Стефан Волев, Георги Авгарски, П. Петров-Ръчински
Младите столетници

(Радиодраматизация по научно-фантастична повест)

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Сценарий
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и начална корекция
K-129 (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
Mandor (2016)

Публикувано във вестник „Септемврийче“, броеве 2-8/1964 г.


Четец. Професор Соколов — млад човек с черни като въглени коси и с поглед, който напълно отговаря на името му — от няколко часа се е привел над микроскопа. Асистентката Ана Флорова — негова племенница и първа помощница — също не вдига очи от своя микроскоп. Една руса къдрица се е спуснала над веждите й, потрепва и святка като позлатена. Навсякъде в Биологическия институт цари необикновена тишина.

Отведнъж отеква телефонен звън.

Ана. Ало!

Глас (от слушалката). Там ли е професорът? Апартаментът му гори!

Ана. Какво? Пожар в апартамента на…

Гласът. Да. Съобщете му веднага.

Ана. Ужасно! Домът ти е в пламъци!

Соколов. Случило ли се е нещо, Ана?

Ана. Пожар! Избухнал е пожар…

Соколов. Това е работа на пожарникарите, а не на професорите по биология. Ана! Погледни в микроскопа! Това е чудесно, небивало!

Ана. Но ти сякаш не ме чуваш! Какво става с теб?

Соколов. С мене ли? Не с мене, а с моите амеби и инфузории става нещо. Оживяха, миличка! Браво! Виж, движат се!

Ана. Е да. Но какво чакаш още? Апартаментът ти…

Соколов. Ана! Знаеш ли какво значи това? Тия живи същества издържаха петдесет градуса под нулата! Лично аз ги замразявах, а ето ги живи! Цялата работа е — замразяването и отмразяването да стават бавно, по градус на час, и при абсолютна неподвижност. Изумително прост опит, а резултатът… Разбираш ли, Ана? Човек може да стане безсмъртен или най-малко връстник на орлите! И ние вече откриваме пътя към безсмъртието!

Ана. Разбирам, Филип, но ти… не чу ли телефона? Апартаментът ти гори.

Соколов. Къде? Чий апартамент?

Ана. В твоя дом, твоят апартамент.

Соколов (постепенно преодолява първоначалната си углъбеност в работата). Да, права си. Аз имах там два научни доклада… и други ценни работи. Прощавай, Ана! Ти остани тук и продължи. Отчитай всеки пет минути какво става на зрителното поле.

Четец. Соколов напуска института. Една лека кола го откарва в дома му.

Соколов. Кой е началникът на противопожарната защита?

Н-к ППЗ. Аз съм. Какво има, гражданино?

Соколов. Собственик съм на запаления апартамент.

Н-к ППЗ. Ако не бяхме дошли навреме, сега да сте собственик на купчина пепел.

Соколов. Там имах доклади, документи…

Н-к ППЗ. Бъдете спокойни! Изгоряла е само една само една маса, гардеробът, част от килима и рамките на прозореца — нищо друго. Оставете ни да довършим работата си. Вие пушите ли?

Соколов. Не. Защо?

Н-к ППЗ. Да сте имали печка до прозореца?

Соколов. Не, отоплението е парно.

Н-к ППЗ. Имате ли кухня, котлони, електрическа пещ?

Соколов. Не, ерген съм. Храня се в стола. Но какво записвате?

Н-к ППЗ. А някакви запалителни вещества? Взривни материали?

Соколов. Взривни ли? Вие за какъв ме смятате — за саботьор ли, що ли?

Н-к ППЗ. Не се сърдете! Някои хора имат. Ловци, да кажем… Други спортуват с флобери, стрелят по мишени, зайци…

Соколов. Аз съм професор по биология!

Н-к ППЗ. Прощавайте, другарю професор!… И тъй, нямате взривни материали? Чудно!

Соколов. Какво е чудно — че нямам в къщата си каца с барут ли?

Н-к ППЗ. Искам да кажа, че нищо не става без причина, а тук това правило като че не важи. За да има пожар, трябва да се появи пламък. Откъде? Апартаментът ви бе заключен, бравата — секретна и в изправност. Вярвам, че ключът е у вас.

Соколов. У мен е, разбира се. Ето го!

Н-к ППЗ. Да. И все пак нещо не е ясно! Затова и влязохме през прозореца.

Четец. На Соколов пожарът също се вижда загадъчен. Той, професорът, който обяснява пред студентите такива сложни биологични тайни, не може да си обясни един обикновен пожар и то в собствения си дом. Озадачен, ученият се връща в института и споделя всичко с Ана. Обръща се за съвет и към главния си асистент доктор Тимков, но и двамата вдигат рамене.

Една сутрин Соколов спира асистента в коридора.

Соколов. Е, Тимков, кой подпали апартамента ми?

Тимков. Струва ми се, че открих причината. По-право, открих начин да я установим.

Соколов. Добре, да видим.

Тимков. Трябва да възпроизведем опита.

Соколов. Какъв опит?

Тимков. Опита с пожара.

Ана. Тимков! Ти като че искаш втори път да изгори апартаментът на професора.

Тимков. Именно. Тоест, не да изгори, а да възпроизведем точната обстановка, при която е станал пожарът. До най-малката подробност! Помниш ли местата на предметите?

Соколов. Помня дори колко мастилени петна имаше на масата… Осем!

Тимков. Отлично!

Ана. Идеята е обещаваща. Можем да отидем у вас още сега.

Соколов. Добре, да тръгваме! Колата ни чака.

Четец. Професор Соколов отвежда двамата си помощници в своя дом.

Тимков. Казваш, Филип, че между ресните на пердето се мярнал кълвач? А каната? Спомни си!

Соколов. На същото място беше, където е сега.

Тимко. Добре. Да се оттеглим настрана и да почакаме.

(Пауза)

Ана. Вижте, вижте! Пуши!

Соколов. Наистина, пуши! Ето каква била работата! Чудесно!

Ана. Филип! Не виждаш ли, че става пожар, а ти чудесно!

Тимков. Аз нали ви казах! Ето, успяхме! Ех, проклета кана, измъчи ни!

Соколов. Да, цялата работа е в каната — в това, че тя е сферична и че е пълна с вода. Сега е точно два часа. Сноп лъчи минават през каната с водата. По-гъстата среда ги пречупва — това го знае всеки ученик — а сферичната форма ги събира в една точна. Получава се нещо като лупа с фокус. Работата е, че при нашия случай фокуса пада точно върху покривката. Не плат, а дърво ще запали! Лупа, голяма лупа!

Тимков. Аз нали ви казах? Излезе точно така!

Соколов. Ана! Знаеш ли какво може да стане, ако всичко това се разработи научно?

Ана. Кое? Ти пак ли?

Соколов. Но, Ана, виж каната, миличка! Ето с две думи каква идея ми хрумна: стоя до брега на Нил; от лявата ми страна — обилна вода, от дясната — безводна Сахара… между другото, я ми кажи от какво се получава стъклото?

Ана. Доколкото знам, основният материал е силицият, силициевият двуокис.

Соколов. Къде се намира той — силицият?

Ана. В кварца, в яписа, в кремъка… в пясъка.

Соколов. Колко пясък има в Сахара?

Ана. Но, Филип, ти се шегуваш!

Соколов. Говоря съвсем сериозно. В Сахара има толкова пясък, че ако го разсееш по земята равномерно, ще се образува десетсантиметрова пясъчна настилка. Представи си колко стъкло може да се добие!

Ана. Но ти се отвличаш! Къде остана Нил!

Соколов. Нил остана от лявата ми страна. Имай търпение миличка! Ей сега свършвам… Значи една фабрика произвежда стъкло, а ние с тебе изливаме от него съд, който има вид на полусфера — нещо като супена лъжица, но диаметърът й да бъде не двадесет сантиметра, като на каната, а две хиляди сантиметра. Вдигам гигантската полусфера над земята върху железни скели, на височина, равна на фокусното й разстояние, и я напълвам с вода от Нил. Ето ти язовир с диаметър двадесет метра. Какво ще стане със слънчевите лъчи, които пронизват повърхността на този язовир? Тебе питам, Ана?

Ана. Ясно! Всички лъчи ще се пречупят от по-гъстата среда на водата и ще се съберат в една точна под сферичното дъно… Толкоз. Хайде, закъсня за лекции!

Соколов. Ех, Ана! Но ти не виждаш какво ще стане с фокуса.

Ана. Ако го насочиш в апартамента си, ще избухне пожар.

Соколов. Пожар ли? Чуй какво ще стане, Ана! Ако приемем, че лупа с диаметър двадесет сантиметра развива двеста градуса, то във фокуса на моя полусферичен стъклен язовир с двадесет метра ще се получи температура… Да! Около пет хиляди градуса.

Ана. Пет хиляди?! Та това температурата на слънцето!

Соколов. Именно. Изчисли сама. Всеки ученик може да го пресметне… Най-мъчно топимият елемент — волфрамът, ври при 4830 градуса. Не пожар, а вулкан! Вулкан ще се получи във фокуса на стъкления язовир. Земната кора ще заври като лава. Представи си стотици такива язовири. Каква огромна енергия! Тя би надхвърлила енергията, която сега целият свят получава за една година! А какво би станало, ако уловим слънчевата енергия на Сахара и я пръснем по двете полушария на планетата? Та тогава на Арктика биха расли портокали! Представи си, вместо бомби и танкове, да дадеш на света такава топлина и светлина!

Ана. Скъпи Филип! Всичко това е прекрасно, но ми се вижда фантастично, непостижимо.

Соколов. Не, Ана. Фантазията дава криле на науката!

Четец. Пръв боен другар на д-р Тимков е Ян Планичка — по баща чех. През последната война е ранен тежко на фронта и се отървава само с едно изкуствено стъпало благодарение грижите на д-р Тимков. Но къщата му е разрушена, а заедно с нея загиват жена му и единствения му син. Други близки Ян няма — родителите му са починали преди войната. Той е постъпил на работа при професор Соколов и д-р Тимков. Неразделен приятел му е едно малко момче — Крум Ананиев, сираче от войната.

Веднъж Ян чува учените да разговарят.

Соколов. Колеги, остава да направим опита с човек.

Ана. А може ли да се намери смелчак, който би се съгласил да го замразят в хладилник при петдесет градуса под нулата?

Тимков. Да, наистина. Но въпреки големия риск опитът трябва да се направи. Макар че никога не съм се смятал за безстрашен, аз бих влязъл в камерата.

Ана. Тимков!

Тимков. Не се бой, мила! Всичко ще бъде добре пресметнато.

Ана. Но ти излагаш живота си на смъртна опасност.

Тимков. А! Ето и Ян. Какво има, Ян? Защо си развълнуван?

Ян. Позволете аз да вляза в камерата за замразяване!

Тимков. Ян, в никакъв случай!

Ян. Защо? Аз отдавна искам да отдам себе си за нещо полезно, за щастието на хората.

Тимков. Искаш да се пожертвуваш? Та тук съвсем не се касае до смърт, а за дълъг, вечен живот.

Ян. Тогава защо не ми позволяваш да те заместя? Или не вярваш в Соколов, в науката?

Тимков. Повече от всичко на света им вярвам. Но опитът трябва да се проведе от специална експедиция далеч на север, при естествени условия — сред ледовете. Замразяването ще трае не седмици, а месеци. И после, аз вече се съгласих.

Ян. Мислиш, че искам да ти отнема славата ли?

Тимков. Не, не това. Аз те разбирам, Ян. Знам, че се тревожиш за мене, драги! Но позволи ми тогава и аз да се тревожа за тебе. Да си призная, и за себе си се безпокоя. Страхувам се. И нима е лесно! Представи си — животът спира, замръзват мозъкът, сърцето, замръзва всичко. Не! В най-добрия случай ще хвърлим жребие.

Ян. Тогава, драги Тимков, аз ще се обърна за съдействие до академията, ще подам молба.

Тимков. Помисли, Ян! Не бързай!

Четец. Ян написва молбата си и академичният съвет удовлетворява единодушно смелото му желание. Тимков трябва да продължи своите биологични опити. Неочаквано пристига телеграма от лондонския учен професор Вилямс, който съобщава, че ще участвува в експедицията. Започва голямо и грижливо приготовление. И един ден, екипирани добре, тримата биолози поемат на път. Между изпращачите, дошли да им пожелаят успех, е и малкият Крум Ананиев. Ян Планичка го прегръща и му подарява часовника си.

— Заповядай, момчето ми! А когато се върна, ще ти доведа една бяла мечка! — шегува се той.

Дълъг и опасен е пътят към далечния север. Но атомният ледоразбивач „Звезда“ ден и нощ се носи натам. Най-после той навлиза сред ледената пустиня и дълго пътува в непрогледна мъгла. След това просторът постепенно започва да се избистря…

Тимков. Вдигна се мъглата. Вижте оня връх! Сега сме точно десет километра в протока Маточкин шар. А това е връх Седов. Сваляйте камерата! Пред нас се разстила цяла котловина от неподвижни ледове. А там, в подножието, ще извършим нашия опит. Всички на всъдехода!… Къде е машинистът? Сергей!

Сергей. Тук съм.

Тимков. Пали!

(Пауза)

Ето ни сред самите ледове. Сега можем да започнем… Ян! Скъпи мой! Готов ли си? Ако в душата ти има и най-малка тревога — кажи, още не е късно да сменим ролите си.

Ян. Не, не е това! Мъчно ми е, че шест месеца няма да ви видя.

Соколов. Но ние ще бъдем тука, Ян. Нали знаеш, че ще зимуваме в ледовете. Имаме достатъчно запаси. Твоята камера ще бъде под постоянен надзор. Аз лично ще бдя…

Ян. Именно, лично вие ще бдите, а лично аз ще спя като мечка до юни. Другари учени, на ваше разположение съм, може да започнете.

Соколов. Ян! Кураж, мили мой! Затвори си очите… Тимков, Ана, дайте ми гликозит 105. Колега Вилямс!

Вилямс. Да, започваме, Ето уредите.

Четец. Със затворени очи, Ян усеща как скобата на електрическия апарат се прилепва до слепите му очи. Той поема дълбоко въздух, но не трепва. В последния миг си спомня за малката Тимкова къща, за кръглата стаичка с телескопа, за необятното звездно небе. Спомня си за беседката с децата и за малкия Крумчо Ананиев, който така прилича на неговия син, загинал през войната. Дали ще го види пак?… Електрическата искра преминава през мозъка му и той се откъсва от света. Четиримата учени работят трескаво. В камерата цари плътна тишина. Има само бързо стрелкащи се движения на инструменти, ръце и очи. Опитът е труден — дори една стотна от секундата решава успеха му. Но всичко завършва благополучно. Уморени, двамата професори и помощниците им се отправят към всъдехода. Вилямс е много развълнуван. Той бърза да иде пръв при радиопредавателя.

Вилямс. По-скоро, по-скоро! Светът трябва да узнае, че началото на великия опит е сложено!

Тимков. Внимание! Внимание! Тук Нова земя! Тук Нова земя! Предава професор Соколов… Предава професор Вилямс… Днес, с помощта на новия препарат гликозит 105, беше замразен успешно членът на нашата експедиция, Ян Планичка. Това ще ни даде възможност да проверим устойчивостта на човешкия организъм при ниска температура и възвръщането му отново към живота.

Ана. Вижте, вижте! Ледовете като че ли се раздвижиха!

Тимков. Да, те идват към нас!

Вилямс. Ужасно! Загубени сме!

Соколов. Какво става? Сергей, пали мотора! Бий тревога до лагера!

Вилямс. Как не можахме да предвидим?

Тимков. По-скоро, другари, загиваме!… Ана, къде си?

Ана. Ето ме. Влизайте след мен във всъдехода. Ледът се надвесва…

Соколов. Колега Вилямс, подайте ръка! Ана, помогни!… Така… Най-после…

Тимков. Сгромоляса се! Затрупа ни!

Соколов. Какво стана? Живи ли сте?

Вилямс. Лед… Покривът над нас е пробит… Ние сме затрупани…

Тимков. Да, затрупани… Но сега най-много трябва да се боим не от леда, а от човешкия страх. Нашата родина, България, знае координатите, на които се намираме, и тя ще ни се притече на помощ. Не бива да губим кураж, колега Вилямс.

Вилямс. Е, да. Една френска поговорка казва: „Всичко идва навреме за оня, който умее да чака.“

Соколов. А една българска гласи: „Който не бърза, отива, по-далеч.“ Ще се заловим за работа, Тимков, виж мотора и радиопредавателя. Ти, Ана, провери с каква храна и медикаменти разполагаме. Ние с Вилямс ще измерим колко е горивото и електричеството ни.

Вилямс. Е, драги ми Соколов, положението ни може да се изрази с думите на някогашните сахалински каторжници: „Наоколо вода — в средата беда!“ (Въздиша)

Тимков. Моля, не въздишайте толкова силно.

Вилямс. Защо?

Тимков. Именно, за да не се задушим! Трябва да пестим въздуха. А що е въздишката — излишно прахосване на кислород!

Вилямс. Прав сте, доктор Тимков. Трябва да мислим, а не да въздишаме. Положението ни изглежда безизходно, но все пак…

Тимков. Все пак за човешкия ум няма безизходно положение, Какво ще кажете, ако сондираме ледовете? Може би ще се доберем до някоя пролука, макар че пластът над нас е много дебел, щом не пропуска никаква светлина.

Вилямс. Как ще го сондираме?

Тимков. През едно от прозорчетата.

Соколов. Но ние нямаме сонда, нали тя остана в ледоразбивача.

Тимков. Ще използуваме мотора. Просто ще го откачим от кабината и ще го пуснем да кърти лед. Имаме петстотин килограма бензин.

Соколов. Но как ще къртиш без сонда лед, моторът не е забойчик!

Тимков. Ще приспособим на оста му нещо като свредел… или по-добре някое зъбчато колело… Да, да!

Соколов. Продължавай, кажи до края проектите си! Ние трябва да пробием! На всяка цена! Пет акумулатора и три варела бензин — та това е такава енергия! Да горим по литър на метър, ще пробием петстотин метра.

Вилямс. Трудно, невероятно трудно! И после, сигурни ли сме, че ледовете не са повече от 500 метра? Тимковият план е фантастичен. Единствената надежда остава помощта отвън.

Соколов. Има и друга, но тя е несигурна. Ще почакаме… Впрочем, помощта отвън е още по-несигурна.

Вилямс. Защо? Те биха могли да ни открият с локационен апарат. Върху радарния екран желязната конструкция на всъдехода…

Соколов. Ясно, ще даде добър релеф… ако, разбира се, не бяхме върху такъв терен.

Вилямс. Какъв?

Соколов. Аз го изследвах още при идването ни — вие не забелязахте. Под нас лежи желязна руда. А при такъв терен нищо няма да излезе на екрана.

Вилямс. Та тогава ние сме загубени.

Соколов. Не съвсем… (Изведнъж) Ей, какво стана с мотора? Защо угасна?

Тимков. Машинистът! Сергей е мъртъв!

Соколов. Трябваше да предвидим това.

Вилямс. Кое?

Соколов. Това, че моторът за няколко мига ще изсмуче всичкия кислород, както става при всяко горене. Добре, че кабината се затваря херметически — иначе сега и ние щяхме да бъдем мъртви.

Вилямс. Оказа се, драги Тимков, че твоите три варела не струват пукната пара при тази обстановка. Дори са опасни.

Тимков. Това ми бе последната надежда.

Вилямс. Сега останахме четирима. Разполагаме с кислород за няколко часа. Положението ни е безнадеждно.

Соколов. Според мен има още една надежда — поне за трима от нас. Човек, докато е жив, все може да измисли нещо по-хубаво от смъртта! А сега да не бездействуваме. План и работа! Първо — остават ни само акумулаторите. От тях ще използваме минимална част за светлина и отопление — просто ще преградим три метра от пасажерската кабина и ще отопляваме само това място. Второ — кислород може да се получи от разлагане на водата с електрически ток. Вода имаме — ще топим лед. Ток — също. Затова казах да не разходваме акумулаторите за отопление. Трето — токът ще се свърши. Трябва да получим нов. От какво? От меден и цинков полюс… и от киселина…

Тимков. Имаме ги. Ще смъкнем всички цинкови и медни части на всъдехода и мотора. Ще използваме и кислородния апарат.

Соколов. Да, понякога чудото става в последната минута. Ако поправим предавателя, бихме могли да влезем във връзка с външния свят.

Вилямс. Това ли е последната надежда? Вие, Соколов, сам казахте, че върху такъв магнетичен терен не ще ни открие и най-чувствителният локационен уред.

Соколов. В никой случай не могат да ни открият! Последната ни надежда би била в предавателя — да се свържем с разузнавачите и ги насочим към нас На работа, другари!

(Пауза)

Тимков. Повредата е отстранена. Радиото работи!

Соколов. А сега дай „Звезда“!… Дай Москва!… Дай София!…

Тимков. Ана! Другари! Увеличете вътрешната антена!

Глас (от радиото). Разузнавач 32!… Хеликоптер 106!… Второ разузнавателно ято!… Търсим експедицията на професор Соколов. Търсим експедицията на професор Соколов… Насочваме се към връх Седов… Чувате ли ни?… Чувате ли ни?… Обадете се!

Тимков. Та над нас лети цяло ято!

Вилямс. Търсят ни! Да, да, търсят ни!

Ана. Кураж! Сега ще приготвя закуската — знам, че всички сте гладни като бели мечки.

Гласът. Северна експедиция!… Професор Соколов… Професор Вилямс… Търсим връзка… Чакаме отговор… Ана Флорова… Ян Планичка… Доктор Тимков… отговорете!

Вилямс. Та нали съобщихме, че Ян е вече в камерата.

Ана. Значи не са ни чули.

Тимков. Апаратът спря!

Соколов. Угасна!

Вилямс. Съвсем се откъснахме от света!

Соколов. Ана, ти не си добре. Легни си! Но се пази да не заспиш, мила! Сама знаеш, че при нашето състояние след заспиването няма пробуждане!

Ана. Бъди спокоен, вече съм по-добре.

Соколов. Почивай. Всяко движение е хабене на сила, а толкова малко сили ни остават!… И се пази да не заспиш!

Вилямс. Ад! Същинска пъкъл!

Тимков. В пъкъла не е толкова студено. Напротив!

Вилямс. Да-а. В такъв мраз и мислите замръзват.

Соколов. Вижте, лампата отново светна!

Тимков. А ние помислихме, че се е повредила.

Глас (по радиото). Връщайки се от Нова земя, ледоразбивачът „Звезда“ пусна котва на родния бряг. Върху празната палуба е развян траурен флаг. Биологичната експедиция, водена от професор Соколов, е загинала или безследно изчезнала… Чуйте биографични бележки…

Тимков. Всичко е свършено?

Вилямс. Светът се отказва от нас — изоставя ни!

Соколов. Прав сте, колега Вилямс, сега сте прав. Тимков, нямаме нито минута за губене. Дай гликозит 105, адреналина, атомномозъчните ампули!

Тимков. Какво ти е хрумнало, професор Соколов? Какво си решил?

Соколов. Това, което направихме с Ян. Бързо!

Тимков. Но как? Та това е лудост! Нямаме подходяща камера. Нямаме терморегулатор. И кой? И на кого?

Соколов. Бързо, ви казвам. Ана умира! Ще почнем с нея. А по-хубава камера от нашата — къде! Колега Вилямс…

Вилямс. Да, правилно. Не бива да се колебаем. Ще ви помогна, колега Соколов. Ето спринцовката.

(Пауза)

Соколов. Готово, още един другар на Ян!

Тимков. Значи това е била последната надежда?

Соколов. Все пак е нещо по-добро от смъртта.

Тимков. Горката! Кога ли ще се събуди?

Соколов. Когато се стопят ледовете. А може би ще ни открият. Сега е твой ред, Тимков. Лягай!

Тимков. Мой? Не съм съгласен. По-добре е с карабината.

Соколов. Остави оръжието! Заповядвам ти!

Вилямс. Соколов е прав. Лесно е да се покориш на съдбата — трудно е да се бориш с нея. Да, доктор Тимков, трябва докрай да се воюва за живота!

Соколов. Лягай, Тимков! Лягай, ти казвам! Всяка секунда може да се окаже фатална.

Тимков. Разбирам… другояче не може… Оставям се на вас…

Соколов. Прощавай, Тимков! Ако излезеш някога сред хората, разкажи им за всичко.

Тимков. Сбогом, мили мои!

(Пауза)

Соколов. Замръзна. Колега Вилямс, сега е ваш ред.

Вилямс. В никой случай! Аз съм по-стар от вас, колега Соколов! Остава да легнете вие. Мисля, че имате доверие — ще се справя сам с всички манипулации.

Соколов. Пет години по-възрастен? Това ли са ви аргументите? Или не вярвате в науката, в нашия опит? Та вие имате при това и малко внуче.

Вилямс. Отгде знаете?

Соколов. Простете, но вчера видях в книжката ви детската снимка и прочетох.

Вилямс. Е, добре, имам внуче.

Соколов. Аз пък нямам. Нито семейство. Може би шансът да бъдете открит след година ви се вижда смешен, но все пак това е шанс, а не смърт. Моля ви да не губим време. Сам не можете да си поставите гликозит 105, понеже се инжектира след електрическа искра, в безсъзнание.

Вилямс. Именно, това се отнася и за вас. Един от двама ни, разбира се, трябва да умре. А защо — вие? И после, вероятността да ни открият е толкова малка, че все едно кой…

Соколов. Тогава не упорствувайте!

Вилямс. Най-справедливо е да хвърлим жребие.

Соколов. Не!

Вилямс. Защо?

Соколов. Защото семейството е по-важно в случая от възрастта. Аз нямам жена. Родителите ми починаха… И моля ви да прекратим спора! Ако продължим, след четвърт час и двамата ще паднем мъртви. Ние с вас говорим за последен път, колега Вилямс.

Вилямс. Да, да, да! Не съм ви познавал добре… Какъв човек сте били вие! Не мога нищо да споря. Ваша воля. Действувайте! Около нас витае смъртта… Прощавайте!

Четец. Соколов пуска електрическата искра и… остава сам. Оглежда се. Ана, Тимков и Вилямс лежат в познатите вкочанени пози. Пот е избила по цялото му лице. Той иска да я изтрие и по дланта му се наслояват ледени корици. Повлича се по колене, сграбчва скобата на шоковия апарат и се строполява. Замръзва. В затрупания всъдеход настъпва гробна тишина. И така се занизват часове, дни, години… много години…

(Пауза)

Милиционер. Разрешете да доложа, другарю началник! Беше паднал на улицата. Изглежда ненормален. Знае само няколко думи. Зададох му над сто въпроса. Отговори, но нищо не можах да разбера. Впрочем, разпитайте го сам.

Началник. Как се казвате, гражданино? Говорете пред записвателя, Ето, тук…

Ян. Кой? Не знам… Но аз…

Милиционер. Само това повтаря горкият.

Началник. Кое?

Милиционер. Това, че не знае.

Началник. Като Сократ, а?… Е, добре, млади момко, кажете поне рождена дата, родно място…

Ян. Рождена дата… родно място…

Милиционер. Повтаря думите, като че за пръв път ги чува.

Ян. Кой съм аз? А вие кои сте? Къде се намираме?

Началник. Чуден човек! Кой кого разпитва — не ми е ясно. И въобще едва ли ще се разберем. Да не знае, че се намираме на Нова земя, да забрави името си! Слушай, Климент, не намери ли у него документ за самоличност?

Милиционер. Казах ви вече — нищо. Вероятно е загубил паспорта си. Нали го виждате какъв е окалян! Търкалял се е по целия път оттам дотук.

Началник. Как „оттам“? Откъде?

Милиционер. Не зная.

Началник. И таз добра! Ти започна да отговаряш като него.

Милиционер. Какво да правя, другарю началник, за пръв път ми се случва. Просто се забърках.

Началник. А ти казваш, че той не е на себе си?! А я виж какъв умен поглед!

Милиционер. Наистина, не прилича на умопомрачен, но…

Началник. Разбира се!

Ян. Разбира се.

Началник. И все пак трябва да го заведеш в нервната клиника на изследване. Чакай да го поразгледам малко… Казваш, едното стъпало е изкуствено?

Милиционер. Да, от дърво е.

Началник. Е, драги мой, не знаеш ли поне от какво си пострадал — от катастрофа, от болест? Според старите книги такива инвалиди с дървени крака е имало някога през войните.

Ян. Войни… войни…

Началник. Виж тука, Климент! „В… О… Б“! Какво ли значат тези букви, написани върху дървения крак?

Милиционер. Нищо не разбирам.

Началник. В… В… Военна… О… О… оперативна… ортопедическа… Да, да! Военна ортопедическа болница. Но прочети отдолу — 1944 година! Странно! Сега вече съвсем се забърках. Ей, гражданино, твой ли е този крак?

Ян. Да.

Началник. Че тогава излиза… излиза, млади момко, че ти си четиридесет години по-млад от мене! Клим, води го в нервната клиника! По-бързо, че ще полудея!

Милиционер. Колата не е тука, другарю началник.

Началник. Веднага, ти казвам. Без кола. Болницата е на сто крачки. Аз ще позвъня на професора, върви!

Четец. По пътя към болницата момъкът се оглежда смаяно вляво и дясно. Над главата си вижда някакви черни точки, които пресичат като мухи небето. А по витрините чете познати думи, но сякаш покрити с прах и разбъркани като в торба. На площада момъкът дръпва Климент, вглежда се в паметника и започва да чете имената, вдълбани в гранита. На лицето му просветва усмивка.

Ян. Ето! Петият съм аз — Ян… Ян Планичка.

Милиционер. Да, да, това си ти. Разбира се, петият си ти. Хайде, моето момче, по-скоро към болницата!

Ян. Не вярвате ли? Истината ви говоря — аз съм, същият. Това там е моето име. Познавам и Соколов, и Ана, и доктор Тимков, и английския професор…

Милиционер. Добре, добре, да вървим. После ще говорим за това.

Ян. Познавам ги. Лично аз хранех на доктор Тимков зайците и свинчетата, с които правеше опитите.

Милиционер. Но ти прекали вече. Как смееш да се подиграваш публично с имената на тези велики хора? Не виждаш ли, че паметникът е от миналото столетие. Хайде, пред мен! И повече приказки да не чувам!

Ян. Повярвайте ми!

Милиционер. Тръгвай!

Четец. Началникът на гражданската служба е развълнуван. Той не може да заспи цяла нощ. Надписът на дървения крак просто го подлудява. На разсъмване професорът от клиниката му съобщава, че у лицето, изпратено за изследване, не са констатирани признаци на умопомрачение. Причините за странното му поведение трябвало да се търсят другаде. Началникът настоява да го изследват повторно, като упреква професора в недоглеждане. Напомня му, че не може да е нормален оня, който се представя за Ян Планичка. Нали Ян е загинал преди седемдесет години!

Мръква се. Началникът дълго крачи из стаята, потънал в размишления. Сънят бяга от очите му. И отведнъж в стаята се разнася телефонен звън.

Началник. Моля.

Милиционер (в слушалката). Край града намерихме в полусъзнание двама млади мъже и една девойка.

Началник. И затова ми звъните толкова късно?!

Милиционер. Случаят е спешен.

Началник. Спешен или смешен… Кое му е спешното?

Милиционер. Когато си показаха паспортите, знаете ли какво излезе?

Началник. Казвай направо!

Милиционер. Според документите двамата млади мъже са родени в началото на миналото столетие, а девойката е точно деветдесетгодишна!

Началник. Тогава тя е вече баба! За каква девойка бъбрете? Дори не баба, а прабаба.

Милиционер. Напротив! Сам вие не бихте й дали повече от двадесет и пет години.

Началник. Но нали казваш, че е на деветдесет и осем? Ало! Слушай бе, ти май не си на себе си!

Милиционер. Моля ви се, другарю началник, говоря съвсем сериозно. Хората протестират, че ги задържам, особено професорът.

Началник. Какъв професор пък сега?

Милиционер. Едни от тях е професор… лондончанин…

Началник. Как лондончанин? Тук е Нова земя. Кога е дошъл от Лондон?

Милиционер. Там е работата, че той не знае откъде е дошъл.

Началник. Какво? Дошъл от Лондон, а не знае откъде!

Милиционер. Паспортът му е у мене. Ето, чета: „Роден в Лондон, район Батерси, 1894 година…“ Следват подпис и печат, напълно редовни.

Началник. Как, 1894?! Излиза, че той е на 120 години!

Милиционер. Напротив! Няма още бял косъм на главата си.

Началник. И всичко това ти наричаш напълно редовно?!

Милиционер. Не… Впрочем и сам не зная какво трябва да мисля. Затова ви будя. Настояват да ги освободя веднага. Търсят някой си Планичка.

Началник. Ян Планичка?!

Милиционер. Именно. А професорът се сърди: „За всяка минута задържане — казва — ще отговаряте!“ Заплашва ме със съд, със затвор.

Началник. Какви затвори днес, сякаш сме в миналия век!… Значи търсят Ян Планичка? Откъде идват тези хора? От Марс или от по-далече? Я ги доведи веднага! Чакам те в службата.

Четец. След тридесет минути…

Началник. Пристигнаха ли?

Милиционер. Да, другарю началник. Тук са вече. Един дойде с мене, а другите останаха вън, в линейката. Влизайте, гражданино!

Началник. Да дойде момъкът, който твърди, че се нарича Ян.

Тимков. Какво? Ян — тук?!

Началник. Да, един нервноразстроен.

Милиционер. Ето го, другарю началник.

Ян. Тимков!

Тимков. Ян!

Ян. Братко! Ти, жив?

Тимков. Жив съм, Ян, жив!

Началник. Спокойно, граждани! Седнете, трябва да ви задам няколко въпроса.

Тимков. Ако става дума за въпроси, аз мога да ви задам хиляди. Най-напред ми помогнете да приберем тялото на професор Соколов — то е на около петдесет километра оттук. А също така окажете съдействие да настаним Ана в болница — тя още е в полусъзнание. Трето…

Ян. А нима Соколов е мъртъв?

Тимков. Мъртъв, мъртъв, мили Ян. Но ето, ние сме живи благодарение на него. А това значи, че не е напълно мъртъв.

Ян. А Вилямс?

Тимков. Вилямс е долу в линейката при Ана. И той още не е на себе си. Впрочем и моята глава бръмчи и не се чувствувам съвсем нормално. Но ти как си?

Ян. Като тебе! Дори по-зле. Една вечер си спомних името.

Тимков. Не бой се, Ян. Това е вероятно от гликозина.

Ян. Кое?

Тимков. Замайването. Но то е преходно — ще мине.

Началник. Хайде стига. Не ви извикахме да се разговаряте. Кои сте вие и откъде идвате?

Ян. Аз съм Ян Планичка.

Тимков. А моето име се вижда ясно в паспорта — доктор Тимков.

Началник. Значи вие сте доктор Тимков, роден точно преди 118 години?! Е, как ще ми докажете това, когато сте по-млад от мене, а аз съм на шестдесет години?

Тимков. Нима е малко доказателство това, че аз, доктор Тимков, стоя пред вас?

Началник. Значи настоявате, че сте същият?

Тимков. А кой друг бих могъл да бъда? Ето, Ян ми е свидетел!

Началник. Той пък сочи вас за свидетел!

Тимков. Моля, позволете… един въпрос… Къде се намираме сега?

Началник. На Нова земя.

Тимков. Невъзможно. Нова земя е покрита с вечни ледове, а тук няма и следа от лед.

Началник. Ако не вярвате, ще повикам нашия полилог.

Тимков. Полилог ли? Какво е полилог?

Началник. А, значи и това не знаете? Климент, извикан полилога от солеид №7. Той отстранява повреда в рецептора.

Тимков. Полилог… солеид… рецептор… Що за думи? Какъв е този солеид? А светещите кълба по небето?

Началник. Именно това са солеиди. Само над Нова земя има двадесет и четири, а над Арктика са стотици.

Тимков. Нищо не разбирам. А ти, Ян?

Ян. Мъгла.

Началник. Чудно! Твърдите, че сте учени, а не знаете съвсем обикновени неща. Ето и нашият полилог долетя със своя антиграв.

Полилог. Здравейте! Викали сте ме?

Началник. Да, вас чакаме, другарю Колбатов. Имаме необикновен, съвсем необикновен случай. Прощавайте, че ви прекъснахме работата, но ние просто не знаем как да се разберем с тези хора. Вижте паспортите им! Вие, като полилог, знаете, може би, историята с експедицията на професор Соколов. Всичките й членове са загинали. Проверих по родните им места — няма ги в списъците на живите. А ето сега, след близо един век, тези граждани ми връчват паспортите си и заявяват, че прославените учени — това са самите те. Не бил жив само Соколов, чийто труп се намирал на петдесет километра от тук, в подножието на връх Седов!

Полилог. Седнете, моля! Един момент, да сваля антиграфа си. Така, да започнем. Аз знам историята на вашата експедиция, чел съм трудовете на професор Соколов и са ми известни опитите му с гликозид 105.

Тимков. Нима знаете за тях?

Полилог. Зная. И съм така щастлив сега… Виж ти!

Началник. Какво? Вие като че ли се добрахте до истината, другарю полилог?

Полилог. Случаят е необикновен! Сега светът трябва да разбере, че опитът на професор Соколов за продължаване на човешкия живот е излязъл успешен. Ето, тези хора са живо доказателство! В експедицията е имало и други, но те са загинали при много трагични обстоятелства.

Началник. Значи тези хора са същите, чиито имена четем на паметника?

Полилог. Да, същите!

Началник. Та това е небивало събитие! Та това…

Полилог. Не ги безпокоите — те са още разстроени. След седмица ще можем да говорим надълго с всекиго поотделно. А сега да ги изпратим в санаториума.

Началник. Да. Те още не могат да повярват, че това е Нова земя.

Полилог. Естествено. Преди седемдесет години тук е била истинска пустиня. Само ледове помнят те.

Началник. Не знаят какво е солеид, рецептор, полилог…

Полилог. А представете си как ще се забъркат, ако ги заведем при нашите енергетични станции в Сахара! Членовете на северната експедиция са свикнали със стария свят, затова трябва внимателно да говорим с тях. Много неща от днешната действителност са им непонятни. Те не знаят, че за нас пък тяхното появяване след толкова десетилетия е истинско чудо. Блестяща победа на биологията!

Началник. А сега — в санаториума! Климент, пригответе колата!

Милиционер. Готова е, другарю началник!

Полилог. Когато възстановите здравето си, драги Тимков и Ян, ще отведем цялата ви група в Сахара. Там академик Ананиев ще ви покаже енергетичните станции. Преди да заминете, ще ви дам писмо до него.

Тимков. Добре, да вървим в санаториума. Довиждане!

Четец. Минават дни, седмици… И ето — една сутрин до левия бряг на Нил, южно от град Асуан, кацва огромен самолет. Между пътниците, които слизат от него, са Ана, Тимков и Ян. Посреща ги полилогът Ананиев, комуто предават писмото на Колбатов. Той го разтваря и свежда развълнуван глава над него.

Крум Ананиев (чете). „Драги Ананиев, вярвам, че сте научили сензационната вест за успешния биологичен опит на Соколов. Тези хора са същите, за които пишат вестниците. Моля ви да бъдете на тяхна услуга и да ги запознаете с нашите слънчеви станции. На десети идущия месец е насрочена международна биологична конференция за обсъждане резултатите от опита на Соколов. С нетърпение чакам да се видим на конференцията с вас и моите приятели от северната експедиция — Ана, Тимков, Ян и професор Вилямс. Най-сърдечен привет! Колбатов!“

Тимков. Цял рояк журналисти! Кога ли са научили, че пристигаме.

I журналист. Вие ли сте от Нова земя?

II журналист. Ана Флорова, нали?

III журналист. Девойката на деветдесет и осем години?

I журналист. А вие сте доктор Тимков, замразеният българин? Моля момент пред обектива!

II журналист. А кой е Ян Планичка?

III журналист. Вие сте мис Ана! Усмихнете се! Момент моля, само една поза!

Тимков. Ана! Виж, насреща иде и нашият Вилямс!

Ана. Наистина! Кога ли е успял да пристигне!

Тимков. Професор Вилямс, как ни преварихте през Лондон? Е, какво ново ни носите оттам?

Вилямс. Имам хиляди неща да ви казвам. Но сега да ви запозная с Мария — внучката на полилога Ананиев. Пътувахме заедно.

Мария. Ананиева… А, ето го и дядо!

Ананиев. Соколов… Ама… Тимков… Ян… Ян Планичка!

Ян. Да, Ян Планичка! А вие… вие да не сте… Крум Ананиев — момченцето, което… Скъпи! (Прегръща го.)

Ананиев. Ян! Ето че пак се събрахме! Аз още пазя часовника, който ти ми подари. Но ти тогава ми обеща и бяла мечка от Севера.

Ян. Мили Круме!

Ананиев. Да вървим! Елате да ви покажа нашето слънчево царство!… Ето, вижте там оная сграда. Това е стъклодобивният завод.

Ана. А защо блести така? Аз виждам през стените му Нил.

Ананиев. Той целият е от стъкло — стени, основи, покрив и всичко е стъклено. Съвременното стъкло е толкова здраво, че от него могат да се правят дори и релси.

Тимков. Релси ли?

Ананиев. В самия завод има около десет километра такива релси. Язовирите, които виждате насреща, също се произвеждат тука.

Тимков. Та те са толкова много.

Ананиев. Към осемстотин хиляди! Заемат площ от двеста хиляди квадратни километра. А според международния план, през следващите двадесет години трябва да покрием с такива язовири до една трета от площта на Сахара.

Вилямс. Знаете ли, приятели, човечеството трябва да издигне тук паметник на Соколов.

Ян. Да, професор Вилямс. И този паметник да бъде по-висок от Хеопсовата пирамида!

Ананиев. Та нима има по-хубав паметник за него от всичко това, което виждате наоколо! Погледнете, приятели! Каква прелест!

Тимков. Ана! Знаеш ли какво ми хрумна в тоя миг?

Ана. Какво, Тимков?

Тимков. Ще се запиша… Ще следвам за полилог!

Ана. Аз пък ще продължа делото на професор Соколов. Ще се опитам да направя всички хора безсмъртни. И тебе, мили мой! И тебе!

Тимков. Какво щастие е човек непрестанно да трупа знания, а животът му да няма край!

Край