Готфрид Келер
Ромео и Жулиета на село

Да се разправи тази история, щеше да бъде безполезно подражание, ако тя не почиваше на една истинна случка, която доказва колко дълбоко в човешкия живот се коренят онези легенди, върху които са изградени великите стари творения. Тези легенди не са много; но те непрекъснато се появяват в нови премени и карат ръката ни да ги запише.

Край хубавата река, която тече на половин час път от Зелдвила, се издига широк, добре обработен хълм и постепенно се слива с плодородната низина. Някъде далеч в подножието му е разположено село с големи стопанства, а горе, на полегатия склон на възвишението, преди години се простираха три великолепни дълги ниви, наредени една до друга като три дълги ленти. През едно слънчево септемврийско утро двама селяни оряха на две от тези ниви, и то на крайните две; средната, изглежда, открай време не бе обработвана и бе запустяла — беше покрита с камъни и избуяли бурени и цял свят крилати гадинки жужеха над нея, несмущавани от никого. Двамата селяни, които вървяха зад ралата си, бяха високи и кокалести мъже, на около четиридесет години, и още от пръв поглед в тях личеше увереният, заможен селянин. Те носеха панталони до коленете от дебел дочен плат, върху който всяка гънка запазваше неизменно положението си, сякаш бе изсечена в камък. Когато ралото се удряше в нещо и те го хващаха по-здраво, грубите ръкави на ризите им потреперваха от лекото разтърсване, докато добре обръснатите им лица продължаваха да гледат направо все така спокойно и внимателно с леко присвити от слънцето клепки, измерваха браздата с очи и сегиз-тогиз се оглеждаха наоколо си, щом някой далечен шум нарушеше тишината на полето. Бавно и с някаква естествена грациозност те пристъпваха ту с единия, ту с другия крак и никой не продумваше дума, освен когато подвикнеше нещо на ратая, който водеше едрите коне. Отдалеко те напълно си приличаха, защото представляваха първобитният селски тип на този край и на пръв поглед човек би могъл да ги различи само по това, че единият носеше пискюла на бялата си островърха шапка напред, а на другия пискюлът падаше назад. Това различие обаче се променяше, тъй като те оряха в противоположни посоки, и когато се разминаваха горе на билото, пискюлът на онзи, който вървеше срещу свежия източен вятър, се обръщаше назад, докато шапката на другия, комуто вятърът духаше в гърба, падаше напред. И всеки път настъпваше един кратък миг, в който блесналите на слънце шапки се изправяха във въздуха и като два бели пламъка се извисяваха към небето. Така двамата си оряха отмерено и спокойно; и приятно бе да ги гледаш как кротко и бавно се разминават горе на върха в този тих и златен септемврийски кът и как постепенно се отдалечават все повече и повече един от друг, докато и двамата като две залязващи звезди се спуснат по склона на хълма и изчезнат от окото, за да се появят отново след известно време. Когато намереха камък в браздите, те го хвърляха с небрежен, но силен замах в запустялата средна нива, което обаче се случваше твърде рядко, тъй като в тази нива бяха вече натрупани почти всички камъни, които въобще можеха да се намерят в съседните две ниви. Дългата заран вече преваляше, когато откъм селото се зададе хубава малка количка, която едва се виждаше, докато се изкачваше по полегатия склон. Беше детска количка, боядисана зелено, в която децата на двамата орачи — едно момченце и едно съвсем мъничко момиченце — караха предобедната закуска на двамата мъже. За всеки от тях имаше по един хубав хляб, завит в кърпа, бутилка вино с чаша и още няколко прибавки, които нежните съпруги бяха изпратили за трудолюбивите си стопани. Освен това в количката имаше някакви очукани и нахапани ябълки и круши, които децата бяха събирали по пътя, а също така и една съвсем гола кукла, само с един крак и изцапано лице, която се бе разположила като важна госпожица между хлябовете и се наслаждаваше на разходката. След дълго бутане, прекъсвано от почивки, най-сетне количката спря на върха в сянката на една млада липа, която растеше на синора на нивата, и сега вече човек можеше да разгледа отблизо двете деца. Бяха едно момченце на седем години и едно момиченце на пет; и двете бяха здрави и жизнерадостни; иначе у тях нямаше нищо особено освен това, че и двете имаха много хубави очи, а момиченцето имаше мургаво личице и тъмни къдрави коси, които му придаваха нещо пламенно и чистосърдечно. Сега и орачите бяха стигнали пак до билото; те сложиха на конете си по малко детелина, оставиха ралата си в недоизкараната бразда и като добри съседи се запътиха да закусят заедно, като преди това се поздравиха; защото през този ден още не бяха разменили ни дума.

Закуската се услаждаше и на двамата и те със задоволство и благоразположение даваха и на децата да си похапнат, които не мръдваха от местата си, докато бащите им ядяха и пиеха. През това време погледите на двамата мъже се рееха по хълма и в далечината и те гледаха задименото, блеснало сред планините градче; защото от богатия обед, който зелдвилци готвеха всеки ден, над покривите им се издигаше сребрист облак, който се виждаше отдалеч, и усмихнато се носеше към планините.

— Онези негодници от Зелдвила пак готвят нещо вкусно — каза Манц, единият от селяните, а Марти, другият, отвърна:

— Вчера идва един при мен заради тази нива.

— От областния съвет ли? Той идва и при мен — рече Манц.

— Така ли? И сигурно ти е казал да работиш земята на изполица и да плащаш наем на господата?

— Да, докато решат на кого принадлежи нивата и какво да правят с нея. Аз обаче им благодарих и отказах да обработвам за чужда сметка този буренак; казах им по-добре да продадат нивата и да приберат парите, докато се открие собственикът, а това сигурно никога няма да стане; защото попадне ли нещо в зелдвилските канцеларии, има доста да чака, пък и работата трудно може да се разреши. А дотогава много им се ще на онези негодници да пипнат нещо от изполицата, което, разбира се, би могло да стане и с парите от продажбата; ние обаче ще трябва да внимаваме да не вдигнем много цената, защото иначе ще кажем кое си е наше и кому принадлежи земята!

— Точно така мисля и аз и затова отговорих нещо подобно на оня негодник.

Двамата помълчаха известно време, а после Манц отново подхвана:

— Все пак е жалко, че тази хубава земя си стои така — просто да не ти се ще да я погледнеш, и това вече от двадесетина години; пък и жива душа не пита за нея, защото в село никой не предявява права за нивата и никой не знае къде са отишли децата на загиналия тръбач.

— Хм! — рече Мартин. — Объркана работа! Погледна ли черния цигулар, който ту се навърта при скитниците, ту пък свири на сборове по селата, мога да се закълна, че е внук на тръбача, а той естествено не знае, че има тази нива. Но какво ли ще прави с нея? За един месец ще пропилее парите, а после ще кара пак както преди! Пък бива ли човек да подхвърли нещо, като не е сигурен!

— Хубава каша ще забъркаме тогава! — отвърна Манц. — И без това доста работа ни се отвори — откога оспорваме жителството на цигуларя в нашата община, та нали все се мъчат да ни окачат на врата този нехранимайко. Щом веднъж родителите му са станали скитници, нека и той си седи при бакърджиите и им стърже с цигулката си. Отде, по дяволите, можем да знаем, че е син на сина на тръбача! Колкото до мен, дори и да смятам, че в мургавото лице на цигуларя съм разпознал чертите на стария, ще кажа едно: да грешиш, е човешко, а най-малкият къс хартия, дори едно крайче от кръщелно свидетелство ще успокои много повече съвестта ми, отколкото десет греховни човешки лица!

— Ама разбира се! — рече Марти. — Наистина той казва, че не бил виновен, задето не са го кръстили. Но нима кръщелният ни купел трябва да бъде подвижен и да го мъкнат из горите? Не, нашият купел си седи зазидан в черквата, затова пък носилката за умрели е подвижна и виси окачена отвън на стената. И без това сме повече, отколкото трябва, и скоро ще имаме нужда от двама учители!

С това завърши яденето и разговорът между двамата селяни и те се надигнаха, за да доизкарат предобедната си работа. Двете деца обаче, които вече си бяха наумили да се върнат с бащите си в къщи, избутаха количката под сянката на младата липа и след това тръгнаха да обикалят запустялата нива, тъй като с плевелите, с буйната трева и купчините камъни тя представляваше необикновен и привлекателен пущинак. Хванати ръка за ръка, те поскитаха известно време из зеления гъсталак и се забавляваха, като размахваха сплетените си ръце над високите магарешки тръни, а после седнаха в сянката на един трънак и момиченцето се залови да прави рокля на куклата си от дългите листа на живовляка, така че куклата неочаквано се сдоби с хубава зелена пола, назъбена по края; на главата й детето сложи аления цвят на един самотен мак, който цъфтеше още, и го завърза със стрък трева — така малката особа заприлича на вълшебница особено след като я издокараха с герданче и колан от малки червени зрънца. После децата я сложиха върху стъблото на тръна и известно време й се любуваха двама, докато момчето се насити да я гледа, замери я с един камък и я свали на земята. Понеже премяната й се развали, момиченцето бързо я съблече, за да я нагизди отново; но когато куклата остана съвсем гола, само с червената шапчица на глава, палавото момче я дръпна от ръцете на малката си приятелка и я подхвърли високо във въздуха. Разплакано, момиченцето подскочи да я улови, но момчето я хвана преди нея, подхвърли я отново и докато момиченцето напразно се мъчеше да си я вземе, момчето не спираше подмята куклата и да дразни така малката си другарка. В неговите ръце обаче хвърчащата кукла пострада още повече — коляното на единствения й крак се проби и от малката дупчица потекоха стърготини. Щом забеляза дупката, момчето съвсем се укроти и със зяпнала уста започна да я разширява най-усърдно с нокътя си, за да види отде идват стърготините. На бедното момиченце се стори твърде съмнително укротяването му, то се приближи до него и с ужас видя започнатата пакост.

— Я виж! — извика той и навря кукленския крак под носа й.

Триците се разхвъркаха в лицето й и когато тя посегна към куклата си, като викаше и го молеше да й я даде, той отново побягна и не се успокои, докато целият крак не увисна сух и празен като жалка празна шушулка. След това той захвърли изтерзаната играчка и когато малката се хвърли върху нея и я зави с престилката си, той застана настрани, като я гледаше дръзко и равнодушно. Момиченцето я отви, загледа се тъжно в горкичката кукла и като видя крачето й, отново заплака с глас, защото то висеше на тялото като опашчица на дъждовник. Детето плачеше така неудържимо, че най-после на малкия пакостник му стана мъчно и той застана, изплашен и разкаян, пред разхълцаното момиченце. Щом го забеляза, то на часа престана да плаче и го заудря с куклата; той се престори, че го е заболяло, и извика „Ох!“ така естествено, че тя остана много доволна и заедно с него продължи разрушителното дело. Децата дълбаеха дупка подир дупка в мъченическото тяло и отвсякъде протекоха стърготини, които после те събраха грижливо на купчина върху един плосък камък, разбъркаха ги и ги загледаха съсредоточено. Единственото здраво нещо, което остана от куклата, беше главата й и затова тя привлече цялото внимание на децата; те я отпраха старателно от изцедения труп и учудено надникнаха в кухата вътрешност. Като видяха празната кухина, следната им най-естествена мисъл бе да я напълнят със стърготини; сега пръстчетата на децата чевръсто се заловиха да сипват стърготини в главата, така че за пръв път в живота си тя не бе куха глава. Но момчето все пак нямаше много вяра в това стърготинено знание, защото изведнъж улови една голяма синя муха и докато тя бръмчеше между прихлупените му една върху друга длани, той заповяда на момиченцето да изсипе триците от главата. След това децата запряха вътре мухата и затикнаха дупката с трева. После опряха уши до главата и най-сетне тържествено я поставиха върху един камък; тъй като все още бе покрита с цвета на мака и продължаваше да бръмчи, тя сега приличаше на пророческа глава. Прегърнати, двете деца слушаха със затаен дъх нейните предсказания и приказки. Всеки пророк обаче всява ужас и неблагодарност — частицата живот в този първобитен образ предизвика човешката жестокост у децата, и те решиха да погребат главата. Изкопаха гроб и я сложиха вътре, без да питат мухата какво мисли по този въпрос, а върху гроба изградиха внушителен паметник от камъни. Тогава обаче ги обзе ужас, че са погребали нещо, което има форма и живот, и те побягнаха далеч от зловещото място. Върху една съвсем малка полянка, цялата обрасла със зелена трева, малкото девойче легна по гръб, понеже се бе изморило, и запя някаква монотонна песничка, състояща се само от няколко думи, които се повтаряха все едни и същи, а момчето приклекна до нея и понеже беше уморено и нямаше какво да прави, само не можеше да реши дали да не се изтегне и то на тревата. Слънцето грееше в отворената уста на пеещото момиченце, осветяваше ослепително белите му зъбчета и проблясваше по закръглените му вишневи устнички. Момчето съгледа зъбките й, хвана главата й, започна любопитно да ги разглежда и извика:

— Отгатни, колко зъби има човек?

Момиченцето се позамисли за миг, сякаш броеше внимателно, а след това каза наслуки:

— Сто!

— Не, тридесет и два! — извика той. — Чакай да ги преброя!

Той взе да брои зъбите на детето и понеже не можеше да изкара тридесет и два, връщаше се и започваше отново. Дълго време момиченцето кротуваше, но тъй като ревностният брояч не свършваше, то скочи и извика:

— Сега аз ще броя твоите!

Момчето легна в тревата, момиченцето се наведе над него, прегърна главата му, той отвори уста и тя започна да брои:

— Едно, две, седем, пет, две, едно — защото малката хубавица още не знаеше да брои.

Момчето я поправи, каза й как се брои, и тя започваше да брои все отново; тази игра като че ли им хареса най-много от всичко, което бяха вършили през този ден. Най-после момиченцето съвсем се свлече върху малкия майстор брояч и двете деца заспаха дълбоко под жаркото обедно слънце.

През това време бащите им изораха нивите си и ги превърнаха в рохкава кафява пръст, от която се носеше свеж дъх. Когато стигнаха до края на последната бразда и ратаят на единия от селяните понечи да спре, господарят му викна:

— Какво спираш? Обърни още веднъж!

— Та нали изорахме всичко? — рече ратаят.

— Мълчи и върши каквото ти казвам! — отвърна господарят.

И те се обърнаха и прокараха една широка бразда в средната безстопанствена нива, така че плевелите и камъните се разхвърчаха наоколо. Селянинът обаче не се спираше да ги разчисти — сигурно си мислеше, че за това ще има достатъчно време, а днес трябва да свърши най-грубата работа. Така той се изкачи бързо на височината, описвайки лека дъга, и когато стигна горе и нежният повей отхвърли назад пискюла на шапката му, на отвъдната страна съседът му мина покрай него с отметнат напред пискюл и също отряза една значителна ивица от средната нива, така че буци пръст хвърчаха настрани. Всеки от тях виждаше какво прави другият, но се преструваше, че не забелязва нищо; и те отново се отдалечиха един от друг и се загубиха, както две звезди се разминават и бавно потъват зад кръглата земя. Така се разминават и совалките на съдбата и „какво тъче тя, не знае никой тъкач!“^[1].

 

 

Нижеха се жътва след жътва и всяка от тях виждаше как децата растат и стават все по-големи и по-хубави, а безстопанствената нива все по-тясна и по-тясна между разширилите се съседи. При всяка оран тя губеше отсам и оттам по една бразда, без някой да спомене и думица за това — сякаш човешко око не виждаше престъплението, което се вършеше. Все повече се стесняваха камъните и вече образуваха цяла рътлина на дължина по нивата, а буйните храсталаци, които растяха по нея, бяха станали толкова високи, че макар и да бяха пораснали, двете деца не можеха да се виждат вече, когато вървяха едното отсам, а другото оттатък каменния рид. Сега те не отиваха заедно на полето, понеже десетгодишният Саломон или Сали, както го наричаха, смело се присъединяваше към по-големите момчета и мъжете, а мургавата Френхен, макар и да бе буйна по нрав, трябваше да премине под закрилата на своя пол, за да не й се смеят, че е мъжкарана. Все пак по време на жътва, когато всички бяха по нивите, те използуваха случая да се покатерят по дивата каменна рътлина, която ги разделяше, и да се блъснат по веднъж надолу по склона. Макар иначе да не се виждаха вече никак, те спазваха тази ежегодна церемония толкова по-строго, колкото по се отделяха нивите на бащите им.

Най-сетне общината реши да продаде нивата и временно да прибере парите. Търгът се състоя на самото място, но на него освен Манц и Марти се явиха само няколко зяпачи, защото никому не се щеше да купи това странно парче земя и да го обработва между двамата съседи. Въпреки че минаваха за едни от най-добрите хора в селото и да не бяха сторили нищо друго освен това, което на тяхно място щяха да сторят две трети от останалите хора при същите обстоятелства, все пак селяните ги поглеждаха мълчаливо и никому не се искаше да бъде заклещен между двамата в изтънялата осиротяла нива. Повечето хора са способни или готови да извършат всякаква неправда, която им се представи; щом обаче я извърши друг, те са доволни, че все пак не са я извършили те, че изкушението ги е отминало — превръщат избраника му в мерило за собствените си добродетели и се отнасят към него с нежна свенливост като към белязан от боговете гръмоотвод на злото, докато същевременно от устата им текат слюнки, като си помислят за облагите, от които той се е възползувал. И така Манц и Марти бяха единствените, които участвуваха сериозно в търга за нивата. След доста упорито наддаване присъдиха земята на Манц и той я купи. Чиновниците и зяпачите се разотидоха, а двамата съседи, които се преструваха, че имат още работа по нивите си, се срещнаха на тръгване и Марти рече:

— Ти сега сигурно ще съединиш земята си, старата и новата, и ще я разделиш на две равни части, нали? Аз поне щях да направя така, ако бях получил нивата.

— И аз така ще направя — отвърна Манц, — защото като една нива цялата земя ще ми бъде прекалено голяма. Впрочем тъкмо ми идва на ум: забелязах, че ти недавна влезе накосо в долния край на тази нива, която сега принадлежи на мен, и отряза доста голям триъгълник от нея. Може би си го сторил, като си си мислил, че ще се сдобиеш с цялата земя, и тъй или иначе този триъгълник ще бъде твой. Сега обаче земята е моя и ти сигурно ще се съгласиш, че такава смешна извивка нито ще ми върши работа, нито ще я търпя и затова няма да имаш нищо против, ако изправя линията! За такова нещо няма да се караме!

Също така спокойно и хладно, както го бе заприказвал Манц, Марти отвърна:

— Не виждам отде може да произлезе кавга. Доколкото ми е известно, ти купи нивата такава, каквато си е, всички ние заедно я огледахме, а от един час насам тя на косъм не се е променила!

— Дрън-дрън! — каза Манц. — Станалото е станало, сега няма да го разчепкваме! Но което е прекалено, е прекалено и в края на краищата всичко трябва да бъде прилично и изправено; открай време тези три ниви са си били прави една до друга, сякаш изтеглени с канап. Лоша шега ще бъде от твоя страна, ако си решил да вмъкнеш помежду им такава смешна и глупава заврънкулка; та хората и на двама ни ще окачат прякори, ако оставим тази криволица. На всяка цена трябва да се махне!

Марти се разсмя и рече:

— Чудно, че изведнъж толкова се изплаши от хорските подигравки! Работата обаче може да се оправи; мене кривината никак не ме смущава; ако тебе те дразни, добре, ще я изправим, но не от моята страна, с две ръце ти подписвам, ако искаш!

— Не говори смешни работи — рече Манц, — разбира се, че ще я изправим, и то откъм твоята страна, залагам си главата!

— Който доживее, той ще види! — отвърна Марти.

И двамата мъже се разделиха, без повече да се погледнат; те тръгнаха безцелно в различни посоки, втренчили поглед напред, сякаш кой знае какви чудесии виждаха пред себе си.

Още на другия ден Манц изпрати един слуга, една млада ратайкиня и собствения си син Сали на нивата да изплевят бурените и трънака и да ги натрупат накуп, та след това да извозят по-лесно камъните. В характера на селянина явно бе настъпила някаква промяна, защото изпрати заедно с другите и единадесетгодишното момче, на което още не възлагаха никаква работа, и то въпреки възраженията на майката. Той го изпроводи със строги и мазни думи, сякаш искаше чрез това принуждение спрямо собствената си кръв да приспи неправдата, в която живееше и чиито последици сега започнаха спокойно да се редят една след друга.

Малката дружинка скубеше весело плевелите и изкореняваше чудноватите трънища и буренаци, които от години насам вирееха буйно на това място. За младежите това беше някаква необикновена, по-скоро дива работа, която не изискваше никакво особено внимание или грижливост, и те я вършеха като забавление. Изсушиха плевелите на слънце, натрупаха ги на купчина и с радостни викове ги запалиха, така че димът се разнесе надалеч, а младите хора заскачаха като луди из него. Това бе последното радостно празненство върху злочестата нива; малката Френхен, дъщерята на Марти, пристигна скришом и усърдно се залови да помага. Тази необикновена случка и веселата възбуда от нея дадоха повод на девойчето да се приближи до малкия си приятел от детските игри, и двамата се чувствуваха радостни и щастливи край буйния огън. Надойдоха и други деца, така че се събра цяла весела дружина; щом обаче някой разделеше двете деца, Сали веднага гледаше да се добере до Френхен, а и тя все успяваше да се промъкне до него, като се усмихваше доволно; и на двете млади създания им се струваше, че този прекрасен ден никога няма и не бива да свърши. Но привечер пристигна старият Манц, за да види какво са направили, и макар те да бяха свършили работата си както трябва, той им се скара, задето толкова са се развеселили, и разгони компанията. По същото време се появи и Марти на своята нива и като видя дъщеря си, така остро и повелително й свирна с пръсти, че тя изтича уплашена при него, а той, без сам да знае защо, й удари няколко плесници, така че двете деца си тръгнаха много натъжени и разплакани към къщи; а защо им бе толкова тъжно сега и защо преди бяха толкова радостни — сами не знаеха, защото двете невинни създания още не можеха да разберат грубостта на бащите си, сама по себе си твърде нова за тях, и затова тя не ги засегна много дълбоко.

През следващите дни работата беше по-тежка и изискваше мъжка сила, тъй като Манц накара да съберат камъните и да ги извозят. Работата нямаше край — сякаш всички камъни на света се бяха струпали тук. Но селянинът заръча да ги извозят не съвсем извън нивата, а да изсипват всяка кола върху спорния триъгълник, който Марти беше вече изчистил и изорал. Преди това Манц изтегли една права черта като межда между двете ниви и сега затрупа малкия къс земя с всичките камъни, които двамата мъже бяха изхвърляли открай време върху средната, така че там се образува огромна пирамида и сигурно неговият противник — мислеше си той — щеше да се откаже да я разтури и изхвърли. Марти най-малко очакваше такова нещо; той си мислеше, че както обикновено онзи най-напред ще отиде да изоре нивата и затова изчака да го види кога ще тръгне с ралото си. Едва когато работата беше вече почти на привършване, той чу за прекрасния паметник, който Манц беше издигнал, хукна побеснял от яд към нивата, видя сторената пакост, върна се тичешком назад и доведе кмета, за да възнегодува срещу купчината камъни и да накара по съдебен ред да турят ръка на парчето земя; от този ден нататък двамата селяни започнаха да водят помежду си нескончаеми дела и не се успокоиха, докато и двамата не се разориха напълно.

Главите на двамата иначе така благоразумни мъже сега сякаш бяха пълни с плява; най-тесногръдо чувство за право бе завладяло и единия, и другия и никой не можеше и не искаше да разбере защо другият се мъчи да си присвои по такъв явно незаконен и своеволен начин едно незначително ъгълче от нивата. У Манц на всичко отгоре се прибави и някакво странно чувство за симетрия и успоредни линии и той действително се чувствуваше засегнат от нелепото твърдоглавие, с което Марти настояваше да запази най-безсмислената и злонамерена криволица на света. В едно обаче убежденията и на двамата съвпадаха — че единият, измамвайки така безочливо и просташки другия, сигурно го счита за жалък глупак, защото такова нещо човек може да си позволи само спрямо някой окаян, нищо и никакъв сиромах, но не и спрямо един честен и умен мъж, способен да защити интересите си. Двамата се считаха засегнати в това свое странно чувство за чест, за тях тази вражда се превърна в страст и те не виждаха разорението, което тя водеше със себе си. От този миг насетне животът им заприлича на кошмарните мъки на двама прокълнати, които, вкопчени за тясна дъска, се носят надолу по мътната река; те се бият, замахват във въздуха, сграбчват се един друг и се погубват, мислейки, че погубват гибелта си. Тъй като двамата селяни се бяха заловили за гнила работа, скоро попаднаха в ръцете на най-долни измамници, които надуха изкълченото им въображение като огромен мехур и го напълниха с най-големи подлости. Особено находчиви бяха спекулантите от град Зелдвила, за които тези ежби бяха добре дошли, и скоро всеки един от противниците си имаше цял щаб от привърженици — посредници, доносчици и съветници, — които умееха по хиляди начини да измъкват спестените им пари. Защото малкият къс земя с камарата камъни отгоре, върху която пак разцъфна цяла гора от коприва и тръни, бе първият зародиш, основният камък на една заплетена история, на един друг начин на живот, при който двамата петдесетгодишни мъже възприеха нови навици и обичаи, принципи и надежди, различни от онези, с които бяха живели дотогава. Колкото повече губеха, толкова повече ламтяха за пари; и колкото по-малко притежаваха, толкова по-упорито всеки от тях мечтаеше да забогатее, за да изпревари другия. Оставяха се да ги подмамят с какви ли не шмекерии: години наред те залагаха на всички чуждестранни лотарии, от чиито билети Зелдвила гъмжеше. Но никога не спечелиха нито талер — все чуваха, че друг бил спечелил, че и самите те насмалко не спечелили, а в същност тази страст им струваше редовно купища пари. Понякога, за да се пошегуват, зелдвилци караха двамата селяни да залагат на един и същ билет — без тяхното знание, разбира се, — така че всеки от двамата непримирими врагове залагаше на един и същ жребий надеждата си да смаже и унищожи противника си. Прекарваха повечето време в града, където всеки си имаше своята главна квартира в някаква съмнителна кръчма; и там хората ги насъскваха и подвеждаха към най-смешни разходи или към жалко и глупашко прахосничество, при което на всеки от тях сърцето му тайно се късаше от болка, така че и двамата селяни, които в същност живееха само с тези несвършващи крамоли, от страх да не бъдат сметнати за глупаци, се превърнаха именно в такива глупаци, и то от най-първокласните, и за такива ги смятаха всички хора.

През останалото време те лежаха навъсени в къщи или се залавяха за работа, като се мъчеха с прекалена припряност и злобно подвикване да наваксат загубеното и така пропъждаха всеки порядъчен и благонадежден ратай. Впрочем работите им тръгнаха все по-зле и по-зле и преди да изминат десет години, те бяха затънали до гуша в дългове и стояха като щъркели на един крак пред прага на своите владения, отдето и най-слабият ветрец можеше да ги събори. Но въпреки всичко омразата помежду им растеше от ден на ден, понеже всеки считаше противника си за причина на злата си съдба, за свой заклет враг и безразсъден противник, когото дяволът нарочно е изпратил на този свят, за да го опропасти. Те плюеха, когато се виждаха отдалеко, и под страх на най-тежко наказание никой от техния дом не смееше да продума с жената, детето или прислугата на другия. Двете жени се държаха различно, когато мъжете им изпаднаха и злобата преобрази цялото им същество. Жената на Марти, която бе по-добродушна, не можа да понесе това падение, залиня от скръб и умря, преди още дъщеря й да навърши четиринадесет години. Съпругата на Манц обаче се нагоди към новия начин на живот; за да стане съвсем непоносима жена, беше достатъчно само да даде воля на някои дребни женски недостатъци, които тя си имаше открай време, и да ги развие в истински пороци. Слабостта й да си похапва се превърна в необуздана лакомия, словоохотливостта й — в неискрени и лъжливи ласкателства и клевети. Тя винаги говореше противното на това, което мислеше, насъскваше хората едни срещу други и мамеше дори собствения си съпруг; вродената й откровеност, с която тя невинно си бърбореше, се превърна в закоравяло безсрамие, зад което разиграваше двуличната си роля. Вместо да страда заради мъжа си, тя започна да му се подиграва, а когато той прекаляваше в нещо, не оставаше по-назад от него; така постепенно се домогна до пълна власт и стана господарка на рухващия дом.

Така работите се стекоха зле за бедните деца — нито имаха някаква надежда за бъдещето си, нито можеха да се радват на весела и щастлива младост, защото около тях нямаше нищо друго освен грижи и кавги. Положението на Френхен беше по-тежко от това на Сали, тъй като майка й бе умряла и тя се чувствуваше самотна в запустялата къща, предоставена напълно на тиранията на един освирепял баща. Когато навърши шестнадесет години, тя бе вече нежна и стройна мома; тъмните й кестеняви коси се виеха ниско над бляскавите й кафяви очи, алената й кръв руменееше по мургавите й страни и блестеше като тъмен пурпур на свежите й устни — нещо, което се среща твърде рядко и което придаваше на мургавата девойка някакъв особен чар, който я отличаваше от другите. Пламенна жизнерадост и веселост трептяха във всяка клетка на това създание; Френхен обичаше да се смее и винаги бе готова да се пошегува и да поиграе, стига само времето да е малко по-ведро, тоест тревогите и грижите да не я тормозят прекалено много. Те обаче често я измъчваха, защото тя не само трябваше да понася неволите и все по-голямата немотия заедно с другите в къщи, а и да се грижи за себе си — толкова й се щеше да се облече поне малко по-хубавичко и по-гиздаво, но баща й не й даваше никакви пари за дрехи. Така Френхен трябваше да прави големи усилия, докато успее да нагизди поне горе-долу своята миловидна и прелестна особа, да се сдобие макар и със съвсем скромничка празнична рокля и с няколко евтини прости шалчета. Ето защо това хубаво и ласкаво младо създание, което беше по всякакъв начин унижавано и потискано, остана чуждо на високомерието. Беше започнало вече да разбира, когато преживя страданията и смъртта на майка си, и този спомен сложи още една юзда на веселия му и пламенен нрав, така че беше много мило, отрадно и трогателно да се види как въпреки всичко това добро дете бързо се ободряваше и бе готово да се усмихне при всеки слънчев лъч.

На пръв поглед животът на Сали не бе така тежък; сега той бе вече хубав и як младеж, който знаеше сам да се брани, а и поради външния му вид никой не смееше да се държи зле с него. Той виждаше обърканите работи на родителите си и му се струваше, че по-рано нещата съвсем не бяха така; още пазеше в паметта си спомена за баща си, такъв, какъвто беше някога — умен, твърд и спокоен селянин, а сега същият този човек, когото виждаше пред себе си, беше един посивял свадлив глупак и ленивец, тръгнал с шум и самохвалство по безразсъден и опасен път и затова всичко му вървеше рачешки — работите му от ден на ден ставаха все по-зле и по-зле. Всичко това будеше недоволство у Сали и го изпълваше със срам и грижи, но когато поради своята неопитност той се чудеше защо нещата бяха стигнали до това положение, майка му винаги успяваше да приспи грижите му със сладки думи. За да бъде по възможност по-малко смущавана в нередните си дела и да си спечели един верен съучастник, както и да задоволи желанието си за големство, тя изпълняваше всичките му прищевки, обличаше го чисто, дори малко контешки, и го подпомагаше във всичко, което той правеше за свое удоволствие. Той приемаше нейното отношение към него без особена благодарност, понеже майка му беше прекалено бъбрива и често лъжеше; и тъй като нищо не го радваше много, той беше небрежен и нехаен, вършеше каквото му се ще, но все пак в неговите постъпки нямаше нищо лошо, защото примерът на родителите му още не му се бе отразил и у него имаше младежкото желание да бъде скромен, тих и горе-долу работлив. Беше почти същият, какъвто беше баща му на неговите години, а това неволно вдъхваше някакво уважение у бащата към сина, у когото той, измъчван от смутена съвест и тягостни спомени, почиташе собствената си младост. Въпреки свободата, която имаше, Сали не се радваше на живота, предчувствуваше, че не го очаква нищо хубаво, че не може да научи нищо свястно, тъй като в дома на Манц отдавна вече не можеше да става и дума за съгласувана и разумна работа.

Единствената му утеха бе гордостта, че е независим и че е запазил досега безукорното си поведение; затворен в тази гордост, той упорито оставяше дните да се нижат и не искаше да мисли за бъдещето.

Единственото нещо, към което родителите му го принуждаваха, бе да споделя ненавистта на баща си към всичко, което носеше името Марти или му напомняше за него. Но той знаеше само, че Марти бе изиграл баща му и че в неговата къща всички бяха също така враждебно настроени към тях; затова не му беше никак трудно да не поглежда ни Марти, ни дъщеря му, а и сам се чувствуваше като техен бъдещ, но все пак по-примирен враг. Френхен, която бе принудена да понася повече неволи от Сали и се чувствуваше много самотна у дома си, беше по-малко предразположена към някаква дребнава вражда; мислеше си само, че добре облеченият и привидно щастлив Сали я пренебрегва, затова се криеше от него и щом го зърнеше някъде наблизо, бързо го отминаваше, а той дори не си правеше труда да погледне подпре й.

Случи се така, че от няколко години Сали не я беше виждал по-отблизо и не знаеше как изглежда, откакто бе пораснала. Все пак понякога мисълта за нея го занимаваше, а когато ставаше дума за Марти, той неволно си представяше дъщерята, чийто образ сега му бе някак смътен и неясен, а споменът за нея — съвсем не омразен.

Старият Манц обаче беше първият от двамата врагове, който не можа да удържи повече разклатеното си положение и бе принуден да се раздели с къщата и имота си. Неговото предимство се дължеше на това, че той имаше жена, която бе спомогнала да стигне дотам, и син, който също се нуждаеше от доста неща, докато Марти бе единственият потребител в своето разклатено царство, а дъщеря му бе длъжна да работи като добиче, без да предявява никакви искания. Манц не знаеше с какво да се залови и затова по съвета на зелдвилските си доброжелатели реши да отиде в града и там да отвори гостилница. Тъжно е да видиш някой стар земеделец, прекарал живота си на нивата, да се отправя за града с останките от имуществото си, за да отвори там гостилничка или кръчма, залавяйки се за последната спасителна надежда да играе ролята на любезен и сръчен кръчмар, докато в душата му бушува всичко друго освен радост. Едва когато Манцови напуснаха дома си, хората видяха колко бяха обеднели; покъщнината, която натовариха на една кола, се състоеше от вехти и изпочупени вещи, които ясно говореха, че от години нищо не бе подновявано и нищо ново не бе влязло в този дом. Жената на Манц обаче бе облякла най-хубавите си дрехи и така издокарана, седна в колата с вехториите; с лице, озарено от надежди, бъдещата гражданка поглеждаше отвисоко и с презрение съселяните си, които, надзъртайки иззад плетищата, изпращаха със състрадателен поглед жалкото шествие. В същност госпожа Манц бе решила да омагьоса целия град с любезността и умението си и да постигне всичко онова, което не бе успял да постигне оглупелият й съпруг — стига веднъж да се види като госпожа собственичка на някоя първокласна гостилница. Тази гостилница обаче се оказа долнопробна кръчма, забутана в една глуха и тясна уличка; предишният кръчмар бе фалирал преди известно време и зелдвилци я отстъпиха на Манц, понеже той имаше да взема още няколкостотин талера от тях. Те му продадоха и няколко бурета подправено вино, а така също и кръчмарския инвентар, който се състоеше от десетина малки бели канички, толкова чаши и няколко чамови масички и пейки, които някога бяха боядисани кървавочервени, но сега вече съвсем се бяха олющили. Пред прозореца на кръчмата, закачен за кука, подрънкваше железен обръч, в който една тенекиена ръка държеше тридецилитрова каничка и наливаше червено вино в една чаша. Освен това над входа висеше изсъхнал стрък самодивски чемшир, за който Манц също трябваше да плати. Затова неговото настроение не бе така блестящо като на жена му, и изпълнен с мрачни предчувствия и яд, той сам поведе конете, които бе заел от новия им господар, защото и последното мърляво ратайче го бе напуснало преди няколко седмици. Тъкмо тръгваха, когато той съзря Марти наблизо край пътя; Марти го погледна лукаво и злорадо и се престори, че е зает с някаква работа; Манц го изруга, защото считаше, че той е единствената причина за всичките му нещастия. Щом обаче колата потегли, Сали ускори крачките си, избърза напред и по странични пътеки се отправи към града.

— Ето че пристигнахме! — каза Манц, като спря колата пред забутаната кръчма.

Жена му се сепна, защото това бе действително твърде жалка кръчмица. Наоколо хората наизскачаха по прозорците или излязоха пред къщите си да видят новия селски кръчмар и уверени в зелдвилското си превъзходство, го гледаха със съчувствено подигравателни лица. Ядосана и с плувнали в сълзи очи, жената на Манц се смъкна от колата и едва сдържайки наточения си срещу тях език, изтича и се скри в къщата, за да не я гледат така издокарана; защото тя се срамуваше от извехтялата покъщнина и разкривените легла, които мъжът й разтоварваше сега. Сали също тънеше от срам, но трябваше да помага на баща си и скоро двамата направиха някакъв странен вехтошарски пазар сред уличката, по който децата на несъстоятелните зелдвилци започнаха да скачат и да се подиграват на дрипавия селски багаж. В къщата обаче обстановката беше още по-печална — това беше истинско разбойническо свърталище. Стените бяха грозно варосани и влажни и освен тъмната неприветлива кръчма с боядисаните някога кървавочервени маси имаше и няколко неугледни стаички, но навсякъде изнеслият се предшественик бе оставил безутешна мръсотия и купища смет.

Такова беше началото и така щяха да продължат работите и занапред. През първата седмица в кръчмата се събираха сегиз-тогиз — особено привечер — по някоя и друга маса хора, дошли от любопитство да видят селския кръчмар и да си направят ако може, малко смях с него. Но какво ли имаше за гледане у този кръчмар — Манц беше несръчен, залисан, неприветлив и мрачен, не знаеше как да се държи, пък и не си правеше труд да се научи. Пълнеше бавно и непохватно халбите, слагаше ги намусено пред клиентите, опитваше се да каже нещо, но нищо не излизаше. Затова пък жена му се запретна най-усърдно за работа и за няколко дни действително успя да задържи хората, но те идваха не по тази причина, по която тя си мислеше. Дебелата госпожа Манц сама си измисли костюм, в който се смяташе за крайно съблазнителна. Върху една селска пола от грубо небоядисано ленено платно тя облече късо елече от зелена коприна, памучна престилка и грозна бяла якичка. Нави пооредялата си коса на два смешни охлюва над ушите, а отзад в плитката си забоде висок гребен. Така тя ситнеше и се въртеше с изкуствена грация наоколо, издуваше смешно напред устни, за да изглежда по-миловидна, подтичваше леко към масите и като слагаше чашата или чинията с пресолено сирене, казваше усмихнато:

— Тъй, тъй, нали? Отлично, отлично, господа!

И издрънкваше и други подобни глупости; макар обикновено езикът и да беше чевръст, сега от устата й не излизаше нищо умно, защото тук тя беше чужда и не познаваше хората. Зелдвилци — и то от най-долнокачествения вид, — които киснеха обикновено тук, слагаха ръка пред устата си, защото се задушаваха от смях, настъпваха се под масата, а веднъж един се провикна:

— Брей, я гледай каква чудна красавица!

— Просто божествена! — рече друг. — Бога ми, заслужава си човек да дойде тук, такава отдавна не сме виждали!

Мъжът й забеляза това и с мрачен поглед я смушка в ребрата, като пошепна:

— Стара краво, какви ги вършиш!

— Не ми се бъркай, дърти дръвнико! — отвърна възмутено тя. — Не виждаш ли колко се старая и как умея да се отнасям към хората! Но това са само отрепки, които се въртят около теб. Остави само на мен — скоро тук ще има най-фини посетители!

Цялото осветление на кръчмата се състоеше от една-две тънки лоени свещи; Сали, синът, отиде в тъмната кухня, седна до печката и горко заплака заради баща си и майка си.

Посетителите обаче скоро се наситиха на представлението, което им правеше добрата госпожа Манц, и отново тръгнаха по други кръчми, където им беше по-приятно и където можеха на воля да се посмеят на този прост селски хан; само рядко се появяваше някой случаен гост, изпиваше чаша вино и се прозяваше към стената; или пък по изключение пристигаше цяла тълпа посетители, които вдигаха за кратко време шум и врява и така измамваха с лъжливи надежди бедните хорица. А те се чувствуваха потиснати и изплашени в тесните стаички, отдето едва съзираха слънчев лъч, и Манц, който иначе бе свикнал да остава дни наред в града, сега едва издържаше между тези стени. Но спомнеше ли си за волната шир на полята, той втренчваше мрачен и замислен поглед в тавана или в пода, излизаше бързо през тесния вход и пак се връщаше, понеже съседите не пропущаха да позяпат злия кръчмар, както вече го бяха нарекли. Не мина много и те съвсем западнаха — в дома им нямаше вече нищо; дори за да се нахранят, трябваше да чакат, докато дойде някой посетител и изпие за няколко гроша чаша вино, а поръчаше ли малко наденица или нещо друго, те изпадаха в страх и тревога, защото не знаеха отде да я вземат. Скоро виното съвсем намаля и те го преляха в една дамаджана, която допълваха тайно от друга кръчма, и сега трябваше да играят ролята на гостилничари, без да имат ни вино, ни хляб, и да бъдат любезни, без дори да са се наяли както трябва. Бяха като че ли по-доволни, когато не идваше никой; тогава си седяха свити в кръчмичката, без да могат нито да живеят, нито да умрат. След горчивия си опит госпожа Манц свали късото зелено елече и направи нова промяна в живота си: също както по-рано развиваше недостатъците си, сега започна да проявява своите женски добродетели и все повече ги усъвършенствуваше, тъй като вече нямаше никакво време за губене. Стана търпелива, мъчеше се да насърчава стария, да напътствува младежа към добро, и често се жертвуваше за какво ли не — казано накратко, тя по свой начин оказваше някакво благотворно влияние, което, макар и да не отиваше много далеч и да не оправяше много нещата, все пак беше по-добро от нищо или от другата крайност и помагаше да минава времето, което иначе отдавна щеше да е спряло за тези хора. Умееше да дава съвет по някои не много важни въпроси тъй, както й диктуваше разумът, и когато съветът й не струваше много или не успяваше, тя понасяше кротко гнева на мъжете; с една дума, сега вършеше всичко, защото беше стара, но колко по-голяма щеше да бъде от него ползата, ако го беше вършила преди години!

За да си набавят нещо за ядене и да убият времето си, баща и син се заловиха да ловят риба с въдица — доколкото им позволяваха да хвърлят въдица в реката, защото това бе главното занимание на всички фалирали зелдвилци. При благоприятно време, когато рибата кълвеше, човек можеше да ги види тръгнали с десетки към реката, с въдици и кофи в ръка, а ако минеше по брега, ги срещаше наклякали на всяка крачка да ловят риба — тук един облечен в дълъг кафяв жакет, натопил босите си крака във водата, там друг със син фрак с опашки, стъпил върху стара върба и кривнал над ухо вехтата си плъстена шапка; по-нататък хвърляше въдица трети, облечен със скъсана нощница на едри цветя — тъй като нямаше какво друго да облече, — хванал в едната си ръка дългата си лула, а в другата въдицата; а кривнеше ли човек по някой завой на реката, пред него се изпречваше стар, плешив дебелан, стъпил гол-голеничък на някой камък да лови риба; въпреки че бе стоял във водата, краката му бяха така черни, та човек можеше да помисли, че е с високи обуща. До всеки имаше гърненце или кутийка, а в тях гъмжаха дъждовни червеи, които зелдвилци събираха през останалите дни. Когато небето се покриеше с облаци и времето ставаше задушно и мрачно, предвещавайки дъжд, тогава тези фигури бяха най-многобройни — те стояха съвсем неподвижни край реката, подобно на каменните изображения на светци и пророци в някоя галерия. Селяните минаваха с добитъка и колите си покрай тях, без да им обръщат внимание, а лодкарите по реката не ги и поглеждаха, затова пък зелдвилци тихо ръмжаха срещу гемиите, които им плашеха рибите.

Ако преди двадесет години някой беше казал на Манц, докато ореше с хубавите си коне по хълма над речния бряг, че един ден и той ще се присъедини към тези чудновати светии и като тях ще лови риба, сигурно той щеше много да кипне. Сега обаче мина бързо зад гърбовете им и изтича нагоре по реката като някоя своенравна сянка от подземния свят, която дири удобно самотно кътче край мрачните води, за да прекара там прокълнатите си дни. Манц и синът му бяха изгубили търпение да седят с въдиците си край реката и тогава се сетиха, че по-ловките селяни ловят риба в потоците само с ръце; затова те взеха въдиците си само колкото да ги видят хората, и се отправиха нагоре по брега, където знаеха, че има едра и хубава пъстърва.

По това време и на Марти, който беше останал на село, му вървеше все по-зле и по-зле; вместо да работи на изоставената си нива, тъй като ужасно скучаеше, той се залови за риболов и по цели дни шляпаше из водата. Не оставяше Френхен да се отдели от него — при дъжд и при слънчев пек тя носеше подире му ведрото и въдиците му през мочурливи ливади, през потоци и вирове, а в къщи най-необходимата работа оставаше несвършена. Защото у дома им вече нямаше жива душа да им помогне, пък и защо ли им беше нужен ратай, след като Марти бе загубил по-голямата част от земята си и сега му бяха останали само няколко декара ниви, които той или беше изоставил, или пък обработваше как да е с помощта на дъщеря си.

Случи се така, че една вечер, когато вървеше край един дълбок и буен поток, където пъстървите пъргаво скачаха, тъй като небето бе покрито с буреносни облаци, той се натъкна на своя враг Манц, който идеше насреща му по другия бряг. Когато го забеляза, у Марти се надигна дива ярост и желание да се погаври с него; от години вече двамата не се бяха виждали толкова отблизо, освен когато се изправяха пред съда, където не можеха да се ругаят, и затова сега Марти се провикна сърдито:

— Какво правиш тук, куче? Не можеш ли да си седиш в мръсното свърталище, зелдвилски дрипльо?

— Скоро и ти ще ме догониш, измамнико! — извика Манц. — Щом си тръгнал за риба, сигурно вече няма какво много да губиш!

— Мълчи, обеснико! — изкрещя Марти, понеже на това място бързеите на ручея шумяха по-силно. — Ти ми докара всичкото зло!

Тъй като сега се изви вятър и върбите край реката зашумоляха силно, Манц изрева още по-високо.

— Много ще ми е драго, ако е така, жалки глупако!

— Куче! — кресна Марти към отсрещния бряг, а Манц от другия:

— О, глупаво теле!

И онзи затича като тигър по реката, мъчейки се да премине отсам. Причината, поради която той бе по-разгневен, бе породена от мисълта, че като кръчмар Манц има поне достатъчно за ядене и пиене и че води, така да се каже, по-разнообразен живот, докато той съвсем несправедливо се пукаше от скука в порутения си дом. Не по-малко ядосан, Манц крачеше на отвъдния бряг, а зад гърба му Сали, вместо да слуша грозната кавга, гледаше любопитно и учудено Френхен, която вървеше зад баща си, забила засрамено поглед в земята, така че кестенявите къдрици падаха над лицето й. В едната си ръка тя носеше дървено рибарско ведро, в другата обувките и чорапите си, а поради влагата бе запретнала нагоре полите на роклята си. Но като видя Сали на отсрещния бряг, тя я пусна засрамена и сега три пъти повече се притесняваше и измъчваше, понеже трябваше да носи всички неща и да придържа роклята си, а нестихващите ругатни дълбоко я терзаеха. Ако бе вдигнала очи и бе погледнала към Сали, щеше да види, че той вече съвсем не беше богато облечен, нито горд, а изглеждаше доста угрижен. Докато Френхен гледаше така в земята засрамена и смутена, а Сали не изпущаше из очи тази въпреки всички нещастия така стройна и миловидна фигурка, която пристъпяше свенливо и смирено на отсрещния бряг; и двамата не бяха забелязали, че гласовете на бащите им бяха замлъкнали. В следния миг обаче двамата мъже се спуснаха с още и голяма ярост към едно дървено мостче, което минаваше през реката, недалеч от тях, и което двамата бяха забелязали в едно и също време. Започна да се святка и светкавиците странно осветяваха тъжната мрачна котловина; гръмовете отекваха с глух тътен в сиво-черните облаци и тежки дъждовни капки закапаха, когато двамата освирепели мъже скочиха едновременно върху тясното мостче, което се разлюля под стъпките им; те се вкопчиха едновременно и се заудряха с юмруци по пребледнелите от гняв и избухнала мъка разтреперани лица. Противно и непристойно зрелище е, когато поради предизвикателство и безразсъдство или пък при самоотбрана, улегнали мъже се озоват в положение да нанасят и получават удари от случайни хора, с които нямат нищо общо; това обаче е невинна игра в сравнение с още по-жалката гледка да видиш как двама възрастни мъже, които се познават добре, и то от дълги години, подбудени от най-дълбока ненавист и от трагедията на цял един живот, се нахвърлят един срещу друг с голи ръце и се блъскат с юмруци. Така правеха сега и тези двама посивели мъже; може би за последен път те се бяха били преди петдесет години като малки момчета, но по-късно, в течение на петдесет дълги години, те не бяха се докосвали с ръка, с изключение на онова време, когато се ръкуваха, щом се срещнеха, но и това биваше твърде рядко, защото по природа бяха сдържани и самоуверени.

След като се удариха един-два пъти, те се спряха и цели разтреперани, започнаха тихо да се боричкат, като само изпъшкваха от време на време или скърцаха безпомощно със зъби, и всеки от тях се мъчеше да хвърли другия във водата през оградата на моста, която вече пращеше. Сега обаче децата стигнаха до тях и видяха срамното зрелище. С един скок Сали се намери до баща си, готов да го подкрепи и да му помогне да смажат омразния противник, който и без това беше явно по-слаб и всеки миг можеше да бъде повален. Но и Френхен се притича с писък, като захвърли всичко на земята, и обгърна с ръце баща си, уж да го пази, но така тя още повече му пречеше и го спъваше в борбата. Сълзи се лееха от очите й и тя погледна умолително Сали, който бе понечил да хване баща й, за да го събори. Неволно обаче Сали сграбчи собствения си баща и със здрава ръка се помъчи да го отдели от противника му и да го успокои, така че за кратко време борбата стихна или по-скоро цялата група се заблъска неспокойно насам-натам, без да се раздели. Вмъквайки се между двамата стари, момъкът и девойката се озоваха притиснати един до друг; в този миг през един процеп на облаците бликна яркото зарево на вечерта и озари лицето на девойката; Сали се загледа в това познато, но все пак променено лице, което беше станало още по-хубаво. Тогава Френхен видя учудването му и сред ужаса и сълзите си бързо и едва доловимо му се усмихна. Но усилията на баща му да се освободи накараха Сали да се опомни; той хвана стария още по-здраво и с настойчиви умолителни думи успя най-после да го отскубне от неприятеля му. Двамата старци си поеха дълбоко дъх и започнаха отново да се ругаят и да крещят, докато се отдалечаваха един от друг; децата им обаче едва дишаха и стояха безмълвни като призраци; но когато вече се обръщаха да си тръгнат, те бързо си подадоха ръка, без старите да ги забележат; ръцете им бяха мокри и студени от водата.

Когато двамата разгневени мъже си тръгнаха всеки по своя път, облаците отново се събраха, стъмни се още повече, а дъждът се лееше като из ведро. Прегърбен под проливния дъжд, пъхнал ръце в джобовете, Манц вървеше напред по тъмната мокра пътека; лицето му потреперваше, зъбите му тракаха и по необръснатата му брада се стичаха невидими сълзи, които той оставяше да си текат, за да не се издаде, като ги избърше. Синът му обаче не виждаше нищо, защото вървеше, унесен в блажени картини. Не забелязваше ни дъжд, ни буря, ни мрак, ни нищета; леко, ведро и топло му беше на душата и той се чувствуваше богат и под закрила като царски син. Виждаше до себе си мигновената усмивка на красивото моминско лице и едва сега, след като бе изминал повече от половин час, той й отвръщаше, изпълнен с любов, като се усмихваше в нощта и бурята на милото личице, което изплуваше пред него от мрака, и той вярваше, че по пътя си Френхен сигурно вижда тази усмивка и я разбира.

 

 

На другия ден баща му беше като пребит и не искаше да излезе от къщи навън. Цялата разправия и неволята през тези дълги години взеха днес нов, по-ясен образ и този образ изпълни угнетяващата атмосфера на малката кръчма, така че мъжът и жената се промъкваха, отпаднали и плахи, край призрака, влачеха се от кръчмата в малките тъмни стаички, оттам в кухнята и от кухнята пак в кръчмата, в която никакъв посетител вече не се мяркаше. Накрая всеки се сви в едно ъгълче; тогава започнаха уморени и замрели препирни и натяквания, които продължиха през целия ден; от време на време заспиваха, но измъчвани от неспокойни кошмари, плод на съвестта им, те отново се пробуждаха. Само Сали не виждаше и не чуваше нищо, защото мислите му бяха погълнати от Френхен. Все още му се струваше, че е не само неизказано богат, но и че е научил нещо чудесно, че знае безброй хубави и добри неща, защото знаеше ясно и определено онова, което бе видял вчера. Това знание му бе паднало като от небето и той тънеше в някакъв непрестанен блажен възторг пред него; все пак му се струваше, че винаги е знаел и чувствувал това, което сега го изпълваше с такава чудна сладост. Защото нищо не може да се сравни с богатството и загадката на едно щастие, което се приближава към нас в такъв бистър и ясен образ, кръстен от свещеник и наречен със собствено име, което звучи по-различно от другите имена.

През този ден Сали не се чувствуваше нито отегчен, нито нещастен, нито беден и обезверен; напротив, докато се нижеха часовете, той непрестанно се мъчеше да си представи лицето и фигурата на Френхен; при това вълнение обаче самият предмет на мисълта му постепенно му се изплъзна — по-точно казано, накрая взе да му се струва, че все пак не знае как изглежда точно Френхен, че е запазил в паметта си някаква обща представа за нея, но ако трябва да я опише, не би могъл да стори това. Той гледаше непрестанно този образ, сякаш той бе пред него, и чувствуваше приятното му въздействие; и все пак го гледаше като нещо, което човек е видял само веднъж, под чиято власт се намира и въпреки това не го познава. С голямо удоволствие ясно си спомняше чертите на малкото момиченце, но не и онези, които бе видял вчера. Ако никога вече не видеше Френхен, тогава паметта му щеше точно да сглоби отново милото лице, така че нито една черта да не липсва от него. Но сега тя хитро и упорито му отказваше услугите си, защото очите изискваха своето право и търсеха наслада. И когато следобед слънцето огря ярко и топло горните етажи на мрачните къщи, Сали се прокраде през градските порти и тръгна към стария си роден край, който сега му се струваше като небесния Йерусалим с дванадесетте лъскави порти и който караше сърцето му лудо да бие, докато се приближаваше към него.

Из пътя срещна бащата на Френхен, който сигурно отиваше в града. Старият изглеждаше много запуснат и занемарен, посивялата му брада от седмици вече не бе подстригвана и той приличаше на някой зъл пропаднал селяк, който е проиграл и последната си нива и сега се е запътил да върши другиму зло. Но все пак, когато се разминаваха, Сали не го гледаше вече с омраза, а по-скоро със страх и свян, сякаш този човек държеше щастието му в ръцете си и той предпочиташе да го измоли, а не насила да си го вземе. Марти обаче го измери със зъл поглед от главата до краката и продължи пътя си. Това бе за Сали добре дошло, защото едва сега, когато видя стария да излиза от селото, той си даде ясна сметка за какво в същност бе дошъл и по познатите му от нявга пътечки обикаля дълго около селото и по затулените му улички, докато най-после се озова срещу къщата и градината на Марти. От години вече не бе виждал така отблизо този двор; защото и когато живееха още тук, тези враждуващи хора гледаха пътищата им да не се срещат. Затова остана поразен, като видя същото разорение, което сам бе изживял в бащината си къща, и с учуден поглед гледаше втренчено запустелия имот пред себе си. Марти бе залагал и загубил една след друга всичките си ниви и сега притежаваше само къщата с мястото пред нея, малка част от градината и нивата на хълма край реката, от която най-дълго и най-упорито не искаше да се откаже.

Вече и дума не можеше да става, че тя е обработена както трябва; по тази нива, върху която нявга така хубаво се вълнуваше равното жито по жътва, сега бяха посети и поникнали какви ли не изостанали семена, събрани от стари кутии и скъсани торби, така че там растяха моркови, зеле и други зеленчуци, а тук-таме и по малко картофи. Нивата приличаше на лошо поддържана зеленчукова градина, на някаква чудна сбирщина от растения, създадена, колкото да преживява от нея човек — тук да отскубне китка моркови, та да залъже глада си, когато няма какво друго да се яде, там да изрови шепа картофи или да отреже някоя глава зеле, пък останалото ако ще да вирее, ако ще да изгние. Хората минаваха през нея както си щяха и тази хубава широка нива изглеждаше сега така, както някога бе изглеждала безстопанствената нива, от която започна цялото зло. Затова и около къщата нямаше ни следа от градина. Оборът беше празен, вратата му висеше само на една панта и пред тъмния вход безброй кръстоносни паяци, израснали през лятото, бяха изтъкали паяжини, които сега блестяха на слънцето. Пред отворената врата на хамбара, където някога прибираха плода на коравата земя, висяха прости рибарски принадлежности — свидетели на безплодното газене из водата; из двора не се мяркаше ни кокошка, ни гълъб, ни котка, ни куче; единственото живо нещо беше чешмата, но и тя не течеше вече през тръбата, а пръскаше от една пукнатина до земята и вред наоколо се бяха образували локви — най-яркият символ на леността. Ако бащата си беше дал малко труд да запуши дупката и да поправи тръбата, Френхен нямаше да се измъчва да събира водата по този необикновен начини да пере прането в плитките локви вместо в разсъхналото пропукано корито. Къщата имаше също такъв жалък вид: прозорците бяха доста изпочупени и облепени с хартия, но все пак те бяха най-приветливото нещо в тази пустош, защото не само те, но и изпочупените стъкла бяха лъскави и чисти и блестяха ясно като Френхеновите очи, които в бедността й заместваха всякакви накити. И както тъмните къдрици и жълто-червеният памучен шал подхождаха на очите на Френхен, така на лъскавите прозорци подхождаше буйната зеленина, която растеше безредно около къщата — развяващи се на вятъра туфи боб и цял ухаещ гъсталак от жълт шибой. Тук по дръжка от гребло или по забита накриво дълга метла пълзяха, доколкото можеха, бобови стъбла, там те се виеха около разядената от ръжда алебарда или спонтон, както я наричаха по онова време, когато дядото на Френхен я носеше като вахмистър, но която сега поради липса на колове беше забита сред боба; на друго място бобовите стъбла весело се катереха по посивяла от времето стълба, опряна кой знае откога о къщата, и падаха на кичури над чистите прозорци, както къдриците на Френхен падаха над очите й. Този по-скоро живописен, отколкото поддържан двор беше разположен малко встрани и наблизо нямаше никакви други къщи, пък и по това време никъде не се мяркаше жива душа. Затова Сали се облегна съвсем спокойно на една стара малка плевня, която се намираше на около тридесетина крачки от двора, и впери поглед в тихата запустяла къща. Беше стоял доста време така облегнат и загледан, когато Френхен се появи на вратата и дълго гледа пред себе си, сякаш всичките й мисли бяха съсредоточени в едно-единствено нещо. Сали не се помръдваше и не сваляше очи от нея. Най-после тя случайно премести поглед към плевнята и го забеляза. Известно време те се гледаха — тя отсам, той оттатък, — сякаш виждаха привидения, докато Сали най-после се изправи, мина бавно през улицата и двора и тръгна към Френхен. Когато приближи, девойката протегна към него ръце и извика:

— Сали!

Той улови ръцете й, като продължаваше да я гледа все така. Сълзи бликнаха от очите й под неговия жарък поглед и тъмна червенина обля лицето й.

— Защо си дошъл? — попита тя.

— Само да те видя! — отвърна той. — Не искаш ли да бъдем пак добри приятели?

— А родителите ни? — запита Френхен, като наведе настрани разплаканото си лице, понеже ръцете й не бяха свободни, за да го скрие.

— Виновни ли сме ние за това, което те са направили и което са станали? — рече Сали. — Може би ние ще успеем да поправим злото, ако държим един за друг и се обичаме!

— Нищо хубаво не ни чака — отвърна Френхен, като въздъхна дълбоко. — За бога, върви си по своя път, Сали!

— Сама ли си? — попита момъкът. — Мога ли да вляза за миг?

— Татко каза, че отива в града, искал нещо да нареди баща ти; но ти не бива да влизаш вътре, защото по-късно няма да можеш да се измъкнеш незабелязано както сега. Още е тихо и няма никой по пътя, затова, моля те, върви си!

— Не, така няма да си ида! От вчера непрестанно мисля за теб и сега няма да си тръгна. Трябва да си поговорим един или поне половин час, това ще бъде и за двама ни добре!

Френхен се позамисли за миг, а след това промълви:

— Надвечер ще отида на нивата — ти знаеш на коя, сега само тя ни остана, — ще донеса оттам малко зеленчук. Зная, че горе няма да има никого, защото хората жънат другаде. Ако искаш, ела там, но сега си върви и внимавай да не те види някой. Макар вече жив човек да не ни потърсва, хората така ще се разбъбрят, че баща ми веднага ще се научи!

Те си пуснаха ръцете, но веднага се уловиха отново и едновременно се запитаха:

— А ти иначе как си?

Но вместо да си отговорят, те повториха въпроса, а отговорът се четеше красноречиво в очите им, тъй като подобно на всички влюбени, те не бяха вече господари на думите си; без нещо да продумат, едновременно блажени и тъжни, те бързо се разделиха.

— Аз ще дойда скоро на нивата, ти иди направо там! — извика Френхен след него.

Сали се запъти направо към хубавия тих хълм, върху който се простираха двете ниви; приятното спокойно юлско слънце, белите облаци, които се носеха над разлюляното зряло жито, блесналата синя река, накъдрена на вълни, която течеше долу в низината, всичко това го изпълни за пръв път от много години насам с доволство и щастие вместо с тъга и той се излегна в пъстрата сянка на житото, което граничеше със запустялата нива на Марти, и щастливо се загледа в небето.

Едва ли бе изминал и четвърт час, когато Френхен дойде, и макар той да не бе мислил за нищо друго освен за щастието си и за неговото име, все пак, когато тя застана внезапно и ненадейно пред него и усмихнато го погледна, той радостно се сепна и скочи на крака.

— Фрели! — извика той.

Кротка и усмихната, тя му подаде двете си ръце. Уловени ръка за ръка, те тръгнаха край зашумялото жито, слязоха надолу до реката и се върнаха, без да говорят много; два-три пъти отидоха и се върнаха по същата пътека, смълчани, щастливи и спокойни; така тази самотна двойка приличаше на съзвездие, което минава над блесналата в слънце извивка на хълма и залязва зад него, както минаваха нявга изтеглените с уверена ръка бразди на бащите им. Но когато по едно време вдигнаха очи от модрия синчец, в който се бяха загледали, внезапно видяха една тъмна звезда, която крачеше пред тях — един черен човек, появил се като изневиделица. Вероятно бе лежал в нивата; Френхен цяла потрепера, а Сали пошепна изплашено:

— Черният цигулар!

Действително човекът, който вървеше пред тях, носеше под мишница цигулка и лък и изглеждаше впрочем доста черен; извън черната плъстена шапка и черните, изцапани със сажди работни дрехи, черни като катран бяха и косите, и неподстриганата му брада, та дори и лицето и ръцете му бяха изцапани с черно, защото той се занимаваше с какви ли не занаяти — обикновено лепеше пробити котли, но помагаше и на въглищарите и катранджиите из горите; а понякога тръгваше с цигулката си, за да бъде всичко както трябва, когато селяните се съберат на веселба или на празник. Сали и Френхен пристъпяха съвсем тихичко зад него, като си мислеха, че той все пак ще се отдели от нивата и ще изчезне на нейде, без да се обърне назад; и по всичко личеше, че ще стане така, защото той с нищо не се издаваше, че ги е забелязал. При това те сякаш бяха попаднали под някаква чудна власт, защото не смееха да се отделят от тясната пътечка и неволно продължаваха да следват страшния човек, докато стигнаха до края на нивата, там, дето се издигаше каменната грамада на несправедливостта, която все още покриваше оспорваното ъгълче нива. Върху камъните растяха безброй диви макове и сега малката планинка изглеждаше огненочервена от цветовете им. Съвсем ненадейно черният цигулар направи един скок и се намери върху аленеещата купчина камъни, после се извърна и се огледа наоколо. Момъкът и девойката се спряха и смутено вдигнаха очи към черния човек; не можеха да минат покрай него, защото пътят водеше към селото, а и не им се щеше да тръгнат обратно току пред очите му. Той ги изгледа с остър поглед и извика:

— Познавам ви аз, вие сте децата на ония, дето ми откраднаха тази земя тук! Радвам се, като ви гледам колко ви е провървяло и сигурно ще доживея да ви видя как завършвате земния си път! Я ме погледнете сега, врабченца мои! Харесва ли ви моят нос, а?

И действително той имаше ужасен нос, който стърчеше като огромен ъгломер върху сухото черно лице и по-скоро приличаше на голям чеп или връх на сопа, залепен на лицето му; под него устата му — малка кръгла дупчица — странно се отваряше и свиваше и от нея непрекъснато се чуваше пухтене, свирене и съскане. Още по-зловещ вид му придаваше малката плъстена шапка, която не беше нито кръгла, нито ъгловата и беше така странно измачкана, сякаш всеки миг щеше да промени вида си, макар и да седеше неподвижно на главата му; от очите на този човек не се виждаше почти нищо освен бялото, тъй като зениците му неспирно се въртяха със светкавична бързина и скачаха насам-натам като зайци.

— Погледнете ме само — продължи той, — вашите бащи добре ме познават, пък и всеки в селото ще ви каже кой съм, щом погледне носа ми. Преди години оповестиха, че за наследника на тази нива държали готови малко пари; двадесет пъти може да съм ходил в общината, но нали си нямам кръщелно свидетелство, нито свидетелство за местожителство, нищо не стана; пък и не приемат за свидетели моите приятели, скитниците, които помнят раждането ми; и така срокът отдавна изтече и аз изгубих тези пусти пари, с които щях да замина за нейде. Молих бащите ви да ми станат свидетели; по съвест те трябва да знаят, че аз съм истинският наследник, но те ме изгониха от дворовете си, а сега и те отидоха по дяволите! Какво да се прави, така си върви светът, мене ми е все едно; но ако искате да си потанцувате, аз ще ви посвиря!

При тези думи той скочи от другата страна на грамадата и се запъти към селото, където привечер селяните докараха благодатната жътва и всички бяха весели и доволни.

Когато той изчезна от погледа им, двамата млади седнаха смутени и обезсърчени върху камъните, пуснаха ръцете си и облегнаха натъжените ги глави върху тях; защото появата на цигуларя и неговите думи ги бяха изтръгнали от блажената забрава, в която се бяха разхождали като две деца; и както седяха така, стигнали до горчивите глъбини на нещастието си, радостната светлина на живота помръкна и сякаш камък легна на душата им.

Но внезапно Френхен си спомни за странния вид и носа на цигуларя, прихна в звучен смях и извика:

— Бедничкият човек, колко е смешен само! Пък и какъв нос!

И сладка лъчезарна усмивка се разля по лицето на девойката, сякаш бе чакала само носът на цигуларя да разгони мрачните облаци. Сали погледна Френхен и съзря в нея радостта. Но тя вече беше забравила причината на смеха си и сега се усмихваше само на Сали. Поразен и учуден, той също се засмя и неволно впи поглед в очите й, както гладен гледа вкусен бял хляб, и извика:

— Боже мой, Фрели! Колко си хубава!

Френхен още повече му се усмихна, а от гърлото й бликна звучен и сребрист смях, който се стори на бедния Сали по-хубав от песен на славей.

— О, малка чаровнице! — извика той. — Къде си се научила на това? Какви магии правиш ти?

— Мили боже — каза гальовно Френхен, като улови ръката на Сали, — това не е никаква магия! Откога ми се искаше да се посмея! Понякога, когато оставах сама, така ми се щеше да се смея за нещо, но нямаше за какво; сега обаче ми се иска винаги и вечно да ти се усмихвам, когато те погледна, а ми се иска и вечно да те гледам. Кажи, обичаш ли ме поне малко?

— О, Фрели! — заговори той и я погледна предано и доверчиво в очите. — Никога досега не съм поглеждал момиче, защото винаги ми се е струвало, че един ден ще обикна теб, и без да искам или да зная как, все ти ми беше в сърцето!

— И ти на мене — каза Френхен, — и то много повече, защото ти никога не ме поглеждаше и не знаеше как изглеждам, откакто пораснах; аз обаче понякога те наблюдавах отдалеч, а и скришом отблизо и винаги знаех как изглеждаш! Помниш ли колко често идвахме тук като деца? Спомняш ли си малката количка? Колко малки бяхме по онова време и колко години изтекоха оттогава! Човек би помислил, че вече сме стари!

— На колко години си сега? — попита Сали, изпълнен с радост и блаженство. — Трябва да си горе-долу на седемнадесет, нали?

— На седемнадесет и половина, аз обаче знам, че ти скоро ще навършиш двадесет!

— Отде знаеш? — полюбопитствува Сали.

— Ами ако не искам да ти кажа?

— Не искаш да кажеш ли?

— Не!

— Наистина ли?

— Не! Не!

— Ще кажеш!

— Да не искаш да ме принудиш?

— Ще видим!

Сали водеше този глупав разговор само за да използува ръцете си за несръчни милувки, с които искаше уж да накаже хубавото момиче. Отбранявайки се, тя продължаваше търпеливо глупавото пререкание, което, въпреки че бе така безсмислено, се струваше и на двамата духовито и приятно, докато най-после Сали се ядоса и набрал вече достатъчно смелост, изви ръцете на Френхен и я събори сред цъфналите макове. Така тя лежеше, примигвайки с очи срещу слънцето; страните й горяха аленочервени, а между полуотворените й устни се мержелееха два реда бели зъби. Тъмните й вежди се сключваха нежно и красиво, а младата й гръд се издигаше и спущаше непокорно под четирите ръце, които ту се галеха, ту се боричкаха. Сали не беше на себе си от радост, като гледаше това стройно и красиво създание пред себе си, знаеше, че то му принадлежи и му се струваше, че е спечелил цяло царство.

— Всичките ти бели зъбки са на мястото си! — засмя се той. — Помниш ли колко често ги броехме едно време? А сега знаеш ли да броиш?

— Та това не са същите зъби, детенце! — отвърна Френхен. — Онези отдавна изпадаха.

В простодушието си Сали искаше да започне пак детската игра и да преброи блесналите като маргарит зъби; но Френхен внезапно стисна алените си устни, изправи се и започна да си вие венец от цъфналия мак, който после сложи на главата си. Венецът беше гъст и широк и придаваше на мургавата девойка нещо приказно и очарователно, а бедният Сали държеше в ръце тази красота, за която богаташи биха платили прескъпо, само да я гледат нарисувана и окачена на стената. Сега обаче тя скочи и извика:

— Господи, колко е горещо тук! А ние седим като глупаци и се печем на слънцето! Ела, мили, да седнем във високото жито!

Те се промъкнаха така ловко и предпазливо в нивата, че почти не оставиха следа подире си, а после си направиха тясна килия сред златните класове, които се извисяваха високо над главите им, така че виждаха само тъмносиньото небе и нищо друго от света. Веднага се прегърнаха и целунаха и се целуваха дотогава, докато се умориха за малко или, както се казва — докато целувките на двамата влюбени се надживяха сами за една-две минути и сред опиянението на цъфтежа напомниха за преходността на всичко живо. Високо над главите си те чуваха песента на чучулигите и напрягайки поглед, те мъчеха да ги видят. И когато им се стореше, че са зърнали някоя да блесне бързо на слънцето като припламваща или падаща звезда на синьото небе, те отново се целуваха за награда и се мъчеха все повече да се надхитряват и мамят един друг.

— Виж, там блести една! — прошепна Сали, а Френхен отвърна също така тихо:

— Чувам я, но не я виждам.

— Погледни внимателно натам, дето стои малкото бяло облаче, малко вдясно от него!

Двамата погледнаха бързо натам и отвориха човчици като две малки пъдпъдъчета в гнездо, за да ги впият една в друга, щом им се стореше, че са видели чучулигата. Внезапно Френхен се дръпна и каза:

— Не ти ли се струва, че така си е наредено — всеки от нас да си има своята любов?

— Да — каза Сали, — и мен така ми се струва!

— А как ти харесва твоята любима — запита Френхен, — каква е тя, какво ще кажеш за нея?

— Тя е едно прекрасно създание — отвърна Сали, — има две кафяви очи, две алени устни и ходи на два крака, но душата й познавам толкова, колкото и папата в Рим. А ти какво ще кажеш за своя любим?

— Той има две сини очи, една немирна уста и си служи с две дръзки и силни ръце; но какви са мислите му, зная толкова, колкото и за турския султан.

— В същност това е вярно — рече Сали. — Ние се познаваме толкова малко, сякаш никога не сме се виждали, така ни отчужди това време, откакто пораснахме!

— Какво ли е ставало в твоята главичка, скъпа моя?

— О, нищо особено! Хиляди глупости се въртяха в главата ми, но животът ми беше така тъжен, че те не можаха да покълнат!

— Клето мое съкровище! — каза Сали. — Но все пак ми се струва, че ти си голяма хитруша, нали?

— Това ще разбереш постепенно, ако наистина ме обичаш.

— Когато един ден станеш моя жена ли?

При тези думи Френхен тихо потрепна и като се притисна по-здраво до Сали, отново го целуна дълго и нежно. Очите й плувнаха в сълзи и внезапно двамата се натъжиха, като си спомниха за враждата на родителите си и колко безнадеждно беше бъдещето им. Френхен въздъхна и каза:

— Но сега трябва да си вървя.

Те станаха и хванати за ръка, тъкмо излизаха от нивата, когато съгледаха бащата на Френхен, който дебнеше нещо с очи. След като бе срещнал Сали, той с дребнавата проницателност на безделен бедняк дълго си бе блъскал главата, за да разбере какво ли може да търси момъкът на село. И докато се приближаваше към града, си спомни за вчерашната случка и най-после попадна на истинската диря. Постепенно ненавистта и потиснатата му злоба дадоха на подозренията му определен облик и както си вървеше сред улиците на Зелдвила, рязко се обърна и забърза към селото, където напразно търси дъщеря си в къщи, в градината и по плетищата. С нарастващо любопитство той се затича към нивата и като видя кошницата на Френхен, с която тя обикновено носеше зеленчук, а самата нея не можеше да открие никъде, той зорко впери поглед в нивата на съседа тъкмо когато двете изплашени деца излизаха от нея.

Те останаха като вцепенени, а и Марти стоя известно време така с посивяло като олово лице и ги гледаше със зъл поглед; после замаха ожесточено с ръце и взе да ги ругае с обидни думи, като същевременно се нахвърли яростно върху младежа и започна да го души; Сали се отскубна от ръцете му и направи няколко крачки назад, ужасен от вида на този побеснял човек, но веднага скочи към него, защото видя, че старецът сега улови разтрепераното момиче, удари му една плесница, така че червеният венец полетя към земята; след това омота косите й около ръката си и я помъкна със себе си, за да продължи да я изтезава в къщи. Без да се замисля, Сали грабна един камък и едновременно от страх за Френхен и в пристъп на ярост, удари стария по главата. Марти се олюля за миг, а след това се строполи безчувствен върху купа камъни, като повлече със себе си Френхен, която отчаяно пищеше. Сали освободи косата й от ръката на селянина, който лежеше в несвяст, и й помогна да се изправи; после застана вкаменен като статуя — безпомощен и без мисъл в главата. Като видя баща си, който лежеше като мъртъв, девойката се разтрепера, прокара ръце по пребледнялото си лице и каза:

— Нима го уби?

И когато Сали кимна мълчаливо, Френхен извика:

— О, господи, та това е моят баща! Горкият човек!

Обезумяла от страх, тя се хвърли върху него, повдигна главата му, от която не течеше никаква кръв, и отново я пусна; Сали седна от другата страна на възрастния мъж и двамата, безмълвни като гроб и с вцепенени неподвижни ръце, втренчиха поглед в безжизненото лице. Най-после, само колкото да каже нещо, Сали продума:

— Как ще е умрял така изведнъж. Не може да бъде!

Френхен откъсна един цветен листец от мака, сложи го на пребледнелите устни — листът се движеше леко.

— Диша! — възкликна тя. — Тичай в селото и доведи хора на помощ. — Когато Сали скочи и понечи да затича, тя протегна към него ръка и извика: — Но ти не се връщай тук и не казвай никому как е станало нещастието, аз ще мълча и от мене няма никой нищо да разбере.

Извърнатото й към бедния безпомощен младеж лице бе обляно в горчиви сълзи.

— Ела, целуни ме още веднъж! Не, тръгвай, върви си! Свършено е, сега вече всичко е свършено завинаги и ние никога няма да се съберем!

Тя го отблъсна и той безволно затича към селото. Из пътя срещна едно момченце, което не го познаваше; на него заръча да извика най-близките хора и му описа точно мястото, където трябваше да отидат на помощ. След това, отчаян, си тръгна и цяла нощ скита из шубраците. На сутринта се прокраде до нивите, за да разбере какво се бе случило, и от разговора на двама ранобудни хора узна, че Марти е още жив, но не знаел нищо за себе си, че цялата работа била много странна, защото никой не можел да разбере какво се бе случило с него. Едва сега Сали се върна в града и се скри в мрачната нищета на своя дом.

 

 

Френхен удържа думата си: не можаха нищо да изтръгнат от нея освен това, че сама намерила баща си в това състояние, и тъй като на другия ден той се мърдаше и дишаше свободно — разбира се, все още в безсъзнание, — а при това нямаше никакво оплакване срещу него, хората решиха, че сам е паднал върху камъните, защото е бил пиян и повече не разпитваха. Френхен се грижеше за него и не се отделяше от леглото му, освен когато отиваше за лекарства при лекаря или си готвеше някоя постна чорбица; не ядеше почти нищо, макар денем и нощем да бдеше над болния, тъй като нямаше кой да й помогне. Изминаха почти шест седмици, докато съзнанието на болния се възвърна — дни преди това той беше започнал вече сам да се храни и беше доста бодър в леглото си. Но не беше старото съзнание, което сега се пробуждаше у него — колкото повече приказваше, толкова повече ставаше ясно, че е оглупял, и то по най-чудноват начин. Спомняше си съвсем смътно за случката като за нещо много весело, което не го засяга, смееше се като луд и винаги бе в добро настроение. Още докато беше на легло, приказваше какви ли не глупости, безсмислени и смешни приумици, кривеше лицето си и нахлузваше черната си вълнена островърха шапка чак до устата, така че носът му заприличваше на ковчег под бял покров. Бледа и съсипана от мъка, Френхен търпеливо слушаше безсмислените му брътвежи и сълзи се лееха от очите й, защото те плашеха бедната му дъщеря повече, отколкото предишната му злина. Но когато старият направеше нещо прекалено смешно, тя прихваше да се смее въпреки мъката си, защото потиснатото й сърце, подобно на изпънат лък, бе винаги готово да трепне от радост, след което изпадаше в още по-голямо униние. Когато обаче старият започна да става, за всички беше ясно, че той вече не бе годен за нищо — вършеше само глупости, хилеше се, тътреше се около къщата или седеше на слънце с изплезен език, а понякога държеше дълги речи на бобовете.

По същото бреме той изгуби и последните останки от някогашния си имот — работите му бяха така объркани, че дори къщата и последната му нива, които бяха отдавна заложени, трябваше да бъдат продадени на търг чрез съда. Селянинът, който купи двете ниви от Манц, се възползува от немощта и болестта на Марти, като сложи бърз и решителен край на старата разпра заради оспорваното кътче камъни, а загубеното дело сложи венец на всичко, понеже изглупелият Марти не си спомняше вече нищо от миналото. Търгът се състоя; изпратиха Марти на общински разноски в един приют за такива нещастници като него. Приютът се намираше в главния град на кантона; нахраниха щедро якия и лаком малоумник, след това го натовариха на една волска кола, с която един беден селянин отиваше в града, за да продаде един-два чувала картофи. Френхен седна до баща си в колата, за да го придружи през последното му пътуване до гробницата за живи. Беше тъжно и горчиво пътуване, но Френхен бдеше грижливо над баща си, стараеше се да не му липсва нищо, дори не поглеждаше встрани и не губеше търпение, когато буйствата на нещастника привличаха любопитството на хората и те тичаха подир колата. Най-после стигнаха до едно голямо здание в града; в дългите коридори, на двора и в приветливата градина се тълпяха подобни нещастници, облечени в бели халати и със здрави кожени шапки на упоритите си глави. Облякоха и Марти в такива дрехи, докато беше още Френхен там, а той се радваше като дете на тях, танцуваше и пееше.

— Здравейте, уважаеми господа! — викаше той на новите си другари. — Каква хубава къща си имате! Върни се у дома, Френхен, и кажи на майка си, че вече няма да се прибера в къщи, тук ми се харесва, дявол да го вземе! Иха!

Изписка ежът и удари

по злачните ливади.

Момиче, не целувай стари,

целувай само млади!

 

Реки безброй във Рейн се втичат —

на синеоката се вричам.

Тръгваш ли вече, Фрели? Какво си пребледняла като мъртвец, а пък мен ми е така весело.

В леса Лисана вие — май боли я

сърце, та дига тази олелия!

Един от надзирателите го накара да млъкне и го отведе да върши някаква лека работа; Френхен пък отиде да потърси колата. Седна в нея, извади коматче хляб, изяде го, после легна и поспа, докато се върне селянинът и я закара обратно в селото. Пристигнаха едва през нощта. Френхен се отправи към къщата, в която се бе родила и в която биваше да остане само още два дни; за първи път в живота си бе съвсем сама. Запали огъня, за да си свари последната лъжичка кафе, което й беше още останало, и седна край печката; чувствуваше се крайно нещастна. Тъгуваше по Сали, жадуваше да го види само още един-единствен път и изгаряше от копнеж по него; но грижите и мъката правеха копнежа й горчив, а копнежът правеше грижите още по-тежки. Така седеше тя, облегнала глава на ръцете си, когато някой тихо се промъкна през открехнатата врата.

— Сали! — извика Френхен, като го видя, и се хвърли на врата му.

Тогава двамата се погледнаха изплашено и възкликнаха едновременно:

— Колко зле изглеждаш!

Защото Сали беше пребледнял и посърнал не по-малко от Френхен. Забравила всичко, Френхен го притегли до себе си край печката и каза:

— Да не би да си болен или ти се е случило нещо лошо?

Сали отвърна:

— Не, не съм болен, само ме измъчваше копнежът по теб. Да знаеше само колко шумно и весело е сега у дома! Баща ми е приютил някаква сбирщина и доколкото схващам, струва ми се, че това са крадци, които той укрива. Затова кръчмата сега е претъпкана и така ще продължи, докато настъпи някакъв ужасен край. Майка ми му помага, водена от болезнена алчност да изкара нещо, и си мисли, че с известен ред и надзор ще направи това безобразие по-приемливо и по-благоприлично. Мене никой за нищо не ме пита, пък и много не ме е грижа за това, защото и денем и нощем мисля само за теб. И понеже всякакви скитници идват в кръчмата, всеки ден научавахме какво става у вас и баща ми се радваше като дете, като ги слушаше. Разбрахме, че днес са откарали баща ти в болницата; тогава си помислих, че сега си сама, и дойдох да те видя.

И Френхен му разправи за всичко, което я измъчваше, и колко много бе страдала; но тя говореше с такъв весел и доверчив глас, сякаш не описваше неволята си, а някакво голямо щастие — толкова беше щастлива, че Сали е до нея. Междувременно тя едва успя да напълни една чаша с кафе и насила накара любимия си да си го поделят.

— Значи, вдругиден ще трябва да си излезеш оттук — рече Сали. — И какво, за бога, ще стане тогава?

— И аз не знам — отвърна Френхен. — Ще трябва да отида някъде по широкия свят и да се пазаря слугиня. Но как ли ще изтрая, без да те виждам, а пък никога — даже и нещата да бяха съвсем другояче — ние няма да можем да се вземем, защото ти удари баща ми и го лиши от разсъдъка му. Това ще бъде лоша основа за нашия брак и ние никога няма да бъдем весели и безгрижни, никога!

Сали въздъхна и рече:

— И аз безброй пъти решавах да отида войник или да се ценя ратай в някой чужд край, но не мога да тръгна, докато ти си тук; а после сигурно ще се поболея от скръб по теб. Мисля, че нещастието направи любовта ми към теб още по-силна и по-болезнена, така че вече се касае за живот или смърт! Досега не съм имал понятие за тези неща Френхен го погледна мило и засмяно; те се облегнаха на стената, без да говорят, и мълчаливо се отдадоха на блаженото чувство, че и в най-тежките минути държат един на друг и се обичат, и това чувство се издигаше над цялата им скръб. Така те кротко си заспаха на неудобната пейка до печката, без възглавница и постеля, и спаха така тихо и спокойно като две дечица в люлка. Вече се развиделяваше, когато Сали пръв се пробуди; той събуди Френхен колкото можеше по-нежно, но тя се гушеше до него, замаяна от сън, и не можеше да дойде на себе си. Тогава той буйно я целуна по устата, Френхен трепна, отвори широко очи и като видя Сали, извика:

— Боже мой, тъкмо теб сънувах. Присъни ми се, че танцуваме двама на нашата сватба, дълги, дълги часове наред. Бяхме щастливи, хубаво издокарани и нищо не ни липсваше. Най-после поискахме да се целунем, просто жадувахме за това, но все нещо ни разделяше… а в същност ти си бил този, който ни смущаваше и ни пречеше! Все пак колко е хубаво, че сега си при мен! — Тя жадно се хвърли на врата му и го зацелува така, сякаш целувките й никога нямаше да имат край. — А ти какво сънува? — попита го тя, като го погали по страните и по брадичката му.

— Сънувах, че вървя по един безкрайно дълъг път през гора, а ти вървеше в далечината все пред мен; понякога се обръщаше, поглеждаше ме, махаше ми с ръка, усмихваше ми се. А аз се чувствувах като в рая. Това е всичко.

Те застанаха пред отворената кухненска врата, която водеше към двора, и се разсмяха, когато се погледнаха — дясната страна на Френхен и лявата страна на Сали бяха аленочервени, защото бяха спали с притиснати една до друга бузи, докато лицата им бяха побледнели от хладния нощен въздух. Те нежно разтриха един другиму бледата студена буза, за да я зачервят. Свежият утринен въздух, росният тих покой, който се стелеше над селото, и младата зора ги изпълваха с радост и забрава, а във Френхен сякаш се бе вселил добрият дух на безгрижието.

— Утре вечер ще трябва да напусна тази къща — рече тя — и да потърся другаде подслон. Преди това обаче искам истински да се повеселя с теб, само веднъж, само един-единствен път; иска ми се да танцувам до насита, където и да било, защото все още е в ума ми как танцувахме насън.

— Във всеки случай аз искам да дойда с теб и да видя къде ще се настаниш — каза Сали, — а и мен ми се иска да танцувам с теб, сърце мое, но къде?

— Утре има събор в две села, не много далеч оттук — отвърна Френхен, — там никой не ни познава и никой няма да ни обърне внимание; ще те чакам долу на реката и после ще отидем да се повеселим, където ни се ще — само веднъж, само един-единствен път! Но, боже мой, ние нямаме никакви пари — добави тъжно тя, — нищо няма да излезе от цялата работа!

— Остави това на мен — рече Сал и, — аз ще намеря.

— Но нали не от баща ти, от… от крадените?

— Не, бъди спокойна! Още пазя сребърния си часовник, него ще продам!

— Не искам да те разубеждавам — рече Френхен, обливайки се в червенина, — струва ми се, че ще умра, ако не отида утре да танцувам с теб.

— Най-хубаво би било да можехме да умрем заедно! — промълви Сали.

На раздяла те се прегърнаха, изпълнени с тиха тъга и болка, а когато се пуснаха, те пак се усмихнаха радостно един на друг, изпълнени с надежда и увереност за утрешния ден.

— Ами кога ще дойдеш? — извика Френхен след него.

— Най-късно в единайсет часа сутринта — отвърна той, — а после ще отидем да обядваме заедно.

— Добре, добре. Ела дори още в десет и половина.

Сали беше вече тръгнал, но тя отново го извика — лицето й внезапно се бе променило и бе съвсем отчаяно.

— Все пак нищо няма да излезе! — изхлипа тя и се обля в горчиви сълзи. — Нямам хубави обувки! Вчера дори трябваше да обуя тези тежките, за да отида в града. Не знам отде да взема други!

Сали стоеше слисан и безпомощен.

— Нямаш обувки — повтори той, — тогава ще дойдеш с тези.

— Не, не, с тези не мога да танцувам!

— Тогава ще трябва да купим нови!

— Къде? С какво?

— Но в Зелдвила има колкото си искаш магазини за обуща! А пари ще имам след по-малко от два часа.

— Но аз не мога да тръгна с теб из Зелдвила, пък и парите няма да стигнат да купим обувки!

— Ще стигнат! Аз ще ти купя обувки и утре ще ти ги донеса!

— О мой сладък глупчо, ако ти ги купиш, те няма да ми стават!

— Тогава дай ми една стара обувка, или чакай, по-добре ще ти взема мярка, това не е кой знае каква майстория!

— Ще ми вземеш мярка ли? Наистина аз съвсем и не помислих, за това! Ела, аз ще ти намеря връвчица!

Тя седна отново до печката, подръпна назад роклята си и си събу обувката; кракът й все още беше обут в бял чорап, останал от вчерашното пътуване. Сали коленичи и криво-ляво взе мярка, като обиколи надлъж и нашир изящното й краче и старателно завърза възли на връвчицата.

— Мое мило обущарче! — засмя се Френхен, като се поизчерви, и дружелюбно се наведе над него.

Сали също се обля в червенина и задържа крака й в ръцете си по-дълго, отколкото бе необходимо, така че Френхен се изчерви още повече и го дръпна назад, а после буйно прегърна объркания Сали, целуна го и го изпрати да си върви.

Щом пристигна в града, Сали занесе часовника на един часовникар, който му даде шест-седем гулдена за него; за сребърната верижка също взе няколко гулдена и сега се чувствуваше достатъчно богат, защото, откакто бе пораснал, никога не бе имал толкова пари накуп както сега. Само по-скоро да мине денят и да дойде неделя — мислеше си той, — тогава ще има с какво да откупи щастието, което си обещаваше от утрешния ден, защото колкото и мрачни и неизвестни да се възправяха следващите дни, толкова по-голямо сияние и блясък добиваше жадуваното утрешно веселие. Той се помъчи да убие времето, като потърси обувки за Френхен, и това бе най-приятното нещо, с което някога се бе занимавал. Обикаляше от обущар на обущар, искаше да му показват всички женски обувки, които въобще имаха, и най-после купи едни леки и изящни пантофки — толкова хубави Френхен никога не бе носила досега. Той скри обувките под дрехата си и през целия ден не се отдели от тях; вечерта дори ги взе в леглото си и ги сложи под възглавницата си. Тъй като беше видял тази заран девойката и утре пак щеше да я види, заспа дълбоко и спокойно. На сутринта се събуди рано и започна да чисти и наглася, доколкото бе възможно, поизвехтелите си празнични дрехи. Това направи впечатление на майка му и тя го попита учудено за къде се стяга, тъй като отдавна вече той не се бе обличал толкова старателно. Искало му се малко да отиде да се поразходи из полето — отвърна той, — щял иначе да се разболее в тази къща.

— Какъв е този живот напоследък! — изръмжа бащата. — Какво е това скитане!

— Остави го на мира — каза майката, — чистият въздух ще му подействува добре, виж само колко зле изглежда!

— Имаш ли пари за разходка? Отде си ги взел? — запита старият.

— Не ми трябват пари — рече Сали.

— Ето ти един гулден — отвърна старият и му го подхвърли. — Влез в кръчмата и се почерпи с него, да не помислят хората, че сме толкова зле.

— Не искам да ходя на село и не ми трябва гулденът, задръж си го!

— Давам ти го, но ти не го щеш! Жалко щеше да бъде, ако го беше взел, дебелоглавецо! — извика Манц и пъхна гулдена в джоба си.

Жена му обаче, която сама не знаеше защо днес се чувствува така тъжна и разнежена, като гледа сина си, му даде една голяма черна миланска кърпа за врат с червен ръб по края, която беше слагала само при особени случаи и за която той отдавна си мечтаеше. Сали я уви около врата си, като остави дългите й краища да висят свободно: в пристъп на селска гордост за пръв път вдигна до над уши яката на ризата си, която обикновено носеше подгъната, и това му придаваше достоен и мъжествен вид. Едва бе станало седем часа, когато той се отправи на път с обувките във вътрешния джоб на дрехата си. Излизайки от стаята, някакво особено чувство го подтикна да подаде ръка на баща си и на майка си, а когато се озова на улицата, той се обърна още веднъж да погледне къщата.

— В края на краища ми се струва — каза Манц, — че момчето тича подир някоя фуста: само това ни трябваше!

— О, дано бог му помогне да намери щастието си, колко добре ще бъде това за бедното момче!

— Тъй, тъй — отвърна мъжът, — това ни липсва още. Какво небесно щастие ще бъде, ако има късмет да попадне на някоя устата хубостница, тогава, разбира се, добре ще се нареди момченцето!

Сали се отправи първо към реката, където щеше да чака Френкен; по пътя обаче му хрумна да отиде направо в селото и да я вземе от къщи, защото до десет и половина имаше още много време. „Какво ни е грижа за хората — мислеше си той. — Никой с нищо не ни помага, но аз съм честен и не се боя от никого!“

Така той ненадейно влезе в стаята на Френхен и също така ненадейно я завари да седи напълно облечена и нагиздена, очаквайки да стане време, за да тръгне; липсваха й само обувки. Сали остана прехласнат насред стаята, когато видя девойката — толкова хубава беше тя. Беше облечена със скромна синя рокля от ленено платно, но тя беше спретната, чиста и свежа и седеше много добре на стройното й тяло. Върху нея носеше снежнобял муселинен шал и в това се състоеше цялото й облекло. Кестенявата къдрава коса бе много добре подредена и обикновено непокорните й къдрици сега нежно и очарователно ограждаха главата й; тъй като от много седмици Френхен почти не излизаше от къщи — а може би и от тревогите, — сега цветът на лицето й беше по-блед и по-нежен, но в този час любовта и радостта бяха залели с нежна руменина прозрачното й лице. На гърдите си бе затъкнала хубава китка от розмарин, рози и великолепни богородички. Френхен седеше на отворения прозорец и вдъхваше тихо и сладко свежия, пропит със слънце утринен въздух; когато видя Сали, тя му протегна хубавите си, голи до лактите ръце и извика:

— Колко е хубаво, че идваш по-рано, и то тук! А донесе ли ми обувки? Нима? Няма да стана, докато не си ги обуя!

Той извади от джоба си мечтаните обувки и ги подаде на жадуващата за тях девойка; тя захвърли старите, обу бързо новите — бяха й тъкмо по мярка. Едва тогава стана от стола си, позавъртя се с новите си пантофки и се разходи няколко пъти нагоре-надолу из стаята. После приповдигна малко дългата си синя рокля и с възхищение заоглежда червените вълнени фльонги, които красяха обущата. През това време Сали не откъсваше поглед от нежната прелестна фигурка, която се радваше и вървеше пред него, очарована и развълнувана.

— Китката ми ли гледаш? — попита Френхен. — Не съм ли си я стъкмила хубаво? Знаеш ли, това са последните цветя, които можах да намеря сред този буренак. Тук една розичка, там богородичка и както са така завързани заедно, не им личи, че са събрани от един разбит дом. Сега вече е време и аз да си отида — нито едно цветче в градината и къщата съвсем празна!

Сали се огледа и едва сега забеляза, че всички вещи бяха изчезнали оттук.

— Бедничка Фрели — каза той. — Всичко ли ти взеха вече?

— Вчера отнесоха всичко, което можаха да отместят от мястото му — отвърна тя, — едва се съгласиха да ми оставят леглото. Но аз веднага го продадох и сега си имам пари, на̀, виж! — Тя извади няколко нови лъскави талера от джоба на роклята си и като му ги показа, продължи: — Настойникът на сираците, който също дойде у дома, ми рече с тях да съм си потърсела работа в града, да съм тръгнела още днес.

— Но и тук е вече всичко празно — зачуди се Сали, като надзърна в кухнята, — не виждам ни съчка, ни съдинка, ни нож! Нищо ли не си закусвала тази сутрин?

— Нищо — отговори Френхен. — Можех да си взема нещичко, но си помислих, че ще бъде по-добре да съм гладна, та да ям повече, когато бъдем заедно — така се радвам на днешния ден, ти няма да ми повярваш колко много се радвам!

— Ако смеех да се докосна до теб — каза Сали, — щях да ти покажа какво ми е на сърцето, моя чудна хубавице!

— Прав си, ще развалиш цялата ми премяна, и ако опазим цветята, ще пострада бедната ми глава, която обикновено така разрошваш!

— А сега хайде да вървим!

— Трябва да почакаме още малко, докато дойдат да вземат леглото; след това ще заключа празната къща и няма да се върна вече! Ще дам на жената, която купи леглото, да пази бохчичката ми!

Те седнаха един срещу друг и зачакаха; селянката дойде скоро — беше едра и набита жена, а устата й мелеше като воденица; със себе си водеше едно момче, което щеше да пренесе леглото. Когато видя Френхен така издокарана и възлюбения й, тя изблещи очи, зяпна от учудване и като сложи ръце на хълбоците си, извика:

— Я виж ти, Фрели! Добре започваш и ти! Поканила си си гостенин и си се наконтила като царица!

— Да, нали? — отвърна Френхен любезно и усмихнато. — А знаете ли кой е той?

— Ами, ако не се лъжа, това е Сали Манц. Планина с планина не се срещат, казват старите, ама човек с човек… Но внимавай, чедо, не забравяй какво се случи с родителите ви!

— Ах, но сега всичко се обърна и тръгна на добре — отвърна любезно Френхен и като се усмихваше ласкаво, дори малко покровителствено, продължи: — Вижте, Сали е мой годеник.

— Твой годеник ли? Какво говориш!

— Да, той е богат господин сега, спечели сто хиляди гулдена от лотарията! Помислете си само, госпожо!

Жената се сепна, плесна изплашено с ръце и изкрещя:

— Сто… сто хиляди гулдена!

— Сто хиляди гулдена! — потвърди сериозно Френхен.

— Боже господи! Това не може да бъде, ти лъжеш, дете!

— Е, мислете си каквото си щете!

— Ами ако е вярно и ти се омъжиш за него, какво ще правите с парите? Наистина ли ще станеш важна госпожа?

— Разбира се, след три седмици ще правим сватба!

— Я се махай оттук, ти си цяла лъжкиня!

— Той купи вече най-хубавата къща в Зелдвила, с голяма градина и лозе зад нея; трябва да ни посетите, когато се наредим, ще ви очакваме!

— Я ги остави тези, дяволска хитрушо!

— Ще видите колко е хубаво там. Ще ви сваря чудесно кафе и ще ви гостя с хубав козунак, с масло и лед.

— Ах ти, хитра лисицо! Можеш да бъдеш сигурна, че ще дойда! — извика лакомо жената и устата й се напълни със слюнки.

— А дойдете ли по обяд, изморена от пазара, знайте, че за вас винаги ще има чиния гъста месна супа и чаша вино.

— О, как добре ще ми дойде това!

— Пък все ще има малко бонбони или някое бяло хлебче да занесете на милите си дечица в къщи.

— Ох, съвсем ми премалява, като те слушам!

— Ще се намери сигурно и една хубавичка кърпа, някое парче коприна или пъстра стара шевица за полата ви, пък и нещичко за престилка можем да открием, като поразровим из моите скринове и ракли в някой тих спокоен час.

Жената се въртеше на доковете си и от радост тръскаше полите си.

— А ако мъжът ви иска да направи някоя изгодна сделка било със земя или с добитък и не му стигат пари, ще знаете къде да похлопате. Моят мил Сали винаги ще се радва и на драго сърце ще вложи малко от парите си в нещо сигурно! А и у мен ще се намерят малко спестени парици да услужа на близка приятелка.

Сега вече нищо не можеше да разколебае жената; трогната, тя каза:

— Винаги съм твърдяла, че ти си едно мило, добро и хубаво дете. Бог здраве да ти дава, сега и завинаги, и да те благослови за всичко, което вършиш за мен!

— Срещу това обаче очаквам и вие да имате добри помисли към мен.

— Винаги можеш да разчиташ на това!

— И всеки път да носите стоката си — било плодове, картофи или зеленчук — първо на мен и да ми я предлагате, преди да сте отишли на пазара, за да съм сигурна, че имам една честна селянка под ръка, на която мога да се осланям! Каквото плащат другите за стоката ви, сигурно ще мога и аз да дам, и то с хиляди благодарности… та нали ме познавате! Ах, няма нищо по-хубаво от добрата и трайна дружба между една заможна гражданка, която седи така безпомощна в къщата си и се нуждае от толкова неща, и една честна и почтена селянка, която умее да върши безброй важни и полезни работи! В колко случаи това приятелство им е от полза — при радости и скърби, при кръщенета и сватби, когато децата тръгнат на училище и когато получават първото си причастие, когато почнат да учат занаят или тръгнат на далечен път! При неурожай и наводнение, при пожари и градушки — дано бог ни пази!

— Бог да ни пази! — повтори разхълцано добрата жена и изтри с престилката очите си. — Каква разумна и мъдра годеница си ти, да, и теб ще ти върви добре, иначе не би имало справедливост на този свят! Хубава, чистница, умна и разсъдлива си ти, а и работлива и умееш всичко да вършиш. Няма по-хубава и по-добра от теб в селото, пък и в цялата околност, и който те вземе, ще си мисли, че е в царството небесно, а ако ли не, значи, е негодник и тогава аз ще се разправям с него! Слушай, Сали! Бъди много мил с моята Фрели, иначе ще те науча аз теб, щастливецо, дето можа да откъснеш най-хубавата роза!

— А сега вземете тук и моята бохчичка, както ми бяхте обещали, аз ще пратя да си я взема. А може и сама да дойда с каляската да си я прибера, ако нямате нищо против. Едно гърненце мляко, вярвам, няма да ми откажете тогава, пък аз ще се погрижа да донеса хубава бадемова торта.

— Брей, какво дете! Дай си тук бохчичката!

Върху завързания креват, който жената дигна на главата си, Френхен сложи една дълга торба, в която бе натъпкала всичките си вехтории и дребни вещи; с този товар бедната жена изглеждаше, като че ли носи люлееща се кула на главата си.

— Как ми стана тежко на сърцето — каза тя. — Не може ли да намина още веднъж да ви видя?

— Не, не, ние тръгваме вече, защото ни чака дълъг път; ще ходим на гости на едни знатни роднини, които се появиха откакто разбраха, че сме богати! Знаете как стават тези неща, нали?

— Знам, знам! Нека бог те закриля и не ме забравяй в твоя разкошен живот.

Селянката тръгна с бохчата-кула на глава, като едва-едва пазеше равновесие, а зад нея вървеше ратайчето й, което беше влязло в рамката на някога пъстро изрисуваното Френхеново легло, опряло глава на покрития с избелели звезди балдахин, и като някакъв нов Самсон поддържаше изящно украсените два предни стълба на балдахина. Когато, облегната на Сали, Френхен проследи с очи това шествие и видя подвижния храм да минава през градините, тя му каза:

— От него би станала чудесна градинска къщичка или беседка, ако го поставиш в градината и сложиш под него масичка и пейки, а наоколо посадиш повет. Би ли искал да седиш с мене вътре, Сали?

— Да, Фрели, особено ако поветът е вече избуял!

— Какво стоим още? — рече Френхен. — Нищо вече не ни задържа тук!

— Тогава заключи вратата. А на кого ще предадеш ключа?

Френхен се озърна наоколо.

— Тук на алебардата ще го закача; повече от сто години тя е била в тази къща, така съм чувал да казва баща ми, сега остана като последен страж.

Те закачиха ръждясалия ключ върху ръждясалото украшение на старото оръжие, върху което се виеха бобовите стъбла, и си тръгнаха. Френхен пребледня и за кратко закри очите си с ръка; Сали трябваше да я води, докато се отдалечиха на десетина крачки. Тя обаче не се обърна повече назад.

— Къде ще отидем най-напред? — запита Френхен след малко.

— Ще се разходим хубаво из полето — отвърна Сали, — ще ходим цял ден където ни се иска и няма да бързаме, а привечер все ще намерим къде да потанцуваме.

— Добре! — съгласи се Френхен. — Целия ден ще бъдем заедно. И ще ходим където искаме. Сега обаче ми премалява от глад, още в първото село ще изпием по чаша кафе.

— Разбира се — каза Сали, — бързай само да излезем по-скоро от това село!

Скоро те излязоха от селото и тръгнаха смълчани един до друг през ливадите. Беше хубава неделна утрин през септември, на небето нямаше нито едно облаче; планините и горите бяха облечени в тънка нежна мъгла, която придаваше на цялата местност тайнствен и тържествен вид; отвред се чуваше звън на черковни камбани — отсам долиташе дълбок проточен тътен на камбаните на богато селище, оттам пък звънтяха двете бъбриви камбанки на малко бедно селце. Двамата млади влюбени не мислеха какво ще стане в края на този ден; бяха се отдали единствено на успокояващата и безмълвна радост да скитат в този празничен ден, така спретнато и чистичко облечени и волни като двама влюбени, които по закон си принадлежат. Всеки заглъхващ в празничната тишина звук или далечен вик отекваше в душите им и ги трогваше; защото любовта е камбана, която откликва и на най-далечните и най-безразлични звуци и ги превръща в чаровна музика. Макар и да бяха гладни, половината час път до съседното село им се стори като миг и те колебливо влязоха в гостилницата, която се намираше на края на селото. Сали поръча богата закуска и докато чакаха да им я приготвят, те седяха съвсем тихо и наблюдаваха сръчната и любезна прислуга в голямата и чиста гостилница. Гостилничарят беше същевременно и хлебар; приятен дъх на пресни сладкиши изпълваше цялата къща, а прислугата носеше препълнени кошчета с различни хлябове, защото след черква хората купуваха оттук белия си хляб или пиеха предобедната си бира. Гостилничарката, добра и чиста жена, любезно и спокойно тъкмеше децата си и щом свърши с първото, то веднага изтича при Френхен и доверчиво и показа всичките си съкровища, похвали и се какво знае да прави и кое му доставя удоволствие. Когато поднесоха благоуханното силно кафе, двамата седнаха свенливо на масата, сякаш бяха поканени на гости, но скоро се оживиха и си зашепнаха скромно и щастливо. О, как се услаждаха на разцъфващата Френхен хубавото кафе, гъстата сметана, пресните, още топли кифли, вкусното масло, медът и козунакът и всички други лакомства, които им поднесоха! Беше й вкусно, защото гледаше пред себе си Сали, и ядеше с такова удоволствие, сякаш цяла година беше постила. Радваше се и на хубавите чашки и чинийки, на малките сребърни лъжички; защото гостилничарката явно ги смяташе за благовъзпитани млади хора, пред които искаше да се отсрами; от време на време тя сядаше при тях да си поприказва и техните разумни отговори й допадаха. Добрата Френхен се чувствуваше така раздвоена, но не знаеше какво й се иска повече: дали да тръгне пак из полето и да поскита сама с любимия си през гори и поля, или да остане в тази гостоприемна стая още няколко часа и да си помечтае, че този хубав приветлив кът е неин дом. Сали улесни избора й, като делово и с достойнство каза, че е време да си тръгват, сякаш им предстоеше определен и важен път. Гостилничарят и гостилничарката ги изпратиха до улицата и се разделиха най-радушно с тях, защото, макар и явно да бяха бедни, младите хора имаха добро държане; клетите Сали и Френхен вежливо се сбогуваха и чинно и благонравно тръгнаха по пътя. Но и след като излязоха от селото и навлязоха в една безкрайна дъбрава, те продължаваха да вървят все така един до друг, потънали в блажени мечти, сякаш не бяха излезли от пропаднали къщи, където имаше само кавги и нищета, а бяха деца на добри и почтени хора и сега се разхождаха, окрилени от свидни надежди. Френхен бе склонила замислено глава над окичената си с цветя гръд и внимателно прихванала с ръце роклята си, вървеше по плъзгавата влажна горска пътека; до нея стройният Сали крачеше бързо и замислено, приковал очи в здравите дъбови стволове, като някой селянин, които си прави сметка кое дърво ще му донесе най-голяма печалба, ако го отсече. Най-после те се пробудиха от празните си мечти, погледнаха се и едва тогава забелязаха, че продължават да вървят все така чинно, както бяха напуснали гостилницата; изчервиха се и сведоха тъжно глави. Но младостта си иска своето — гората беше зелена, небето синьо и те сами в необятния свят; това приятно чувство веднага ги завладя. Но не останаха за дълго сами, тъй като горският път се оживи от млади хора, които бяха излезли на групи или на двойки след черква и сега се разхождаха, пееха и се закачаха. Подобно на гражданите и селяните си имат свои любими места и гори, в които обичат да излизат на разходка; разликата е само тази, че макар поддържането им да не струва нищо, тези места са по-живописни. И така, те се разхождат през цъфтящите си поля и зреещите си ниви не само защото тачат неделния ден; те умеят да си подберат хубави излети в младите горички и зелените хълмове, сядат на някоя приятна височинка, от която се открива красива гледка, или в окрайнините на горите, пеят хубавите си народни песни и с наслада се отдават на обаянието на прекрасната дива природа и тъй като вършат това явно не от религиозно задължение, а за собствено удоволствие, трябва да приемем, че те имат чувство за природата независимо от ползата, която тя им носи. Те обичат да си откършат и някое зелено клонче, и то не само младежите, но и бабичките, които идват тук да потърсят старите пътеки на своята младост. Дори и суровите земеделци в най-дейната си възраст имат обичай да си отрежат някоя тънка пръчица, когато минават през гората, и да й изкъсат листата, като оставят само един зелен кичур на върха й. Те носят тази пръчка като жезъл пред себе си; а когато влязат в някое учреждение или канцелария, я поставят почтително в някой ъгъл и след важните разговори никога не забравят да си я вземат внимателно и да я занесат невредима в къщи, където вече позволяват на най-малкия си син да я начупи.

Когато Сали и Френхен видяха многото хора, излезли на разходка, те се засмяха тихичко, защото се радваха, че и те са двойчица, свиха обаче встрани по тесните пътечки, където потънаха в дълбоката горска самота. Спираха се, където им харесваше, тичаха напред и си починаха и както на чистото небе нямаше нито едно облаче, така и никаква грижа не смущаваше душите им в този час. Те забравиха откъде идват и накъде отиват и се държаха толкова изискано и прилично, че въпреки всички радостни вълнения и дългата разходка хубавата простичка премяна на Френхен си остана все така свежа и непокътната, както беше на сутринта. По пътя Сали се държеше не като някое двадесетгодишно селянче или като син на изпаднал кръчмар, а като млад и много добре възпитан юноша; дори и начинът, по който гледаше непрекъснато своята стройна и весела Френхен — изпълнен с нежност и внимание, — беше малко смешен. Защото тези клети създания трябваше да преживеят в този единствен, подарен им от съдбата ден всички ухажвания и настроения на любовта — не само да догонят изгубените дни на нежни ласки, но и да предвкусят страстния край, който щяха да заплатят с живота си.

Те толкова тичаха, че пак огладняха и се зарадваха, когато видяха от върха на един сенчест хълм пред себе си блеснало едно село и решиха да обядват там. Бързо слязоха по склона, но в селото влязоха също така чинно, както бяха напуснали предишното. По улицата не срещнаха хора, които можеха да ги познаят, защото през последните години Френхен малко излизаше от къщи навън и твърде рядко отиваше в някое друго село. Така те представляваха една млада и благовъзпитана двойка, която минаваше случайно оттук. Влязоха в първата гостилница на селото и Сали поръча богат обед; постлаха им празнично една самостоятелна маса и те отново седнаха тихи и скромни и заразглеждаха излъсканата орехова облицовка на стените, блестящия и красиво изработен селски шкаф, също от орехово дърво, и прозрачните перденца на прозорците. Гостилничарката отиде любезно при тях и сложи кана със свежи цветя на масата.

— Докато дойде супата — каза тя, — ако искате, можете да се порадвате на тези цветя. Ако смея да попитам, вие сигурно сте годеници и отивате в града да се венчаете утре, нали?

Френхен се изчерви и не смееше да вдигне поглед, Сали също не отвърна нищо и затова гостилничарката продължи:

— Е, разбира се, и двамата сте още много млади, но който се жени рано, живее дълго, казват хората, а пък вие сте така мили и изглеждате честни и почтени, че няма защо да се криете. От порядъчни хора може да излезе нещо свястно, когато се съберат толкова рано и са трудолюбиви и верни един на друг. Но човек наистина трябва да бъде такъв, защото времето е кратко, но и дълго, а ви чакат много, много дни! И все пак те са доста хубави и приятни, стига човек да умее да ги използува както трябва! Не ме разбирайте погрешно, но се радвам, като ви гледам — вие сте такава хубава двойка!

Прислужницата донесе супата и тъй като чу края на тези думи, а и на нея й се искаше да се омъжи, погледна завистливо Френхен, пред която — както тя си мислеше — се откриваше такова блестящо бъдеще. В съседната стая тази неприятна особа изля злобата си пред гостилничарката, която шеташе там, и то толкова високо, че да могат да я чуят и другите:

— Ето още едни млади негодници, хукнали да се женят в града, без пукната пара, без приятели и прикя, без да мислят дори, че ги чака само просия и немотия! Докъде ще стигнем, като се заженят такива хлапачки, дето сами полата си не могат да облекат, нито супа да сготвят! Е, мога само да съжалявам хубавия младеж, че така добре се е наредил с тази хубостница!

— Шшт! Ще млъкнеш ли най-после, злобно същество? — сгълча я гостилничарката. — Аз не позволявам никой да ги обижда! Те са сигурно много порядъчни хорица от работилниците на планината; вярно, че са бедно облечени, но са спретнати, и ако се обичат и са работливи, ще напреднат повече, отколкото ти със злобния си език! А ако не станеш по-любезна, ще има, разбира се, много да чакаш, докато дойде да те поиска някой, мърморано!

Така Френхен се радваше на всички най-големи наслади, които може да изпита една годеница, тръгнала да се венчава: доброжелателните и насърчителни думи на една разумна жена, завистта на една злобна стара мома, която гори от желание да се омъжи и от яд ту хвали, ту съжалява любимия й, и най-после удоволствието да седне с годеника си пред вкусен обед. Лицето й пламтеше като червен карамфил, сърцето й биеше лудо, но въпреки това тя ядеше и пиеше с охота и беше любезна с прислужницата; само не можеше да се въздържи да не поглежда нежно Сали и да му пошушва по някоя думичка, а това съвсем объркваше главата му. Двамата останаха дълго на масата, сякаш нарочно се бавеха, защото се страхуваха да не се пробудят от този приятен сън. За десерт притежателната донесе вкусни пресни сладки, а към тях Сали поръча хубаво червено вино. Щом Френхен пийна от него, то се разля като огън по жилите й; но тя беше предпазлива, отпиваше само от време на време по някоя глътка и седеше така благонравно и свенливо като истинска годеница. Тя се забавляваше от тази игра, отчасти водена от дяволитото желание да се види в тази роля и отчасти, защото действително се чувствуваше като годеница, а през това време сърцето й щеше да се пръсне от копнеж и гореща любов; стана й тясно между четирите стени и тя поиска да си тръгнат. И двамата сякаш се страхуваха да се отклонят от пътя си, за да останат сами; не си казаха ни дума, но продължиха да вървят по главната улица сред навалицата, без да поглеждат ни наляво, ни надясно. Но когато излязоха на полето и се запътиха към съседното село, където имаше събор, Френхен хвана Сали под ръка и прошепна с разтреперан глас:

— Сали, защо да не се оженим и да бъдем щастливи?

— И аз не знам защо — отвърна той и прикова очи в малката светлина, която есенното слънце тъчеше по поляните, като се помъчи да се овладее, защото лицето му някак странно се сгърчи.

Те се спряха да се целунат, но насреща им се зададоха хора, затова се пуснаха и продължиха нататък. Голямото село, в което имаше събор, бе оживено от весел глъч на хора; от голямата гостилница се носеше шумна музика, тъй като младите селяни бяха започнали да танцуват още от обед. На площада пред гостилницата беше нареден пазар, който се състоеше от няколко маси с бонбони и сладкиши и няколко бараки с лъскави украшения и накити; около тях се тълпяха децата и онези, които засега се задоволяваха само да зяпат. Сали и Френхен също отидоха да погледат накитите; всеки от тях беше мушнал ръка в джоба си, желаейки да подари нещо на другия, тъй като за пръв и последен път двамата бяха заедно на пазар. Сали купи една голяма къщичка от меденки, която беше приятно белосана със захарна глазура, покривчето й беше зелено и върху него бяха накацали бели гълъби, а от комина надничаше едно амурче вместо коминочистач; на отворените прозорци се прегръщаха дебелобузести човечета с мънички червени устица, които се целуваха твърде необикновено, тъй като бързият и съобразителен художник бе направил с едно петънце две устица наведнъж и те се бяха слели една с друга. Две черни точици представляваха веселите очички. Върху розовата вратичка бяха сложени тези стихчета:

„Влез в моя дом, момиче мило,

ела и работи!

Но знай едно: с целувки само

трудът ще се плати!“

 

Момичето отвърна: „Мили,

от нищо нямам страх;

че тука щастие ме чака,

отколе аз разбрах.

 

И ще призная откровено:

затуй дойдох комай!“ —

„Тогава влез и нека спазим

добрия обичай!“

Един господин в син фрак и една дама с много високи гърди, изрисувани отляво и отдясно на стената, се канеха учтиво да влязат в къщичката, както се казваше в стиховете. Френхен пък подари на Сали едно сърце, от едната страна на което бе залепено листче със следните думи:

Ти в това сърце ще видиш

сладка лешникова ядка;

моята любов към тебе

е далеч, далеч по-сладка!

А от другата страна стоеше:

Преди да изядеш сърцето,

ти запомни добре словата!

Преди да рухне любовта ми,

ще рухна мъртва аз самата.

Те ревностно четяха стихчетата и никога досега римувани и напечатани стихове не са били толкова харесвани и така дълбоко почувствувани както тези на медените сладки; струваше им се дори, че са написани нарочно за тях — така добре им прилягаха.

— Ах — въздъхна Френхен, — ти ми подари къщичка! И аз ти подарих една, и то истинска, защото нашите сърца сега са наш дом, в който живеем, и така ние като охлювите носим нашите къщички с нас. Друг дом си нямаме!

— Тогава сме два охлюва, всеки от които носи къщичката на другия! — каза Сали, а Френхен отвърна:

— Следователно ние не бива да се разделяме, за да бъде всеки по-близо до своята къщичка!

Те не знаеха, че шегите, които си правеха, бяха написани и по най-разнообразно оформените медени сладки и затова продължиха да изследват тази простичка и сладникава любовна литература, която се ширеше тук, залепена предимно на богато украсените малки и големи сърца. Всичко им се виждаше хубаво и много сполучливо. Върху едно позлатено сърце, върху което бяха изпънати струни като на лира, Френхен прочете:

Сърцето ми открай е цитра съща:

докоснеш ли го, в песен се превръща.

И тя така се настрои, че й се струваше, сякаш чува собственото си сърце да пее. Ликът на Наполеон също беше изобразен, но тук той бе носител на любовен стих, защото под него бе написано:

Наполеон е бил голям герой,

всегда стоманен меч е носел той,

ала сърце от мека глина имал.

Виж, роза носи моята любима,

но вярно като истинска стомана

сърцето й навеки ще остане.

Но докато и двамата изглеждаха потънали в четенето, всеки от тях се възползува от случая да купи скришом от другия нещо. Сали купи на Френхен едно позлатено пръстенче със зелено стъклено камъче, а Френхен — един черен пръстен от рог на дива коза, върху който беше инкрустирана златна незабравка. Вероятно и двамата бяха водени от една и съща мисъл — да си подарят на раздяла тези скромни спомени.

Потънали в тези занимания, те така се бяха забравили, че не забелязаха как постепенно около тях се образува широк кръг от хора, които ги наблюдаваха внимателно и любопитно. Надошлите от тяхното село момичета и момчета веднага ги бяха познали и сега тълпата стоеше на известно разстояние от тях и учудено гледаше издокараните влюбени, които, прехласнати и отдадени на задушевни чувства, сякаш бяха забравили всичко наоколо си.

— Я виж — провикна се някой, — та това наистина са Френхен Марти и Сали от града! Добре са се намерили и събрали! Пък и каква нежност и приятелство помежду им, вижте де, вижте! Ами къде ли са тръгнали?

Учудването на зяпачите бе една странна смесица от съжаление към нещастието на двамата млади, от презрение към разорението и злобата на родителите им и най-подир от завист към щастието и привързаността на двойката, която беше влюбена и развълнувана по някакъв съвсем необикновен, някак по-изискан начин. И тази всеотдайна преданост и самозабрава се струваше на грубата тълпа също така чужда, както и самотата и бедността им. Когато най-после Френхен и Сали се върнаха към действителността и погледнаха наоколо, видяха само зяпнали лица, които ги заобикаляха от всички страни; никой не ги поздрави и те не знаеха дали да поздравят някого, но тази студенина и недружелюбност от двете страни се дължеше по-скоро на смущение, отколкото на преднамереност. Френхен се изплаши и почувствува как й става горещо — тя пребледня и се изчерви; Сали обаче хвана за ръка горкото момиче и го отведе оттук, а то го последва с къщичката си в ръка, макар че музиката свиреше весело в гостилницата и на него така много му се искаше да танцува.

— Тук няма да можем да танцуваме — рече Сали, когато се поотдалечиха малко. — Струва ми се, че на това място няма да ни бъде много весело!

— Във всеки случай — промълви тъжно Френхен — ще бъде най-добре да се откажем съвсем от танците и аз да си потърся място, където ще мога да се приютя.

— Не — извика Сали, — и ти трябва веднъж да потанцуваш, нали затова ти донесох обувките! Ще отидем там, където се забавляват бедните — на нас сега там ни е мястото, там няма кой да ни презира. В „Райската градинка“ има винаги танци, когато тук става събор, тъй като и тя спада към тази църковна община. Ще отидем и ако се наложи, ще можеш в краен случай да преспиш горе.

Френхен изтръпна при мисълта, че за пръв път ще спи на непознато място, но тя безволно тръгна подир Сали, защото сега той й бе всичко на света. „Райската градинка“ беше малка гостилница, красиво разположена на един самотен планински склон, отдето се откриваше гледка към равнината. На увеселения обаче тук идваха само по-бедни хора, деца на дребни селяни и надничари, пък дори и някои скитници. Преди стотина години един богат чудак я беше построил като малка вила, но след него никой не искаше да живее тук, а тъй като мястото около нея не можеше да се използува за нищо, това странно имение постепенно западна, докато стигна до ръцете на един кръчмар, който го обърна в гостилница. Къщата бе запазила името си, както и стила си, който подхождаше напълно на това име. Тя се състоеше от един етаж, а върху него бе построена открита тераса, чийто покрив се поддържаше на четирите ъгли от статуи, издялани от пясъчник; те представляваха четирите архангели, но бяха съвсем олющени от времето. Наоколо по корниза на покрива седяха ангелчета с пълни бузки и коремчета и свиреха на цигулка, флейта, цимбал и тамбурин; те също бяха направени от пясъчник, а инструментите им бяха позлатени. Таванът отвътре, оградата на терасата, а така също и останалите стени на къщата бяха покрити с избледнели стенописи, които представляваха тумби весели ангели и пеещи и танцуващи светци. Всичко това обаче бе изтрито и неясно като сън и гъсто обрасло с лози; навред из шумата висяха сини зреещи гроздове. Около къщата растяха диви кестени и буйни неподкастрени розови храсти, които, изоставени сами на себе си, никнеха така диво и безразборно, както по други места растат бъзовите храсти. Терасата служеше за танцувална зала. Сали и Френхен видяха още отдалеч двойките, които се въртяха на открито под покрива, а около къщата ядяха и пиеха весели и шумни посетители. Френхен, която носеше благоговейно къщичката на любовта си, приличаше на света ктиторка, носеща в ръка модела на черквата или манастира, който е построила; но от благочестивото й намерение, за което копнееше душата й, не можеше нищо да стане. Когато обаче чу шумната музика, която се носеше от терасата, тя забрави болката си и вече не искаше нищо друго, освен да танцува със Сали. Те се промъкнаха между гостите, които седяха пред къщата и в салона — изпаднали зелдвилци, които бяха излезли на евтин излет, и бедняци от околните краища, — изкачиха се по стълбата и веднага се завъртяха под звуците на валса, без да отделят поглед един от друг. Едва когато валсът свърши, те погледнаха наоколо; на Френхен й стана мъчно, че къщичката й се бе смачкала и изпочупила, но в този миг тя цяла изтръпна, защото пред себе си видя черния цигулар. Той седеше на една пейка, поставена върху масата, и беше така черен, както обикновено, само че днес бе затъкнал елово клонче на шапката си; до краката му стоеше бутилка червено вино и чаша и макар непрекъснато да тропаше с крак, докато свиреше, той не ги събаряше, сякаш изпълняваше танц сред яйца. До него седеше един хубав и тъжен младеж с валдхорн, а на контрабаса свиреше един гърбав. Сали също се изплаши, като видя цигуларя, но той ги поздрави вежливо и извика:

— Все пак си знаех, че някой ден ще ви посвиря! А сега се развеселете, мои милички, и елате да се чукнете с мен!

Той подаде на Сали пълната чаша; Сали се чукна и пи с него. Когато видя колко е изплашена Френхен, цигуларят се помъчи любезно да я разприказва и направи няколко доста весели шеги, които я разсмяха. Тя отново се оживи и сега двамата бяха доволни, че тук имат някой познат и че се намират, така да се каже, под особеното покровителство на цигуларя. Те танцуваха безспир, забравяйки себе си и света, унесени в танца и песните; шумът от залата и от градината отекваше в планината и се носеше далеч в околността, която постепенно се забулваше в сребристия дъх на есенната вечер. Те танцуваха, докато се смрачи и повечето от веселите посетители си тръгнаха, залитайки и провиквайки се по пътя. Останаха неколцина скитници, които си нямаха нийде свой дом и след хубавия ден искаха да прекарат и една хубава нощ. Някои измежду тях като че ли бяха приятели с цигуларя и изглеждаха съвсем странни в чудновато стъкменото си облекло. Особено биеше на очи един младеж със зелена дреха от рипсено кадифе и смачкана сламена шапка, около която бе завързал венец от червена калина. Беше довел със себе си и някаква живописна личност, облечена във вишневочервена басмена рокля на бели точки; около главата си тя бе обвила лозово клонче, така че над слепите й очи висеше по един син грозд. Тази двойка беше най-буйна от всички; пееше и танцуваше неуморно и сякаш едновременно беше навсякъде из салона. Освен това имаше и едно хубаво стройно момиче, облечено в рокля от избеляла черна коприна и с бяла кърпа на глава, чиито краища падаха на гърба му. В кърпата бяха втъкани червени ивици — сигурно първоначално е била хубава ленена кърпа за ръце или за ядене. Под забрадката обаче светеха две теменуженосини очи. На врата и върху гърдите й висеше огърлица от шест реда червени калинови зърна, нанизани на конец, и заместваха най-разкошните коралови нанизи. Тази девойка танцуваше непрекъснато сама, като упорито отказваше да танцува с момците. Тя се движеше изящно и леко наоколо и когато минаваше край тъжния валдхорнист, винаги му се усмихваше, но той извръщаше глава настрани. Имаше и още няколко развеселени жени, всяка с приятеля си; всички бяха бедно облечени, но умееха да се забавляват и се разбираха помежду си. Когато се стъмни съвсем, кръчмарят не пожела да запали свещи, като твърдеше, че вятърът щял да ги изгаси, пък и месецът щял скоро да изгрее, а за клиенти, които му носели толкова малко печалба, лунната светлина била напълно достатъчна. Това обяснение бе посрещнато с голямо одобрение: цялата компания застана на оградата на откритата тераса, очаквайки изгрева на месеца, чието кърваво сияние заливаше вече хоризонта. Щом изгря луната и хвърли на косо лъчи през терасата на „Райската градинка“, всички продължиха да танцуват на лунна светлина така тихо, кротко и блажено, сякаш танцуваха под блясъка на стотици восъчни свещи. Необикновената светлина караше всички да се чувствуват близки, така че Сали и Френхен се смесиха в общото веселие и потанцуваха с другите. Но щом останеха за малко разделени, те литваха един към друг и празнуваха тази среща, сякаш се бяха търсили с години и най-сетне намерили. Лицето на Сали ставаше тъжно и сърдито, когато танцуваше с друга, и той непрекъснато следеше с очи Френхен, която не го поглеждаше, носейки се край него, пламнала като алена роза, и изглеждаше прещастлива дори когато танцуваше с друг.

— Ревнуваш ли ме, Сали? — попита го тя, когато музикантите се умориха и престанаха да свирят.

— Опазил ме бог от такова нещо! — рече той. — Не бих знаел какво да направя в такъв случай.

— А защо се сърдиш, когато танцувам с друг?

— Не се сърдя за това, а по-скоро се сърдя, защото аз трябва да танцувам с друга. Не мога да понасям никое друго момиче, струва ми се, че държа пън в ръцете си, щом не си ти. А ти как се чувствуваш?

— О, аз се чувствувам като на небето, когато танцувам и знам, че и ти си наблизо. Но струва ми се, че веднага ще умра, ако ти си отидеш и ме оставиш сама.

Те слязоха от терасата и застанаха пред къщата; Френхен го прегърна с две ръце, притисна стройното си разтреперано тяло до него, допря пламналата си, измокрена от горещи сълзи страна до лицето му и каза разхълцано:

— Ние не можем да се съберем, а пък аз вече не мога да се отделя от теб нито за минута, нито за миг дори!

Сали я прегърна, притисна я буйно до гърдите си и я обсипа с целувки. Обърканите му мисли се мъчеха да намерят някакъв изход, но напразно: дори и да можеше да преодолее мизерията и безнадеждните изгледи, които го гнетяха заради баща му, неговата младост и неопитна страст бяха така създадени, че не можеха за по-дълго време да се борят с изпитания и лишения и да ги превъзмогнат, а при това разделяше ги и мисълта за бащата на Френхен, когото той бе осакатил за цял живот. Убеждението, което съществува у еснафските среди, че човек може да бъде щастлив само в един напълно почтен и безукоризнен брак, бе дълбоко вкоренено у него както и у Френхен. В тези изоставени създания то беше последният пламък на честта, която някога бе блестяла в техните домове и която самоуверените им бащи бяха изгасили и разрушили само с една незначителна наглед погрешна стъпка — когато, въобразявайки си, че ще издигнат семейната чест, като умножат имота си, те така безразсъдно си присвоиха имота на един изчезнал човек, като си мислеха, че това е съвсем безопасно. Такива неща се случват, разбира се, всеки ден; но понякога съдбата дава назидателен пример, като сблъсква двама души, които искат да въздигнат семейната си чест и да увеличат имота си, и тогава те неминуемо се разкъсват и изяждат като диви зверове. Защото не само онези, които седят на трона, правят погрешни сметки, когато разширяват царствата си, а понякога и в най-схлупените колиби хората постигат резултати, напълно противоположни на онези, към които са се стремили, и в миг гербът на честта се превръща в клеймо на позора. Сали и Френхен обаче познаваха честта на техните семейства още от най-крехка възраст; спомняха си, че бяха добре гледани дечица и че бащите им бяха също така уважавани и обезпечени като много други селяни. След това те за дълго бяха разделени и когато отново се намериха, всеки от тях видя в другия изчезналото щастие на своя дом и това още повече разпали любовта им един към друг. Те желаеха горещо да бъдат весели и щастливи, но само върху една добра и здрава основа, а тя им се струваше непостижима; бушуващата им кръв обаче жадуваше още сега да се слее.

— Вече е нощ — каза Френхен — и ние трябва да се разделим.

— Да си отида в къщи и да те оставя тук сама? — извика Сали. — Не, това не мога да направя.

— След това ще се съмне и нищо няма да се промени за нас!

— Аз ще ви дам един съвет, глупави деца! — чу се изотзад писклив глас и пред тях застана цигуларят. — Стойте си тук — продължи той — и се чудите накъде да тръгнете, а ви се иска да се любите. Чуйте мене, оженете се, тъй както сте, не губете време. Елате с мен и моите приятели в планините — там не ви трябва ни свещеник, ни пари, ни книжа, ни чест, ни легло, нищо освен обичта ви. При нас съвсем не е толкова лошо — чист здрав въздух и достатъчно храна, стига да работиш; зелените гори са наш дом и там ние се любим както си искаме: а през зимата си правим закътани колиби или се гушим на топло в сеното на селските плевни. Хайде, решете се набързо, отпразнувайте тук сватбата си и тръгнете с нас, така ще се отървете от всички грижи и ще си принадлежите вечно елин на друг, поне докато ви харесва; защото при нашия волен живот вие ще доживеете дълбока старост, можете да бъдете сигурни! Не си мислете, че искам да ви върна за злото, което ми направиха старите. Не! Мене ми е драго да видя докъде сте изпаднали; това ми е достатъчно, и затова ще ви помагам и услужвам, ако тръгнете с нас. — И действително той говореше с искрена и приятна нотка в гласа си. — Помислете си още малко, но вслушайте се в моя съвет и ме последвайте! Оставете света да си върви, а вие се вземете и не питайте никого за нищо! Мислете си за веселото брачно легло в дълбоката гора или върху купата сено, ако ви е студено!

С тези думи той влезе в къщата. Френхен се разтрепера в ръцете на Сали, но той й каза:

— Ти какво мислиш? Мен ми се струва, че няма да е лошо да пратим по дяволите целия свят и да се обичаме без пречки и трудности.

Но това бе по-скоро шега, предизвикана от отчаяние, а не сериозно предложение. Френхен го целуна и му отвърна съвсем чистосърдечно:

— Не, аз не искам да ходя там, защото и там нещата не са ми по сърце. Младежът с валдхорна и девойката с копринената рокля си принадлежели също така и били много влюбени. Миналата седмица обаче тя за пръв път му изневерила и той не могъл да се примири с това — ето защо е така тъжен и сърдит и на нея, и на другите, а те му се подиграват. Тя обаче решила да се разкае по този шеговит начин, като танцува сама и не говори с никого, така и тя му се подиграва. По лицето на бедния музикант личи обаче, че още днес ще се сдобри с нея. Аз не искам да бъда там, където стават такива неща, защото не искам да ти изневерявам, макар и да съм готова да понеса всичко само за да бъдем заедно!

При тези думи бедната Френхен се разтрепера още по-силно, сякаш обхваната от треска, и се облегна на гърдите на Сали, защото още на обед, когато гостилничарката я взе за годеница и тя, без да възрази, се представи за годеница, мисълта за женитба лумна като пламък в жилите й и колкото по-безнадеждно беше всичко, толкова по-буйна и необуздана ставаше тази мисъл. Сали страдаше също така, защото думите на цигуларя — колкото и малко да се вслушваше в тях — смутиха душата му, и съвсем безпомощен, той рече, запъвайки се:

— Ела да влезем вътре, трябва все пак да хапнем и пийнем нещо.

Те влязоха в гостилницата. Там нямаше вече други посетители освен малката дружинка скитници, които бяха насядали около масата пред оскъдна вечеря.

— Ето ги и нашите младоженци! — провикна се цигуларят. — Сега бъдете весели и щастливи и оставете ние да ви венчаем!

Накараха ги да седнат на масата; в този миг те бяха доволни, че са между хора, защото така избягаха сами от себе си. Сали поръча вино и по-хубави гозби и така започна голямо веселие. Сърдитият се бе сдобрил с невярната и двамата се бяха отдали на блажени и ненаситни ласки; другата чудновата двойка пише, пееше и също не пестеше уверенията си в любов, а цигуларят и гърбавият контрабасист дигаха врява до небето. Сали и Френхен седяха прегърнати и притихнали; внезапно цигуларят накара всички да млъкнат и започна някаква шеговита церемония, която трябваше да представлява венчален обред. Накара Сали и Френхен да се хванат за ръка, после цялата компания стана на крак и един по един всички минаха край тях, за да им пожелаят щастие и да ги поздравят с добре дошли в тяхното братство. Двамата млади приемаха този обред, без да кажат ни дума, и макар да гледаха на него като на шега, все пак по гърба им пролазваха ту ледени, ту горещи тръпки.

Разпалена от силното вино, малката дружина стана още по-шумна и по-оживена; най-после цигуларят подкани всички да си тръгнат.

— Дълъг път ни чака — извика той, — а полунощ вече мина. Ставайте да съпроводим младоженците; аз ще вървя най-отпред и ще им свиря, та всичко да бъде както трябва.

Тъй като се чувствуваха безпомощни и самотни сред тези хора и не виждаха нищо по-добро пред себе си, Сали и Френхен безволно приеха да минат отпред; другите две двойки се наредиха след тях и образуваха малко шествие, на края на което вървеше гърбавият с контрабаса на рамо. Черният цигулар мина най-отпред и докато слизаха надолу по планината, той свиреше като луд, а другите се смееха, пееха и скачаха след него. Така това бясно нощно шествие прекоси тихите поля и родното село на Сали и Френхен, чиито жители отдавна вече спяха.

Когато минаха по притихналите улици край нявгашните си бащини къщи, обхвана ги някакво болезнено и диво настроение и те затанцуваха в надпревара с другите зад цигуларя, целуваха се, смееха се и плачеха едновременно. Продължиха да танцуват и нагоре по хълма, по който ги поведе цигуларят, и горе на върха, където се простираха трите ниви, черният дявол засвири така лудо с цигулката си, така се замята и заскача като призрак, пък и приятелите му не останаха по-назад в тази бясна игра, че никой не гледаше вече никого и тихият хълм заприлича на върха Брокен през Валпургиева нощ; дори и гърбавият се разскача задъхано с контрабаса на гръб. Сали прегърна по-здраво Френхен и я накара да се укроти, защото той се беше опомнил преди нея. Целуна я силно по устата, за да я накара да млъкне, тъй като тя съвсем се беше забравила и пееше колкото й глас държи. Най-после тя го разбра и двамата се притаиха и заслушаха, докато разбеснелите се сватбари минаха в луд бяг край нивата и без да забележат отсъствието им, се понесоха по брега на реката. Гласът на цигулката, смехът на девойките и провикванията на момците се носеха още известно време в нощта, докато най-после и последният звук заглъхна и всичко притихна.

— От тях избягахме — каза Сали, — но как ще избягаме от себе си? Как ще избягаме един от друг? — Френхен не бе в състояние да отговори. Обвила ръце около врата му, тя пое дълбоко дъх. — Не е ли по-добре да те върна обратно в село и да събудя някои хора, за да те приберат у тях? Утре ще можеш да продължиш пътя си и сигурно ще ти потръгне по-добре, ще можеш да отидеш където си искаш!

— Да отида без теб?

— Трябва да ме забравиш!

— Никога няма да те забравя! А ти би ли могъл?

— Не става дума за това, сърце мое — отвърна Сали, като я галеше ту по едната, ту по другата страна според това как тя се обръщаше, притисната страстно до гърдите му. — Става дума само за теб; ти си още толкова млада и сигурно ще сполучиш в живота!

— А ти няма ли да сполучиш, старче?

— Ела — рече Сали, като я поведе надолу.

Но едва направиха няколко крачки и спряха, за да могат по-добре да се прегръщат и галят. Тишината на всемира пееше и свиреше в душите им, а отдолу долиташе нежният и гальовен ромон на бавната река.

— Колко е хубаво всичко около нас! Не чуваш ли някакви звуци, нещо като песен или камбанен звън?

— Чува се само водата как шуми, иначе всичко е тихо.

— Не, има още нещо и то звучи и оттук, и оттам, и отвсякъде!

— Струва ми се, че чуваме собствената си кръв как бучи в ушите ни.

Те се заслушаха за малко в тези въображаеми или действителни звуци, които идеха от великата тишина на нощта или които те смесваха с вълшебното действие на лунната светлина, която се носеше над стелещите се над дълбоките долове бели есенни мъгли. Внезапно Френхен се сети за нещо; потърси в елечето си и каза:

— Купих ти един спомен, който искам да ти дам.

И тя му подаде простичкия пръстен, като го сложи сама на пръста му. Сали също извади нейното пръстенче, сложи го на ръката й и каза:

— И двамата сме мислили едно и също!

Френхен протегна ръка в бледата сребриста светлина и се загледа в пръстена си.

— О, колко красив пръстен! — каза весело тя. — Сега все едно, че сме сгодени и че сме си дали дума; ти си мой мъж, а аз твоя жена, нека да си го представим за един миг, само докато мине онази ивица мъгла през месеца или докато преброим до дванайсет! Целуни ме дванайсет пъти!

Сали положително обичаше също така силно, както Френхен, но у нея въпросът за женитба не бе така съдбоносен, не бе някакво определено „да“ или „не“, някакво категорично „да бъдеш“ или „да не бъдеш“ както у Френхен, която бе така създадена, че можеше да чувствува само едно, и заради любовта си бе готова да избира със страстна решимост между живота и смъртта. Но сега внезапно нещо проблесна в съзнанието на Сали и женският инстинкт на младото момиче мигновено събуди у него диво и горещо желание и някаква изгаряща светлина озари сетивата му. Колкото и буйно да бе прегръщал и галил Френхен до този миг, сега ласките му съвсем се промениха, станаха още по-пламенни и той буйно я обсипваше с целувки. Въпреки собствената си страст Френхен веднага почувствува тази промяна, бурни тръпки разтърсиха цялото й тяло и преди ивицата мъгла да бе минала през месеца, тя бе обзета от същите желания. Окичените им с пръстени ръце бурно се милваха и боричкаха, срещаха се несъзнателно, без участието на волята, и здраво се залавяха, сякаш сами се венчаваха. Сърцето на Сали ту биеше като чук, ту замираше; дишайки тежко, той тихо промълви:

— На нас ни остава само едно, Френхен, да се венчаем още сега и да напуснем света — там в дълбокия вир, там никой няма да ни раздели, а ние ще сме се имали — дали за дълго или за късо, това за нас ще бъде все едно тогава…

Френхен веднага отговори:

— Сали… това, което ти казваш, аз отдавна съм премислила и решила — да можехме да умрем и тогава всичко да е минало… Закълни ми се, че ще го направиш заедно с мен!

— Давам ти дума! Сега вече никой няма да те вземе от ръцете ми освен смъртта! — извика Сали сякаш не на себе си.

Френхен въздъхна облекчено, сълзи на радост бликнаха от очите й; тя се отскубна и лека като птичка заскача през нивата надолу към реката. Сали се спусна подире й, защото си помисли, че тя иска да избяга от него, а Френхен си мислеше, че той иска да я спре. Така те се гонеха и Френхен се смееше като дете, което не се оставя да го уловят.

— Разкайваш ли се вече? — викаше единият на другия, когато стигнаха до реката и се уловиха.

— Не! Радвам се още повече! — отвръщаше всеки от тях.

Освободени от всички грижи, те слязоха по брега; толкова бързаха да си намерят едно местенце, където да се приютят, че изпреварваха бързеите; защото тяхната страст виждаше сега само шемета на блаженството от сливането им в едно и цялата стойност и съдържание на останалия живот се вливаше сега в него; какво щеше да дойде след това — смърт и гибел, за тях това беше само един полъх, почти нищо, и те мислеха за края по-малко, отколкото прахосникът мисли как ще преживее утрешния ден, след като е пропилял и последните си пари.

— Моите цветя ще ме изпреварят — каза Френхен. — Виж, съвсем са клюмнали и увехнали! — Тя свали китката от гърдите си и я хвърли във водата, като пееше: — Моята любов към теб е далеч, далеч по сладка…

— Чакай — извика Сали, — ето ти брачното легло!

Бяха стигнали до един път, който идваше откъм селото и водеше до реката; на брега имаше малък пристан, за който бе завързан голям сал, натоварен догоре със сено. Сякаш обхванат от бяс, Сали веднага започна да развързва дебелите въжета. Заливайки се от смях, Френхен го улови за ръцете и извика:

— Какво ще правиш? Да не искаш в края на краищата да откраднеш сала със сеното на селяните?

— Това ще бъде зестрата от тях — плуващо легло и постеля, каквато никоя младоженка досега не е имала! Те впрочем ще намерят после сала долу, закъдето и без това се е отправил, и ще се чудят какво е станало с него. Виж, той вече се полюшва и иска да отплува.

Салът се намираше на няколко крачки от брега в по-дълбоката вода. Сали вдигна Френхен на ръце и тръгна през водата към него, но девойката така бурно и необуздано го прегръщаше и се мяташе като риба, че той едва пазеше равновесие в реката. Тя се мъчеше да потопи ръцете и лицето си във водата и викаше:

— И аз искам да усетя студената вода! Помниш ли колко премръзнали и мокри бяха ръцете ни, когато се хванахме за пръв път? Тогава ловяхме риби, а сега сами ще бъдем риби, две големи, хубави риби!

— Кротувай, мило дяволче! — каза Сали, който се мъчеше да стои прав и да пренесе разлудувалата се Френхен през вълните. — Иначе течението ще ме отнесе!

Той вдигна товара си на сала и сам скочи след него; после вдигна девойката върху високото меко като постеля благоуханно сено и скочи до нея; и както двамата си седяха горе, салът постепенно се понесе към средата на реката и като се въртеше леко, заплува към долината.

Реката течеше ту през високи мрачни гори, които хвърляха тъмни сенки върху й, ту през открити поля, ту през смълчани села, ту край самотни колиби, ту се разливаше на тихи вирове, подобни на езера, в които салът почти спираше, ту се спущаше край скали и бързо отминаваше заспалите брегове. А когато зората се сипна, от сребристата река изплува град с високи кули. Залязващият месец, червен като злато, очерта бляскава пътека нагоре по течението и по нея бавно премина салът. Когато наближи града, в мразовитата есенна утрин две бледи фигури, вкопчени здраво една в друга, се отделиха от тъмната маса и потънаха в студените вълни.

Малко по-късно салът спря невредим на един мост и остана там. Когато след време намериха двата трупа малко по-долу от града и установиха произхода им, вестниците писаха, че двама млади хора, деца на съвсем бедни, пропаднали семейства, които живеели в непримирима вражда, потърсили смъртта си във водата, след като цял следобед танцували и се веселили от сърце на един събор. Предполагало се, че тази случка можело да има някаква връзка с един натоварен със сено сал от онази област, който пристигнал в града без лодкари; предполагало се също така, че младите хора били взели сала, за да прекарат на него отчаяната си и богу немила сватба — още един признак за все по-разпространяващата се поквара и разюзданост на нравите.

Бележки

[1] Из „Йехуда бен Хавели“ — стихотворение от Х. Хайне. ↑