случаи навярно са предвидени някакви мерки, но какви точно, не можеше да си представи. И какво трябваше да прави в така създалата се обстановка, също не знаеше. Инструкцията, която беше научил наизуст, преди да дойде на станцията, мълчеше по този въпрос. Все пак единствено правилното решение в случая бе взето и осъществено. Но бутоните… бутоните бяха равнодушни. Екранът си оставаше както преди тъмен, всички прибори за вътрешна връзка мълчаха.

Помисли, че трябва да предприеме още нещо, макар и да съзнаваше безсмислието на всякакво друго действие: беше без скафандър, а зад вратата зееше мрачният неприветен космос.

И изведнъж в главата му изплава една простичка и ясна мисъл. Той се загърна плътно в халата си, пристъпи до вратата, посегна, хвана дръжката и като се позабави малко, я натисна…

— Събуди се — каза Вербицки. Седящите до него тутакси обърнаха поглед към екрана.

В стаята на Лавров беше тъмно, но на екрана можеше да се различи фигурата на космонавта, седнал неподвижно на края на леглото, и одеялото в краката му, което приличаше на голяма хищна риба.

— Няма да си отспи момчето, жалко… И все пак проверката е необходима. Надявам се, че не сте забравили Меркулов? — напомни Вербицки.

Меркулов пръв бе подложен на изпитанието — същото, което предстоеше сега на Лавров. Тогава монтажът на оборудването в станцията тъкмо бил завършен. Монтажниците включили приборите, когато Меркулов вече спял, но никой не забелязал, че един от тях е свързан погрешно. Едва на другия ден по обяд на един от космонавтите направило впечатление, че Меркулов го няма никакъв. Когато влезли в стаята му, той лежал в безсъзнание на пода. Четиринадесет часа прекарал космонавтът в очакване на неизбежния край. Психическото натоварване се оказало извънредно голямо за нервите му. Те не издържали. Още с първия обратен рейс той бил върнат на Земята.

Но да се търси дефектът нямало кога. Началникът на станцията заповядал да не се използува стаята на Меркулов — помещения имало достатъчно. После някой предложил да изпробват тука всеки новопристигнал. Така изпитанието станало традиция. Освен професор Илин, началника, всички били минали през него.

Макар и трудна, проверката била необходима. Тя изисквала от космонавта мъжество, съобразителност, бърза реакция, издръжливост. Както и абсолютна вяра в другарите. Само тези качества вършели работа тук…

— Ето, сега ще се хвърли към приборите — каза Ковалчук.

— Дано не разбие екрана — с преувеличена сериозност вметна Вербицки.

На времето Вербицки още с виждането на страшния сигнал се бе хвърлил към пулта толкова стремително, че само по чудо не се врязал в екрана.

— Но Лавров никак не бърза — възкликна Ким.

В овала на екрана тъмната фигура на космонавта се приближи към пулта. Лавров безуспешно опитваше да влезе във връзка. Дотук всички проверявани действуваха еднакво. Разликите се очертаваха веднага след този опит. Ким, например, бе започнал да чука по една от стените с цел да долови ответен звук; Шухов, с ръце на гърба, бе обикалял в кръг стаята цели два часа; Вербицки бе облякъл новия си костюм и бе легнал отново, завит кой знае защо през глава с одеялото, а пък Ковалчук бе започнал да пише завещание, за което сега със срам си спомняше.

Вратата на кают-компанията се отвори — влезе началникът на станцията.

— Как е новият? — попита той и хвърли поглед върху екрана.

— Юнак е Лавров — каза Ким. — С най-голямо удоволствие ще го взема на разузнаване. Още утре!

— Затова ли му устроихте тази безсънна нощ? — обърна се към него професорът. — Разузнаването се отлага.

— Да не се буди до обяд! — рече и Вербицки, свъсил вежди. — Нека си отспи, пък и засега няма какво да прави.

— Лавров без работа не ще остане — възрази професорът. — Ха, къде се дяна?

Погледите се устремиха към екрана:

— Дявол го взел, къде изчезна? — озадачено проточи Ковалчук.

— Тук съм, тук съм — чу се зад гърбовете.

Всички като един се обърнаха.

Стоящият до вратата Лавров гледаше космонавтите, които в това време се помъчиха да направят физиономията си безучастни. После погледна професора. Ясно. Веднага бе разбрал всичко, но не се издаде.

— Анатолий Петрович, приборите в стаята ми нещо не са в ред. — Игор кимна към екрана, който Ким се опитваше да закрие с гърба си. — Прочее, струва ми се, вие вече сте забелязали — невинно добави той. — Е, тогава да ходя да спя. — И Лавров тръгна.

— Почакайте, Игор Андреевич! — извика бързо Ковалчук. Той отново си спомни как бе писал завещание и в душата си тайничко позавидя на мъжеството на Лавров. — Кажете, моля ви, как… — Насмешливият поглед на Игор го смути и той продължи не така както първоначално го бе намислил: — Как… отворихте вратата?

Лавров долови неподправен интерес във въпроса на Ковалчук и разбра, че всички чакат от него сериозен отговор.

— Ами, спомних си, че вратата се отваря навътре — каза той след кратко мълчание. — Налягането на въздуха върху нея е около петнадесет тона. Дори ако блокировката не бе задействувала, пак не бих я отворил в случай на авария…

И като каза това, Игор отиде да си легне, изпроводен от възхитените погледи на космонавтите.