Готфрид Келер
Любовните писма

Виктор Щьортелер или Виги Щьортелер, както го наричаха зелдвилци, живееше в уютна и добре подредена обстановка, тъй като беше собственик на доходна спедиторска търговска фирма и си имаше хубавка, здрава и добродушна женичка. Освен крайно приятната си външност Гритли му беше донесла и прилична зестра, която й се беше паднала по наследство от някакъв далечен роднина; беше кротка и все гледаше да угоди на мъжа си. Нейните пари му помогнаха да разшири сделките си, в които той проявяваше такова старание и благоразумие, че фирмата му се развиваше отлично. Освен това той притежаваше едно качество, което, макар и необичайно за този край, му помагаше и засега се оказа много полезно за него. А именно: той беше завършил образованието си в един по-голям град, където след това прекара няколко години и стана член на Съюза на младите търговски служители. Този клуб си бе поставил за задача да разшири научните и естетически познания на членовете си. Тъй като младите хора бяха предоставени сами на себе си, те често прекаляваха и вършеха какви ли не глупости. Четяха най-трудните книги и водеха празнословни спорове върху тях; играеха в собствения си театър „Фауст“, „Валенщайн“, „Крал Лир“, „Хамлет“ и „Натан Мъдреца“; изпълняваха мъчни концерти и публично четяха невъзможните си съчинения — с една дума, нямаше нещо, което да не се осмеляваха да предприемат.

Оттам Виги Щьортелер донесе в Зелдвила любовта си към самообразование и начетеност; благодарение на тази своя склонност той се чувствуваше твърде издигнат, за да приеме нравите и обичаите на съгражданите си. Доставяше си книги, записа се във всички библиотеки и читателски кръжоци в столицата, получаваше редовно „Градинска беседка“ и се абонира за всички издания, които излизаха в поредици, тъй като те предлагаха едно системно, добре разпределено обучение в дадена област. Затова той обичаше да си седи в домашна обстановка, а по този начин се предпазваше от всякакви беди. Когато привършваше дневната си работа, която ръководеше сигурно и предпазливо, той запалваше лулата си, провесваше нос и сядаше зад купчината книги, с които боравеше извънредно умело. Но той не спря дотук. Скоро сам започна да пише различни статии, които наричаше пред жена си „есета“, и често казваше, че се смята роден есеист. Тъй като обаче есетата му не се появяваха в списанията, на които ги пращаше, той започна да пише повести, които изпращаше под псевдонима Курт фом Валде до всевъзможни неделни вестничета. И тук му провървя: новелите, подписани с благозвучното авторско име, действително започнаха да се появяват най-тържествено из разните краища на германската империя и скоро ту някой Родерих фом Тале, ту някой Хуго фон дер Инзел или Гензерих фон дер Визе^[1], взе да чувствува как в сърцето му се надига омраза към нахалника, който се бе промъкнал в тяхната среда. Освен това той участвуваше тайно във всички конкурси за новели и така си създаваше вълнения, които разнообразяваха доста уединения му живот. Когато пътуваше по работа — за по-дълго или по-късо време, — често срещаше по странноприемниците хора със същите интереси като неговите, с които можеше да поприказва културно. След търговските сделки няколко часа, прекарани в приятелската атмосфера на някои редакции из разните провинциални градове, му доставяха малко културна отмора, макар тя сегиз-тогиз да му струваше бутилка вино.

Най-вълнуващото си преживяване обаче той има една вечер в гостилницата на един средногермански град, където на масата заедно със старите постоянни гости местни жители — бяха насядали и млади пътници. Старите почтени беловласи господа водеха спокоен разговор за разни литературни произведения — приказваха за Сервантес и Рабле, за Стърн и Жан Пол, за Гьоте и Тик, изтъкваха с възхищение насладата, която доставя проследяването на композиционните тайни и стилни похвати, което обаче не накърнява удоволствието от четенето. Те правеха обстойни сравнения и търсеха червената нишка, която преминава през разните творби; ту се смееха в един глас за някой стар спомен, ту пък се радваха със сериозни лица на някой новооткрит литературен бисер в старите произведения, без да вдигат много шум и без прекалено много да се разпалват. Най-после, след като изпиха едни — чая си, други — чашата си с бира, те изчукаха пепелта от дългите си глинени лули в пепелниците и с подутите си от подагра крака се запътиха към домовете си, за да си легнат. Остана само един от тях, който седна незабелязан от никого в един ъгъл, за да прочете вестника си и да изпие чаша пунш.

Тогава се завърза разговор между младите гости, които до този момент само бяха седели и слушали разговорите на по-възрастните. Някой подхвърли подигравателна забележка за старомодния разговор на тези старци, които преди четиридесет години сигурно са представлявали основния кръг ценители на изящната литература в това малко градче. Тази забележка се посрещна оживено и от дума на дума се подхвана отново разговор от белетристичен характер, но от по-друго естество. Младите не можеха да кажат много нещо по остарелите въпроси, които интересуваха възрастните, освен едно-две изтъркани клишета, взети от някоя лошо написана история на литературата; затова пък те показаха обширни и точни познания върху ежедневно появяващите се издания от по-лек род и върху всички големи и малки личности, чиито чудновати имена се появяват всеки час по страниците на хилядите сиви вестници. И скоро се оказа, че младите пътници не са някакви невежи стари съдебни съветници и самозвани учени, а хора от занаята. Защото не след дълго започнаха да се чуват думи като „хонорар“, „издател“, „клика“, „котерия“ и още много други, които предизвикват гняв у такива хора и постоянно занимават въображението им. Залата зашумя и забръмча, сякаш говореха двадесет души наведнъж, очите заблестяха лукаво — не можеше да не настъпи моментът за славни признания: един от тях се разкри като Гвидо фон Щралхайм, друг като Оскар Йордщерн, трети като Куниберт фом Мере. Тогава и Виги, който досега беше говорил малко, не се поколеба и малко свенливо успя между другото да подхвърли, че той е Курт фом Валде. Оказа се, че всички го познават така, както и той познаваше всички, защото тези господа, които с десетки години оставяха дебрите книги непрочетени, поглъщаха моментално всичко, което публикуваха подобните на тях автори, като успяваха да си набавят един от друг тези книжлета по кафенетата, и то не от интерес, а от някаква особена бдителност.

— Вие сте Курт фом Валде? — прокънтя в залата. — Добре дошъл!

Веднага поръчаха порядъчно количество бутилки от някакво подправено кисело вино — най-евтиното запечатано вино, което можеше да се намери в гостилницата — и едва тогава компанията се оживи истински. Всеки искаше да покаже, че му работи ченето. Те разнищиха най-основно всички онези, които по някакъв начин се бяха добрали до успех и сега, на стотици мили оттук, вероятно спяха дълбокия сън на праведници; всеки твърдеше, че има най-точни сведения за житието и битието им, не остана позорно деяние, което да не им припишат, и припевът на всяка клюка беше сухото заключение:

— Впрочем той е евреин!

На което все така сухо другите отвръщаха в хор:

— Да, казват, че бил евреин!

Възхитен, Виги Щьортелер потриваше ръце и си мислеше:

„Ето ме най-после в моята среда! Писател сред писатели! Брей, какви обиграни умове! Какво разбиране и какво морално възмущение!“

През тази нощ, докато пиеха миришещото на сяра вино, те решиха да оправят този лош свят и да запалят нова утринна заря, като сложат официално и тържествено началото на един „нов период на бурни устреми“, и то с целенасочен план и изпълнение, та по този начин да предизвикат изкуствено оня кипеж, от който щяха да израснат класиците на новото време.

След като сключиха това знаменито споразумение, не можаха да продължат по-нататък: главите им скоро клюмнаха и те трябваше да се оттеглят в стаите си. Защото пророците не понасяха хубаво, а камо ли лошо вино и изкупваха всяко изстъпление с неразположение и гадене.

Когато си отидоха, старият господин, който беше останал и се беше забавлявал прекрасно с оживената компания, попита келнера какви са тези хора.

— Двама от тях — рече той — са търговски пътници — господин Щьортелер и господин Хуберл. Третият се казва господин Щралауер, но само четвъртия познавам по-отблизо, нарича се доктор Мевес, миналата зима прекара няколко седмици тук. Тогава аз работех в „Синята щука“ и там в танцувалния салон той изнесе няколко сказки за немската литература, които преписа дума по дума от една книга. Вероятно я беше откраднал от някаква библиотека, ако може да се съди по корицата, защото страниците й бяха подгънати и целите изцапани с мастилени и мазни петна. Освен тази книга той притежаваше още един разпарцаливен френски разговорник и тесте карти за игра с неприлични картинки, които се виждаха, когато държиш картата срещу светлината. Той преписваше от книгата в леглото си, за да пести отоплението. Веднъж изля мастилницата върху юргана и чаршафа и когато в сметката ханджията вписа една малка сума като обезщетение срещу тях, той го заплаши, че ще опозори чрез статиите и фейлетоните си „Синята щука“. И понеже освен това имаше и други лоши навици, най-после го изхвърлиха от странноприемницата. Впрочем под името Куниберт фом Меере той пише разни сладникави неща, които плагиатствува от други автори.

— Я гледай ти! — рече старият. — Та вие умеете да говорите по тези въпроси като човек от занаята, Георг!

Келнерът се изчерви, запъна се малко, а след това каза:

— Да си призная, и аз бях писател цяла година и половина!

— Бре да му се не види, и какво пишехте? — възкликна старият.

— Едва ли ще мога точно да ви обясня — продължи Георг. — Бях прислужник в едно кафене, където по цял ден седяха хора от рода на днешните ни клиенти. Те се излежаваха, шляеха се, мъдруваха, ровеха се из вестниците, ядосваха се на чуждото щастие, радваха се на чуждото нещастие и сегиз-тогиз притичваха до вкъщи, за да надращят на бърза ръка и най-лекомислено десетина страници; тъй като не бяха учили нищо, те нямаха и понятие, че носят някаква отговорност. Скоро аз станах доверено лице на тези господа, техният живот ме блазнеше далеч повече от моята работа като келнер — и аз също станах писател. Бях скрил в стаята си куп разпокъсани от четене френски вестници, които бях събрал от разните гостилници, където работех по-рано — първоначално с намерението да посричам малко из тях, та да науча някоя и друга френска дума, както подобава на един млад келнер. Започнах да превеждам от тези забравени вестници каквото ми попадне — ту разказчета, ту някаква историйка за хора, които въобще не познавах. Поради това, че не владеех литературния немски език, често не само спазвах френския словоред, но и вмъквах какви ли не галицизми; а и глупостите, които раждаше собственият ми мозък, също влизаха в тази каша, която аз смятах за истинска белетристика. След като изподрасках цяла тетрадка по този начин, аз я представих на господата, вече мои приятели, като оригинална творба и — за чудо! — те ме поощриха и веднага разрешиха да я изпратят за печат. Има нещо странно у бездарните драскачи. Въпреки че са най-нетърпимите и неприятни хора на света, все пак у тях има някаква непреодолима склонност да се обединяват и масово да се размножават, та по този начин да упражняват, така да се каже, механичен натиск върху по-горния слой. Книжката ми веднага беше обявена като заслужаваща особено внимание първа творба на млад остроумен автор, който свързва немската проницателност на разсъжденията с френската елегантност, което сигурно се дължи на няколкогодишния му престой в Париж. Впрочем аз действително бях работил половин година в този град при един немски гостилничар. Тъй като между преведените работи имаше няколко пикантни, но вече забравени анекдота, те веднага излязоха в много вестници, при което моята книга се посочваше като техен източник. Бях се подписал на корицата с псевдонима Жорж д’Езан, което в същност беше обратно написаното ми гражданско име Георг Назе. И изведнъж навсякъде започнаха да говорят за мене: „В своята интересна книга Жорж д’Езан говори за следната характерна черта на тогова или оногова…“ и поради това аз така се възгордях и станах толкова дързък, че се понесох неудържимо като изстреляно гюле по утъпкания път, без да се спирам нито за миг.

— Но по дяволите! — каза сега старият. — Отде вземахте материал, за да пишете? Не сте могли постоянно да се подхранвате от вашия куп стари вестници!

— Не! Просто нямах друг материал освен, така да се каже, писането само по себе си. Топях перото в мастилницата и изписвах всичкото мастило. Едва бях получил званието писател, и взех да пиша за достойнствата, задълженията, правата и нуждите на писателското съсловие, за необходимостта писателите да се сплотят срещу другите съсловия; писах за думата „писател“, без да знам, че това е една истинска немска, стара дума, и предлагах тя да бъде премахната, като измислях други — по мое мнение — много по-смислени и правилни названия и предлагах те да бъдат обсъдени, като например „писач“, „мастилар“, „книгописец“, „книгар“, „перохудожник“, „книгомайстор“ и др. Настоявах също да се създаде обединение на всички пишещи, с цел да се гарантира тяхното добро и сигурно препитание. Накъсо казано, с всички тези глупости аз вдигнах доста голям шум и известно време минавах за много обигран човек между останалите драскачи. Всичко свеждахме до нашия въпрос и отново и отново се връщахме към „интересите“ на писателствуващите. Макар да бях най-неначетеният чирак на света, аз пишех изключително за писатели, без да познавам от собствени наблюдения характера им; съчинявах „Един час при Х.“ или „На гости при Н.“, или „Среща с П.“, или „Една вечер при К.“ и други подобни, които украсявах с нечувана дързост, нахалство и хлапашки глупости. Извън това спекулирах най-умело с така нареченото „Както научаваме…“, като разпространявах надлъж и нашир какви ли не измислици и клюки. Когато нямаше нищо подходящо от всекидневието, превеждах навярно вече за двадесети път „Зезенхаймските идилии“ от хубавия Гьотев език на моя просташки жаргон и представяйки ги за някакво ново проучване, ги изпращах в някое загубено вестниче. Също така вземах от именити автори ония пасажи, за които в последно време малко се говореше — доколкото поне на мен ми беше известно, — и ги разпращах с няколко нелепи забележки като свои собствени открития. Или пък преписвах от някоя току-що излязла книга било писмо, било някое стихотворение, пущах го да циркулира като мой ръкопис и винаги със задоволство виждах как то бодро обикаля из всички вестници. Особено поетът Хайне ми доставяше най-тлъстата храна — Край смъртния му одър аз виреех буквално като цвекло на бунище.

— Но вие сте били истински мерзавец! — извика смаян старият господин.

А Георг отвърна:

— Не бях мерзавец, а просто един несретник, който прилага келнерските си навици в една дейност, в една област, за които няма ни морално, ни неморално разбиране, а въобще никакво понятие. Извън това моят метод не нанесе никому истинска щета.

— И как се отказахте от хубавия живот? — попита старият.

— Също така бързо и просто, както бях навлязъл в него! — отвърна бившият писач. — Въпреки целия блясък аз не се чувствувах удобно в тази среда — особено ми липсваха добрата храна и хубавото вино, останало по шишетата, които ми даваше предишният ми занаят. Ходех и доста опърпан, имах един съвсем износен келнерски фрак, който носех и зиме, и лете под тънката си връхна дреха. Неочаквано получих от родния си край една малка сума и тъй като отдавна копнеех да се облека добре, веднага си поръчах нов елегантен фрак и спретната жилетка, купих си позлатена верижка за часовник и чудесна риза с жабо. Но когато се видях в огледалото така наконтен, като че ли завеса се смъкна пред очите ми. Внезапно установих, че съм прекадено добър, за да бъда писател, но достатъчно назрял за оберкелнер в някой среден ресторант и си потърсих съответно място.

— Но как успяхте — попита клиентът — да прецените така разумно и трезво писателския занаят?

— Може би се дължи на това — отвърна Георг Назе с усмивка, — че едва сега в свободното си време се мъча да се самообразовам, но само за свое собствено удоволствие.

След тези думи старецът най-после плати консумацията си и си тръгна, като преди това подкани оберкелнера за в бъдеще да взема участие в разговорите на клиентите и да не пропуща да им разправи всичко, което помнеше от веселите си подвизи и преживелици. И така, оказа се, че в този хан постоянните гости и келнерът бяха по-образовани и начетени от малкия писателски кворум, който спеше в този час под същия покрив.

На следния ден господата се разпръснаха, всеки по своя път, като преди това още веднъж разискваха най-оживено новия период на бурни устреми, който щяха да изградят. Засега те разпределиха помежду си няколко роли и сметнаха за щастливо стечение на обстоятелствата, че чрез Виги Щьортелер завързват отлични връзки с Швейцария, а той се зае да представлява едновременно Бодмер и Лаватер, като посреща и насърчава новите клопщоковци, виландовци и гьотевци.

Така съвсем важен поради новите изгледи и планове, които се въртяха в главата му, той се завърна в родината си. Пусна си дълга коса, която приглади зад ушите, сложи си очила от обикновено стъкло за прозорци и си остави малка остра брадичка, за да може външността му да отговаря на онова значително съдържание, което благодарение на новите си познати бе спечелил с един замах. Съгласно мисията, с която се бе нагърбил, той започна да общува със съгражданите си и да търси привърженици. Щом научеше, че някой е изпратил каквато и да е историйка за годишния алманах или е съчинил някое и друго присмехулно стихче — единствената литература, с която се занимаваха в Зелдвила, — той веднага се опитваше да го спечели за член на Периода на бурните устреми. Но когато добрите хорица забелязаха намеренията му и прозряха странните му подканвания, те го взеха за прицел на подигравките си и за предмет на нови присмехулни стихчета, които за негово огорчение четяха по кръчмите. А когато най-после на един банкет той попита със заобикалка градския писар какво е мнението му за Курт фом Валде, онзи отвърна:

— Курт фом Валде ли? Що за теле е пък той?

Тогава веднъж завинаги цялата работа му дойде до гуша и той отново се затвори в домашното огнище.

В къщи често наблюдаваше жена си и когато видя колко прелестна беше Гритли, седнала на чекръка с боне на главата, с розови устица, с изящни крачета и гърди, които леко се повдигаха, изведнъж го озари една мисъл и той реши да я въздигне и направи своя муза. Начаса я накара да прибере изкусно украсения с кокалени пръстенчета и звънчета чекрък и да свали зелената лента от нежното като коприна конопено валмо. Вместо тях той мушна в ръката й една стара антропология и й заръча да я чете, докато той работи в кантората си, за да не изостава през това време великото дело. След това, крайно доволен от хрумването си, той отиде да си гледа работата. Когато обаче се върна на обед, жаден за първия духовен диалог със своята муза, тя поклати глава и не можа да каже дума.

„Ще трябва да опъна по-нежни струни за начало!“ — помисли си той и след ядене й даде книгата „Пролетни писма на една усамотена душа“, която тя трябваше да чете до вечерта. След това той отиде в кантората си, за да изпрати една партида растителна боя. После отиде в гората, за да участвува в един търг за дъбови кори. Там сключи добра сделка и доволен тръгна да се поразходи, но и от разходката съумя да извлече полза. Прибра търговското си тефтерче и извади един по-малък бележник със стоманена заключалка.

С него в ръка застана пред първото дърво, огледа го и написа:

„Буков ствол. Светлосив с още по-светли петна и напречни ивици. Два вида мъх го покриват — единият почти черен, а другият зелен и лъскав като кадифе. Освен това жълтеникави, червеникави и бели лишеи, които често преливат един в друг. От едната страна се катери бръшлян. Осветлението ще трябва да се проучи друг път, тъй като дървото е в сянка. Навярно би могло да се използува за сцена с разбойници.“

След това застана пред един забит в земята прът, на който някакво дете беше закачило умрял слепок. Той си записа:

„Интересен детайл. Малък жезъл, забит в земята. Труп на завита около него сребристосива змия, прекършена в конвулсиите на смъртта. Мравки влизат и излизат от кухата вътрешност, внасяйки живот в трагичната сцена. Върху нея трептят плътни сенки на няколко полюшващи се треви с червеникави класове на върха. Меркурий ли е умрял и е оставил тук забит жезъла си, по който се вият мъртви змии? Последното хрумване подхожда по-скоро за новела с търговски сюжет. П.П. Жезълът или колът е стар, посивял от времето, със същия цвят като на змията; там, където го огрява слънцето, сякаш е обрасъл със сребристосиви косъмчета. (Последното наблюдение сигурно е съвсем ново.)“

Той се спря също пред едни бразди, оставени от колела, и написа:

„Мотив за селски разказ: коловоз, полуизпълнен с вода, в която плуват малки водни гадинки. Издълбан път. Пръстта — влажна, тъмнокафява. И следите от стъпките са пълни с вода, която е червеникава — съдържа желязо. Голям камък насред пътя, отчасти с пресни белези от повреда, като от колела на каруца. С това могат да се свържат изложения за преобърнати коли, бой и насилие.“

Като повървя по-нататък, срещна една бедна селска мома, спря я, даде й две-три монети и я помоли да почака за няколко минути. След това я огледа от глава до пети и записа:

„Набита снага, боса, до над глезените покрита с прах от пътя; блуза на сини черти, черно елече — остатък от народна носия, пребрадена с червена кърпа на бели точки…“

Но в тоя миг момата хукна да бяга с всичка сила, сякаш зъл дух я беше възседнал. Гледайки жадно подпре й, Виктор усърдно записваше:

„Прекрасно! Демоничен общодостъпен образ, първично създание.“

Като избяга на доста голямо разстояние, момата се спря и погледна назад. Но като видя, че той още пише, обърна му гръб и се плесна с длан няколко пъти по задника, а после изчезна в гората.

 

 

Така той се върна в къщи натоварен с впечатления като пчела с мед.

— Е, скъпа музичко — извика той на жена си, — прочете ли книгата? На мен много ми провървя, донесъл съм няколко отлични студии и днес ще поговорим как можем да ги използуваме!

Но тя пак не можа да каже нищо, защото целия следобед беше седяла в градината и с голямо удоволствие беше чистила зелен грах. Този път той поклати глава и си помисли:

„Странно! Може би е по-добре да започна веднага с практиката, като се уповавам на женската й проницателност!“

И така след вечеря той й прочете днешните си бележки, доведе разговора до ползата от такива наблюдения, посъветва я и тя да си записва подобни впечатления и да му прочита материала, който събере, а после я подкани да каже мнението си по тези въпроси.

— Аз нищо не разбирам от тия работи! — беше нейният отговор.

Налагайки си търпение, той каза:

— Сега ще разгледаме едно цялостно произведение, което може би ще ти бъде по-ясно и откъдето навярно ще доловиш как се преплитат подобни отделни описания, колкото и майсторски да са съчетани.

Той извади последния си ръкопис и започна да чете на глас, като се прекъсваше често, смущаван от многото зачерквания и поправки и поради това, че трябваше да намества и оправя очилата си, които му пречеха да чете. Само след половин час обаче забеляза, че жена му бе задрямала.

Тогава той зачука с ножа си по металическия свещник и когато Гритли се стресна от съня, той й каза сериозно и неодобрително:

— Това не може да продължава така, скъпа жено! Виждаш колко труд си давам аз да те направя образована като мен, а ти изобщо не искаш да се понапрегнеш малко! Както знаеш, аз тръгнах по трънливия път на поета и сега чувствувам нужда да бъда разбран, нуждая се от вдъхновено насърчение, от изпълненото с любов съчувствие на едно женско създание, на една съпруга със същата духовна настройка като мен, а ти просто ме изоставяш и заспиваш!

— О, скъпи мой съпруже — отвърна госпожа Гритли, като се изчерви от думите му, — струва ми се, че истинският поет трябва да разбира изкуството си без такава вдъхновителка!

— Добре — извика Виги, — подигравай ми се още, вместо да ме въздигнеш и подкрепиш! Добре! Тогава, ей богу, аз ще вървя сам по пътя си!

Загрижен и нацупен, той си легна и жена му легна до него, разтревожена, че може нещо да му е мръднало в главата. Няколко дни той се муси и вървя сам по пътя си; но не можа повече да издържи и реши с мъжка строгост да наложи волята си и да принуди жена си да върши това, за което един ден щеше да му бъде благодарна. Състави на бърза ръка план за възпитание, подбра известен брой книги, застана решително пред жена си и й заръча непременно да прочете и научи това, което й дава. Тя изпадна в голяма тревога, защото видя, че има опасност домашното им спокойствие да бъде напълно разрушено. Не се решаваше да потърси нийде съвет, за да не издаде мъжа си и да го изложи на подигравките на хората, за които тази история щеше да представлява отлично мезе. Така тя се подчини и макар с гняв в сърцето, изпълни желанието му, като взе книгите в ръка и се опита да ги чете колкото се може по-внимателно. Слушаше съсредоточено думите и наставленията му, стараеше се да не заспи и дори се преструваше, че започва да разбира някои неща, защото смяташе, че така по-скоро ще се отърве от сполетялото я нещастие. Тайно обаче тя лееше горчиви сълзи; срамуваше се пред себе си заради това глупаво и срамно положение и често захвърляше книгите в някой ъгъл или ги тъпчеше с крак. Явно, дяволът беше яхнал мъжа й и затова той й пъхаше в ръка всички тези скучни и безсърдечни превземки и преструвки, които мъкнеше в къщи.

Отначало той беше доволен от послушанието й, но когато след няколко седмици забеляза, че от нея все още не бликаха насърчителни думи, една заран й каза:

— Така няма да стигнем много далеч. Затова нека веднага повикаме на помощ самия живот, красивата страст! Днес заминавам на по-дълъг път, тъй като трябва да подготвя есенните търговски сделки. И така ще започнем кореспонденция, която един ден ще можем да покажем на света! Сега, скъпа женичке, ще трябва да отприщиш чувствата и мислите си! Още от първия град, в който пристигна, ще ти пиша писмо; и ти ми отговори в същия дух. Да не си посмяла само да ми пишеш, че вече си сложила рязаното зеле в кацата, че си ми поръчала нови нощници, че ти се ще да ме подръпнеш за ушенцето, когато се завърна в къщи, че недавна си спала с нощната ми шапка и без да се усетиш, на заранта си закусвала с нея, или други подобни баналности, каквито обикновено имаш обичай да ми пишеш. В никакъв случай не това! Заеми се по мъжки или собствено заеми се поне веднъж с цялата си женственост, тоест, бих казал, разкрий върховната страна на своята женственост и нека прозвучат пълно и чисто хармониите, които сигурно спят в тебе, тъй като естествено в едно красиво тяло живее прекрасна душа! С две думи: следи тона и аромата на моите писма и се нагаждай към тях! Повече няма какво да ти кажа!

Когато влезе в стаята, готов за път, Гритли го изненада с едно прекрасно ръчно куфарче, изплетено от пъстър камъш, в което му беше опаковала много практично и апетитно едно печено пиле, няколко кифлички, две кристални шишенца — едното със старо вино, а другото с ликьор, — една сребърна чашка, прибор и две малки салфетки. Тя сама се бе сетила да му приготви всичко това, защото той много пъти й се бе оплаквал, че по време на безкрайните си пътувания по влаковете често оставал гладен и жаден. Залисан в своите идеи, той пое куфарчето разсеяно, а на сбогуване й каза хладно и строго:

— Отвърни мислите си от подобни материални неща и се съсредоточи върху онова, което ти казах! Знай, че от този последен опит зависят спокойствието и щастието на нашето бъдеще!

С тези думи той тръгна и още преди да бяха изминали два часа, отвори куфарчето и се наяде вкусно, с което направи скомина на спътниците си. Пилето беше майсторски нарязано и така нагласено, че изглеждаше като цяло, а кифличките бяха отлично опечени; само не можеше да реши дали да пие от старото шери или от фината вишновка, затова в края на краищата опита и двете. След тези вкусни неща той се развесели, извади една пура от богато украсената чантичка, която жена му бе избродирала, и я запали.

През това време тя седеше със свито сърце в къщи и настроението й далеч не беше отлично, защото този непоправим глупак господин Виги Щьортелер беше намерил прекрасен начин да я тормози отдалеко — вместо заминаването му да я отърве от онзи кошмар, сега тя щеше да очаква пощенския раздавач като някакво ново страшилище, и тази мисъл я тревожеше и объркваше напълно. А последните му думи бяха доказателство, че цялата история става наистина опасна. Така, изпълнена със страх, тя изчакваше предстоящите събития, но все пак реши да напрегне всички сили и да отговаря колкото може по-добре на писмата на мъжа си. И наистина, преди да изминат шестдесет часа, пристигна следното писмо:

„Скъпа приятелко на моята душа,

Щом две звезди се целунат, два свята загиват! Изтръпват четири розови устни, между чиято целувка се процежда отровна капка! Но това изтръпване и тази гибел са блаженство и неговият миг се равнява на цяла вечност! Мисля и мисля, и моите мисли нямат край: Защо е раздялата? На този ужасен въпрос мога само едно да противопоставя и аз хвърлям думата в блюдото на везните: жарът на моите любовни желания е по-силен от раздялата, та дори тя да е самото първично отрицание… Докато бие това сърце, вселената още не е загубила първичното си утвърждение. Любима, далеч от теб ме обгръща мрак… капнал съм от умора! Самотен тръгвам към леглото си… Спи спокойно!…“

Към това писмо имаше едно листче със следното съдържание:

„П.П. Нарочно писмото ми е по-късо, мила жено, за да не ти се стори началото трудно! Виждаш, че тези няколко реда се въртят около един-единствен мотив понятието «раздяла». Изкажи и ти чувствата си по този въпрос и ги допълни с някое ново хрумване. Задача на твоето сърце и на добрата ти воля ще бъде да ти подскажат това. Днес за пръв път, откакто съм заминал, ще спя на легло; дано само няма дървеници! Младият Мюлер от Бурггасе, когото срещнах на път, ми поиска в заем 40 франка в присъствието на други пътници, и то съвсем en passant, така че в бързината не можах да му откажа. Тъй като знам, че родителите му имат още една пратка маслодайни семена, нека чиновникът от кантората веднага отиде да закупи семето, като го мине по сметка. Но това трябва да стане веднага, преди те да са узнали, че младежът ми дължи сумата, иначе няма да получим нито семе, нито пари.

П.П. За търговските и домашните работи ще си пишем на отделен лист, за да можем после да го отстраним. В очакване на бързия ти отговор, оставам твои съпруг и приятел Виктор.“

Седнала с писмото в ръка, тя го препрочиташе и не знаеше какво да отговори. И макар да беше стъкмила няколко прозаични мисли за жестокостта или ползата от раздялата, не й хрумваше никаква нова идея за отговора, пък и дори да й дойдеше нещо на ум, то беше далеч под целуващите се звезди и „първичното утвърждение“. Поради това избледняваха и разсъжденията й за раздялата, които все пак се въртяха около необходимостта и доходността на търговските пътувания, защото друга причина за тях тя не знаеше.

Тя отиде с писмото в градината и обзета от все по-голям страх, започна да се разхожда нагоре-надолу. Тогава видя чиновника от кантората и веднага й хрумна да му се довери, да му се оплаче от сполетялата я беда и да го помоли да й помогне. Но още в същия миг се отказа от идеята си, защото не искаше да урони авторитета на мъжа си. Сега погледът й се спря на градинката на една съседна къща, отделена от нейната градина само с жив плет, и внезапно женската й хитрост й подсказа най-чудноватия изход, за който тя веднага се залови, без много да му мисли и сякаш озарена от по-висша светлина.

В съседната къщичка живееше беден учител от основното училище в града, на име Вилхелм, млад човек с тъмни замечтани очи, който минаваше за не много умен или по-скоро за ограничен. Той страшно обичаше да заглежда жените, но беше извънредно тих и стеснителен и поради мизерното си положение не смееше и да помисли да се ожени или дори да ухажва красивия пол.

Затова той се задоволяваше да се възхищава отдалеко на красавиците и тъй като желанията му бяха безплодни, беше все едно дали за предмет на възхищението си ще избере жена или момиче; затова той напълно честно се спираше ту на тази, ту на онази и насочваше мислите си към нея. Така в сърцето си той живееше като паша и всички красавици, които пиеха кафе и плетяха чорапи, или пък се шляеха из улиците, бяха негови. За да обоснове научно или постави в по-добра светлина този свой до известна степен лекомислен нрав, добрият Вилхелм се бе отрекъл и от християнската си вяра и макар в неделни дни да трябваше да пее в училище и постоянно да слуша как свещеникът разяснява веруюто, той бе възприел една напълно езическа философия. Той възкресяваше всички богове и богини от митологията, за които беше чел, и за собствено забавление изпълваше околността с тях. Според настроението на небето, надвиснало над Зелдвила, той ту беше древен германец, ту древен грък или индиец, и тайно се държеше с жените си според обичаите на съответните си сънародници. Само когато времето бе съвсем сиво, хлябът му прекалено оскъден и никъде не се мяркаше любезен женски поглед, той издухваше понякога тези богове на вси страни и в себе си твърдеше, че за такъв живот човек няма нужда от никакъв бог.

Щом красивата Гритли се сети за този млад учител тя веднага реши, че само той може да я спаси. Че му е приятно да я вижда, това тя знаеше от известно време, както знаеше, че беше твърде тих и свенлив човек, защото се изчервяваше и свеждаше очи, когато я срещнеше, а пък й се струваше също, че той е именно от ония хора, които умеят да пазят тайна. Затова тя отиде и преписа писмото на мъжа си, като измени и прибави няколко думи, сякаш писмото е от жена до мъж. След това сгъна изящно листа и го запечата, без обаче да сложи адрес отгоре.

Вечерта излезе отново в градината и отиде до живия плет, тъкмо когато Вилхелм поливаше малката си цветна лехичка. Тя пристъпи колкото се може по-близо до оградата и тихо го повика по име. Когато той вдигна очи, тя цяла се разтрепера, показа му крадешком писъмцето и като го стрелна с един твърде страшен слънчев поглед, го запита дали умее да мълчи. Този път той забрави да сведе очи, усмихна й се несъзнателно, по-скоро като шестмесечно пеленаче, на което показват някакъв лъскав предмет, и като изтърва лейката, понечи да хване главата й, за да я доближи до устните си, също както правят децата, които още не могат да преценяват разстоянията. Но не й отговори, докато тя не повтори въпроса си, след което й кимна сериозно с глава.

— Вземете това писъмце, но никой да не види, и на негово място поставете един хубав, подходящ отговор! Касае се за шега, от която вие с нищо няма да бъдете ощетен! — рече тя, мушна писмото в шумата на плета и побягна като ухапана от змия, за да се скрие в стаичката си.

Вилхелм я проследи с поглед, сякаш гледа привидение, след това измъкна внимателно писмото от глога, пообиколи, доколкото позволяваше малката му градинка, и се промъкна в стаичката си, в която се влизаше направо от градината. Бързо прочете писмото — един път, втори път; сърцето му лудо се разтупа и той извика:

— О, господи Исусе! Та това действително е любовно писмо!

Обсипа хартията с целувки, но после се сепна, спомни си оня поглед, който Гритли му бе хвърлила, и реши, че тя го обича. Огледа стаичката си. Гъсти поветици със сини и розови цветове закриваха почти изцяло ниските прозорци, но през тях все пак проникваше вечерното слънце и сипеше златна светлина по стената над сиромашкото му легло, над няколко книги по митология и мастилницата му. Първата мисъл, която проблесна в преливащото му от благодарност сърце, беше за добрия господ, и то за единствения, порядъчен християнски господ.

— Разбира се — викаше той, докато се разхождаше нагоре-надолу с писмото в ръка, сякаш държи телеграма, — разбира се, че има господ! Разбира се, много естествено! — и той се почувствува крайно щастлив, че по такъв приятен начин може да се примири с Твореца, който беше създал красивите жени. Но отново се сепна. — За какво, по дяволите, ми е тя? Че нали си има мъж!… Но чакай! То си е нейна работа! Каквото заповяда, това ще направя! Ако пожелае, няма никога да й проговоря нито дума, ако поиска, ще се скрия с нея в дън земя, пък и сам ще легна в земята, стига да ми заповяда!

Седна на леглото и се отдаде на опияняващите го мечти. После в късния здрач прочете още веднъж писъмцето; стори му се все пак, че е написано малко чудновато и глупаво.

— Ех — каза си той, усмихвайки се сам на себе си, — дори за едно подарено сърце важи поговорката: „На харизан кон зъбите не се гледат!“ Ще напиша отговора в нейния стил, щом като тя така го иска и разбира!

Запали една угарка от свещ, намери лист хартия и написа отговора на писмото на търговеца тъй, както би се понравило на Виги — не само остроумно, но и стоплено от целия плам, който гореше в този миг в сърцето на бедния учител. После сгъна хартията, занесе я навън и я скри в плета. След това се върна при хазяйката си, за да изяде супата за вечеря. Но колко голямо беше учудването му, че можа да глътне само няколко лъжици — така сит беше от приятните чувства, които изпълваха душата му; докато по-рано, когато изживяваше любовните приключения само в мечтите си, по всяко време изпитваше голям глад. Легна си веднага, горейки от желание да сънува любимата си; защото инак дългите часове, прекарани в сън, му се струваха безотговорно пилеене на време и чиста загуба. Едва беше легнал и за пръв път от дълго време започна от само себе си да се моли и да благодари искрено и сърдечно на добрия господ за скъпия дар, за любимата, която бе получил така неочаквано. Но насред молитвата смутено се прекъсна, тъй като се сети, че не е много подходящо да се моли за такива работи и почти съжали, че така непредпазливо отново се бе обърнал към християнския бог от детските си години, който не обичаше да се отнасят с него така весело и безцеремонно, както наредените по азбучен ред богове от книгите му по митология. И все пак колко прекрасен беше този живот, който го изпълваше с възторг, задето и в най-тежките си дни не бе молил никого за къшей хляб. Така с известно чувство на коварство започна да мисли за красивата жена, докато се зазори и заспа дълбоко. Тогава му се присъни, че седи и меле половин килограм ароматно печено кафе, а мелничната пее такава благозвучна небесна мелодия, че душата му плувна в блаженство — но все пак не сънува госпожа Гритли.

В същото време тя наистина потърси и намери писмото му и още през нощта го преписа с необходимите изменения. При това се натъкна на две неща: първо, сърцето й заби доста плахо и неукротимо, когато почувствува истинската топлота, която излъчваха думите на Вилхелм, докато тя ги преписваше крайно внимателно; второ, и през ум не й мина да вмъкне в заръчаното делово приложение или в самото писмо една от ония закачливи фрази за дърпане на ушенцето или за нощната шапка, така че забраната на мъжа й се оказа съвсем излишна. Но тя не обърна много внимание на тези две неща, тъй като бе напълно погълната от грижата да задоволи мъжа си. В послеписа обаче добави:

„Нашият писар днес отиде при Мюлерови на Бурггасе и купи слънчогледовото семе; но само две минути по-късно, преди още да успеем да го приберем, те пратиха да поискат за тази сума сто сини бруса. През това време сигурно са получили известие от сина си, че е взел от тебе в заем четиридесет франка, защото, когато след това поискахме да приберем слънчогледовото семе, те се извиниха, че без знанието на мъжа си жената го била продала още преди два дни на един селянин. Така че към четиридесетте франка се прибавиха сега и брусовете. Дай боже писмото ми да ти хареса поне малко; то ми струваше доста усилия, но не и прекалено много, пък и виждам, че работата може да потръгне.“

Още с първата поща тя изпрати писмото и след два дни вече получи отговор от четири страници със следното приложение:

„Ето и второто ми писмо, скъпа жено. Гордея се истински, че най-после улучих верния път, защото, без ласкателства, ти си успяла отлично. Но сега в никой случай не се отпущай! Виждаш, че здраво съм се заел с тебе и съм изписал четири страници само с енергични мисли и образи. И сега мога само да ти кажа: запретни се за работа! Дявол ще ги вземе Мюлерови, като се върна в къщи! Това, което са направили, ме засегна и ми огорчи един хубав ден, тъкмо когато бях направил най-интересните познанства! Забравих да се подпиша на първото си писмо, напиши ти отдолу, но точно: Курт Ф. В. Или по-добре недей, и без това ще прегледам после цялата сбирка.“

През последните два дни Гритли сериозно обмисли цялата работа и реши да скъса с Вилхелм. Искаше навреме да му каже, че се е касаело за една шега, която смятала да му обясни по някакъв начин. След като преписа двете писма, тя почерпи малко смелост и се надяваше в края на краищата сама да се справи с отговорите. Но когато пое в ръце последните измишльотини на Виги, пред очите й заиграха червени и сини петна, а когато си помисли, че с времето тази работа ще става все по-щурава, отказа се от всякаква надежда и обхваната от нов страх, побърза да препише четирите страници и да ги сложи на уреченото място.

Вилхелм, който беше прекарал два тежки дни, защото нито беше чул, нито видял дамата на сърцето си, се спусна като ястреб върху плячката си и за по-малко от час състави такъв отговор, който по замах и нежност далеч задмина шедьовъра на Виги. Докато го прелистваше, Гритли се почувствува дълбоко развълнувана и от очите й дори капнаха няколко сълзи върху хартията, защото подобни неща никой никога не й бе казвал. Мина й през ума, че ако има да пише писмо на човек като Вилхелм, щеше да й бъде много по-леко, но на Виги… Отказа се от всяка мисъл да води сама кореспонденцията и остави нещата да следват своя ход, уповавайки се на хитростта си, която в случай на нужда щеше да намери някакъв изход. Този път добави следния послепис:

„Няма какво друго да ти пиша оттук освен една малка, глупава историйка, която не посмях да поместя в главното писмо. Бедният Шоренханс, който живее пред градските порти и както знаеш, си прави по-често шеги, отколкото вижда месо, трябвало миналата неделя да занесе една тежка торба с пари в столицата — наема за земята си. И защото не си отделил почти нищо, за да се отбие някъде и да похапне, казал на жена си:

— Ще стана още в четири часа и ще си плюя на петите, че до града има седем часа път. Така ще пристигна тъкмо по обед и господарят сигурно ще ми даде чиния супа, а може би чаша вино.

Така и сторил и духтил като луд с торбата пари. Към десет часа почувствувал такъв глад, та си помислил, че едва ли ще стигне до града, и затова попитал хората, които срещал по пътя си, колко остава още до града.

— Ако тичаш бързо — казали му те, — ще стигнеш за един час!

— А кога обядват хората там? — попитал боязливо той.

— Неделен ден в единайсет часа — казали те.

Така сиромахът тичал, колкото му крака държат, защото му предстоял и дългият път на връщане, а той нямал ни пукната пара в джоба си. Най-после пристигнал — тъкмо биело единадесет часът — и задъхан се промъкнал зад прислужницата в стаята, дрънкайки шумно торбичката си с пари. Семейството седяло вече на масата; току-що били изнесли супата. Малко раздразнен, задето човекът нахълтал така в стаята, господарят казал:

— Добре, драги! Седни сега на пейката до печката и имай малко търпение!

Така, капнал от умора и натъжен, той седнал на пейката и гледал как ядат и пият господарите, слушал децата как бърборят и се смеят и дълбоко поемал аромата на огромното печено, което тъкмо внесли. Никой не се сещал за него; най-сетне господарят случайно се обърнал и го запитал:

— А какво ново има към вас, драги приятелю?

— Нищо особено — отвърнал Шоренханс, опомняйки се бързо, — освен, че тази седмица за чудо една свиня се опраси с тринайсет прасенца!

Като чула това, господарката състрадателно се хванала за главата и извикала:

— О, мили боже! Какво става с твоя ред на земята! Една майка свиня има само дванайсет цицки, а откъде ще бозае тринайсетото прасенце!

Шоренханс вдигнал усмихнато рамене и отвърнал:

— Ще прави просто като мене: ще седи и ще гледа!

При тези думи господарят се разсмял и извикал:

— Жено, накарай да донесат една чиния на селянина и му дай от всичко, каквото ние ядохме!

Така и станало; дали му от супата, от печеното и от другите вкусни ястия, а господарят му налял и чаша старо вино, и когато си тръгнал, му дал добър бакшиш.

Мили мой, пиша ти тази весела историйка само защото ми хрумна нещо. Искам — тъй като имаш толкова много връзки — да преработиш или съчиниш наново и поукрасиш това малко разказче, та да добие вид и после да го дадеш като подходящо фейлетонче за забавната страница на някой от твоите вестници. След това ще можеш да поискаш за него — като кажеш с каква цел — малък хонорар, да речем десетина франка, а ние ще ги дадем на Шоренханс, който сигурно ще се смее и ще се радва на тази неочаквана сума, спечелена благодарение на неговата находчивост.“

След това писмо последва едно още по-дълго от Виги със следното приложение:

„Работата върви добре, миличка Гритли. Сега можем смело да направим крачка напред, като си пишем всеки ден, чуваш ли, всеки ден! А понякога и два пъти на ден, за да използуваме добре времето, докато отсъствувам, и да натрупаме една внушителна колекция от любовни писма. Вече се мъча да измисля някакво поетично име за теб, защото в писмата не върви да използуваме твоето прозаично домашно име. Как ти харесва «Изидора» или «Алвина»? С историята си за Шоренханс ти не постигна нищо друго освен това, че трябваше да платя двойна пощенска такса: защото, първо, с тази глупава шега не може нищо да се направи, пък дори и да можеше, ти не би могла да изискваш от мен да занимавам музата си с подобни незначителни случки. Виж, по ми се слуша за твоите благотворителни намерения; и аз сам участвувам в няколко почтени благотворителни дружества. Но ако все пак искаш да пратиш на хората няколко франка от джоба си, нямам нищо против: не искам да възпирам милосърдното ти сърце. Бих искал да се спреш на името «Алвина».“

Сега странната поща започна да пристига ежедневно, а след известно време действително по два пъти на ден. Всеки ден Гритли трябваше да преписва по четири дълги писма и затова тънките й розови пръсти бяха почти винаги изцапани с мастило. Тя въздишаше често при тази непривична работа и ту се смееше, ту плачеше от приумиците и новините на двамата кореспонденти, чиито писма минаваха през ръцете й; на писмата до Виги тя се подписваше Алвина, а на тия до Вилхелм — Гритли, като при това си мислеше: „Той поне е доволен от бедното ми име!“ След известно време тя забеляза, че Вилхелм сигурно не разполага с много хартия, защото употребяваше все други цветове и формати. Затова купи един пакет хубави листове за писма и ги постави на уреченото място със заръката:

„Сега трябва да се пише по два пъти на ден! Не питайте защо, правете се, че не ме познавате, не поглеждайте към мен! Тайната ще се разбули!“

Тя разчиташе напълно на неговото добродушие, чистосърдечие и мълчалива преданост, защото, макар един ден той да бъде разочарован, все пак щеше да запази тайната, доволен, че му е била поверена. Така кореспонденцията вървеше в бесен ход и на три места се трупаха огромни купища любовни писма. Виги грижливо събираше писмата, които смяташе, че са от жена му, Гритли запазваше оригиналите на двете страни, Вилхелм пък съхраняваше нежните преписи на Гритли в един дебел портфейл, който носеше до гърдите си, а за собствените си произведения не се интересуваше.

В един послепис Виги пишеше:

„С удоволствие забелязах следи от прелети сълзи между редовете ти (дано само не си имала хрема!). Но все едно, сега ме занимава мисълта дали при евентуално издаване сълзите между редовете не могат да бъдат загатнати с по-светло печатарско мастило. Тъкмо сега ми идва на ум, че тогава ще трябва може би цялата сбирка да се даде във факсимиле, за което ще трябва да помисля.“

Вилхелм пък пишеше в едно писмо:

„О, скъпо мое сърце, колко е тъжно човек да бъде така безмилостно разделен и винаги да трябва да говори с черното мастило, когато му се ще да остави алената кръв да заговори! Днес изхабих два листа, защото сълзите ми ги зацапаха, успях да спася едва третия, като сложих бързо ръка отгоре му. Ако поне малко ме обичаш, не ме презирай заради тази моя слабост!“

Тя грижливо изпущаше от преписите си такива пасажи, които, както смяташе, засягаха единствено само нея; затова пък изменяше понякога високопарните обращения като: „Скъпи приятелю на моята душа!“ и други подобни в пратените до Вилхелм писма с по-интимни, като „Мое мило мъжле“ или „Мое добро дете“, които отново я хвърляха в разкаяние и тревоги; същевременно в писмата до съпруга си тя великодушно оставяше големите кухи фрази. Накратко казано, тя най-после започна горещо да желае да се завърне съпругът й, за да се сложи веднъж завинаги край на всички опасности и тегла. Ненадейно той писа, че вече бил приключил всичките си сделки. Обаче кореспонденцията била потръгнала така успешно, че искал да отсъствува още петнайсет дни, за да може тази работа, на която той така много държал, да бъде доведена до пълно съвършенство и щастлив завършек. През тези две седмици той щял да се занимае изключително с това и призова и нея да издържи докрай и добросъвестно да преследва целта, която завинаги ще й осигури място измежду най-бележитите жени.

И отново перата захвърчаха по страниците. И тримата пишеха ли, пишеха — Гритли пребледня и отпадна, защото трябваше да преписва като писар в кантора; даскалчето измършавя съвсем; главата му се беше надула от работа, пък и при това пишеше, изпълнен със страст, и не проумяваше нищо от цялата история. Гритли не смееше да се спре в градината, за да не го види, а когато го срещнеше случайно на улицата, той пък не смееше да я погледне, сякаш беше някакъв престъпник.

През това време, макар и да пишеше толкова писма, Виги добре си живееше живота и във всяко отношение се чувствуваше като истински околосветски пътешественик, защото, както повечето хора, беше свикнал да гледа на търговските си пътувания като на извънредно положение и да си отпочива от установения домашен ред. Вечер подир вечер той водеше по някоя красавица на театър или на танц и гореше от страст да чуе историята на съдбата й, а всички тия красавици умееха здравата да лъжат. Когато стигнеха до края, той редовно се разнежваше, намираше, че всичко е твърде важно, започваше да си води бележки, а жените пиеха шампанското му и се подиграваха зад гърба му. Накрая той все пак си тръгна за дома, като преди това успя да сключи една добра сделка за плетени сламени изделия.

На предпоследната спирка слезе от влака и поради хубавия есенен ден реши да върви пеш до Зелдвила, с бележник в ръка, за да събере материал за очерка си „Завръщането на странника“ и в златистия вечерен въздух да измисли някакво знаменито заглавие за кореспонденцията. Беше доволен от себе си, от света, от жена си, от небето; на главата си носеше чудновата шапка, изплетена от слама и коприна, чиято панделка висеше на гърба му.

„В същност — рече си той — кореспонденцията не се нуждае от някакво особено художествено заглавие! Най-простото ще бъде най-хубаво, например двете имена съединени дават една знаменита, твърде благозвучна дума: «Курталвино, или писмата на двама съвременници»! Това е хубаво, много хубаво дори!“

Преливащ от радост, той тръгна през гората и запя по мелодията на песента на Риналдини: „Курталвино, събуди се! — викна тя гальовно. — Твоите хора са готови, слънцето изгря отдавна!“ и т.н. С тази глупава песен той събуди един строен младеж, който седеше под една ела и опрял глава на ръката си, гледаше замислен към дола. Това беше Вилхелм; още при първия такт на песента на господин Щьортелер той се надигна и бързо си тръгна. Виги седна на неговото място и видя един натъпкан портфейл, който младият човек очевидно бе забравил.

„Че какво ли може да търси този гладен сиромах в гората, вместо да преглежда тетрадките на учениците си? — рече си той. — И каква ли ще е тази архива, която той носи със себе си?“

Той направо развърза връзката с документите изнамери безбройните писма на Гритли, които, макар и написани на тънка хартия, веднага се разпиляха. Отвори бързо първото, защото си помисли, че може да открие някоя кой знае каква любовна тайна или пък някоя добра студия.

Писмото започваше:

„Когато две звезди се целуват“ и т.н. Той се вгледа по-добре в почерка — беше на жена му. Отвори второто, после третото — бяха неговите писма, започна да ги разглежда отзад напред и стигна точно до последното, което й беше пратил; всички бяха изящно преписани и адресирани до учителя. Той скочи и извика:

— Какво е това, дявол да го вземе? Умали съм си загубил, или какво става с мен?

Няколко минути стоя като побъркан; след това нахвърля безразборно портфейла и писмата в пътната си чанта, която беше преметнал през рамо, размаха бастуна, нахлупи шапката над очите си, така че тя, горката, се изпомачка и изкриви, и решително закрачи направо към дома си. По пътя срещна учителя, който мина боязливо и бързо край него; явно се връщаше обратно, за да търси писмата си. Виги се престори, че не го вижда, и продължи нататък.

Когато минаваше през града, зелдвилци гледаха учудено вдървената му стойка и се питаха защо ли не поздравява никого.

— Виги Щьортелер се е върнал! — говореха си те. — Ама мъж и половина! Виж го само как стъпва!

Той обаче бързаше към дома си, без да се спира. В къщи вратата към избата беше отворена, той слезе долу и видя жена си, която избираше ябълки със свещ в ръка. Ненадейно той се изпречи пред нея, тя се уплаши малко и пребледня още повече. Той забеляза това и впери за миг поглед в нея; тя също го гледаше, но никой от тях не продумваше дума. Неочаквано той грабна свещта от ръката й, откъсна връзката ключове, която висеше на колана й, излезе навън, заключи вратата на зимника и пъхна ключа в джоба си. След това се качи горе във всекидневната, където стоеше малката й писмена маса — деликатна и изящна мебел, която й беше подарил някога за един имен ден и която съвсем не беше подходяща да крие опасни тайни. Виги въобще нямаше нужда от връзката ключове — чекмеджетата сами се отваряха и при най-леко дръпване. В едно от тях той намери собствените си писма и за свое учудване в другото откри оригиналите от писмата на жена си, написани от чужда ръка, и то с подписа на учителя. Той ги разглеждаше едно след друго, отваряше ги, затваряше и отново ги отваряше, а после нахвърля всичките върху кръглата маса в средата на стаята. След това измъкна и писмата от куфарчето си, разгледа и тях още веднъж и също ги хвърли на масата, така че там се образува една внушителна купчина.

След това с почти безумен поглед започна да обикаля около масата, като от време на време удряше с бастуна си купа хартии, така че писмата се разхвърчаха из въздуха. Най-сетне жадно пое въздух и рече:

— Курталвино, Курталвино, прощавай, красив мой блян! — След като обиколи още няколко пъти около масата, той се спря, протегна ръката с бастуна си напред и продължи: — Каква блудница със сладко лице и куха глава, твърде глупава, за да изрази с думи позора си, твърде невежа, за да може да погъделичка любовника си с най-малкото любовно писъмце, но все пак достатъчно хитра, за да извърши най-ужасната изневяра, която някога е виждало слънцето! Тя взема преданите и честни излияния — писмата на съпруга си, — променя пола, извърта имената и кичейки се с откраднати пера, угощава с тях своя заслепен съучастник в греха! По този начин тя изтръгва от него подобни излияния, които горят в греховна жар, опиянява се от тях, нищетата и смуче като вампир чуждото духовно богатство; но това не й стига! Тя отново изкълчва пола, отново променя имената и с ехидната си душа мами доверчивия си съпруг пак с присвоени любовни писма, като отново кичи кухата си, но все пак толкова хитра глава с чужди пера. Така тя се подиграва с двама мъже, които не се познават — истинския съпруг и прелъстения любовник, а те пишат писма с кръвта, която капе от сърцата им, и се борят със сенки: единият превишава другия по сила и страст, после бива задминат; всеки си въобразява, че се е устремил към една очарователна жена, а пък тя — невежа, но сладострастна, истински демон — седи невидима по средата и разиграва пъклената си игра! О, аз напълно разбирам това, но не мога да го проумея!… Ако някой страничен и незаинтересован наблюдател научеше за тази история, смятам, действително би могъл да каже, че е намерил добър сюжет…

Тук Виги се прекъсна и изтръпна — в него проблесна мисълта, че сега той сам бе станал сюжет на една истинска история, а тъкмо това не желаеше; искаше да води тих и неопетнен живот. „Къде изчезна моето спокойствие, моята веселост — каза си той, — смущавани само от леките търговски грижи, с които се справях леко, като на игра? Тази жена разруши живота ми; смятах я за гъска, но тя била гъска с орлови нокти! — Той се разсмя и извика: — Гъска с орлови нокти! Добре го казах! Защо не ми хрумват такива неща, когато пиша? Струва ми се, че ще полудея. Трябва да се сложи край на това!“

С тези думи той излезе навън и заключи стаята. На стълбите блъсна настрани прислужничката, която търсеше учудена и объркана господарката си.

Изпълнен с яд и грижи поради накърненото си честолюбие и суетност, той тръгна по тъмните улици. Най-главното — че бе загубил любовта на жена си — сякаш не го тревожеше много; поне не му попречи да изяде едно голямо парче отлично приготвена пъстърва в гостилницата, която се намираше в избата на кметството. Най-видните граждани имаха обичай да се събират събота вечер там и да прекарват в гуляи цялата нощ. Той седеше объркан и ту отговаряше едносрично, ту пък припряно се намесваше не на място и започваше да приказва за неща, които нямаха нищо общо с разговора. Неговото необикновено държане дразнеше компанията и скоро предизвика подигравките на сътрапезниците му. На главата му все още стърчеше новата му модна шапка, която дразнеше господата. Защото, макар и да следваха всяка мода, която се наложеше, те никога не търпяха подранилите й последователи, пък и въобще се пазеха от прекалено натруфени налудничави работи. Недавна някой, който беше ходил в Париж, бе пуснал шегата, че там наричали високите кръгли шапки кутии за рога (boites a cornes), който израз те приеха с възторг. Оттогава вместо „похлупак“, „кюнец“, „комин“, „камбана“, „въшкарник“, „крина“, „noli me tangere“^[2], „ведро“, „паница за смешки“, „кече“ и други подобни те наричаха всякакъв вид шапки само „кутия за рога“; така нарекоха и шапката на Виги „кокетна кутийка за рога“ и изказаха мнение, че сигурно рогцата му са още съвсем млади, нежни и крехки, иначе той би имал нужда от по-здрава кутия. Той си помисли, че сигурно цял град знае за нещастието му и те направо намекват за това, което сега така го мъчеше; наостри уши, започна отново да ги дразни, за да ги подведе към повече приказки, и в течение на няколко часа издържа една мъчителна битка съвсем сам срещу цялата кръчма, но единственият резултат от това беше, че в яда си се напи и се почувствува крайно нещастен. Като не можа да постигне целта си, той най-после ясно им даде да разберат, че счита всички до един за негодници, след което — сега вече те пък крайно разгневени — го изхвърлиха навън. Той пооправи бедната си изтормозена шапка и като плачеше горчиво, се заклати към дома си, легна в кревата и спа като лалугер, докато камбаната удари за черква; сигурно щеше още дълго да спи, ако не бяха го събудили слугата и прислужничката, които питаха и се вайкаха за господарката си. Тогава внезапно в мътната му глава изплуваха изопачени и преувеличени всички тегла от миналия ден; обзет от ужасен гняв и ръкомахайки като обезумял, той скочи от леглото, започна да търка чело и да напряга мисълта си, докато най-после се сети за ключа от зимника. Стори му се, че от седмици вече държи жена си заключена — дотам си беше загубил ума; но затова пък сега цялата работа му се видя още по-сериозна и страхотна. С облещени от яд очи той се завтече да изпълни докрай присъдата. Отвори зимника, в който бледа като смъртник и премръзнала седеше Гритли на едно вехто столче. Досега тя се бе държала кротко и тихо, с надежда, че мъжът й ще дойде при нея без свидетели, ще й отвори и тогава ще може да поговори с него; защото още първия път, когато го видя така неочаквано, тя почувствува, че той вече е узнал за погрешната й стъпка, само не можеше да отгатне по какъв начин. Затова, като го видя сега, тя стана и улови ръката му — искаше да го закълне да я изслуша само няколко минути. Но като видя, че слугите стоят зад него, не можа да каже нищо; тогава той бързо я сграбчи за лакътя и грубо я изведе на улицата с думите:

— Изпъждам те и те изгонвам от къщата си, престъпна жено! И никога вече няма да прекрачиш този праг!

След това тръшна вратата и троснато заповяда на слугите да си гледат работата. После отново си легна, тъй като силите му се бяха изчерпали, и пак спа като пор до следобед.

Още от преди един час пред къщата се бяха струпали няколко любопитни съседки; те заобиколиха изпъдената жена и вайкайки се, тръгнаха по петите й. Изтощена, засрамена и объркана, на Гритли й идеше да потъне в земята; не смееше да вдигне поглед и нерешително се обръщаше ту на една, ту на друга страна. Тя нямаше вече нито родители, нито пък други роднини в Зелдвила освен една стара братовчедка, за която най-после се сети. Тръгна по пътя към дома й и стигна там, без да поглежда тълпата богомолци, край които трябваше да мине. Тъкмо по това време една част от жителите беше наново обхваната от някакъв прилив на религиозни чувства, което обаче не попречи на мнозина да се отклонят от пътя за храма божи и с молитвеник в ръка да се затекат подир блудната жена.

Впрочем старата посрещна внимателно и любезно Гритли. След като се посъвзе малко, младата жена зарида жаловито, а когато и това премина, тя се закле никога вече да не се връща в къщата на Виги Щьортелер; и след като двете се посъветваха, решиха братовчедката да изпрати още същия ден слугинята при него, за да прибере най-необходимите вещи на Гритли.

Когато най-после се наспа, Виги се почувствува ужасно гладен и поиска веднага да седне на масата; но безпомощната слугиня не беше приготвила нищо и вместо с ядене масата седеше отрупана с „кореспонденцията на двама съвременници“. Той се разфуча отново и заповяда веднага да сготвят каквото има в къщи, а писмата заключи в писалището си, докато реши какво да прави с тях. След като се нахрани, най-после се поуспокои и започна да си дава сметка за самотата си; едва сега му стана неприятно и някак страшно в къщи, защото след всичко, което се беше случило през последната нощ, той дори не можеше да се разсее в компанията на съгражданите си. А когато накрая дойде някаква слугиня и той трябваше да извади от шкафовете приятно ухаещите дрехи на жена си, очите му се наляха със сълзи и той почти съжали, че нея я няма; дори започна да премисля дали след като прецени по-точно злодеянието й, не би могъл да й прости.

Затова той изчака два дни да му се обади Гритли, но когато тя не стори това, отиде при градския свещеник, за да заведе дело за развод. Мислеше си, че при опитите за помирение, които черковните власти бяха длъжни да направят, нещата някак си могат да се изяснят. Но остана изумен, когато узна, че Гритли току-що е била там по същия повод; така че свещеникът можа вече да му разкаже какво се бе случило с писмата, как Гритли съзнавала погрешната си постъпка, но смятала, че тя е вече изкупена, и поради препаленото наказание и неразумното му отношение към нея желаела да се раздели с Виги.

Той взе думите на свещеника за празни приказки, реши, че все ще успее да склони грешницата да се върне и остави делото да следва своя ход. Когато се прибра в къщи, намери писмо от една дама, на име Кетер Амбах. Тя беше госпожица между тридесет и шест и тридесет и осем години, която още от четиринадесетгодишна възраст играеше винаги главната любовна роля, щом се уредеше любителско театрално представление в Зелдвила. Избираха я не заради красивата й външност, а заради възвишения дух и дръзката й безочливост. Що се отнася до фигурата й, трябва да се каже, че тя имаше извънредно дълго и високо туловище, което се движеше на две съвсем къси крачета, така че талията й се носеше само на една трета от цялата й фигура над земята. Освен това тя имаше съвсем несъразмерна долна челюст, с която можеше да сдъвче значителни количества месо и хляб, стига някой да й ги предложи; но тази челюст превръщаше по-голямата част от лицето й в брадичка, прилична на огромен цокъл, върху който се гушеше съвсем малка къщица с тясно кубе с миниатюрно еркерче, тоест носът, който, сякаш изтласкан от господствуващата маса на брадичката, се беше оттеглил назад. От двете страни на лицето висеше по една-единствена дълга букла, а на тила й се виеше тънка миша опашчица, чието остро крайче сякаш се мъчеше да се изплъзне от гребена и фуркета. Защото, ако минеше през него фуркет, то се разпадаше и разцепваше като змийски език и доде го видиш, се измъкваше през зъбите и на най-гъстия гребен.

Що се отнася до ума й, той беше, както вече казахме, твърде възвишен, това ще проличи още сега от писмото й, което Виги намери у дома си:

„Благородни господине,

Има положения, които ни карат да забравим условностите на ограниченото всекидневие и вдъхват дори на една нежна жена смелостта — по-скоро налагат задължението — да излезе от усамотението си и открито да насочи най-благородното си съчувствие натам, където неоцененото и изтерзано мъжко достойнство чезне в незаслужени страдания. В такова положение, струва ми се, се намирам аз, долуподписаната, и издигната над всички дребнави съмнения благодарение на моето познаване на света и моето образование, се осмелявам да се приближа към вас с най-благородното намерение, уважаеми господине, и доброволно да ви предложа ония услуги, които може би биха облекчили нещастието ви! Отдавна скритом се възхищавам от цветовете на вашия духовен живот и ги възприемам в себе си още по-искрено, защото тъгувам, че мъж като вас трябва да остане така неразбран и самотен в този варварски край. Толкова по-честит и по-щастлив — мислех си аз — трябва да се чувствува той в светинята на домашното си огнище до една одухотворена съпруга. Сега домът ви стои пуст, тягостна мълва се носи из нашия град — простете, тук ще спусна булото на благородна женственост! Нека бъда кратка: ако в сегашната си изоставеност се нуждаете по някакъв начин от съчувствието на едно отзивчиво сърце, от разумен съвет и помощта на грижовна женска ръка, ще ви помоля да ми направите удоволствието и без да се стеснявате, да разполагате с времето и силите ми; защото аз съм напълно независима и мога да използувам както си ща свободното си време; така лесно ще мога да ви посвещавам всеки ден по някой час. Разбира се, дори и вашият силен дух да не се нуждае от ободрително състрадание, то все пак домакинството ви ще има голяма нужда поне от време на време от грижовен надзор. Сигурният усет на образованите жени знае това още по-добре, отколкото го усеща грубият инстинкт на простите жени. Затова аз на всяка цена ще се явя днес или утре лично в осиротялото ви домашно огнище, за да чуя евентуалните ви желания и да се погрижа за нуждите ви. И щом нещата се уредят по-щастливо за вас, веднага ще се оттегля с най-благородна безкористност в благословената тишина на своята работна стая.

Позволете да ви предам моите сърдечни уверения в най-искреното ми уважение, с което оставам ваша предана Кетхен Амбах“

Когато прочете това писмо, Виги бе обхванат от някакво смесено чувство. Както всички, и той беше свикнал да си прави шеги с Кетер, а за външността й съвсем не бе запазил приятно впечатление. И все пак сега му се стори, като че ли отдавна бе чакал такова писмо, сякаш долавя глас от един по-добър свят, сякаш пред него се разкрива една душа, която го разбира. И докато размишляваше така над писмото, ето че се появи и самата Кетер.

Тя носеше рокля от черно памучно кадифе, червен шал и кръгла сива шапчица с перо. Видът й веднага го подкупи и когато тя мълчаливо му подаде ръка, отправила към него меланхоличен, изпълнен с утеха поглед, той напълно забрави, че някога се бе надсмивал над тази личност — дори веднага се почувствува отлично.

Разговорът, който последва сега между тези два издигнати ума, не може да се опише; достатъчно е да се каже, че когато той завърши, Виги се почувствува утешен и напълно обаян от Кетер. Най-много го затрогна тя, когато той й разправи историята с писмата и й показа цялата купчина — тогава тя не отрони ни дума, само въздъхна и тихо проля няколко сълзи, и то доста искрени, защото разсъди колко по-мъдра и ловка от Гритли би била тя при едно такова щастливо положение, защото страшно обичаше да пише писма.

Накрая тя извика прислужничката, за да я поразпита за това-онова, разгледа кухнята, даде няколко излишни нареждания и най-после, като приповдигна леко роклята си, говорейки на висок глас, тържествено заслиза по широката стълба, която в сравнение с кокошата стълбичка в нейния дом й се хареса извънредно много. Новоизлюпеният вдовец я изпрати до улицата и там се разигра едно превзето и церемониално сбогуване.

— Планина с планина не се среща, но човек с човек… — рече един зелдвилец, който тъкмо минаваше оттам и видя внушителната сцена.

Най-нещастен от всички обаче беше Вилхелм, учителят. Той бе събрал малко смелост и се бе опитал да поговори с госпожа Гритли; но това не му се удаде, защото тя нийде не се показваше, нито пък се обаждаше някому. Тогава той й написа едно писмо, в което й разправи какво се бе случило с портфейла, и я молеше да му съобщи как да се държи, та поведението му да бъде най-изгодно за нея. Не се осмели да пише нищо повече, освен че е готов да направи всичко, което тя намери за добре. Той се лута няколко часа, докато занесе писмото на пощата, и в отговор получи само няколко реда със следното съдържание, да не предприема нищо, докато бъде разпитан от съда; там да каже всичко, което знае — нищо повече и нищо по-малко, а именно, че по нейно искане е писал отговорите на изпратените до него писма.

Така оставен сам на себе си, измъчван от какви ли не слухове и в пълна неизвестност какво означава всичко това, той дори не смееше да излезе пред вратата и да понагледа градинката си. Сега енергичният писмописец с право се боеше от всичко, което ставаше в къщата на съседа Виги.

Но докато порицаните грешници въобще не се виждаха, Щьортелер и Кетер скоро установиха най-задушевни връзки помежду си. Два пъти на ден тя отиваше в къщата му и пред целия град си даваше вид, че подтикната от чиста пожертвователност, единствено желае да спаси този мъж от толкова тъжните обстоятелства, поне докато мине най-тежкото. Където и да отидеше, разправяше, че в къщата на Гритли царял ужасен безпорядък, и действително обърна цялата къща с краката нагоре; пререди всички мебели, постави във всеки ъгъл саксии с бръшлян, наряза хубавите завеси и направи от тях някакви чудновати назъбени знаменца. Под предлог, че поставя къщата в ред, тя изпразни всички шкафове и настървено разрови богатия чеиз на Гритли, който беше още там. Разпореждаше се също и в кухнята; Виги беше едновременно учуден и зарадван, че яде винаги прясно месо и никога не му поднасят претоплен зеленчук, защото Кетер изяждаше в кухнята студеното месо с големи залъци хляб, а когато нямаше друго, мажеше върху хляба си мазнината от соса на печеното. Тя поглъщаше също така цели паници със студен зелен боб, гулия и картофи и за по-малко от четири седмици опразни, и то до дъно, шест големи гърнета, които Гритли бе напълнила с мармалад. След като си похапваше добре, тя прекарваше по някой и друг час при Виги, утешаваше го, четеше заедно с него съчиненията му, мечтаеше заедно с него и без той да усети, ловко го настройваше срещу жена му; а накрая вземаше със себе си най-новата му писателска творба, за да я проучи основно през нощта. Освен това, жадна за просвета, тя мъкнеше в къщи камари от неговите книги — колкото можеше да носи под мишница, — но у дома си четеше само най-забавните откъси, както децата чоплят стафидите от козунак.

При тези обстоятелства не беше никак чудно, че опитите на съда да помири двамата съпрузи нямаха успех. Най-после наближи и самото бракоразводно дело. Госпожа Гритли не беше пощадена ни най-малко, когато разпитаха многобройните свидетели срещу нея, които Кетер Амбах бе успяла да събере. Разпитаха още веднъж и Вилхелм, но не откриха никакви улики срещу двамата виновници. Само едно дете ги беше видяло на няколко пъти да поставят и вземат писма от плета, но Гритли и Вилхелм сами бяха признали, че са водели тази кореспонденция.

Най-сетне дойде и великият ден на съдебния процес, на който Виги държа сурова и красноречива обвинителна реч. Описа по най-очарователен начин благородните си духовни стремежи; каза как с благоговейно старание се е мъчил да накара жена си да участвува в тия стремежи и да извоюва онази хармония във възгледите, без която щастливият брачен съюз е немислим; как обаче тя в невежеството и душевната си леност огорчавала живота му с твърдоглавото си упорство, как го е мамела с хитри преструвки и най-после как по време на тежките му търговски пътувания, които той искал да облекчи и разведри с една задушевна и културна кореспонденция със съпругата си, тя извършила истинска изневяра и изиграла най-възмутителната комедия с доверчивия си съпруг! Изпълнен с доверие, сега той предоставя на съдиите да отсъдят дали и занапред е възможен съвместният му живот с една такава гъска с орлови нокти!

С този язвителен коз, от който не можа да се откаже, той завърши речта си. Общ сподавен смях последва думите му; оскърбената жена закри за минута лице и се разплака. Но после стана и се защити с такова възмущение и такова красноречие, които слисаха суетния й мъж и го накараха да потъне от срам.

Дали е груба и невежа, сама не можела да прецени — заговори тя, — но още били живи учителите и свещениците, които са я възпитавали, защото не било минало много време, откакто е била дете. Мъжът й я взел като простичко момиче от скромно градско семейство, а тя се омъжила за него, търговеца, а не за учения и естета. Не тя е изменила характера си, а той своя; дотогава тя живяла с него щастливо и доволно, а явно и той бил щастлив с нея. Дори когато се отдал на новото си творческо поприще, както е известно на всекиго, тя не му се присмивала заедно с другите, а като видяла, че това засяга домашния им мир, честно се постарала да следва неговия път, доколкото й било възможно, независимо от срамното и доста унизително положение, в което изпаднала. Накрая обаче той поискал невъзможното от нея, а именно да излага в дълги, предназначени за обществеността писма женските си чувства, и то на превзет и неестествен език, и вместо да изпълнява домакинските си задължения, той настоявал тя да прекарва скъпото си време в чужда за нея, противна и безполезна дейност. Не тя се е отдала на преструвки, а именно той, като въпреки скучните и съвсем не възторжени навици принуждавал себе си и нея да играят с писма една крайно смешна комедия. Наплашена от него и с надежда, че така цялата бъркотия ще премине по-скоро, тя все пак се опитала да го задоволи — несъмнено по един — в бедата и в безпътицата й — погрешно избран път, както тя открито признава сега.

Всяка жена в Зелдвила знаела, че младият учител Вилхелм е не само влюбчив, но и скромен, свенлив и почтен младеж, с когото в краен случай човек може да си позволи някоя невинна шега, без да изпадне в неудобно положение. По-скоро тя си е мислела да използува една невинна хитрост, като му възложи да отговаря на писмата на мъжа й — чисто и просто да му даде поръчка, както понякога хората заръчват на някой учител да им съчини някакви документи или пък любовни писма — така правели някои оперени слугинчета. Не тя е съчинявала писмата, на които искала от него да им отговаря, а самият Щьортелер, с което обвинението в изневяра направо отпадало. Затова по нейно мнение и според скромното й разбиране това дело трябвало да се разгледа от литературен, а не от бракоразводен съд. Все пак тя се явила тук, защото случаят хвърлял неочаквана светлина върху вътрешното състояние на нейния брак. Тя не изпитвала вече никакво влечение към господин Щьортелер, а това била достатъчна причина за нея — щом веднъж нещата са стигнали дотук — да настоява за окончателна раздяла.

Въпреки че съдът, поне като строг и старомоден бракоразводен съд, не биваше да даде развод, тъй като изневярата се оказа само външно погрешно провинение, за господа съдиите и за целия град бе много по-голямо удоволствие да отнемат на бедния Виги гиздавата и добра булка и да го оставят да се събере със смешната Кетер, отколкото да отхвърлят молбата за развод. И така разводът бе даден поради несъвместими наклонности и навици и поради груб тормоз от страна на съпруга — заключване в зимника и безогледно изхвърляне на улицата, както и поради лекомислената простъпка на съпругата — кореспондиране с учителя. При това беше решено, че жената е безупречна и напълно неопетнена, целият й дял в неговото състояние да си остане неин и да не й се правят никакви удръжки, така че Щъортелер трябваше още начаса да върне или да обезпечи зестрата, която Гритли му беше донесла.

Виги се върна в къщи по-скоро унил, отколкото радостен, и сам се чудеше на настроението си, тъй като все пак най-после се бе освободил от потискащото го бреме на една душевно ленива и лоша домакиня. Но хората побързаха да му дадат доста пояснения и осветления, защото още долу пред вратата на съда няколко зяпачи му подвикнаха:

— Хей, тъпако! Да не ти е изпила кукувица ума, че изпущаш такава женичка! Пък и с порядъчна зестра, със заоблени рамене и прекрасни обноски!

— Видя ли — рече един на приятеля си — как изпод шапката й отвсякъде се виеха лъскавите й къдрици?

— Да — отвърна приятелят му. — А ти видя ли очарователния й гняв, нежния огън, който грееше в засмените й очи? Истина ти казвам, ако беше моя, всеки ден щях да я ядосвам само за да я нацелувам, когато се разсърди! Е, слава богу, сега вече тя сигурно ще попадне на някой добър познавач!

По пътя към къщи някой извика:

— Ето един, дето изхвърля кайсиите от прозореца, за да яде киселици!

— Да му е сладко! — отвърна някой от другата страна на улицата.

Един обущар пък рече:

— Изпусна питомното, за да гони дивото!…

А един майстор, който правеше копчета, викна:

— Оставете го, той си е дълбокомислен, обича да се рови надълбоко. Такива като него навсякъде се ровят, та дори и в боклука!

И бакърджията, който търкаше с кълчища един калайдисан тиган, добави:

— Той е като дявола, дето казал: трябва да се променя! И взел, та си сложил един въглен под опашката, па седнал върху бурето с барута!

Тези думи оскърбяваха и безкрайно огорчаваха Виги. Твърде обезсърчен, той влезе в стаята си и изпадна в дълбоко униние. Но скоро тези мрачни облаци се разпръснаха от слънцето, което го озари. В стаята влезе Кетер Амбах с лека тафтена рокля, накичена със златно часовниче с тънки очукани капачета, което от петнадесет години не беше навивано, защото отдавна вече нямаше пружина. Тя свали шала си и седна на канапето до Виги, като улови съчувствено ръката му. Така тя го оплете напълно и двамата, които представляваха прекрасна двойка, веднага решиха да се оженят и да станат образец на идеален брак по дух и по красива страст. Тъй веселата Кетер най-сетне се видя годеница; тя остана на обед и двамата така се галеха и милваха, че слугинята, която държеше много на предишната си господарка, потъна от срам. Те се понапиха с най-хубавото вино на Виги и следобеда, хванати под ръка, тръгнаха из улиците, докато стигнаха най-после до жилището на Кетер; извикаха неколцина познати и отпразнуваха годежа. Най-хубаво от всичко беше това, че старата майка на Кетер видя как по случай годежа в дома й надонесоха обилно ядене и пиене и за пръв път след толкова години тя можа да се наяде до насита; защото от тридесет години главната й грижа беше да нахрани ненаситната си дъщеря и повечето пъти, вместо сама да яде, гледаше как Кетер се тъпче. Но след като Кетер най-после доведе заможен зет в къщи, майката можеше вече спокойно да умре, защото дъщеря й, която не умееше да работи нищо, нямаше да остане сама и безпомощна на този свят. Така всяка твар е привързана със златна нишка за човечеството.

Направиха сватбата колкото се може по-скоро — блестяща, богата и шумна, защото Кетер искаше напълно да се наслади на всяка дреболия от това събитие и да бъде очарователен център на едно голямо празненство; Виги пък се възползува от случая да покани мнозина хора, за да заживее отново в по-добри отношения с отлично угостените си съграждани. Новата госпожа Щьортелер нямаше намерение да води тихо и спокойно съществование, а накара мъжа си да продължат веселия живот, започнал със сватбата им, да посещават заедно всякакви среди, да разтворят вратите на собствената си къща и да се впуснат в галоп във вихъра на удоволствията.

Впрочем така той се чувствуваше прекрасно и живееше доволен в този водовъртеж, защото навсякъде тя го представяше за гений, умееше да го поставя в центъра на разговорите, да накара всичко да се върти около него и го наричаше пред хората просто „Курт“.

— Моят Курт каза това, моят Курт рече онова — говореше непрестанно тя. — Как се изрази недавна, мили Курт? Беше превъзходно! Мога само да ти се възхищавам, най-скъпи ми Курт, че при толкова много работа и четене все пак намираш време за всичко! О, аз добре съзнавам тежкото си задължение, зная какво може и какво трябва да направи една съпруга за такъв мъж! Не е ли по-добре да си вървим вече в къщи, драги Курт? Изглеждаш ми все пак уморен; завий се добре с шала си, дете мое! Но днес, като се върнем в къщи, няма да ми пишеш повече, отсега ти го казвам!

Всичко това тя дърдореше пред хората, а Виги просто гълташе думите й като мед, наричаше я „моята храбра съпруга“, или „моята сърдечна жена“ и ту играеше ролята на страдащ, ту пък на пламенен мъж — според думите на своята късокрака славословеща го съпруга.

На зелдвилци всичко това се услаждаше повече от стриди и салата от омари; дори с печен фазан човек трудно би могъл да ги примами и откъсне от салоните, дето се подвизаваха Виги и Кетер. Те за години се бяха запасили с нов смехотворен материал; но изпечените шегаджии се държаха крайно предпазливо, за да удължат удоволствието си — у тях стана навик, щом ъгълчетата на устните им вече отказваха да се подчиняват, да пуснат някоя забавна смешка и да се преструват, че се смеят на нея. Те винаги имаха цял запас от такива шеги, които увеличаваха и украсяваха, докато най-после от тях израсна порядъчна сбирка, която имаше своя собствена стойност. Някои зелдвилци — занаятчии и чиновници, можеха да прекарат дни, та дори цели седмици в измислянето и изглаждането на някоя нова весела историйка. Ако смехорията им се видеше достатъчно премислена и изпипана, те изпробваха в някоя по-малка кръчмица дали пиперецът на смешката ще окаже истинското си въздействие и според преценката, за която привличаха по неколцина експерти, отново я поправяха по всички правила на изкуството. Повторения, добавки и преувеличения бяха забранени или се допускаха само когато в тях именно се таеше някаква скрита цел.

За тези добросъвестни и прилежни усилия Виги съвсем и не подозираше. С високомерие, което в същност беше за съжаление, той седеше в компанията, когато пущаха някоя подобна шега, за да отклонят смеха от него.

— Блажен трябва да се счита оня — казваше той на съпругата си, — който се е издигнал над тези детинщини и е опознал нещо по-възвишено!

Към по-възвишеното той се впусна, вдигнал всички платна, напомпан от мощното дихание на жена си. И заплува така успешно, че с помощта на Кетер само за една година пусна котва там, където на повечето зелдвилци е отредено да стигнат, още повече, че след като изтегли зестрата на Гритли от търговията си, капиталът му почти се стопи. Вместо да си гледа работата, той насъбра оттук-оттам няколко подобни на него чудаци и всички заедно започнаха да се занимават с някаква побъркана, незряла литература, която просто си вървеше редом с разумния свят и с вечните си повторения се представяше като нещо съвсем ново и нечувано, макар че предъвкваше само изхвърлени отпадъци или пък изкарваше на бял свят чисти глупости. Те насочваха копието си към всеки, който не се озоваваше на натрапчивата им покана, и наричаха всеки поотделно злостна и вражеска клика. Тайно те се презираха един друг и Виги, който дотогава бе водил такъв простичък и безгрижен живот, сега се измъчваше не само от грижи и сплетни, но и от глупавите страсти и мъки на терзаещата го безсилна амбиция. Вече му беше трудно да плаща пощенските такси за всички безсъдържателни писма, за печатните и литографираните послания, позиви и проспекти, които всеки ден летяха насам-натам и нямаха никаква стойност. Въздишайки, той режеше марки от все по-намаляващите блокове, докато солидните, доходоносни и облепени с марки търговски писма ставаха все по-редки. Накрая в къщи не остана нито една марка и изпълнявайки мисията си, Кетер отиваше с пратките на пощата, за да заплати уж там пощенската такса; но тя пущаше писмата в пощенската кутия и изхарчваше парите за лакомства. Ако беше предобед, отиваше в колбасарницата и изяждаше едно свинско краче; следобед пък отиваше при сладкаря и си поръчваше щрудел. В замяна на това Виги получаваше от жадните си за мъст кореспонденти двойно повече пратки без марки, които съдържаха само: „Поздравявам те и ти стискам ръката“ и още много неписани проклятия. По това време Гритли сякаш бе изчезнала от земята. Никъде не я виждаха, нито чуваха нещо за нея — толкова уединено живееше тя. Когато излизаше, минаваше през задната врата на къщата си, която се намираше до градските стени, и правеше самотни разходки. Често отсъствуваше с месеци; сигурно тихо си почиваше по други места и се радваше на свободата си. В Зелдвила тя не приемаше никакви обожатели; на няколко пъти се пусна слух, че отново се е сгодила в друг град, но подробности не се узнаха. Че тя не се интересуваше повече от Вилхелм и никога не го виждаше, не учуди никого, защото никой не вярваше да е била привързана сериозно към младия човек.

Най-зле от тримата обаче беше той. Никой не се съмняваше, че е влюбен до уши в Гритли; мъже и жени се възмущаваха, че е дръзнал да обърне поглед към нея, а същевременно го подиграваха, дето така лекомислено се бе заловил да пише любовни писма. Дори и момичетата на чешмата пееха, като го видеха да минава оттам:

Даскале, даскале, няма за теб ябълки в чуждата градина!

Той ужасно се срамуваше, и то не толкова от хората, колкото от себе си. Думите, които Гритли каза за него пред съда, се бяха забили като нож в сърцето му, но същевременно те му отвориха очите; сега той разбра себе си и жените и затова от този миг ги изхвърли всички до една от главата си. Така той се затвори в себе си, отказа се от всякакви глупости и с усърдие и любов се зае с учениците си. Но тъкмо всичко беше тръгнало на добре, срокът, за който беше назначен, изтече, тъй като той само заместваше и нямаше постоянно място. Когато дойде време отново да го изберат, градският свещеник, който бе председател на училищното настоятелство, успя да осуети потвърждението му от властите, като даде изложение, че Виллелм бил заплетен в някакъв съмнителен бракоразводен процес и препоръча да се наложи благотворно наказание на младия грешник. Той мразеше учителя, защото бил безверник и се занимавал с боговете от митологията, без да знае, че щом се бе почувствувал влюбен, Вилхелм отново се бе завърнал към единствения и истинен бог. Съветът реши да му отнеме за две години правото да учителствува в града, и така младият човек остана без работа и без хляб.

Вилхелм стегна бохчичката си, за да иде да търси другаде препитание, и реши в разкаянието си да тръгне накъдето му очи видят и да припечелва занапред хляба си като беден селски работник по чифлиците; защото, като син на селско семейство от околността, той бе запознат с полската работа, която бе принуден да върши още от детски години. С това намерение той тръгна в едно мрачно мартенско утро към планината. Когато се изкачи по-нависоко, влажната мъгла се превърна в проливен дъжд; Вилхелм се огледа наоколо, търсейки подслон, като се надяваше, че дъждът скоро ще премине.

В далечината съзря малка къщурка на горния край на едно голямо лозе, до самата гора. Стряхата й беше издадена напред и човек можеше да се скрие под нея. Той отиде там и седна на каменните стъпала. Къщичката беше стара и живописна, с ветропоказател, а всеки прозорец се състоеше от множество кръгли стъкла. Два, дървени стълба поддържаха издадената напред стряха, а стълбата с железни перила завършваше с малка тераса, от която при хубаво време се виждаше далеко в полето, чак до снежните планини на юг и на запад. Дървените части и капаците на прозорците бяха изрисувани с пъстри бои, но всичко беше малко посивяло и измито от времето.

Както си седеше така, той чу, че нещо се размърда в малката стая, вратата се отвори, собственикът на лозето се показа и покани Вилхелм да влезе вътре, за да си правят компания, докато престане дъждът. На масата имаше шише с вишновка; човекът извади още една чашка от стенния шкаф и наля на госта си.

— Тук горе нямам хляб — рече той, — но да изпушим го една лула заедно!

И той извади от долапчето две нови дълги глинени лули и хубав тютюн, защото в Зелдвила беше станало мода — след като пурите им се бяха втръснали — мъжете пак да пушат важно и тежко със старинни глинени лули, като холандски търговци.

Макар и сукнар, на този зелдвилец му бе хрумнала идеята да се занимава със земеделие, тъй като земеделските продукти бяха скъпи, а отглеждането им даваше повод за много разходки. С няколкото ливади и нивя лозето беше някогашно държавно имение, което сукнарят бе купил и сега бе дошъл, за да види как са лозите, защото скоро щеше да започне пролетната работа по лозята. Той попита Вилхелм накъде се е запътил и какво е наумил, защото не бе чул нищо за уволнението му. Вилхелм каза, че ще се опита да изкара прехраната си при някои селяни, като им помага в полската и домашната работа: тъй като живеел скромно, той се надявал, че все ще помине някак си. Сукнарят остана учуден от думите му и продължи да го разпитва още по-настойчиво, докато узна какво беше накарало учителя да тръгне на път.

— Това е доста долна работа от страна на попа — рече той. — Как не може да различи една детинщина от една действително лоша постъпка! Впрочем ние ще го отвикнем от постоянните му вземания-давания с ученичките, на които преподава: по-хубавичките и по-засуканите държи постоянно край себе си, а гърбавите, еднооките и неугледните слага нейде назад и едва продумва с тях: това е много по-лошо, отколкото да пишеш писма. Ако той смята, че стилистичните упражнения са неуместни, то ние пък мислим, че неговият вкус към женската красота съвсем не е на място! Впрочем вие разбирате ли нещо от полска работа и въобще от земеделие?

— О да, доста! — отговори Вилхелм. — Аз вършех всичката работа, докато покойните ми родители бяха болни. Когато бях на осемнадесет години, те се поминаха, аз продадох чифлика ни и с малкото, което беше останало от парите, се записах в педагогическото училище. Оттогава няма и пет години, а в училище учехме също и полска работа.

— А защо не искате да използувате знанията си и да потърсите по-добра работа, отколкото да работите при някой селянин? — попита сукнарят.

Вилхелм обаче беше взел твърдо решение и не беше много разположен да се впуска в подробности по своите работи.

През това време дъждът беше спрял и слънцето грееше над ширналите се простори. Собственикът тръгна да обиколи лозето и подкани Вилхелм да му прави компания още един час — и без друго учителят имал доста време за път.

Когато навлязоха между лозите, сукнарят видя, че Вилхелм има не само сигурни познания, но и практичен ум; а когато той отряза и завърза тук-таме по някоя лозова пръчка, за да онагледи съветите си, се оказа, че младежът има също опитни и сръчни ръце. Затова сукнарят го заведе на пасбището и на нивите и поиска и тук да чуе неговото мнение. Вилхелм веднага го посъветва да превърне нивите отново в пасбища, каквито са били по-рано; защото реколтата, която давали нивите тук горе в планината, била съвсем слаба; а пък от гората идвала достатъчно влага, за да напоява ливадите. Така собственикът можел да изхрани доста крави и говеда — тяхното мляко и животните за продан обещавали добри пари, а есенната паша щяла да бъде чиста печалба. Сукнарят намери този съвет за разумен; той се позамисли малко, а после предложи на учителя да остане на работа при него. Хем ще работи, каквото му е по сърце, хем ще поддържа в ред целия имот и ще надзирава всичко. А той ще му дава толкова пари, колкото Вилхелм смята, че ще печели при селяните и ще се отнася с уважение към него. Вилхелм поразмисли няколко минути, след това се съгласи, но при условие, че ще живее в планинската къщурка, за да няма нужда да се връща в града. Сукнарят дори предпочиташе това. И така, едва започнал странствуването си, прокуденият вече си намери подслон.

Още същия ден сукнарят нареди да занесат горе едно легло и малко провизии, които от време на време щяха да допълват. В къщичката имаше малка кухничка, в която готвеха по гроздобер за лозарите; освен това имаше и един килер, построен наравно със земята, а под стълбата беше набързо скованият обор за коза. Така неочаквано Вилхелм стана работник-отшелник и със старание и сръчност се приспособи към новото си положение. Накара надничарите, които сукнарят нае, да подготвят грижливо нивите и главно да изхвърлят камъните, а след това ги зася с трина. За лозето се грижеше почти сам и привърши всичката си работа по-скоро, отколкото можеше да се предположи. Както често се случва, хората, които по изключение или след дълго прекъсване се залавят за някоя работа, отначало се запалват и вършат повече от ония, които постоянно се занимават с нея. След няколко седмици само той намери достатъчно време, за да си направи зеленчукова градинка близо до къщичката, та да прибавя към месото, което му изпращаха два пъти седмично, и малко зеле и моркови. През една тъмна нощ той дори слезе до града и донесе оттам издънки от своите карамфили и шибои, които насади из лехите; около градинката направи жив плет от трендафил; по перилата на стълбите и по стълбовете пусна да се вие орлов нокът и когато дойде лятото къщичката и градинката заприличаха на пъстра и хубава картинка от цветен албум.

Всеки ден, преди още да се покаже слънцето на изток, той беше вече на крак и търсеше успокоение в безспирен труд, докато последното розово сияние избледнееше над високите планини. Така той имаше достатъчно, дори предостатъчно време и можеше свободно да разполага с него, без да занемарява работата си. За да си събере дърва за огрев, правеше дълги разходки из гората, при които купчината дърва като че ли от само себе си се натрупваше. Използуваше обикновено горещите часове на деня, за да бъде на сянка и същевременно да събере бодрост и сила за тежката физическа работа, която го чакаше. Сега за него гората беше училищната стая и учебният кабинет, където макар и да не придобиваше много знания, поне нагледно можеше да прилага малкото, което бе изучил. Той се вслушваше в гласовете на птичките и другите горски обитатели и винаги когато се връщаше в къщи, в наръча съчки носеше добре запазени някои от даровете на природата — някакъв хубав мъх, изкусно изградено изоставено гнездо, някой обикновен камък или интересно изкривени клонки и корени на дървета и храсти. В една запустяла каменоломна той отчупи няколко камъка със следи от прастари растения и животни. Направи си също и пълна сбирка от корите на всички горски дървета в различните им възрасти, като изрязваше хубави четвъртити късове от тях, обрасли с мъх и лишеи, а корите на иглолистните дървета дори с по някоя лъскава капка смола, или пък майсторски ги съединяваше, така че всяко парче поотделно представляваше едно прелестно украшение. Тъй като нямаше много място, той украси с тях стените и тавана на стаичката си. Но никога не носеше някоя живинка в къщи. Колкото по-красива и по-рядка му се виждаше някоя пеперуда — а по тези хълмове имаше най-разнообразни видове, — толкова по-благоговейно я гледаше той как си лети.

„Защото — казваше си Вилхелм, — знам ли дали бедното създание вече се е оженило? А ако не е, колко ужасно грозно е с един замах да прекъснеш рода на една толкова хубава и невинна животинка, която е украшение за природата и радост за очите, да унищожиш, да убиеш рода на един нежно летящ цветец, който се е запазил през толкова хилядолетия и който може да е последният от този вид в цялата местност. Защото кой би могъл да преброи враговете и опасностите, които го дебнат?“

Заради благочестивото си сърце той бе възнаграден от един изчезнал род: веднъж разрови една малка могилка сред гората, която му се бе сторила по-особена — оказа се, че е гроб на келтски войн. Пред очите му се откри дълъг скелет с накити и оръжия. Но той зарови отново гроба много грижливо, без да каже някому нещо, защото не искаше никой да смущава уединения му живот. Междувременно разгледа внимателно гората, откри и други такива могили, затрупани с камъни, и реши по-късно да съобщи в града за тях. Накитите и оръжията прибави към редките находки в отшелническата си къщурка.

По този начин той научи каква утеха може да даде и колко занимателна може да бъде зелената природа за изоставения самотник, и каква благословена школа може да бъде самотата за всеки, който не е напълно загрубял и лишен от душа.

Когато сукнарят пристигнеше с някоя голяма компания, за да похапнат и пийнат в планинската къщурка и да полудуват по зелените ливади, учителят бързо изчезваше. Веселите дами особено любопитствуваха да видят младия отшелник, който се бе уредил така добре и от свободния живот на слънце и на планински въздух бе станал един хубав бронзов момък. Заслужаваше си труда да посмутят беглеца с неспокойните си погледи. Случваше се някоя си по-дръзка хубавица да се разходи чак до планината и уж случайно да се понавърти около къщичката. Но Вилхелм се беше променил напълно. Вместо да сведе очи и тайно да се влюби, той спокойно и полуподигравателно поглеждаше посетителката си и продължаваше пътя си, без да се изкушава. Това беше ново чудо и даваше повод за още повече приказки в града.

Сукнарят беше доволен заради имота си. В полето, където също притежаваше земя, той построи голям обор и плевник. Там държеше добитъка и Вилхелм му даваше умни съвети как да го гледа и продава. Прибра успешно и сеното от втората коситба в плевнята, а гроздоберът след това показа, че планинският му имот е бил отлично обработван.

Сукнарят прегледа сметките си и се убеди, че ако всичко върви все така, ще може и за в бъдеще да се справи и вместо да има само временно удоволствие от цялата работа — както беше обичайно в този край — още по-упорито да се заеме с имотите си, за да види усилията си увенчани с успех. Въпреки че беше гуляйджия, все пак у него се криеше някоя жилчица от добри заложби — кой знае откъде наследени, — за които той си даде сметка благодарение на неуморното трудолюбие, разсъдливост и издръжливостта на Вилхелм, особено след като видя, че замечтаният и влюбен учител прояви тези добродетели съвсем неочаквано, сякаш ги бе намерил на улицата.

„Каквото могат другите, ще мога да го постигна и аз“ — мислеше си той.

Подтикван от тези честолюбиви стремежи, той стана грижлив и зорък стопанин. Свикна да става рано и пое в свои ръце работите си, за да върви всичко както трябва. Вместо да предоставя в работилницата всичко на работниците си, сега той ги надзираваше сам и гледаше работата да се изпълнява добре и бързо, а при това му оставаше достатъчно време и за стопанството му. Той все по-малко се заседяваше вече с шегаджиите по разни събрания и кръчми и свикна да се отскубва и да си тръгва по всяко време, без при това да си спечели прозвището на ужасно скучен човек. Сега му стана ясно, че да се весели истински, човек може едва след като си е свършил работата, и че ония, които по цял ден киснат из кръчмите и повтарят все едно и също, стават най-големите еснафи; че разпуснатият филистер не е нито на косъм по-духовит от солидния гражданин и че изобщо мъже, които се виждат постоянно и по няколко пъти на ден, започват накрая да дрънкат само глупости помежду си. Все пак преломът у него настъпи съвсем лесно и той трябваше да прави храбри усилия, за да не се подхлъзне назад. Но когато изкушенията и суетнята около него ставаха прекалено големи, той напущаше града и бягаше горе при Вилхелм, когото беше обикнал и направил свой довереник. Тук младият учител отново го насърчаваше да не се отпуща и да не изоставя похвалните си намерения. Но както винаги дяволът и тук започна да сее плевели: жената на сукнаря не искаше да се откаже от старите си привички и продължаваше връзките си с безделниците и шегаджиите. Мъжът изля мъката си пред младия отшелник; Вилхелм се позамисли, а след това посъветва сукнаря да отреже косата на жена си до корен, та цяла година тя да не може да излиза от къщи. Тъй му рече, защото сега се смяташе за женомразец и му беше драго, че може да си отмъсти по този начин на някоя жена. Но сукнарят възрази, че това било невъзможно — косата на жена му била много хубава и тъй като иначе жената не струвала кой знае колко, косата все пак си оставала най-важната част от неговия инвентар. Вилхелм отново се позамисли, а след това го посъветва да остави жена си да продава млякото, като й отделя част от печалбата. Това ще раздразни алчността й — рече той, — тя ще започне да налива вода в млякото, така ще се смрази с целия град и хората ще вземат да я отбягват, а това ще бъде само от полза за нея. Сукнарят намери, че този план не е никак лош. Впрочем той се оказа доста подходящ: жената се радваше на печалбата и особено вечер бе принудена да стои в къщи, за да наглежда как доят кравите и да внимава да не я излъжат ратаите.

Най-после настъпи есента; сега Вилхелм нямаше друга работа, освен да пази добитъка и да го извежда на паша. Не се отказа от тази унизителна работа, защото реши да прекара поне една есен сам на пасбището с хубавите крави. Но тъкмо това прекалено усърдие — тъй като той вършеше сега работата на просто говедарче — не му се отрази добре: то го лиши внезапно от свободата и от душевното му спокойствие, които сам си бе извоювал. Докато седеше по огрените от слънцето склонове и заслушан в звъна на хлопатарите, гледаше града в златната есенна омара, образът на Гритли изплуваше все по-ясно пред него сякаш за да оправдае поговорката: „Безделието е начало на всички пороци“. В основата си това бе един недовършен, прекъснат любовен епизод, споменът за който се връщаше все отново, както болката в прострелян крак се обажда винаги, щом времето или пък сезонът се променят. И най-малката искрица надежда и жалбата по загубено щастие събуждат хиляди болки, щом умът остане бездеен и остави слънцето да надникне в душата.

Когато един ден камбаните в долината удариха пладне и Вилхелм си тръгна към къщи, за да приготви скромния си обед, той зърна внезапно някаква изящна женска фигура, която стоеше под стряхата пред входа и гледаше в далечината. Когато той се доближи на около двеста крачки от нея, стори му се, че това е Гритли. Силно изплашен, той се спря и си каза:

„Какво ли прави тя тук? Какво иска от мен?“

Той се скри зад една дива круша и няколко минути не смееше да погледне натам. Когато наново я потърси с очи, привидението се беше обърнало, надзърташе през прозореца вътре в къщичката и като че ли разглеждаше внимателно малката стая. След това седна на най-горното стъпало, извади от чантата резен хляб с масло и започна да яде. Накратко, нямаше никакъв изглед жената да си тръгне скоро. Вилхелм се обърна и без да поглежда назад, без дори да хапне нещо за обед, се върна при стадото си, смутен от жената, която стоеше като охрана пред къщата му. Крайно развълнуван, той остана на ливадата до вечерта, но най-после гладът отново го подгони към дома му; той предпазливо се приближи до къщурката, но там нямаше вече никой. Ангелът с огнения меч не беше вече на вратата. Вилхелм разгледа прозореца и стълбата и намери всичко така, както го бе оставил — тихо и невдъхващо подозрение! Но неговото спокойствие бе отлетяло, въпреки че той дори не беше сигурен дали посетителката беше наистина Гритли.

Макар и да не искаше да го признае, от този ден той започна да се облича по-грижливо, та изглеждаше твърде издокаран за говедар. Често се приближаваше предпазливо до къщичката, но видението не се върна вече. Призрачният образ на жената обаче се засели в цялата планина: той го дебнеше на всяка крачка и го гледаше през кръглите стъкла на прозорците; струваше му се непоносимо да живее толкова близо до нея и въпреки това нямаше сили да напусне това място; мисълта, че сега тя е свободна и самотна, съвсем обърка главата му. В края на краищата обаче той все пак успя да надвие тези призраци и да застане здраво на краката си.

С падането на първия сняг приключи и животът му на говедар. Сукнарят повика Вилхелм да живее долу в къщата му, но той отказа и помоли да го оставят в къщицата на планината. Сукнарят не искаше да скърши волята му, затова прати да му занесат горе една малка печка и се постара да му намери работа — да свърши нещо за него самия или за други хора. С парите, които получи като възнаграждение, Вилхелм си набави няколко книги, които сукнарят му купи от града, та да има с какво да занимава ума си.

Скоро снегът съвсем го затрупа и той се почувствува по-самотен от когато и да било. В същност беше толкова самотен, колкото може да бъде един истински отшелник, защото при отшелниците идват всякакви гости. Така и при Вилхелм започнаха да идват странни посетители. Не само из околността, но и на няколко часа път наоколо се говореше за него като за мъдрец и пророк, което се дължеше главно на скитанията му из гората и на странната украса на стаята му. Щом селяните надушат такъв светец, който, обхванат от разкаяние за някакво тайно прегрешение, се мъчи по необичайни пътища да изкупи вината си, като се уедини и води необикновен живот, веднага въображението им се разпалва, те приписват на чудака особена прозорливост и тайнствени сили и изпитват непреодолимо желание да се възползуват от тях — за разлика от гражданите и образованите, които търсят съвет от ония, що никога не са се отклонявали от златната среда и никога не са прехвърляли мярката.

Първо дойде една вдовица, загрижена за непослушното си дете, което не се учело в училище и правело какви ли не бели; тя помоли младия човек за съвет, като изля горчивата си мъка пред детето. Вилхелм заговори приятелски с малкия пакостник, попита го защо се занимава с глупости и не ще да учи, посъветва го да стане добър, защото тогава той сам щял да се чувствува по добре. Дългият път прочувствената жалба на майката, странно подредената стая на пророка и неговите дружелюбно строги думи направиха такова впечатление на детето, че то действително поправи поведението си, а вдовицата разнесе навред славата на Вилхелм.

Скоро след това дойде друга жена, която се оплака от лошата си съседка; после пристигна стар селянин, който искаше да отвикне да смърка енфие, защото смяташе, че това е грях; Вилхелм му каза и занапред да си смърка енфие, защото това не е грях, а селянинът, където седнеше и където станеше, хвалеше мъдрия си съветник. Накрая не минаваше и ден, без да дойде някакъв подобен гост, и пред Вилхелм започнаха да се разкриват всевъзможни нравствени прегрешения и семейни недоразумения. Най-често го посещаваха млади момичета и жени, които го караха да им пише тайни писма, защото от тях те очакваха особено въздействие; понякога идваха дори и суеверни хора, на които той трябваше да намери откраднат или загубена вещ, да им даде тайнствен лек срещу болест, та дори да им врачува. С времето това му омръзна и той се мъчеше да отпраща молителите с шеги или пък с резки думи. Сега още повече започнаха да говорят, че той е човек на настроения и не отговарял на всекиго, но му даваха право, задето така се държи. Най обичаше да се занимава с деца, които изоставаха в училище, каквито често му водеха, докато те сами свикнаха да идват при него. На такива деца той се отдаваше с обич и му беше драго да има едно или няколко около себе си. Той успя да вкара почти всички в пътя и така си спечели благодарността и уважението на възрастните, а между малките — голям брой приятели, които в хубави неделни дни идваха понякога на цели ята и му носеха детски подаръци: например всяко взимаше от къщи по една хубава ябълка — така се събираше пълна кошничка, или пък всяко носеше по десетина ореха, та се пълнеше цяло сандъче. Той ги караше да му попеят, а на връщане ги изпращаше по пътя към дома им.

Госпожа Гритли често слушаше да говорят за добрите му дела, които живо я интересуваха, макар че външно не се издаваше. Тя беше много любопитна и изгаряше от желание сама да види домакинството му и да го чуе как говори на хората. И когато една нейна доверена приятелка от съседен град дойде да й погостува за известно време и да я поразвлече, двете решиха да отидат при отшелника. Преоблякоха се като млади селянки, гримираха много изкусно лицата си и се забрадиха с големи кърпи. През една ведра зимна утрин те се отправиха на път и се изкачиха на планината, чиято снежна покривка ослепително се белееше и се открояваше на фона на синесто небе. Най-после стигнаха пред къщичката в лозето, спряха се и с учудени и любопитни погледи я заразглеждаха, защото тя цяла блестеше, грейнала на слънцето, сякаш бе направена от кристал и сребро. От всички страни на стряхата висяха ледени шушулки с тънки остри върхове, някои от които стигаха чак до земята. Ветропоказателят, бароковите украшения на парапета от ковано желязо и вейките на орловия нокът бяха отрупани със скреж, а върху тях слънцето играеше с всички цветове на дъгата. На каменните плочи под стряхата се трупаха малки и големи горски птички, които кълвяха зрънца и весело подскачаха. Бяха толкова питомни, че едва се отдръпнаха пред краката на двете гостенки и накацаха по перилата на стълбите и пред прозореца. Двете жени се побутваха и всяка подканваше другата да похлопа; едната се закашля, другата се закиска, но ни една от тях не се решаваше да почука. Най-после приятелката на Гритли се осмели; заблъска силно по вратата като селянка, същевременно я отвори и влезе тромаво в стаята.

Вилхелм седеше над някаква илюстрована книга за растения; не се зарадва много, дето така рано го безпокоят, особено като видя, че посетителките са две млади и хубави жени. Но Енхен, приятелката на Гритли, започна веднага да дърдори глупости, в които безразборно смесваше куп въпроси и молби. Искаше да й поправи една сметка за продадена слама, срещу която тя заменила една юница, после извади пълна кесия с излято олово и поиска да й гадае по него; накара го да й гледа на ръка, да й каже кога е най-добре да сее ечемик, дали бива в една и съща година да даде дума на двама души, дали той може да й направи омагьосана мелничка за кафе, в която да има едно дяволче; след това измъкна сноп кокоши, пачи и гъши пера и го помоли да й ги подреже срещу пари и благи думи — а тя щяла да дойде някой ден да си ги вземе, защото от всичко в живота тя най-много обичала да пише, но нямала пера; най-после поиска да узнае дали новата година е благоприятна за женитба за една млада и честна селянка. Всичко това — слама, юница, овес, олово, мелничка за кафе, дяволче, пера и женитба — тя така ловко нахвърля едно през друго, че едва ли някой би могъл да й отговори на въпросите, а щом Вилхелм отваряше уста, тя веднага го прекъсваше, възразяваше му, че тя говорела не за това, а за друго — въобще се прояви като много забавна. През това време Гритли седеше, скръстила ръце под престилката, и не смееше да помръдне от страх да не се издаде. Тя любопитно разглеждаше странното жилище на Вилхелм, което отвътре изглеждаше още по-приказно, отколкото отвън. Стените бяха целите покрити с кори на дървета, обрасли с мъх, разни вкаменелости, птичи гнезда, блестящи кварцове; таванът бе украсен с чудновати клони и корени, а между тях висяха горски плодове, шишарки и малки китки от сини и червени боровинки. Прозорците бяха прекрасно заскрежени; всяко кръгло стъкло представляваше някаква картина — пейзаж, цветя, група стройни дръвчета, звезда или сребрист дамаск; стаята имаше може би стотина такива стъкла и нито едно с едно не си приличаха, подобно на творбата на някой готически строител, който издига аркада и измисля за стотина свода все нови и нови орнаменти.

Всичко това харесваше извънредно много на жената, която Виги и неговата Кетер бяха оклеветили като бездушна и скучна по природа. От време на време обаче тя плъзгаше поглед и към обитателя на тази стая, а той й харесваше не по-малко от жилището. Беше наметнат с кожух от червени лисичи кожи, който сукнарят му беше дял за през зимата; черната му коса беше израснала гъста и дълга, над горната му устна тъмнееха мустачки, а самият младеж беше добил самоуверено и свободно държане. Дългият червен шал, небрежно преметнат около врата му, усилва с малко предизвикателния му вид, който естествено съвсем не би бил така дързък, ако той знаеше кой седи насреща му.

Енхен обаче играеше така добре ролята си, че у него не се породи никакво подозрение и той си мислеше, че има работа с някоя смахната жена, придружена от глупавата си и срамежлива приятелка. Когато най-после бъбрицата съвсем му додея с приказките си, той я прекъсна безцеремонно и каза:

— Сметката ви за сламата и юницата прави толкова и толкова, всичко останало са глупости и за тях можете да се обърнете другаде, драга госпожо!

— Тъй, значи! — рече Енхен с очарователен тон.

— Да, тъй! — отвърна Вилхелм. — Сега вървете си, за бога, и ме оставете на мира!

— Да си вървя ли? — отвърна Енхен. — Аха! Така, така! Е, тогава благодарим ви, господин магьоснико, и прощавайте! Господ да ви пази и не ни се сърдете! Тръгвай, госпожа Барбел! — Но преди да излезе от вратата, тя се обърна още веднъж и извика: — Брей, без малко щях да забравя да ви предам поздрава! Или ви казах вече?

— Не, от кого поздрав?

— От една благородна и хубава жена, вие сигурно я познавате по-добре от мен, защото аз не знам името й!

— А аз отде да го зная! Не познавам такава жена.

— Хайде, хайде, я си спомнете, тя живее до градската стена, не е много висока, но е добре сложена, а главата й е отрупана с кестеняви къдри, сякаш е пудел. Барбел и аз й занесохме яйца, казахме й, че сме тръгнали за нагоре да си врачуваме и тогава тя прати много здраве.

Вилхелм се обля в червенина и припряно рече:

— Не знам за кого говорите! — И веднага се наведе над книгата си, без да удостои повече с поглед двете жени.

Те бързо се измъкнаха от стаята и с тежките си обувки палаво затропаха надолу по стъпалата. Едва бяха излезли от двора на къщичката, и Енхен каза:

— Слушай, ако си нямах мъж, щях да ти отнема тоя! Та той е много мило момче, макар и да е такъв недодялан!

— О, да знаеш само колко ми харесва! — въздъхна Гритли. — Но нямам вяра в него! Въпреки сериозното държане, което сега е възприел, той лесно може да се превърне пак в оня влюбчив и вятърничав негодник, а може винаги да си е бил такъв — и отново да започне да се зазяпва по всички жени. И тогава виж, че съм попаднала от трън, та на глог! Трябва по някакъв начин да го поставим на изпитание!

— Разбира се, че можем да го поставим на изпитание! — рече приятелката й.

Те се посъветваха как да го сторят и Енхен обеща да се нагърби с цялата работа, щом мине зимата. Тогава Гритли отново въздъхна и рече:

— О, това е много далече, а аз искам до напролет всичко да се уреди.

Енхен се разсмя и каза:

— Не мога много да ти помогна, миличка! Трябва да се върна сега при мъжа си. Пък не ми се и гази в дълбокия сняг до колибата на тоя отшелник, колкото и красива да е така, цялата заскрежена! Но имай търпение! Щом цъфнат виолетките, ще дойда отново и тогава ще подложим на изпитание твоя планински дрозд, обаче на твоя отговорност!

Гритли се съгласи; останалата част от зимата тя прекара тихо и мирно, но й се струваше, като че ли снегът никога няма да се стопи, а понякога се двоумеше дали въобще да се реши на това изпитание, или е по-добре още веднага да свърши всичко сама.

Най-после задуха южнякът и изля топлите си поройни дъждове над планини и долини. Сякаш подгонени, снежните преспи бързо се топяха, а от склоновете рукнаха води, закикотиха се, забълбукаха и запяха из хиляди гърла. Гритли слушаше напрегнато този звънлив шум, сякаш беше звън на сватбени камбани. Щом изсъхна най-близката поляна, тя изтича навън, за да търси виолетки; не намери нито една, но видя няколко кокичета, а когато се върна в къщи, приятелката й беше вече пристигнала; тя носеше в един голям куфар всичко, което беше необходимо за изпълнението на техния план.

В куфара беше сложена цяла празнична селска носия с по няколко ката елечета и фусти — всичко съвсем ново и красиво, почти елегантно ушито. Още първата неделя рано сутринта Енхен се облече най-старателно с помощта на Гритли и самоуверено подчерта хубостта си, която съвсем не беше за подценяване. Върху къса, яркочервена фуста тя облече една черна, еднакво дълга пола, така че аленият цвят се виждаше само при по-резки движения и тогава ослепителната белота на чорапите ставаше още по-очарователна. Късото кафяво копринено елече отлично очертаваше гърба, раменете и заоблените й ръце и оставаше свободна високата й гръд, която се закриваше от черен кадифен пластрон, притегнат с черни кордели, които минаваха през сребърни кукички. Над челото й се спущаха навити на маша няколко кокетни селски къдрички, а останалата й коса падаше почти до земята, сплетена на две дебели плитки, които завършваха с широки кадифени панделки, обточени с дантели. След всяко копче, което закопчаваше на засмяната си приятелка, госпожа Гритли ставаше все по-умислена и угрижена; и когато най-после палавницата бе съвсем издокарана и съзнавайки хубостта си, се заоглежда в огледалото, Гритли се разкая, задето бяха измислили този план, и сподели с нея съмненията си. Но Енхен се разсмя и извика:

— Щом си решила да правиш нещо, ще го направиш както трябва! Нима смяташ, че онзи горски орел ще се остави да го съблазни някое плашило! Светци като него открай време са имали добър вкус.

Тогава Гритли я помоли да смени поне белите си чорапи с черни, защото било още студено и влажно!

— Затова пък съм си сложила дебели обувки — каза Енхен, — а пък от прасците не е изстинала никоя жена досега, сама знаеш това, нали, съкровище мое!

— Във всеки случай трябва да си завиеш по-добре врата — помоли я жално загрижената жена, но непоправимата лудетина отвърна:

— Имаш право! Дай ми онази копринена кърпа, щом изляза на топлото слънце, ще я прибера в чантата си.

След това тя отвори прозореца и погледна навън в неделното утро. Беше още тихо и часът като че ли изглеждаше благоприятен да се измъкне бързо и незабелязано. Но за закуска Гритли се мъчеше да я забави колкото може повече, като й поднасяше любимите й лакомства — само и само да отложи момента на тръгването й; и все пак този миг настъпи и когато Енхен тръгна, разтревожената жена избухна в плач. Енхен се обърна учудена към нея и каза сериозно:

— Ех ти, глупавичко създание, ако наистина смяташ, че не можеш да му имаш доверие, да се откажем от намеренията си! Реши сама! Аз много лесно мога да се преоблека!

Гритли заплака още по-силно, но бързо надви чувствата си и каза твърдо:

— Не! Върви и действувай както намериш за добре! Все пак трябва да го направим!

В прекрасно настроение госпожа Енхен вървеше в пролетния ден и стройната й фигура смело се носеше в кристалния въздух. Полите й леко се полюшваха насам-натам и яркочервената й фуста проблясваше при всяка стъпка. В ръка тя носеше току-що изпечен козунак и плоча за писане, завита в кърпа на сини и бели квадратчета. Така стигна до къщурката в лозето; този път потропа не много силно на вратата и влезе прилично в стаята. Вилхелм не я позна веднага, но остана изненадан от прелестната посетителка. Той тъкмо вареше неделното си кафе, чийто приятен аромат се носеше из стаята. Енхен направи изискан реверанс и каза:

— Пристигам тъкмо навреме! Изострихте ли перата ми, господин магьосник? Искам да си ги взема. А тук — един малък подарък за труда ви, просто колкото да ви покажа добрите си чувства.

При тези думи тя разви козунака, който носеше, и го сложи на масата.

— Можете да си вземете обратно подаръка — отвърна Вилхелм, — защото перата ви не струват за писане и аз ги изхвърлих.

— Така ли? Тогава ще трябва да си купя пера от града, но няма нищо! Все пак ще ви оставя козунака и сама ще изям едно крайче, ако ми дадете чаша кафе към него. Ще ми дадете, нали?

Без много да се церемони, тя седна на масата и започна да реже вкусния сладкиш. Вилхелм не можеше да разбере какво значи всичко това, стори му се, че някакъв опасен полъх мина през тихата му къщурка, а пролетното слънце блесна някак особено през ясните прозорци и огря хубавата селянка. Но примирен, той взе една от порцелановите чаши, които сукнарят бе оставил тук, и честно раздели кафето си с натрапницата.

— Вие наистина правите отлично кафе, господин магьосник — каза тя, — отде сте се научили?

— Радвам се, че ви се услажда — рече Вилхелм, — но, моля, не ме наричайте постоянно магьосник, защото аз за съжаление не зная да правя магии.

— Тъй ли? Аз пък си мислех, че знаете — рече усмихнато тя, като го стрелна с бляскавите си очи, — поне мен ме омагьосахте малко, макар че не сте от най-любезните хора! Но все пак сте хубав човек! Не ви ли е скучно така съвсем сам?

— Сигурно не — отговори Вилхелм, като се изчерви, — иначе щях да отида между хората; вие обаче, изглежда, сте много добре разположена, хубава госпожо?

— Хубава госпожо? Я виж, това вече звучи по-добре! Вие би трябвало да ходите още малко на училище, мисля, че от вас все пак може да излезе нещо. Но за съжаление аз самата трябва да ходя на училище. Впрочем да не забравя, имам още една молба — това е главното, за което дойдох, с ваше разрешение. Сметката, която недавна ми направихте така бързо, че дори не разбрах кога я изкарахте, ми беше много полезна. Аз имам голям чифлик, но там няма никакъв мъж, който да ръководи работата и да прави сметките; аз самата, като бях ученичка, никога не внимавах и нищо не научих, пък и въобще много не чинех. Сега се разкайвам и съжалявам, защото никога не зная как стоят работите ми, дали хората ме лъжат, или не. Така реших, че на двадесет и пет, двадесет и шест години не съм още прекалено стара да науча нещо; ще отида, рекох си, при магьосника и ще го помоля да ми покаже как се смята това-онова. Срещу добро възнаграждение сигурно ще го направи — чувал картофи или парче сланина няма да ми се посвидят, ако успее да ме изучи, та да мога да боравя с проклетите числа. Вижте, донесла съм плоча и калем; но къде ми е калемът?

Тя сложи плочата на масата, бръкна с ръка в джоба на полата си и нетърпеливо затършува из него. След това измъкна оттам шепа неща и ги хвърли на масата малко джобно ножче, железен напръстник, няколко монети, трохи хляб, свирка, сушена круша и късче калем. Пъхна бързо крушата в устата си и дъвчейки, извика:

— Ей го дяволския калем! Сега започвайте!

Същевременно тя бутна стола си съвсем близо до неговия и нетърпеливо го загледа в лицето.

— В същност аз не съм свикнал с такива големи ученички — каза смутено Вилхелм и се поотдръпна малко настрана, — но ако внимавате, ще видим какво може да се направи!

След това той започна да обяснява на жената четирите аритметични действия, а тя се преструваше, че слуша съвсем нови за нея неща. Отново се премести по-близо до него, започна непрестанно да му дърпа калема из ръцете, правеше грешки в смятането и хиляди дяволии, като от време на време внезапно вдигаше широко отворени очи към него. Тогава той я поглеждаше учудено и не без удоволствие, без обаче да загуби самообладание, и когато тя свеждаше поглед към плочата, разглеждаше спокойно красивата й глава, както се разглежда някакво красиво цвете. Беше се умълчал и на няколко пъти пропусна да отговори на въпросите й. Внезапно тя стана и каза:

— Стига за днес, иначе ще стана прекалено учена! Вдругиден надвечер ще дойда пак, ако имате свободно време. Бог да ви пази, господине!

И без да дочака отговора му, си тръгна така неочаквано, както беше дошла.

Вилхелм я проследи с поглед, без да стане от стола си. След това потъна в мисли и най-после си каза:

„В края на краищата май и оттук ще ме прогонят; струва ми се, че нещо не е съвсем в ред с тази жена.“

Госпожа Енхен се чувствуваше така добре в селската носия, че се поразходи по усамотените полски пътеки, докато камбаните удариха пладне. Потънала в мисли, тя гледаше ту младите посеви, ту бързия поток, но не мислеше нито за посевите, нито за водата, а преценяваше докъде бива да стигне с изпитанието на младия човек; смяташе, че успехът е в нейни ръце и единствено се колебаеше дали да го позавърти за свое собствено забавление, или да действува като честна жена и приятелка. Защото отшелникът й се струваше сякаш нарочно създаден за едно забавно развлечение и с него тя би могла да изиграе една комедия за собствено удоволствие.

Ако успееше да съблазни Вилхелм, щеше да направи отлична услуга на приятелката си, като й помогне да се отърве от един лекомислен мъж, а той самият щеше да бъде надлежно наказан с тази весела шега. Тя се спря пред тихия вир на една рекичка и заразглежда отражението си във водата. Намери, че е дори препалено хубава за собствения си равнодушен съпруг; от друга страна обаче, това приключение й се струваше опасно, можеше да свърши зле за нея и да разбие на пух и прах уютния й спокоен живот, а и приятелката й заслужаваше по-добра участ и тя знаеше, че Гритли ще съумее да задържи птичето в ръцете си, стига веднъж да го хване непокътнато. При тези сериозни размишления везните се наклоняваха ту на едната, ту на другата страна; най-после тя предостави решението на един сух лист, който бавно кръжеше из водата и се мъчеше да излезе от вирчето. Спре ли листът на десния бряг, тя ще услужи на приятелката си, спре ли на левия, ще се погрижи за себе си! Но ненадейно листът заплува надолу по реката и тя реши да остави нещата сами да следват своя ход, както си щат! Тогава камбаната удари пладне и Енхен се запъти към задната врата на градската стена, без някой да я види, защото това бе часът, когато в античния свят великият Пан спеше, а в новия — зелдвилци седяха с цялото си домочадие вкупом на масата около неделното печено и улиците бяха тихи като в среднощен мрак.

С плах трепет очите на Гритли поглъщаха веселата приятелка, която влезе засмяна в стаята. Енхен я прегърна, целуна я и извика:

— Ох, страшно ми се прищя да целувам, откакто бях при твоя любим!

— О, не бъди толкова лоша! — извика Гритли с упрек. — Надявам се, че не си вършила такива щуротии! Как мина всичко? Как се държа той?

— Бъди спокойна, държа се като пън! — рече Енхен, а Гритли извика:

— Слава богу! Тогава ще се задоволим с това!

— Да се задоволим с това ли? Хубава работа! — прекъсна я Енхен. — Тогава съвсем пък нищо няма да знаем! Той се държа като пън, но сега идва най-важното, сега тепърва може да си покаже лошата страна, а може и добрата, разбира се! Но както си постеле, така и ще легне!

Тогава Гритли отново събра смелост и рече:

— Да! Ще трябва да изкараме работата докрай! Ако той се изплъзне от твоите дяволии, тогава, значи, се е поправил коренно и ще бъде още по-достоен за похвала.

На втория ден прелъстителката отново потегли към планината, този път обаче по здрач. Беше облякла същата носия, само с някои малки изменения, които я правеха още по-семпла, както обикновено се обличат селянките в делнични дни, когато тръгват на път. Въпреки това тя се безпокоеше дали всичко й стои добре и я прави достатъчно привлекателна. Косите й бяха сплетени по градски и забрадени с кърпа.

Вилхелм нарочно беше излязъл, като си мислеше, че така ще накара странната хубавица — ако тя действително дойде пак — да бие напразно пътя дотук. Когато обаче се свечери, той ускори крачките си повече, отколкото беше необходимо, за да стигне по-скоро до къщичката си, подтикван от любопитство или пък от нуждата да се позабавлява със закачливата жена. И наистина той стигна пред вратата точно в момента, когато тя напразно чукаше.

— А, ето че си идвате! — каза кротко тя. — Вече си мислех, че сте се отказали от мен. А аз пък пристигнах, с ваше разрешение, само че не можах да се отскубна и да дойда по-рано през деня.

Той запали лампата и каза:

— Как е? Запомнихте ли нещо от миналия урок, или сте забравили всичко?

— И аз не знам — рече скромно тя; като че ли беше изпаднала в някакво разнежено настроение, така че учителят и този път не знаеше как да изтълкува държането й.

Когато започнаха заедно да смятат, жената стана тиха и разсеяна, но въпреки разсеяността си не само че не правеше грешки, а сякаш по невнимание смяташе задачите бързо и правилно докрай и сама правеше проверката. Просто отведнъж започна да смята добре като самия учител, но като че ли сама не си даваше сметка за това. Дълго време той я наблюдава, докато у него се надигна някакво парливо съмнение. Едва сега забеляза колко бяла беше ръката на селянката, чиято майсторски сплетена коса ухаеше недалеч от носа му внезапно той каза:

— Вие не сте селянка! Откъде идвате? Какво търсите тук?

Изплашена, тя остави калема, погледна го боязливо, после сведе поглед и сключи ръце. Настъпи дълбока тишина. Най-после тя въздъхна леко и поде с тих глас:

— Аз съм млада вдовица и от скука съм вършила не една глупост досега. Преди известно време решихме с една приятелка да видим мъдрия отшелник, за когото толкова много се говори. Вие видяхте как изпълнихме намерението си; но моето любопитство ме наказа.

— Че защо да ви е наказало? — попита усмихнат Вилхелм, макар че почувствува как започва да му става горещо.

Тогава тя каза с още по-тих глас:

— Защото за съжаление се влюбих във вас! — При тези думи тя се усмихна и вдигна очи към него.

Разбира се, това не бе естествен, неподправен поглед; беше набързо изфабрикуван, фалшив брилянт и Вилхелм го почувствува; все пак този поглед беше достатъчно жарък, за да събуди у него множество чувства и мисли, които със светкавична бързина пламваха една след друга.

„В края на краищата трябва да приемаме жените като скорпионите: убождането от единия се лекува с течността, изстискана от другия! Каква полза да пренебрегнеш сладостта на жените, защото те са слаби и неверни? Откъсвай внимателно розите отгоре и не се докосвай до стъблото, така няма да се убодеш! Изпий виното и остави празната чаша, така ще живееш спокойно! Който броди през пустинята, нека пие от извора на случайността, а който е самотен, нека примами коса. Виж, една си отива, друга идва, едната е кестенявата другата златокоса; добра е само онази, която те целува.“

Не точно тези думи, но техният скверен смисъл напираше в чувствата на Вилхелм, когато хвана ръката на Енхен и я загледа нерешително, но засмяно. Естествено той бе много по-плах в действията, отколкото в мислите си, така че след една минута не той прегърна красавицата, а тя го взе в обятията си; но тъкмо когато тя се готвеше да го целуне, в съзнанието на Вилхелм изплуваха куп мисли и представи.

„Това, значи — мислеше си приблизително той, е многожеланото щастие, което дава прегръдката на една жена! Е, че е хубаво, хубаво е и съвсем не е неприятно. Слава богу, и аз най-после мога да притисна до гърдите си една жена. Какво ли би казала Гритли, ако ме видеше сега?“

В същия миг пред него изплува образът на Гритли, застанала пред къщичката, а после седнала на стъпалата.

„Ами ако тя ме е търсила — помисли си той, — ако все пак ме обича?“

Почувствува силно състрадание към нея и се изплаши от собственото си коравосърдечие; казано накратко разсеян, обхванат от мисли за Гритли, той ненадейно се отдръпна от устните на Енхен, която тъкмо се готвеше да го целуне. Погледът му се втренчи навън в синевата, където все по-ясно се очертаваше фигурата, за която той почти беше сигурен, че е била на госпожа Гритли — седнала тихо пред вратата, тя сякаш го очакваше. Тогава той се опомни и ненадейно попита Енхен:

— А какъв беше в същност онзи поздрав, който вие ми донесохте от някаква жена първия път, когато бяхте тук? И как е тя? Какво прави?

— Каква жена? Какъв поздрав? — попита Енхен малко засегната и смутена, а когато той й обясни, тя каза хладно: — О, това беше само една закачка от моя страна! Аз въобще не познавам тази жена!

Този пренебрежителен и студен отговор не му хареса и дори го засегна; неволно той се освободи от прегръдката й, отиде до прозореца, отвори го и унило впери поглед в нощта.

Звездният небосвод обгръщаше долината, където, струпани на гъста купчина, блещукаха светлините на Зелдвила; той забрави жената в стаята; мислите му се зареяха край тъмните градски стени в низината и тъкмо когато той въздъхна тежко, под прозореца му мина една женска фигура и каза:

— Лека нощ, господин магьосник!

Беше госпожа Енхен, която незабелязано се бе измъкнала от къщурката и сега със смях припкаше надолу по склона. Той направи някакво движение и един глас извика в него: „Не я оставяй да ти се изплъзне!“ Но все пак той не се помръдна от мястото си. Копнежът му отмина призрачната сянка на селянката и се устреми надолу към долината, където живееше Гритли. Сега всички демони на страстта се бяха разбудили, разбесняха се като опиянени в душата му и той прекара една безсънна и тревожна нощ.

„И на това ще се намери лек! — рече той, когато се събуди от неспокойния си утринен сън; слънцето се беше издигнало вече високо в небето. — За известно време ще се махна от това място и ще отида да подишам друг въздух!“

Речено — сторено. За втори път той нарами пътната си чанта, взе тоягата, затвори капаците на прозорците и вратата и тръгна към сукнаря, за да му занесе ключа и се сбогува с него.

Бързи леки стъпки го събудиха от унеса, в който се намираше. Той позна тези стъпки и няколко мига стоя заслушан в тях, преди да се осмели да вдигне очи. Утринното слънце хвърли меката сянка на някакъв воал върху блесналия път току пред краката му; сянката на тънката прозрачна материя обвиваше две заоблени рамене. Внезапно Вилхелм се почувствува като в огъня на чистилището; в цялото си смущение все пак обаче забеляза, че звучните стъпки станаха някак си по-колебливи. Най-сетне вдигна поглед и видя съвсем близо до себе си госпожа Гритли, която се беше изчервила и усмихвайки се смутено, гледаше пред себе си. Объркани, и двамата се забързаха и се отминаха, може би за да не се срещнат никога вече. Все пак Вилхелм свали шапка, а Гритли отвърна на поздрава му с бърз поклон. Сякаш теглени от един и същ конец, двамата едновременно погледнаха назад, спряха се и бавно се завъртяха. Най-после се устремиха един към друг като две късчета дърво, които се носят над водната повърхност, и с вдървени крака тръгнаха бързо редом по пътеката.

— Да не би да смятате да отпътувате нанякъде, та сте взели чантата и бастуна си? — рече Гритли.

Вилхелм й отвърна, че наистина възнамерява да се махне оттук, а когато тя го запита защо и къде смята да отиде, той започна да й разправя за работата си, за хубавото време, за едно и друго, а през това време Гритли вмъкваше също по нещо съвсем безсъдържателно в разговора, но и двамата бяха крайно развълнувани. Те вървяха бързо и задъхано и ту Вилхелм поглеждаше Гритли, ту пък Гритли вдигаше очи към него. Така, без да усетят, те бяха поели една пътека, която ги отведе дълбоко в гората; най-после Гритли извика:

— Къде сме сега? Това ли е вашият път?

— Моят път ли? — рече сериозно Вилхелм. — Не, не е.

— Е, добре! — рече тя, като се разсмя. — Тогава да се опитаме да излезем оттук.

— Да минем напреки нататък — каза той и тръгна пред нея по една тясна странична пътечка между дърветата.

Скоро стигнаха до една малка горска полянка, заобиколена от високи бели борове, чиито клони се бяха вплели един в друг. Под боровете се виждаха струпани големи червеникави камъни — това беше гробът на келтския воин, а земята наоколо бе покрита с белите звезди на анемоните.

— Колко е хубаво тук! — извика Гритли. — Ще си почина малко, уморих се вече!

Тя седна на камъните, а Вилхелм застана прав пред нея.

— Внимавайте да не се събуди онзи, който лежи под камъните! — каза той.

Изплашена, тя го попита какво значи това; тогава той й разправи за гроба, който бе открил. След известно време тя промълви:

— А къде ли е заровена жена му? Сигурно недалеч оттук.

— Това, разбира се, не може да се знае! — отвърна Вилхелм със смях. — Може би тя почива на някое бойно поле в Галия, може би на някоя друга планина из тази местност, може би нейде съвсем наблизо, а може той въобще да е нямал жена.

След това между двамата настъпи мълчание и всеки от тях сякаш се вглъби в собствените си мисли. Гритли свали шапката си и вместо къдриците, които обикновено привличаха погледа на учителя, сега се показа лъскавата й, гладко причесана коса, която подчертаваше красивия овал на главата й. Това съвсем го смая и заслепи, защото поради тази неочаквана промяна тя му се стори по-хубава от когато и да било. Освен това Гритли беше облечена извънредно изящно и привлекателно; макар и скромни, дрехите й бяха нови и добре ушити, никоя част от облеклото й не се хвърляше в очи и все пак общото приятно впечатление напълно хармонираше със строгите черти на прекрасната й глава. Тази жена носеше дрехите си с естествена грация, държеше се непринудено и който я погледнеше, чувствуваше, че нейният свят е далеч от евтиния блясък на панаирджийските бараки. Всичко това настрои Вилхелм крайно меланхолично и той гледаше красивата жена пред себе си, както се гледа лазурната пролетна далечина, която човек не може да достигне.

Изминаха няколко минути в дълбока тишина; гърдите на Гритли неспокойно се повдигаха и спущаха; тогава от дълбочината на гората изкука кукувица, само един път, но ясно и звънливо. Двамата се спогледаха и без да чака повече, Гритли каза, като се усмихна мило:

— Драго ми е, че можах да ви срещна, защото почти бях решила да ви навестя горе във вашата къщичка.

Вилхелм я погледна с широко отворени от почуда очи. Тези думи го изтръгнаха от унеса му и го накараха да осъзнае какви са в същност чувствата му към тази жена. Затова можа само да промълви кратко и недоверчиво:

— Защо?

И с пламнали страни реши, че е жертва на някоя нова шега. Тя обаче каза:

— Исках да ви питам дали все още ми се сърдите заради историята с любовните писма.

— Никога не съм ви се сърдил — отвърна той, — сърдех се само на себе си; все пак това, което казахте пред съда, беше не само лошо, но и неблагодарно от ваша страна, защото аз така високо ценях вашата красота и вашия чар, че просто не ми оставаше нищо друго, освен да вярвам в бога, който ви е сътворил и ви е подарил на мене — една, разбира се, крайно суетна и егоистична мисъл.

Прелестна червенина обля лицето на Гритли.

— Аз не бях неблагодарна! — каза тя, като свали ръкавиците си и се загледа във връхчетата на пръстите си. — Когато казах ония думи, аз си мислех… — Тя се запъна и Вилхелм попита с почти беззвучен глас.

— Какво си мислехте?

— Мислех си — прошепна тя, свеждайки очи, — е, мислех в сърцето си, че в замяна на това един ден, когато дойде това време, аз самата — такава, каквато съм — ще трябва завинаги да бъда ваша! И ето ме сега!

Тя му протегна двете си ръце и вдигна очи към него. Това не беше оня бляскав поглед, който някога тя му хвърляше през плета, а много по-дълбок и ясен. Той хвана ръцете й и тя се изправи. Обаче добрият паша, който по-рано беше притежавал във въображението си цял град жени, сега не знаеше какво да стори с тази единствена и тръгна като замаян с нея нагоре-надолу по полянката, усмихваше й се и не пущаше ръката й. Най-после излязоха отново на пътеката. Вихелм вървеше напред, но от време на време се обръщаше, за да види дали тя го следва, и всеки път я виждаше да върви усмихната след него. Но ненадейно тя бързо се скри зад една голяма бука. И когато той се обърна, нея я нямаше. Недоумяващ и изплашен, той се спря и понеже нито я чуваше, нито я виждаше, бавно се върна двадесетина крачки назад. С всяка измината стъпка у него все по-тревожно се надигаше мрачното подозрение, че отново е бил жертва на някаква шега, колкото и невероятно да би било това, защото все още не можеше да свикне с мисълта, че е ощастливен любовник. Тогава някой закачливо се изкашля зад буката и когато той се приближи, изчезналата протегна ръце към него. Едва сега той я прегърна, обсипа я с целувки, които с всеки изминат миг ставаха все по-пламенни, а тя стоеше мълчалива и си мислеше, че досега и тя не е знаела какво е любов.

Когато Вилхелм се успокои, той седна заедно с любимата си на един дебел, обрасъл с мъх буков корен, погали страните на Гритли и я попита дали не бе идвала през есента веднъж по обед горе при неговата къщичка.

— Значи, все пак си ме видял? — отвърна тя, като потвърди въпроса му.

Той й разказа какво се бе случило; разправи й също най-искрено за приключението си с госпожа Енхен и как само споменът за оня миг, когато беше видял Гритли, седнала на стъпалата му, го бе спасил от прегрешение.

Гритли отново го погали, целуна го и каза:

— Тогава и ти си един от ония честни мъже, за които си заслужава човек да стори всичко!

Когато настъпи месец май, те отпразнуваха весела сватба под цъфналите дървета. А докато бяха на сватбено пътешествие, сукнарят им намери в околността един доста голям чифлик, който те купиха след завръщането си и се настаниха в него. Вилхелм обработваше имота трудолюбиво и благоразумно и го уголеми, така че бившият учител стана почитан гражданин, до когото всички се допитваха за съвет; жена му пък си запази чара, с който небето я беше надарило. И когато върху лицето на мъжа й паднеше сянка на недоволство или между тях възникнеше дребен спор, тя разпущаше къдриците си и ако те не окажеха предишното си въздействие, тя отново ги заглаждаше зад уши и Вилхелм пак се признаваше за победен. Те имаха добри и възпитани деца и когато синовете и дъщерите им пораснаха, доведоха също така добри и възпитани снахи и зетьове в къщи. Техният приятел, сукнарят, също си остана състоятелен човек, така че тук постепенно се образува една колония от заможни хора, които, без да се отказват от по-лекомислените наслади на живота, все пак бяха умерени във всичко и преуспяваха в работата си. Зелдвилци ги наричаха иронично „полувеселите богаташи“ или „хитрите глави“, но с удоволствие живееха заедно с тях, защото в много отношения те бяха полезни и служеха за чест и слава на града.

А Виктор Щьортелер и неговата Кетер отдавна бяха изчезнали и забравени заедно с присвоените любовни писма, за които те отново се бяха заловили от глад и нужда и които продължаваха да трупат между вечни кавги и разправии.

Бележки

[1] Хуморът е непреводим; измислените имена означават: фом Валде — от гората, фом Тале — от долината, фон дер Инзел — от острова и фон дер Визе — от ливадата. — Б.пр. ↑

[2] Не ме докосвай (лат.). — Б.пр. ↑