Готфрид Келер
Нацупеният Панкрац

На едно тихо отстранено площадче, близо до градската стена, живееше вдовицата на един зелдвилец, който отдавна беше свършил с всичко и сега почиваше в земята. Приживе той не беше от най-лошите, по-скоро чувствуваше такъв копнеж да бъде порядъчен и солиден човек, че се подчини на господствуващия тон в обществото, на който никой млад човек не може да убегне, но когато отмина разцветът на годините му и той според обичая трябваше да слезе от арената на дейния живот, всичко му се стори празен сън, сякаш бяха ограбили живота му; от това получи охтика и умря скоропостижно.

Остави на жена си малка порутена къщурка, една картофена нива пред градските порти и две деца — син и дъщеря. С хурката и къделята тя припечелваше млякото и маслото, за да готви с тях картофите, които садеше, а малката вдовишка издръжка — общинският попечител й я изплащаше ежегодно, като всеки път я задържаше по няколко седмици след срока, за да я използува за своите сделки — стигаше точно да покрие нуждата от дрехи и някои други дребни разходи. Чакането на парите беше винаги мъчително, защото тъкмо когато дойдеха просрочените седмици, сиромашките дрешки на деца вече се бяха износили напълно, а на гърнето с масло се провиждаше цялото дъно. Зеленото дъно на гърнето лъсваше толкова редовно всяка година, сякаш беше някакво небесно явление, и също така редовно превръщаше за известно време спокойното, бедняшки тихо доволство на семейството в истинско недоволство. Децата врънкаха майка си за по-хубаво и по-обилно ядене, защото още не разбираха и я смятаха за достатъчно могъща да направи това; за тях тя беше всичко — единствена закрила и върховна власт. Майката беше недоволна, задето децата й нямат повече разум или повече храна, или пък и двете.

А споменатите нейни деца имаха различни качества. Синът беше невзрачно четиринадесетгодишно момче със сиви очи и сериозни черти, което сутрин дълго се излежаваше в леглото, след това четеше малко от едни разкъсани учебници по история и география и всяка вечер, лете и зиме, тичаше на хълма, за да гледа залеза на слънцето — единственото великолепно и тържествено зрелище, което се представяше специално за него. Залезът за него беше това, което за търговците представлява борсата по пладне; или най-малко, когато той се връщаше в къщи, настроението му зависеше от тази гледка: имаше ли по небето аленочервени и жълти облаци, застанали подобно на големи войски сред огън и кръв и маневриращи царствено над него, тогава той наистина биваше весел и доволен.

От време на време — макар и доста рядко — той изписваше по някой лист хартия със странни списъци и числа, които после прибавяше към куп листове, заловени с парче стар златен ширит. Главно място в това вързопче заемаше една малка тетрадка, направена от нагънат лист златиста хартия; обратната бяла страна на листа беше изпълнена и изписана с всевъзможни черти, фигури и линии от точки, а между тях — кълба дим и летящи бомби. Той разглеждаше често тетрадката с голямо задоволство и понякога вмъкваше нови рисунки — обикновено по времето, когато картофената нива беше цялата в цвят. Тогава той лежеше сред цъфналите влакове под синьото небе и след като известно време съзерцаваше бялата изписана страница, три пъти по-дълго гледаше насрещния златен лист, в който се отразяваха слънчевите лъчи. Иначе беше своенравно момче, готово да се цупи за всичко, никога не се смееше и нито вършеше, нито пък учеше нещо на този божи свят.

Сестра му беше дванадесетгодишно, красиво като картина дете, с дълги, гъсти, кестеняви коси, големи кафяви очи и снежнобяла кожа. Беше кротко и тихо момиче, много търпеливо и мърмореше много по-рядко от брат си. Имаше звънлив глас и пееше като славей; но въпреки че всичко това я правеше много по-приятна и по-мила от момчето, майката все пак предпочиташе сина си и гледаше снизходително на държанието му — жал й беше за него, тъй като той не учеше нищо и сигурно един ден щеше много да пати, докато, според нейните разбирания, момичето нямаше нужда от много нещо и заради това все някак щеше да се подреди в живота.

Затова караше момичето постоянно да преде, та да може синчето повече да яде и съвсем спокойно да дочака бъдещата си несрета. Момчето приемаше това, без много да се церемони, и се държеше като някой млад индианец, който кара жените да работят за него; а и на сестра му това не беше никак досадно, защото си мислеше, че просто така трябва да бъде.

Единственото й удовлетворение и отмъщение се състоеше в една наистина доста лоша и некрасива постъпка, която тя винаги си позволяваше по време на ядене, използувайки било хитрост, било насилие. Всеки ден за обед майката готвеше гъста картофена каша, която заливаше с тлъсто мляко или добре запържено масло. Тази картофена каша ядяха всички заедно от паницата с тенекиени лъжици, като всеки издълбаваше по една вдлъбнатина в плътната картофена грамада. Синчето, което въпреки цялата си странност проявяваше строго чувство за военна дисциплина при разпределянето на храната, държеше строго никой да не взема ни повече, ни по-малко от това, което му се полага, и гледаше винаги, щото млякото или златистото масло, разляно по края на паницата, да протече равномерно в отделните дупки; сестричката пък, макар и много по-наивна, щом забележеше, че изворите й пресъхват, се опитваше чрез изкуствени галерии и отточни канали да отбие вкусните поточета към своята страна и колкото и брат й да протестираше и също така да изграждаше изкуствени диги и да запушваше навсякъде, където имаше опасност да се отвори някоя съмнителна дупка, тя все пак успяваше да открие някоя тайна жилка в кашата или явно нарушавайки мирните отношения, с усмихнати очи направо посягаше с лъжицата към пълната с масло дупка на брат си. Тогава той захвърляше лъжицата си, сърдеше се и се цупеше, докато добрата майка не наведеше паницата настрани, за да изтече определеното за нея масло в лабиринта от канали и бентове на децата й.

Така живееше малкото семейство ден след ден и докато животът си течеше все така, децата израстваха, без да им се удаде удобен случай да опознаят света и да станат нещо; но постепенно съжителството им започна все повече да ги гнети и мъчи. Панкрац, синът, продължаваше да не работи и не научи нищо, освен един много изкусен и усъвършенствуван начин да се цупи, с който измъчваше майка си, сестра си и себе си. За него това беше редовно и интересно занимание, при което той усърдно упражняваше бездейните си душевни сили, като измисляше стотици дребни домашни трагедии, които сам предизвикваше и при които ловко и майсторски умееше да играе ролята на онеправдан. Тези трагедии караха сестра му Естерхен да пролива обилни сълзи, през които обаче слънцето на нейния весел нрав бързо проблясваше отново. Тази нейна лекомисленост така ядосваше и обиждаше Панкрац, че той все по-дълго се цупеше и скритом плачеше от мъката, която сам си създаваше.

И все пак при този начин на живот здравето и силите му видимо укрепваха и когато почувствува в себе си напора им, той разшири кръга на действие: хванал в ръка здрава чепата тояга или дръжка на метла, тръгваше да броди през гори и поля, за да види къде може да открие и изпита някоя по-голяма неправда. Щом най-после се явеше и разразеше такъв случай, той незабавно набиваше жестоко противника си и в тази необикновена дейност доби и доказа такава сръчност, енергия и изкусна тактика — както в издирването и предизвикването на врага, така и в боя, — че успяваше да победи не само отделни, много по-силни от него младежи, но и цели банди, или поне успяваше да се оттегли безнаказано.

Когато се завръщаше от подобно благополучно приключение, яденето му се услаждаше двойно повече и близките му се радваха на доброто му настроение. Един ден обаче се случи така, че вместо той да набие противника си, сам изяде порядъчна порция бой. Засрамен, навъсен и разярен, той се прибра в къщи, но Естерхен, която беше прекарала целия ден в предене, не бе устояла на изкушението, беше се нахвърлила на яденето, вдигнато за Панкрац, и беше изяла част от него, и то най-хубавата — така поне му се стори. Натъжен и огорчен, едва сдържайки сълзите си, той изгледа оскъдните, студени останки от яденето, а през това време лошата му сестра, седнала отново до чекръка, се заливаше от смях.

Това вече беше прекалено много и затова трябваше да се случи нещо изключително. Без да хапне нищо, Панкрац се прибра гладен в стаята си и когато на сутринта майка му отиде да го събуди и повика да дойде най-после на закуска, той беше изчезнал и никъде не можаха да го намерят. Денят измина, без той да се завърне; не се прибра нито на втория, нито на третия ден. Майката и Естерхен много се изплашиха и разтревожиха; за тях беше ясно, че той е обмислил бягството си, защото беше взел и вещите си. Те не преставаха да плачат и нареждат, тъй като всички усилия да намерят следа от него останаха напразни; след като изтече половин година и изчезналият Панкрац не се завърна, те с натъжени сърца се примириха със съдбата си, която сега им се виждаше двойно по-самотна и окаяна.

Колко дълга може да бъде една седмица, та дори и един ден, когато не знаем къде са и какво правят онези, които обичаме, и когато заради тях светът е така притихнал, че не повява ни най-лекият полъх от тяхното име, а ние все пак знаем, че те живеят и дишат нейде!

Така живяха майката и Естерхен пет, десет, петнадесет години, ден след ден, без да знаят дали техният Панкрац е жив или мъртъв. Това беше дълга и дълбока сръдня от негова страна и Естерхен, която междувременно беше станала красива девойка, се превърна постепенно в приятна, спретната стара мома, която остана при стареещата си майка не само поради синовната си привързаност, но и от любопитство, за да бъде у дома в момента, когато брат й най-после щеше да се появи, и да види какво щеше да стане тогава. Защото тя беше винаги в добро настроение и вярваше твърдо, че той ще се завърне някой ден и тогава ще има много да се смеят. Впрочем за нея не беше тежко да остане неомъжена, тъй като беше умна и съзнаваше ясно, че за зелдвилци не съществуват много изгледи за дълготрайно земно щастие, а тя си живееше заедно с майка си неизменно в скромно благоденствие, спокойна и без грижи, защото сега двете имаха да хранят едно вечно гладно гърло по-малко, а що се отнасяше до самите тях, те не се нуждаеха почти от нищо.

Беше един ясен хубав летен следобед по средата на седмицата, когато човек не мисли за нищо, а в малките градчета хората прилежно се трудят. Целият елит на Зелдвила беше излязъл по слънце на тъмнозелените кегелбани пред градските порти или седеше в прохладните кръчми на града. Фалиралите зелдвилци и старците обаче чукаха, шиеха, кърпеха, лепяха, режеха и човъркаха твърде усърдно, за да използуват добре дългия ден и да заслужат приятната вечер, която сега вече умееха да ценят. На малкия площад, където живееше вдовицата, не се виждаше нищо освен тихото лятно слънце по тревясалите плочи; а наоколо, зад отворените прозорци, работеха старите хора и играеха деца. Вдовицата седеше на една пейка в градинката си с нацъфтели розмаринови храсти и предеше, а срещу нея Естерхен шиеше нещо. Бяха изминали вече няколко часа от обед, но никой от съседите наоколо още не бе повел разговор. Тогава обущарят сигурно сметна, че е вече време да обяви малка почивка и кихна нарочно така високо — апхи! — че всички прозорци наоколо потрепераха, а книговезецът отсреща — той всъщност не беше книговезец, а само така надве, натри лепеше всякакви картонени кутийки и беше закачил на вратата си една очукана от времето стъклена кутийка, в която една пръчка червен восък се бе изкривила на слънцето — този именно книговезец се провикна: „Наздраве!“ и всички съседи се разсмяха. Един през друг те занадничаха през прозорците, а някои дори излязоха пред вратите и започнаха да смъркат енфие; така беше даден знакът за къс следобеден разговор и малко весел смях, докато си изпият следобедното кафе, чийто аромат на цикория се разнесе вече от всички къщи. Най-после се бяха научили да се забавляват с малко. И тъкмо след това забавление при тях се появи един непознат латернаджия с хубава полирана шарманка — твърде голяма рядкост за Швейцария, тъй като в страната нямаше местни латернаджии. Той засвири изпълнена с копнеж песен за далечни страни и за случки, станали там, и тази песен се стори на хората извънредно хубава и накара вдовицата да се просълзи, тъй като тя си спомни за своя Панкрацхен, който бе изчезнал от много години. Обущарят даде на непознатия един кройцер, той си отиде и малкият площад отново заглъхна. Но не след дълго дойде друг скитник с някаква голяма чуждестранна птица, затворена в кафез; той я буташе с пръчка през решетката, за да я виждат хората по-добре, и тъжната птица нямаше ни миг спокойствие. Беше орел, донесен от Америка; и онези далечни, безкрайно сини страни, над които орелът се бе реял на свобода, изплуваха в съзнанието на вдовицата и я натъжиха още повече, защото тя не знаеше нито какви бяха тези страни, нито къде може да е сега синчето й. За да видят по-добре птицата, съседите излязоха на площадчето и когато човекът си отиде, те останаха струпани заедно, виреха носове във въздуха и сякаш очакваха още по-странни неща, тъй като вече ги беше обзело желание да пропилеят и остатъка от деня.

И ето това тяхно желание се изпълни, защото не мина много време и с голям шум и врява се зададе най-величественото зрелище, след което тичаха всички деца от града. Към площада се заклатушка огромна камила, върху която се бяха настанили няколко маймуни; двама-трима мъже докараха една голяма мечка, водейки я за халката, прокарана през носа й, и веднага се започна истински мечешки танц: мечката играеше и показваше смешните си фокуси, като изръмжаваше от време на време така сърдито, че кротките хорица се плашеха и гледаха боязливи дивия звяр от почетно разстояние. Естерхен се смееше и лудешки се радваше на мечката, която тържествено се клатушкаше наоколо с тояжката си, радваше се на камилата, на самодоволното й лице и маймунките. Майката обаче плачеше непрекъснато: беше й жал за лошата мечка и тя пак си спомни за изчезналия си син.

Когато най-после отмина и това шествие и отново всичко утихна, тъй като възбудените съседи се бяха измели заедно с тълпата, която вървеше след него, за да се отбият нейде и се почерпят преди вечеря, Естерхен каза:

— Струва ми се, че Панкрац непременно ще си дойде още днес, тъй като се случиха толкова неочаквани неща — какви ли не камили, маймуни и мечки минаха оттук!

Майката се разсърди, задето Естерхен причисляваше, така да се каже, бедния Панкрац към тези зверове и му се подиграваше, и я накара да млъкне, без да съзнава, че мислено и тя си бе казала същото. После въздъхна и рече:

— Няма да го дочакам!

Докато казваше това, се случи най-странното нещо през този ден — една открита пътническа кола с извънреден пощальон долетя стремглаво и спря на тихото площадче, което вечерното слънце вече едва докосваше. В колата седеше мъж с фуражка, каквито носят френските офицери; той имаше мустаци и брада, а лицето му беше съвсем изгоряло и изсушено и по него личаха белези от куршуми и саблени удари. Загърнат в бурнус, той беше опрял крак на огромна лъвска кожа, постлана върху пода на колата; пред него на предната седалка лежаха сабя и дълъг арабски чибук, както и някои други чуждестранни предмети — изобщо неща, каквито френските военни обикновено донасят от Африка.

Въпреки строгия израз, който бе наложил на лицето си, непознатият беше отворил широко очи и търсеше с поглед една къща на площада, подобно на човек, който се пробужда от тежък сън. Почти залитайки, той скочи от колата, която беше спряла насред малкия площад; взе обаче лъвската кожа и сабята си и със сигурна крачка влезе направо в къщичката на вдовицата, сякаш само преди час беше излязъл оттам. Учудени и изпълнени с любопитство, майката и Естерхен видяха всичко това и нададоха ухо да чуят дали чужденецът ще се изкачи по стълбите; защото, въпреки че преди малко бяха говорили за Панкрац, в този миг те съвсем и не подозираха, че това може да бъде той; изненадата и любопитството бяха отвлекли мислите им съвсем далеч от него. Но изведнъж те го познаха по начина, по който прескочи най-горните стъпала и прекосявайки малкия пруст, почти едновременно натисна дръжката на вратата, след като с мълниеносна бързина намести в бравата увисналия навън ключ — така правеше винаги изчезналият, който въпреки леността си проявяваше необикновена склонност към добрия ред. Двете жени нададоха силен вик и застанаха като вцепенени пред столовете си, гледайки със зяпнали уста към вратата, която се отвори. Там стоеше един непознат Панкрац, със сухата и твърда сериозност на чуждестранен воин, само бръчките около очите му потрепваха странно. При вида му майката се разтрепера и съвсем се обърка, та дори и Естерхен за първи път в живота си стоеше като тресната и не смееше да шавне. Но всичко това трая само миг; господин полковникът — защото загубеният син бе станал ни повече, ни по-малко, а полковник — свали веднага фуражката си с учтивостта и уважението, на които го бяха научили суровите теглила на живота, докато по-рано никога не бе правил така, когато влизаше в стаята; една неизразима дружелюбност — така поне се стори на жените, пред които той никога не се беше показвал любезен и те дори не можеха да си го представят така мил — се разля по набразденото му, макар все още младо войнишко лице и разкри снежнобелите му зъби, когато се завтече към тях и с преливащо от горест сърце ги взе и двете в обятията си.

Ако отначало майката бе някак странно потреперала при войнствения вид на сина си, който й се стори все така суров, то сега тя тръпнеше в плахо блаженство, усетила прегръдката на възвърналия се син, чието почитателно сваляне на шапка и бликаща, невиждана досега приветливост — плод само на умиление и разкаяние — я бяха докоснали като с вълшебна пръчка. Защото още като момченце, преди да навърши и седем години, Панкрац беше започнал да се отскубва от милувките й и оттогава, озлобен и недостъпен, упорито се бе пазил да не докосне дори ръката на майка си, да не говорим пък колко пъти само беше отивал да си легне нацупен, без дори да каже „лека нощ“. Затова този миг й се стори непонятен и чудесен, сякаш събрал в себе си цял един живот, защото едва сега, след около тридесет години, тя, тъй да се каже, за първи път почувствува прегръдката на сина си. Но и на Естерхен този променен човек се стори така сериозен и важен, че тя, която хиляди пъти се бе смяла на нацупения Панкрац, сега не беше в състояние дори да се усмихне на своя разкаян и любезен брат и с бистри сълзи в очите пристъпи към малкото си столче, като не сваляше очи от него.

Панкрац пръв се опомни след няколко минути и като добър войник извърши маневра и намери изход от това положение, като тръгна да донесе багажа си. Майката поиска да му помогне заедно с Естерхен; но той я заведе по един крайно очарователен начин до стола й и се съгласи само сестра му да слезе долу при колата и да поеме някои по-леки неща. По-нататъшния тон на вечерта даде Естерхен, която скоро си възвърна чувството за хумор: тя не можа да се стърпи, грабна лъвската кожа за дългата яка опашка и взе да я влачи по пода, като се превиваше от смях и току викаше:

— Че каква е пък тази кожа? Какво е това чудовище?

— Само до преди три месеца — каза Панкрац, като ритна с крак кожата — това беше жив лъв и аз го убих. Този юнак беше мой учител, той ме и преобрази — дванадесет часа така настойчиво ми проповядва, че най-после аз, клетият, се излекувах завинаги от всякакво сърдене и цупене. За да си спомням това, вече никога няма да се разделя с тази кожа. Каква чудесна история беше! — добави той, като въздъхна.

Предвиждайки, че близките му — в случай че ги намери още живи — едва ли ще имат нещо хубаво за ядене в къщи, той беше купил от последния по-голям град, през който бе минал, една кошница с чудесни вина и друга пълна с различни вкусни закуски, за да не започнат майка му и сестра му да се суетят, ами да седнат тримата спокойно да вечерят. Така майката трябваше само да постеле масата, а Панкрац поднесе няколко печени пилета, прекрасен желиран пастет и цял пакет чудесни дребни сладки. Но не стига това, ами по пътя той си бе спомнил колко мъждиво светеше някога бедняшкото светилниче и колко често го бе дразнила дрезгавата светлина, при която едва можеше да се занимава с празните си залъгалки, въпреки че майката — а нейните очи бяха все пак по-стари — постоянно буташе светилничето под носа му за голямо забавление на Естерхен, която при всеки удобен случай съумяваше да го примъкне към себе си. О, веднъж дори, плачейки от яд, той го беше изгасил и когато угрижената майка го запали отново, Естерхен пак го духна със смях, а той изтича с разкъсано от болка сърце в леглото си. За това и за други подобни неща си беше спомнил той из пътя, когато, изпълнен с болка и страх дали ще дочака да види отново тези, които беше изоставил, се беше спрял да купи и няколко восъчни свещи; сега той запали две от тях, та жените загубиха ума и дума от възхищение пред целия този блясък и разкош.

Така весело беше в къщичката на вдовицата, сякаш имаше сватба, само че много по-тихо; Панкрац използува силната светлина на свещите, за да разгледа състарените лица на майка си и на сестра си и това го развълнува много повече от всички опасности, срещу които беше заставал лице с лице. Той се отдаде на дълбоки и тъжни мисли за човешката участ и човешкия живот и как тъкмо нашите по-маловажни качества — било приветлив характер, било суров нрав — определят не само нашата лична съдба и щастие, но и съдбата и щастието на нашите близки и могат да ни накарат да се чувствуваме виновни спрямо тях, без сами да знаем защо и как е станало това, тъй като сами не създаваме характера си. Тези негови разсъждения обаче бяха прекъснати от съседите, които не можеха по-дълго да потискат любопитството си и един след друг нахълтаха в стаята, за да видят рядката птица, тъй като из целия град вече се беше разнесъл слухът, че безследно изчезналият Панкрац си е дошъл, и то като френски генерал, във файтона с четворен впряг.

За събралите се в кръчмите и кафенетата зелдвилци — както за младите, така и за старите — това беше един крайно заплетен случай и те току се чешеха по врата слисани и озадачени. Защото това беше съвсем против установения ред и напълно ги обърка — да се върне някой най-неочаквано отнякъде си като човек с положение, генерал, и то тъкмо на възраст, когато в Зелдвила един мъж е вече свършен! Какво ли ще предприеме той сега? Нима смята да остане тук, без да бъде пропаднал човек и през останалия си живот, особено когато остарее? И как ли се е замогнал? Какво, по дяволите, е вършил през дългите си младини този незначителен и невзрачен момък, та не се е похабил? Този въпрос вълнуваше всички и те не намериха никакъв ключ за разрешаването на загадката, тъй като техните познания за човека и човешката душа бяха твърде оскъдни, за да разберат, че тъкмо този суров и тежък нрав, който бе причинил и на него, и на близките му толкова горчиви страдания, го беше запазил така добре, както силният оцет консервира къс овнешко месо, и му беше помогнал да прескочи опасната за зелдвилските мъже възраст на разцвет. За да разрешат този въпрос, те поставиха въобще под въпрос истинността на събитието и оспориха възможността да се случи подобно нещо и за да потвърдят съмнението си, изпратиха на площадчето неколцина стари фалирали хора, така че Панкрац, чиито надошли съседи и без това принадлежаха към същото съсловие, се видя обкръжен от цяло събрание любопитни благи фалирали мъже, подобно на стар полубог, около когото се трупат сенките на подземния свят.

Тогава той запали турския си чибук и стаята се изпълни с екзотичното благоухание на ориенталски тютюн; сенките и фалиралите душеха все по-любопитно сините ароматни кълба дим, а Естерхен и майката не можеха да се начудят на приветливостта на Панкрац, на умението му да забавлява хората и най-после на любезния, но самоуверен начин, по който той разпусна събранието накрая, когато сметна, че е дошло време да стори това.

Тъй като обаче радостта, породена от семейно щастие и весели събития между кръвни роднини, вместо да изтощава участвуващите, както се случва при други вълнения по този свят, ги кара изведнъж да се почувствуват и след най-дългите страдания млади и бодри, старата майка не усещаше като децата си ни най-малка умора, нито желание за сън и стоплена от хубавото вино, което пиха с удоволствие, поискаха най-после заедно с още по-нетърпеливата си дъщеря да узнаят нещо по-подробно за съдбата на Панкрац.

— Сега е късно вече — отвърна той — и не мога да започна да ви разправям подробно печалната си история, но сигурно ще има време да ви разкажа една по една преживелиците си. Днес обаче ще ви опиша само бегло някои случки — толкова, колкото е необходимо, за да стигна до края, тоест до завръщането си и до причината, която ме накара да се завърна, тъй като всъщност тя беше истинската причина и за моето някогашно бягство и има все същата подкладка. Когато на времето избягах по такъв грозен начин, аз бях изпълнен с неугасим яд и болка; изпитвах яд не към вас, а към самия себе си, към този край, към този безсмислен град, към цялата си младост. Едва по-късно ми стана ясно всичко това. Скритата причина, задето се сърдех и цупех, особено по време на ядене, беше гнетящото чувство, че не припечелвам сам хляба си, че нито учех, нито вършех нещо и никое занимание не ме привличаше; нямах дори и надежда, че нещата някога ще се променят; всичко, което виждах да вършат другите, ми се струваше незначително и глупаво; дори вашето вечно предене ми беше непоносимо и ме тормозеше, въпреки че то хранеше и мен, ленивеца. Така побягнах една нощ със свито от горестна болка сърце и тичах до заранта, докато се отдалечих на около седем часа оттук. Когато слънцето изгря, видях хора, които събираха сено на една голяма ливада; без да кажа нито дума или да запитам нещо, сложих вързопчето си край ливадата, грабнах гребло ли, вила ли беше и с най-голяма ловкост се запретнах да работя като луд наред с всички; защото по времето, когато скитах по тия места, аз бях забелязал много добре всички похвати и движения на ония, които работеха; дори често съм си мислил колко несръчно върша това или онова и как в същност съвсем другояче, много по-чевръсто, трябва да си размърдаш ръцете, ако искаш да се наречеш добър работник.

Хората ме гледаха учудено, но никой не прекъсна работата ми; когато седнаха да закусват, поканиха и мен; аз това и целях и така продължих да работя, докато дойде време за обяд и пак ядох с голяма охота. Но сега селяните се зачудиха още повече и слисани се разсмяха зад гърба ми, когато, вместо да грабна отново вилата, аз внезапно изтрих устата си, вдигнах бохчичката си и без да кажа нито дума повече, си тръгнах по пътя. Стигнах до една гъста и прохладна букова горичка, легнах и спах, докато се здрачи; тогава скочих на крака, излязох от горичката и се загледах в небето, по което почваха да се появяват първите звезди. Движението на звездите също беше едно от малкото неща, които бях наблюдавал по време на мързеливото си скитосване нагоре-надолу, и тъй като бях открил в звездите голям ред и точност, те винаги ми бяха харесвали много; още повече пък, като знаех, че тези грейнали създания спазват тази точност не заради някаква надница или за паница картофена чорба, а защото не могат да се откажат от нея, сякаш вършат това за свое лично удоволствие и винаги точно изпълняват задълженията си. И тъй като постепенно бях научил наизуст учебника ни по география — колкото и прост да беше той, — знаех доста нещо и за земята; затова ми беше ясно коя посока трябва да взема и в същия миг реших да тръгна на север, да прекося цяла Германия и така да стигна до морето. Вървях през цялата нощ, пак цели осем часа, и на сутринта при изгрев-слънце стигнах до едно диво и уединено място край Рейн, когато тъкмо пред очите ми една натоварена с чували жито гемия заседна на една плитчина и водата заля част от товара й. Тъй като на кораба имаше само трима мъже и в този ранен час не се виждаше жива душа в тази пустош, моряците много се зарадваха, когато аз веднага се залових да им помогна да свалят тежкия товар на брега и да освободят заседналата гемия. Изсипахме мокрото жито върху дъски, които наредихме на слънце, прехвърляхме го старателно, докато изсъхна, и накрая го натоварихме отново на гемията. Тази работа обаче ни отне по-голямата част от деня и така ми се удаде възможност да споделя с моряците няколко солидни закуски; когато привършихме, те дори ми дадоха малко пари и по моя молба ме стовариха на отсрещния бряг с малката лодка, която караха със себе си, привързана за кораба.

На отсрещния бряг се намерих в голяма планинска гора, в която легнах и спах, докато падна нощ, след което отново си плюх на петите и вървях, докато се зазори. Казано с две думи: по този начин за по-малко от два месеца стигнах до Хамбург. Денем, щом някъде ми се удадеше случай, се залавях здраво за работа, без да говоря много с хората, и си тръгвах веднага щом заситех глада си, за да вървя пак през цялата нощ. Моето поведение винаги така изненадваше хората, че никъде не ме изпъдиха и преди още да се наежат срещу мен или пък да проявят любопитство, аз бях вече изчезнал. Тъй като същевременно избягвах градовете и единствено се залавях за работа на полето, по планините или в горите, където се срещаха само първобитни, прости хора, аз действително пътувах както по времето на библейските патриарси. Никога не се сблъсквах с властите на държавите, през чиито земи преминавах, и единствената ми мисъл беше да прекося тази земя, без да прося или да бъда задължен някому за препитанието си; иначе обаче вършех, каквото ми бе приятно — почивах, когато ми се щеше, и вървях, когато си исках. Разбира се, по-късно се научих също така да се придържам към установен ред, който ми се налагаше отвън, и към постоянство и издръжливост; и както отведнъж се бях научил да работя, така, без някакво особено напрежение, веднага усвоих тези навици, щом разбрах колко важни и необходими са те.

Впрочем животът на чист въздух ми се отрази отлично; от постоянната смяна на тежката работа, от обилното ядене, от безгрижието и спокойствието ръцете и краката ми така заякнаха, че пристигнах жилав и пъргав юначага в големия търговски град, където веднага се затекох към пристанището и се размесих между моряците, които се суетяха наоколо, заети с натоварването на корабите си. Тъй като навсякъде се залавях енергично за работа, не ги зяпах в устата като глупак, но все пак внимавах в думите им, пък и не приказвах много, нито се мусех, мълчаливите груби момчета ме търпяха в средата си и аз прекарах цяла седмица всред тях, след което ме качиха контрабанда на един английски търговски кораб. Капитанът ме прие при условие, че ще му помагам в частните му сделки, които вършеше през време на пътуванията си. Те се състояха именно в сглобяването и изработването на най-различни огнестрелни оръжия и главно пищови от стари изхабени части, които той купуваше в големи количества, когато хвърляше котва в пристанищата на Стария свят. Това бяха чудновати и невероятни смъртоносни оръжия, които той сглобяваше с някаква ужасна страст, а след това, когато му се удадеше случай, ги разменяше по дивите брегове срещу ценни произведения за мирна употреба и невинни, нежни дарове на природата. Аз вършех спокойно работата си, овладях я и скоро целият се изпоцапах с масло и шмиргел и се покрих със стружки като стар оръжеен майстор; щом сглобяхме някой пищов криво-ляво, веднага го изпробвахме с оглушителен гърмеж; но само веднъж, никога не повтаряхме — второто гръмване предоставяхме на червенокожите или черните купувачи по далечните острови. Този път обаче корабът стигна само до Ню Йорк и оттам се върна обратно в Англия, където аз, вече достатъчно вещ в оръжейното изкуство, се отделих от него и веднага се записах доброволец в един полк, който трябваше да замине за Източна Индия.

В Ню Йорк бях слязъл на сушата и бях погледал за няколко часа американския начин на живот, който в същност трябваше много да ми хареса, тъй като тук всеки върши каквото си иска, ръководен единствено от нуждите и настроенията си, като скача от един занаят на друг, който в момента му се стори по-добър, без да се срамува от каквато и да било работа или да смята едно занятие за по-благородно от друго. И въпреки всичко не зная как стана така, но току изведнъж забързах към кораба обратно и вместо да остана в Новия свят, се озовах в най-старата приказна част на света, в прастарата, гореща Индия, облечен в червен мундир, един мълчалив английски войник. Не мога да кажа, че не ми допадна новият живот, който започна още на големия броненосец, с който пътуваше полкът. Самото обстоятелство, че хранеха най-редовно и точно всички ни, колкото много и да бяхме, като всеки от нас получаваше дажбата си така сигурно, както звездите се движат на небето — никой ни повече, ни по-малко от другия, без някой да ощети другаря си, — ми хареса извънредно много, още повече, че не трябваше да благодарим никому за това, тъй като редовното хранене се дължеше само на добре подредения ни живот. Макар че нас, новобранците, започнаха да ни обучават още на кораба и ние ежедневно трябваше да правим учения, все пак това занимание ми допадна извънредно много, тъй като не трябваше да размахваме байонета, та белки с ловкост успеем да забучим някой картоф, а беше чисто и просто едно упражнение, което в момента нямаше нищо общо с яденето; стига човек да бъде изпълнителен и вежлив към този или онзи, и тогава няма за какво да се грижи. Още на втория ден от пътуването ни видях как биха един войник, който беше ръмжал нещо срещу началството, след като бе извършил редица нередни неща. Веднага реших, че такова нещо не бива да ми се случва никога и сега нацупената ми физиономия се оказа твърде полезна за мен — благодарение на нея можех да проявявам безупречна и безмълвна изпълнителност и внимание, като винаги успявах да запазя достойнството си.

Така станах свестен, напълно благонадежден войник; правеше ми удоволствие да схващам всичко правилно и да го върша образцово, както беше предписано; и тъй като това ми се удаваше, най-сетне се почувствувах действително доволен, макар все пак да не се впущах много-много в приказки. Само сегиз-тогиз се поразвеселявах малко и вършех някоя лека глупава шега; това ми придаваше напълно военен вид, точно такъв, какъвто трябва да има един войник, пък и, от друга страна, заради тези шеги другарите ми ме понасяха въпреки мълчаливостта ми. И така, едва бях изкарал една година в тази гореща, необикновена страна, когато започнах да напредвам в службата и най-после станах един от най-ценените подофицери. Минаха години и аз станах важна клечка в казармата; повечето време бях зает в канцеларията на полковия командир, проявих се като добър чиновник, тъй като бързо усвоих всичко необходимо за архиварството и сметководството през време на работата, без много да си блъскам главата. Така всичко тръгна като по вода и мен ми се струваше, че съм доволен от себе си — защото можех да си живея без мъка и без грижи под топлото синьо небе; пък и работата, която трябваше да върша, си вървеше като от само себе си и аз не чувствувах особена разлика дали съм зает със службата, или се шляя без работа нагоре-надолу. Сега яденето вече не представляваше нищо важно за мен и аз едва обръщах внимание кога и какво ям. На два пъти през това време ви пращах писма и малко спестени пари, но по някакво странно съвпадение и двата кораба потънаха с целия екипаж и ядосан от това, се отказах да ви се обаждам повече, като реших да се завърна у дома колкото е възможно по-скоро, за да използвам в родината придобитата си деловитост и добри, солидни привички. И бях уверен, че така ще се прибера с много по-голяма печалба в Зелдвила, отколкото ако бях донесъл цял милион, и вече кроях планове как ще накастря нашенските шегобийци, дето само с риба се тъпчат, ако се изпречи някой от тях на пътя ми.

Но дотогава имаше още много време и мен ми било писано да преживея такива неща, които така разтърсиха и промениха цялото ми същество, че ми мина всяка охота да кастря когото и да било. Бях станал истинска дясна ръка на командира и почти цялото си време прекарвах при него. Той беше странен човек, на около петдесет години, а жена му живееше в една стара кула някъде в Ирландия, тъй като по всяка вероятност тя трябва да е била още по-странна и от него; докато живели заедно, те непрекъснато фучали един срещу друг като две диви котки; и двамата страдаха от натрапчивата мисъл, че са се излъгали един в друг, въпреки че надали биха се намерили двама по-подходящи един за друг хора. Иначе и двамата бяха здрави и бодри и си живееха щастливо с тази мисъл — без нея нито той, нито тя можеха да преживеят и един ден, а когато бяха далеч един от друг, тогава всеки от тях се грижеше с трогателно внимание за другия. Единствената им дъщеря, която се казваше Лидия, прекарваше повечето време при баща си; беше предана и привързана към него, тъй като разликата в пола, дори между баща и дъщеря, я караше да изпитва повече нежност и съчувствие към баща си, отколкото към майка си, въпреки че в тия брачни отношения, които и двамата считаха за нещастни, майката струваше точно толкова, колкото и бащата — ни повече, ни по-малко.

Командирът се беше настанил в една чудесна прохладна и проветрива къща извън града, разположена в една долина, обрасла с палми, кипариси, смокини и други дървета. Под дърветата около кокетната бяла къща се простираха градини, в които през цялата година се отглеждаха пресен зеленчук и много цветя; в същност това бяха саморасли цветя, които никнеха навсякъде, но старецът обичаше да ги гледа до себе си, и то в големи количества, и затова в зелената сянка на дърветата ярко блестяха големи пурпурночервени и бели цветове. Когато нямах работа в канцеларията, като доверен и приближен на полковника, аз трябваше да поддържам градината или пък, за да не се отпусна много, да ходя на лов с него; така станах и опитен ловец. Непосредствено зад дола започваше пуста неплодородна местност, която преминаваше в див планински гъсталак; там се криеха не само цели ята птици и стада дребен дивеч, но от време на време и хищни зверове, та дори и грамадни тигри. Когато усетехме, че наблизо има тигър, уреждахме голяма хайка и така аз се сблъсках с опасностите дълго преди да вляза в бой с хора. А нямаше ли какво друго да правя, трябваше да играя шах със стария господин и да замествам дъщеря му Лидия; той не обичаше много да играе с нея, понеже й липсваше усет и умение и местеше фигурите съвсем по детски. Аз обаче скоро така се усъвършенствувах, че до известна степен можех да насочвам играта, без да го лишавам от удоволствието често да ме бие, и ако умът ми не беше объркан от други неща, сигурно скоро щях да стана по-добър играч от мрачния старец.

Така аз бях най-странната институция в света: облечен в алената си униформа, с леко бамбуково бастунче в ръка и бяла кърпа на главата, за да ме пази от жаркото слънце, аз се разхождах важно и мълчаливо под палмите — бях войник, управител, градинар, ловец, домашен приятел и компаньон, и при това твърде странен компаньон, тъй като никога не продумвах нито дума; защото, въпреки че сега вече не се цупех и горе-долу бях доволен от съдбата си, все пак бях свикнал да мълча и нищо не беше в състояние да размърда езика ми, от който се отронваше само по някоя заповед или ругатня, отправена срещу някой разпасан войник. А тъкмо това държание допадаше на командира и аз останах при него близо пет години; дните се нижеха еднообразно, но когато имах свободно време, можех да правя каквото си ща. Използувах тези часове, за да препрочета няколко пъти десетината книги, които притежаваше старият господин, и чрез тях — а те всички бяха доста обемисти — опознах не малък дял от света. Бях тих, ревностен читател и си изграждах една философия, за която не знаех точно дали е призната в света, или не; това щях да узная едва по-късно. Защото, въпреки че вече бях видял и преживял много, все пак бях вървял, така да се каже, по една тясна пътека, а повечето неща на този свят се намираха встрани от нея.

Най-после назначиха моя командир за губернатор на цялата област, в която бяхме на гарнизон; той пожела да ме задържи при себе си и нареди да бъда преместен от стария полк, който се завърна обратно в Англия, в новия, който дойде на негово място, така че отново имах възможност да остана при него в качеството си на военен, както и във всичките си други качества — нещо, което беше напълно по волята ми, защото бях съвсем самостоятелен — нямах друг господар над себе си освен военното знаме.

По същото време и дъщерята се завърна от старата ирландска кула и остана да живее при баща си, губернатора. Беше стройна и много красива мома; не само красавица, а и личност, стъпила здраво на собствените си изящни крака, и още от първия миг човек разбираше, че онзи, който се влюби в нея, няма така лесно да намери под път и над път друга мома, с която да я замени и се утеши, именно защото тя изглеждаше завършена и самостоятелна личност, каквато не се среща втори път. И тъкмо тази благородна самостоятелност, съчетана с най-неподправена чистосърдечност и добродушие, с честност и прямота на характера — характер решителен и самоуверен, — придава истинско превъзходство над другите, та дори и ония същества, които в основата си са простодушни и естествени, добиват някакво възвишено и величаво достойнство. Освен това тя беше образована и разбираше от разни изкуства, тъй като, подобно всички такива създания, беше прекарала детството си и младостта си до този миг да изучава всичко, което й се харесва; знаеше дори почти всички нови езици, без обаче да изтъква това, така че невежите мъже не изпадаха пред нея в ужасното неловко положение да знаят по-малко от една безделна и превзета млада госпожица. Изобщо здравият и просветен разум в нея сякаш се изразяваше по-скоро в това, че тя съвсем сполучливо преценяваше и обсъждаше станалите по-дребни и по-важни събития, неща и случки; при това нейните мисли и думи бяха така прости, мили и ясни, както звукът на гласа й и движенията на тялото й. Извън това, както вече казах, тя беше така наивна, така не умееше да хитрува, че не бе в състояние да изучи една обмислена игра на шах и въпреки това седеше, радостна и търпелива, пред шахматната дъска, за да бъде постоянно побеждавана от баща си. Така в нейна близост човек веднага се чувствуваше приятно и добре; струваше му се, че тя е истински Яков между жените и че на света няма по-добра от нея. Хубавите й руси къдри и тъмносините й очи, които почти винаги гледаха света сериозно и открито, допринасяха своя дял, още повече, че нейната красота — колкото и да биеше на очи — беше пропита с истинска женска скромност и целомъдрие и при това правеше впечатление на нещо единствено и лично; накъсо казано — тя беше личност.

Тоест, искам да кажа: поне изглеждаше така, пък в същност господ знае дали в края на краищата тя наистина беше такава, или пък само аз бях виновен, че я виждах в такъв измамлив вид, казано с две думи.

Тук Панкрациус забрави разказа си и изпадна в тъжни размисли, при което лицето му доби доста невойнствен и почти глуповат израз. Двете восъчни свещи бяха изгорели до половина, майката и сестрата бяха навели глави и клюмаха, капнали за сън, не виждайки и не чувайки вече нищо, защото, откакто Панкрациус бе започнал описанието на своята предполагаема любима, на тях им се беше доспало; сега те напълно го пренебрегнаха и наистина заспаха. Но ние ще можем да задоволим любопитството си, тъй като за наш късмет полковникът не забеляза това, беше съвсем забравил на кого разправя и без да вдигне сведените си очи, продължи разказа си пред спящите жени като човек, който не може повече да се удържи и иска да сподели нещо, което отдавна е премълчавал.

— До това време — поде той — не бях поглеждал отблизо жена; разбирах или знаех за жените, кажи-речи толкова, колкото носорог разбира от свирня на цитра. Не че не обичах да ги гледам; открай време им хвърлях по едно око, когато можех, но само крадешком, без да ме забележат и без да се моря много да ги гоня; но ми беше крайно неприятно да започвам и най-малкия разговор с тях, тъй като още отдавна ми се струваше, че жените не се интересуват от нищо разумно, ясно и свястно, сякаш им е невъзможно в течение дори на шест думи да спрат вниманието си на едно нещо, както е редно; а ако някога кажат смислена и умна приказка, веднага след това ще изтърсят някоя голяма глупост или щуротия и после гледат да изкарат, че в това се състои женският им чар и закачливост; в основата си обаче това е нечестно и в същност още по-отвратително, тъй като е придружено от почти съзнателна преднамереност с всички тези безсмислици да служат още по-добре на лошите си инстинкти и опърничавата си природа. Затова аз по начало се мръщех на всички жени — яд ме беше на тях и не удостоявах никоя с явен поглед. В Индия, където бях по-доволен и вече не таех неприязън към тях, имаше много жени както от индийска, така и от английска кръв, понеже много търговци, офицери и войници бяха довели и семействата със себе си. Индийките бяха красиви като цветя и сладки като захар, а и говореха също така сладко, но не представляваха нищо повече от себе си; затова те не ме вълнуваха ни най-малко, тъй като красота и доброта без пиперец, както и пълната беззащитност ми се струваха скучни — мъчително ми беше да си помисля, че ако стане моя, такава една жена няма да има сили да се бори срещу моите лоши настроения. Европейските жени пък, които срещах — повечето от тях бяха от Великобритания, — ми изглеждаха по-способни да се отбраняват, но те не бяха така добросърдечни, а дори и когато бяха мили, си служеха с тази доброта и честност като с някакъв отвратително прозаичен и скучен занаят; дори благородната женственост, с която толкова се перчеха, тези самоуверени достопочтени женички използуваха не като жени, а по-скоро както амбулантни търговци на подправки — ту отмерват мъничко от стоката, ту грижливо слагат няколко зърна в книжната кесия на еснафщината. Извън това все ми се струваше, че дълбоко във всички тези западноевропейски красавици и некрасавици се таи известна доза простащина — болестта на нашето време, — която те в същност са наследили от нашия пол, от нас, господа европейците; тази болест обаче се превръща у тях в ново, двойно по-голямо зло. Защото никак не са добри тези времена, в които мъже и жени си разменят болестите и си предават един другиму вродените си недъзи. Такива бяха моите невежи и унили мисли за жените, те определяха основното ми отношение към женския пол и с тях следвах пътя си в живота, без да се заинтересувам по-отблизо за някоя.

Но когато при нас пристигна красивата Лидия и аз бях всеки ден близо до нея, на цялата ми житейска мъдрост бе нанесен удар и тя рухна. От самото начало се почувствувах чудесно в нейно присъствие и просто не знаех как да обясня състоянието си. Бях крайно учуден, че не изпитвам ни яд, ни презрение към нея, нито неуважение, нито онова познато желание да я поглеждам крадешком; по-скоро се радвах съвсем непринудено на присъствието й и без да проявявам нескромност, я гледах свободно и открито, когато работех близо до нея. Това не ми беше трудно, понеже като беден войник не бе нужно да я заговорвам, без тя да ме е запитала за нещо; следователно не трябваше да си налагам някакво особено държане, освен да бъда един стегнат, сериозен подофицер. Пък и през дългите години на униние мълчанието — особено спрямо жените — ми бе станало дотолкова втора природа, че и при най-добро желание сега не бих могъл да направя изключение, дори и ако приличието го изискваше. И все пак чувствувах голямо, необикновено благоразположение към тази личност, в сърцето си таех много добри чувства към нея и за да й се харесам, измених лошото си мнение за жените и си мислех, че не е толкова зле да имаш връзки с тях — поне заради тази жена отсега нататък щях да бъда по-благосклонен към тях. Бях много радостен, когато бях близо до Лидия или когато намирах повод да отида там, където беше тя; но все пак за тази цел аз не предприемах ни стъпка повече от това, което се налагаше от естествения ход на събитията; когато се озовях в една стая с нея, никога не я поглеждах и не се приближавах до нея, без да имам някаква определена и разумна причина; въобще в мен цареше такова спокойствие, каквото цари над заляната от слънце хладна морска шир, над която не повява никакъв ветрец.

Така премина близо половин година или година, а може би и повече — не помня вече точно; объркал съм цялото леточисление от онова време и тези месеци и години ми се мержелеят като изпълнен с блянове душни летни дни. В началото — не помня вече колко дълго продължи то — всичко си вървеше мирно и тихо. Макар и често да ме виждаше, дамата нито общуваше, нито пък приказваше много с мен, но когато заговаряше, беше извънредно любезна и тогава по хубавото й лице се появяваше детска, невинна усмивка, на която аз, крайно благодарен, отвръщах, като си налагах много почтителен израз на лицето и без да се мръщя, казвах: „Много добре, госпожице!“ или съвършено естествено й възразявах, когато не беше права, нещо, което впрочем се случваше твърде рядко. Когато обаче я нямаше или когато бях сам, мислех често за нея, но съвсем не като влюбен, а като добър приятел или роднина, искрено загрижен за нея; желаех й да бъде щастлива и измислях какви ли не прекрасни неща за нея. Доколкото си спомням, в мене настъпи слаба, едва забележима промяна: пред губернатора започнах да държа малко повече на себе си, изтъквах повече войника, който не признава нищо друго освен дълга си, а в останалите задължения запазих привидна независимост. Това беше естествено, тъй като не получавах никакво възнаграждение от него, и след като си свършех работата в канцеларията, за която ми се плащаше, вършех всичко друго като доверено лице и само понякога ядях и пиех с него. И така, както вече казах, аз бях напълно спокоен и доволен, което, разбира се, проличаваше в моето особено държане.

Но един ден, когато работех под сенчестите дървета, се случи така, че в течение само на един час Лидия дойде три пъти при мен, без да има някаква работа или пък да трябва да ми заръча нещо. Първия път седна на един обърнат кош и изяде пълна кошница с червени череши, като не преставаше да бъбри с мене и по този начин ме принуди и аз да заговоря. Втория път дойде, премести коша съвсем близо до розовото храстче, което тъкмо почиствах, седна пак на него и започна да шие бяла копринена панделка на една изящна нощна шапчица или на нещо друго — не можех много добре да видя, тъй като този път едва поглеждах към нея и само набързо й отговарях, понеже се бях посмутил. След малко тя си отиде, но пак се върна, за трети път, с една прекрасна, художествено изработена игра от слонова кост, донесена от Китай; хвана стария кош, издърпа го на известно разстояние от мен, седна и като ми обърна гръб, започна тихичко да реди играта. Сега аз не свалях очи от нея, но тя ненадейно се изправи, сложи играта в джоба си и извивайки някакви странни и звучни трели, си отиде, без да се обърне към мен. Всичко това ми беше съвсем неразбираемо и нищо не можех да си обясня; душата ми леко възропта при тази нейна постъпка, но от този миг аз се влюбих в Лидия.

Обхванат от чудесно нежно вълнение, оставих розовия храст, взех двуцевката си и тръгнах във вечерта далеч из пущинака. Видях много диви животни, но все се улисвах и не стрелях по тях, защото щом почнех да се меря, си спомнях как се бе държала младата дама и изпущах животното из очи.

„Какво иска тя от теб — мислех си аз — и какво означава всичко това?“ Но докато разсъждавах така, в мен лумна голяма благодарност за всичко — възможно и невъзможно, — което можеше да се крие зад тази случка, срещу която се бунтуваше както чувството ми за ред, така и съзнанието за моята нищожна и не дотам привлекателна личност. Но тъй като все още не можех да проумея нищо, внезапно ми хрумна мисълта, че тази привидно толкова хубава и способна жена в края на краищата е чисто и просто едно лекомислено и покварено създание, което си търси закачка с когото и да било и дори не се отказва да започне някоя скандална история с един беден подофицер. Тази проклета мисъл ми причини такава болка и така ненадейно ме жегна, че пламнал от гняв, стрелях по един огромен космат глиган, който в този миг се приближаваше към мен през високата планинска трева; куршумът ми се заби в мозъка му почти едновременно и също така ненадейно и нежелателно, както онази долна мисъл заби в моя мозък и дори ми се струваше, че трябва да облажавам дивото животно заради постигналата го участ. Седнах върху мъртвия звяр; пред мислите ми изплува красивият й образ и аз ясно виждах как беше дошла трите пъти, виждах всяко нейно движение и всяка нейна дума продължаваше да звучи в ушите ми. Но за мое учудване добрата ми памет не спря само на този ден, а се завърна чак до деня, когато я бях видял за първи път, и възкреси цялото време, през което се бях чувствувал тъй спокоен. Както преди да завали дъжд въздухът става съвсем бистър и прозрачен и на най-отдалечените планини се виждат ясно и най-малките подробности, които иначе не се забелязват, и както в тихата нощ се долавя и най-далечният камбанен звън, така сега аз с почуда открих, че през цялото време всяко нейно движение, всяка промяна в нейната външност, всяко нейно появяване се бяха запечатали в паметта ми, без сам да зная как; сега в тишината на този пущинак почти всяка нейна дума, дори и най-незначителната и най-беглата, зазвуча наново в ушите ми ясно и изразително. Така цялата тази красота се бе таила в мен, сякаш задрямала, и днешната случка само беше вдигнала завесата пред нея, беше хвърлила главня в купа сено. При тези мисли аз забравих гнева си и напълно се отдадох на спомените си; ровех се в добрата си памет и изтръгвах от нея и най-малката чертица, която можеше да ми даде за образа на Лидия. Поех бавно към вилата, отдаден всецяло на тези приятни видения. Обаче сега вече не можех да стоя така непринудено и спокойно край нея и понеже не знаех какво да правя, нито пък бях измислил нещо, започнах да избягвам, доколкото ми беше възможно, всеки допир с младата девойка; но в замяна на това сега постоянно мислех за нея. Така изминаха три или четири седмици, без да се случи нещо повече; забелязах само, че въпреки цялата моя сдържаност, която си налагах, тя не изпущаше случай да направи или да каже нещо, за да ми засвидетелствува своята благосклонност: започна да се съгласява във всичко с мен, започна да говори по начин, с който да ми хареса, като повтаряше мои думи, служеше си с изрази, които аз употребявах, и преценяваше нещата, както аз обикновено ги преценявах. На първо време в това нямаше нищо особено, тъй като още отначало ми беше приятно да откривам в нея същите разбирания за добро и зло, от които и аз се ръководех; тя се смееше на същите неща, на които се смеех и аз, или пък се ядосваше като мен на неприятностите, които се случваха понякога. Но накрая — макар аз едва да проговорвах някоя дума с нея — нейното старание да живее по такъв начин, че да ми харесва, и то без да се държи като някоя закачлива кокетка, а като доверчиво, незлобиво дете, стана така очебийно, че аз съвсем се обърках и не знаех какво поведение да възприема. Така, за да се отърва, реших да потърся спасение в едно безвредно средство: прибягнах до старото си, добре усвоено изкуство да се цупя и се закалих напълно в него, още повече, че тези странни отношения ме правеха напълно щастлив. Сега тя изглеждаше истински загрижена и сломена, започна да се държи смутено и плахо и това придаваше още по-голяма привлекателност на нейната иначе смела и силна натура; докато обикновените жени колкото са по-ограничени, толкова по-рядко ги виждаме да блестят и да ни подкупват с такава свенливост и скромност. По-скоро те си мислят, че нищо не отива така добре на лицето им, както една ужасна самоувереност и безочливост. И тъй като сега и старият губернатор започна да ме закача и да се шегува по един непонятен за мен и не много деликатен начин — по десет пъти на ден повтаряше: „Наистина, Лидия, ти си влюбена в Панкрациус!“ — това ми дойде вече до гуша; защото смятах, че е една много лоша шега — безвкусна и крайно просташка по отношение на дъщеря му, безсърдечна и жестока спрямо мен. Често се готвех да му кажа това открито и после пет пари да не давам вече за него. Последното си намерение изпълних само донякъде — успях да се овладея и се затворих в себе си. Лидия посърна, побледня и дори изглеждаше, че се е поболяла. Това дълбоко ме разтревожи, но аз не можех да проумея нищо. Когато обаче въпреки моето държане тя отново започна да ме следва по петите и непрестанно да си намира работа около мен, аз изпаднах в отчаяние и в отчаянието си започнах да водя с нея несвързани, неловки разговори. Това, което говорехме, не беше нищо — съвсем безсмислен, жалък брътвеж, сякаш и двамата бяхме слабоумни; но и двамата като че ли не мислехме за това и се смеехме като деца; защото и аз забравях всичко друго наоколо и бях щастлив, че мога да водя тези къси разговори с нея. Ала това щастие не продължаваше повече от две минути, тъй като поради липса на спокойствие и ясна мисъл ние веднага изгубвахме нишката и тогава заприличвахме на две деца, които са разпилели наниз от мъниста и загрижено гледат как хубавите синци се търкалят по земята. След това минаваха седмици, докато отново ни се удадеше подобен случай, но аз никога не предприемах първата стъпка, тъй като винаги внимавах да не уроня достойнството си и да не направя някоя глупост пред тези доста необикновени хора. Сто пъти решавах да си взема дърмите и да се махна оттам, ала времето минаваше така бързо, че все отлагах да го сторя. Защото сега мислите ми бяха заети изключително с нея и всичко ми се виждаше някак съвсем особено.

Бях почти изчел книгите на губернатора и надали имаше какво повече да науча от тях, Лидия, която често ме беше виждала да чета, използува този случай и ми даде някои от своите книги. Между тях имаше един дебел том — цяла библия, — който приличаше на църковна книга, защото беше подвързан в черна кожа с позлата. Но той съдържаше само драми и комедии, напечатани със съвсем дребни английски букви. Тази книга се наричаше „Шекспир“; Шекспир беше авторът й и неговият портрет беше отпечатан на първата страница.

Този лъжепророк хубаво ме подведе и ме вкара в беля. По неповторим и верен начин той описва света от всички страни такъв, какъвто е, но отразен в душите на хората, които и в доброто, и в злото следват изцяло и типично рутината на съществованието и склонностите си; при това неговите герои са прозрачни като кристал, всеки от тях е от най-чиста проба за своя тип. Когато лоши драскачи, които познават света на посредствеността и на безцветната ограниченост, ни обрисуват този свят, те мамят глупците, като им тъпчат главите с хиляди безсъдържателни измислици; Шекспир, напротив, владее света на завършените и успели типове, тоест рисува това, което трябва да бъде, и така той пък измамва умните глави, като ги кара да виждат в света този пълноценен живот и да смятат, че могат да ги намерят и в действителността. Уви, по света има такъв живот, но той никога не е там, където сме, и никога в момента, когато го търсим. Смели и престъпни жени има още доста по света, но те не блуждаят, красиви и спящи, като леди Макбет, и не търкат плахо малките си ръце. Отровителките, които ние срещаме, са нагли и не се разкайват; те дори пишат спомените си или пък отварят бакалничка, след като излежат наказанието си. Все още има доста хора, които си въобразяват, че са Хамлет и се гордеят с това, без да имат понятие от неизмеримата дълбочина на сърцето на истинския Хамлет. Ту се натъкваме на някой кръвник, комуто обаче липсва демоничната и все пак толкова човечна мъжественост на Макбет, ту на някой Ричард III, но без неговото остроумие и красноречие. Тук една Порша, която не е красива, там една, която не е духовита, там пък трета, която е духовита, но не и умна и която умее да прави хората нещастни, без да направи себе си щастлива. Нашите шейлоковци сигурно биха искали да отрежат къс месо от нас, но те никога няма да рискуват пари в брой за тази цел, а нашите венециански търговци никога няма да рискуват нещо заради един весел голтак само защото им е приятел; но те с удоволствие рискуват заради някоя нелепа измама с акции и тогава ни най-малко не държат такива хубави меланхолични речи, а стоят и гледат тъпо. Действително, както казах, всички тези хора съществуват някъде по света, но не така добре събрани накуп, както в онези стихове; никога един истински мошеник не се натъква на човек, който напълно може да се защити; никога един истински глупак не среща непременно някой умен веселяк, така че да може да се стигне до истинска трагедия или пък да излезе добра комедия.

Аз обаче четях по цели нощи тази книга и бях напълно обзет от нея — тя бе така нова за мен, бе написана така задълбочено и майсторски, че възхищението ми бе безгранично. Тъй като всичко в нея изглеждаше така прекрасно, вярно и цялостно и аз го смятах за действителния, истинския свят, започнах да се осланям напълно на Шекспир, и то главно по отношение на жените, които той ни представя; примамен и воден от Лидия, тази красива звезда, аз вярвах, че озарилата ме светлина ще разреши съмненията на смутената ми и измъчена душа.

Добре! — мислех си аз, съзерцавайки мислено красивите образи на Дездемона, Елена, Имоген и други, които слизаха от висините на женското си съвършенство при разни чудаци и се привързваха към тях — чистосърдечни като невинни деца, благородни, силни и верни като герои, неизменни и непогрешими като звездите на небето. Добре, ето тук нашия случай! Защото не представлява ли Лидия в същност една здрава, красива ладия, която се носи напред и хвърля котва един-единствен път, и то в недостъпни глъбини; и тя знае много добре какво иска. Тази мисъл изгря в мене като жарко пламнало слънце и сега аз виждах всяко движение, всяка дума и всяка най-малка постъпка на красивото създание в тази светлина; не след дълго в моите очи тя надмина всичко онова, което прекрасният поет беше измислил с огромното си въображение, тъй като това живо стихотворение от плът и кръв се разхождаше пред мен под синьото небе, в гърдите му биеше истинско сърце и на раменете си носеше истинска глава, обсипана със златни къдри.

Тайнствената загадка беше вече разбудена и на мен не ми оставаше нищо друго, освен да се отдам на това съчинено в надпревара с Шекспир блаженство. Правех усилия да подготвя поне отчасти незначителната си и не особено привлекателна особа за един такъв поврат на съдбата, за прищявката на тази царствено благородна женска душа и почнах да кроя стотици планове и да градя надежди около големите и красиви въздушни кули. До известна степен причината за безкрайната благодарност и уважение, които изпитвах към любимата, се криеше все пак в поласканото ми себелюбие; но още по-голяма причина беше и това, че подобно отношение беше единственото, което ми се виждаше възможно — иначе би трябвало да презирам или да съжалявам това най-скъпо за мен същество; а крайното уважение, което изпитвах към нея, ми бе станало жизнено необходимо и моето сърце трепереше пред нея, макар че никога не бе трепвало ни пред човек, ни пред див звяр.

Така ходих като лунатик близо половин година, отрупан с мечти като ябълково дърво, натежало от плод, без да напредна ни крачка в отношенията си към Лидия, страхувайки се от най-малката възможна случка, подобно на добрия християнин, който плахо отбягва смъртта въпреки увереността си, че чрез нея ще премине във вечно блаженство. А в мислите ми всичко минаваше в пъстро безредие: и действителните случки, и най-вълнуващите измислени истории напираха и цъфтяха една през друга и всичко се нареждаше по най-хубав и сигурен начин. Започнах да занемарявам задълженията си и не бях годен за нищо. Най-лошото беше, когато трябваше часове наред да играя шах със стария — принуден бях да съсредоточавам вниманието си в играта; единственото свободно време за моите тежки любовни мисли ми доставяха късите мигове, когато завършваше една игра и трябваше отново да нареждам фигурите. Затова, без да бие много на очи, аз го оставях да ми направи мат и толкова се бавех с нареждането на царя, царицата, офицерите, конете и пионките, толкова дълго размествах туровете насам-натам, та губернаторът почна да мисли, че съм се вдетинил и ми прави удоволствие да си играя с фигурките.

Най-после обаче се яви опасност цялото ми съществование да се разтопи в някакъв празен, блажен унес и аз рискувах просто да се побъркам. При това, въпреки всички тези златни въздушни кули, аз бях неизказано унил и тъжен, тъй като преди да е изречена решителната последна дума, човек се чувствува потиснат от действителността, която остава далеч зад такива буйни необуздани мечти, потиснат от реалното настояще, което съдържа нещо отрезвяващо и отблъскващо; тази действителност е като трънената броня, която обвива и пази красивата роза на физическото ни съществование. Колкото по-любезна и мила беше Лидия, толкова по-несигурен и по-нерешителен ставах аз, тъй като, съдейки по себе си, разбирах колко тежко е да изразиш истинската си любов, без да я наречеш с името й. Само когато Лидия изглеждаше строга, тъжна и страдаща, аз отново намирах някакво основание за разумна надежда; но тогава нейният вид ме измъчваше още по-дълбоко, защото смятах, че не съм достоен тя да страда заради мен дори и един миг и с удоволствие бих паднал в краката й. След това пак ме хващаше яд, че за да възвърне доброто си настроение, тя иска да се държа като някой влюбен глупав шивач; но аз не бях такъв и за да й се харесам, реших да стана по-общителен. Накъсо казано, така се обърках и оплетох, че не бях в състояние да върша както трябва каквато и да е работа и имаше опасност да ме деградират и да ме направят прост войник или дори да ме уволнят, ако не реша да се вкопча в дома на губернатора като някой зависим, покорен слуга, когото от време на време канят на трапезата, но който не може да бъде използуван за нищо друго.

Затова, когато започнаха сериозни военни действия между англичаните и някои индийски племена и гарнизонът трябваше да тръгне на поход — в последствие този поход се оказа твърде кръвопролитен за нас, — бързо се реших, сбогувах се с губернатора и като добър боец се върнах в ротата си. Впрочем старецът не искаше да чуе за това, вдигна врява и чрез молби и ласкателства искаше да ме накара да остана; изобщо се държеше като онези хора, които смятат, че всичко — животът ни, щастието и нещастието ни, — всичко е на тяхно разположение, за да ги забавлява и да служи за тяхно удобство. А Лидия едва се мяркаше през тези три-четири дни, през които ставаше дума за моето заминаване. Ако случайно я срещнех, тя не ме поглеждаше или пък ми хвърляше бегъл и както ми се струваше, изпълнен с гняв поглед; само погледът й обаче изглеждаше гневен, докато походката и движенията й бяха така тихи, благородни и изпълнени с достойнство, че този красив гняв късаше сърцето ми. Чух също така, че заран излизала късно от стаята си и поради това близките й се тревожели — то било указание, че през нощта тя не спи.

А когато последния ден случайно я зърнах зад прозореца й, стори ми се, че очите й бяха разплакани; тя бързо се дръпна назад, когато минах покрай къщата. Въпреки това аз продължих да вървя спокойно с вдървената си фелдфебелска походка и си гледах работата, без да вдигам очи ни наляво, ни надясно. Така привечер отидох с ординареца си в градината, за да му покажа поне отчасти как да се грижи за нея и да го подготвя, доколкото бе възможно, за временен градинар, докато се появи някой по-подходящ човек. Бяхме се спрели при едни високи стройни рози — цяла розова горичка, — които аз бях отгледал; храстите се издигаха на височината на лицата ни и бяха толкова гъсти, че когато човек се разхождаше между тях, розите го докосваха по носа, което беше много мило и удобно; губернаторът се бе смял много на това, тъй като не трябваше вече да се навежда, за да помирише благоуханните цветове. Тъкмо давах някои упътвания на момчето, когато Лидия дойде при нас. Тя веднага го отпрати с някакво поръчение, понечи да тръгне с него, но после се поколеба за миг и откъсна няколко рози, докато той изчезна. Известно време и аз поскубах листенцата на едно клонче и когато се обърнах да си тръгна, видях, че от очите й капят сълзи. Овладях се с усилие, но се престорих, че нищо не съм забелязал, и бързо си тръгнах. Едва бях изминал десетина крачки, когато чух, по-скоро почувствувах, че тя ме следва — ту тичайки, ту спирайки се; така изминахме доста голямо разстояние. Не можех повече да понасям това, ненадейно се обърнах и й казах:

— Защо ме следите, госпожице?

Тя се спря, сякаш сепната от змия, сведе поглед към земята, а лицето й поруменя; после пребледня и побеля, цяла се разтрепера, вдигна големите си сини очи към мен, без да може да промълви ни дума. Най-после каза с глас, в който се бореха разбунтувана гордост и изтърпяно с наслада унижение:

— Смятам, че мога да ходя където си искам в собственото си имение!

— Разбира се — отвърнах аз, загубил самоувереността си, и продължих пътя си.

Сега тя ме настигна и тръгна редом с мен. Дълбоко развълнуван обаче, аз крачех с толкова големи и бързи стъпки, че въпреки усилията си тя едва можеше да ме следва; и все пак продължаваше да върви. Няколко пъти я изгледах учудено отстрани и забелязах, че очите й пак бяха плувнали в сълзи, а погледът й, сякаш угрижен и унизен, беше сведен към земята. И моето лице също пламна, и моите очи се навлажниха. Напрежението беше стигнало дотам, че едва не извърших някоя глупост или някое безобразие, без да имам намерение да направя нито едното, нито другото. Но докато вървях до нея, в бедната ми глава се въртяха тези мисли: „Ако тази жена те обича и ти някога честно и почтено получиш ръката й, ще трябва да й служиш до гроб, па дори тя да е самият дявол!“

Така стигнахме до едно място, където двадесетина портокалови дръвчета изпълваха въздуха с аромата си, а благият свеж ветрец полъхваше през спретнатите, благородно очертани стволове. Струва ми се, че и сега усещам този упоителен полъх, това ухание; вероятно то е действувало по същия начин и на създанието, което вървеше редом с мен; защото в този миг Лидия така силно почувствува и изрази своята чудна страст — любовта към самата себе си, сякаш това бе истинска любов към някой мъж: отпусна се на една пейка под портокаловите дръвчета и сведе красивата си главица върху ръцете си; златистата й коса се разпиля върху тях, а през пръстите й потекоха обилни сълзи.

Аз стоях мълчалив пред нея; после казах със задъхан глас:

— Но какво искате? Какво ви е, госпожице Лидия?

— Какво искам ли? — възкликна тя. — Но това е нечувано, да измъчвате и тормозите така една хубава и фина дама! От коя варварска страна идвате вие? Камък ли носите в гърдите си?

— Но как ви измъчвам аз, как ви тормозя? — отвърнах нерешително и смутено, защото въпреки че тези думи можеха да имат добър, благоприятен за мен смисъл, все пак те ми се сториха не съвсем прави.

— Вие сте груб и надменен човек! — рече тя, без да вдигне поглед.

Сега вече не можах да се сдържа и възразих:

— Вие не бихте говорили така, госпожице, ако познавахте сърцето ми; в него няма ни капка грубост или надменност към вас! И именно моята голяма учтивост и смирение са причината, която…

Когато отново млъкнах, тя вдигна поглед и с лице, озарено от една болезнена, умолителна усмивка, каза бързо:

— Е, какво?

При тези думи тя ми хвърли такъв поглед, който ми отне и последната искрица разсъдък. Аз, който никога не бях смятал за възможно да падна в краката дори на най-любимата жена, тъй като считах подобно нещо за лудост и превземки, сега, без сам да зная как се случи това, се озовах на колене пред нея и изпълнен с преданост, дълбоко разкаян, зарових глава в крайчеца на роклята й и го облях с горещи сълзи. Тя обаче веднага ме отблъсна и ме накара да стана; когато се изправих, усмивката й беше още по-сияйна и по-прелестна, и аз извиках:

— Да, тогава аз искам само да ви кажа… — И така нататък, докато й разправих цялата си история с такова красноречие, на което едва ли някога съм смятал, че съм способен. Тя жадно слушаше, а аз, без да премълча нещо, й разказвах всичко, което бях почувствувал, откакто я бях видял, до този миг и с преливащо от нежност сърце й обрисувах образа й, който живееше в душата ми и който от половин година, а дори и повече, така старателно и вярно бях създавал и вече бях окончателно завършил. Свела поглед, тя се усмихваше и слушаше, изпълнена със задоволство, като подпираше брадичката си с ръка и все повече заприличваше на някое щастливо дете, на което са дали желаната играчка. Тя слушаше и разбираше, че не бях пропуснал ни едно от нейните качества и прелести, нито една от думите й. Тогава тя любезно ми подаде ръка и изчервявайки се, но все пак доволно и самоуверено, каза:

— Благодаря ви много, приятелю, за симпатиите, които храните към мен. Повярвайте ми, боли ме, като си помисля колко дълго сте били увлечен и сте страдали заради мен; но вие сте истински мъж и аз ви уважавам, защото сте способен на такова красиво и дълбоко чувство.

Спокойните й думи паднаха като парче лед в пламналата ми кръв, но аз веднага си помислих, че трябва от сърце и с удоволствие да приема ролята, която ти сега искаше да играе — роля на невъзмутима, кокетна дама, — да се примирявам с всичко, което тя предприеме, и да следвам тона, който тя дава.

Но все пак загрижено отвърнах:

— Но кой ви говори за мене, красива, прелестна Лидия? Какво значение има дали аз страдам, или не, дали съм страдал или ще страдам, какво представляват всичките мои страдания в сравнение със само една досадна или мъчителна минута, изживяна от вас? Как бих могъл аз, недостойният и недодялан момък, някога да я възнаградя или изкупя?

— Тогава — каза тя, все още навела очи и усмихвайки се леко, но с малко изменен глас, — тогава, все пак трябва да призная, че вашето рязко и нетактично поведение ме ядосваше много и дори ме измъчваше; защото аз не бях свикнала на такова държане — където и да отидех, присъствието ми предизвикваше у хората любезно внимание и смирение. Вашата привидно груба безчувственост ужасно ме ядосваше, както вече ви казах, още повече, че баща ми и аз много ви ценяхме. Затова ми е още по-приятно да видя, че и у вас тупти сърце и особено, че няма защо вече да се съмнявам в собствената си стойност; защото това, което най-много ме засягаше, беше съмнението в самата мене, в собствената ми същина, което започна да се заражда в душата ми. Впрочем, скъпи приятелю, аз не чувствувам никакво влечение нито към вас, нито към когото и да било друг и се надявам, че без да ми се сърдите, с цялата си преданост и уважение, които току-що ми засвидетелствувахте, ще се примирите с неизбежното, без да ми се сърдите!

Ако си е мислила, че след това откровено признание аз ще остана на колене пред нея, съвсем безпомощен и беззащитен, жестоко се е лъгала. Сърцето ми бе треперало пред жената, която смятах за мила и изпълнена с любов; но пред дивия звяр, скрит в това красиво и опасно себелюбие, аз не трепнах повече, отколкото пред тигрите и змиите, които бях свикнал да срещам. Напротив, вместо да се смутя и отчая или да упорствувам в заблудата си, както обикновено става при такива сцени, аз изведнъж станах така хладен и сдържан, както само може да бъде мъж, обиден и опозорен по най-недостоен начин, или като ловец, който вместо благородната плаха сърна внезапно вижда пред себе си дива свиня. Бях обзет от някакво странно, смесено, почти злокобно чувство на леден хлад, когато въпреки всичко гледах красотата, която грееше пред мен. Но тук именно се крие зловещата тайна на красотата.

Ако не бях изгорял от слънцето, сигурно щях да изглеждам бял като портокаловите цветове над мен, когато след известно мълчание й отвърнах:

— Така, значи, за да възвърнете благородната си вяра в собствената си личност, вие можахте да използувате всички външни белези на чистата и дълбока любов и себеотрицание. За тази цел ли вървяхте подире ми като невинно дете, което търси майка си, съгласявахте се винаги с мене за всичко, пребледнявахте и добивахте измъчен вид, леехте сълзи, проявявахте такава ликуваща несдържана радост, когато ви кажех дори една дума само?

— Ако това, което съм правила, ви е изглеждало така — рече тя все още самодоволна, — тогава сигурно наистина е било така. Вие сякаш сте малко сърдит, суетни господине, че все пак не сте предмет на една толкова смирена и безгранична женска преданост и че аз, бедничката, не съм агънце, което блее с копнеж по вас, както вие сте си мислили в самодоволството си?

— Аз не съм бил самодоволен, госпожице! — отвърнах веднага. — Впрочем щом боговете, пък и сам Христос, се отдадоха в жертва на безкрайната си любов към хората и щом човечеството от край време е намирало най-висшето си щастие в това да бъде достойно за тази всеотдайна любов на боговете и да я следва, защо тогава аз да се срамувам, задето съм си въобразявал, че и аз съм обичан? Не, госпожице Лидия, аз дори смятам за своя чест, че се оставих да бъда пленен от вас, че по-скоро повярвах в простата любов и в добротата на една откровена душа при толкова ясни и сигурни указания, отколкото ако поради поквара се страхувах, че зад това държание може да се крие някаква нелепа комедия. Защото това е все пак една глупава история! Каква гаранция имате вие, красивата и благородна английска дама, че по този начин ще добиете увереност в себе си, щом сте използували такива средства, за да спечелите мен, най-бедния измежду всички бедни войници?

— Каква гаранция ли? — отговори Лидия, като пребледня и се смути. — Ами вашето увлечение — ето, най-после ви принудих да ми се обясните в любов! Вие сигурно няма да отречете, че бяхте увлечен — току-що ми разправихте как открай време съм ви харесвала! Защо в грубостта си не проявихте поне малко от чувствата, както подобава на простички и скромни хорица; ако бяхте някой простодушен овчар, цялата тази комедия, както вие я наричате, щеше да бъде излишна и аз щях да бъда удовлетворена!

— Ако вие не бяхте смутили спокойствието ми, моя красавице — отвърнах аз, — щяхте повече да спечелите. Защото вие като че ли забравяте, че за моя голяма болка тази любов непременно ще се обърне в своята противоположност!

— Това няма да ви помогне — каза тя. — Аз вече знам, че съм ви се харесвала и че живея в сърцето ви! Чух признанието ви и съм сигурна в завоеванието си. Всичко друго ми е безразлично. Така стават тези работи, господин Панкрациус, и така биват наказвани ония, които прегрешават в царството на царица красота!

— С други думи — казах аз, — изглежда, че това царство прилича по-скоро на някаква циганска банда. Как можете да украсявате шапката си с перо, което сте задигнали като най-долна крадла от някой магазин или което сте взели насила въпреки волята на собственика?

Тя отговори:

— В подобни случаи, уважаеми господин собственико, кражбата прави чест на крадлата, а вашият гняв отново доказва колко добре съм ви умерила!

И тъй ние се карахме още близо половин час в портокаловата горичка, която ухаеше така сладко, но думите ни бяха горчиви и остри. Аз напразно се мъчех да й обясня как тази нечестно спечелена, открадната любовна история съвсем не може да има за нея онази стойност, която тя й приписва. Приведох това доказателство не само от еснафска обидчивост и глупост, но и за да разбудя у нея поне искрица съвест, да я накарам да осъзнае каква неправда и безнравственост се крият в постъпката й. Но напразно! Тя не искаше да разбере, че в една честна душа едва тогава може да пламне пълна и всеотдайна любов, когато тя повярва, че може да има основание за надежда; а да даваш такива основания, без да имаш някакви чувства, би остана груба и непочтена измама, която е толкова по-безсъвестна, колкото по-простичък, по-честен и незлобив е измаменият. Но Лидия все се връщаше на същия факт — моето любовно обяснение, и при това тя, която иначе изглеждаше да има съвсем здрава преценка за нещата, редеше сега едни през други най-безсмислени, дребнави и неприлични фрази и доводи и показваше с това истинска детинска незрелост. Не бях приказвал с нея толкова много през всичките онези прекарани заедно години, колкото в този последен час на разправии и сега — о, справедливи боже! — видях, че тя беше жена с широта и замах, с маниерите, движенията и всички отличителни черти на една действително благородна и рядка жена и при всички тези качества имаше ума на най-обикновена субретка, каквито по-късно видях с десетки във водевилните театри на Париж! Въпреки това обаче през тази кавга аз я поглъщах и нейната невероятна, безкрайна, така неповторима красота късаше сърцето ми, сякаш в надпревара с острите думи, които си разменяхме. Когато обаче накрая тя започна да говори съвсем нелепи и безсрамни неща, аз извиках, облян в горчиви сълзи:

— О, госпожице, вие сте най-голямото магаре, което някога съм виждал!

Тя буйно разклати тежките си къдрици и пребледняла, изумена, вдигна поглед към мен, като присви диво красивите си устни. Вероятно това трябваше да бъде язвителна усмивка, но се превърна в знак на странно смущение.

— Да — казах аз, триейки с юмруци сълзите си, — обикновено само ние, мъжете, можем да бъдем магарета, това е наша привилегия, и ако ви наричам така, това е един вид отличие и чест за вас. Ако бяхте само малко по-обикновена и незначителна, просто щях да ви нарека отвратителна гъска!

При тези думи аз най-после й обърнах гръб и си тръгнах, без да я погледна, но с чувството, че завинаги оставям зад себе си истинското, чисто щастие, което някога ми е било отредено от съдбата, и че вече е свършено с благочестивата ми доверчивост.

„Ето какво ти донесе злополучното ти цупене! — си казах сам на себе си. — Ако още от самото начало беше говорил сегиз-тогиз любезно с нея, дори само наполовина от времето, което сега изкарахте в кавга, тогава за теб нямаше да остане тайна що за човек е тя и ти нямаше така жестоко да се измамиш! Сбогом, прощавай, разнеси се като дим, прекрасен блян!“

Когато, изпълнен с разкъсани, безредни мисли, се сбогувах с губернатора, той ме погледна весело и лукаво, после ми смигна закачливо. Забелязах, че моята история му беше добре известна, сякаш я беше следил още от началото и сега изпитваше някакво злорадо задоволство. Тъй като иначе той беше съвсем порядъчен и честен човек, погледът му не можеше да изразява нищо друго освен просташката радост, която всички еснафи изпитват при някоя лоша, жестока и неуместна шега. През миналия век благородните господа се забавлявали, като напивали шутовете, джуджетата и слугите си, а след това ги заливали с вода или ги подлагали на мъчения. Днес това вече не е по вкуса на образованите хора; те обичат да се забавляват, като оплитат наивниците в тънко скроени сплетни и колкото по-малко сами са способни на някоя силна и голяма страст, толкова повече тези еснафски душици чувствуват нужда да събуждат такива страсти, и то често с най-груби средства, у хора, подходящи да попаднат в такива жестоки миши капани. Щом сам губернаторът не се срамуваше да използува собствената си дъщеря за стръв като пържена сланина, нямаше какво повече да се говори и въпреки че една багажна кола тъкмо тръгваше, заинатен, аз грабнах тежката си раница, метнах пушката си през рамо и поведох в нощта една изостанала група войници, за да достигнем полка, който беше тръгнал още в ранни зори.

След уморителен и труден поход се озовах в един съвършено нов свят: битката бе започнала вече и войските на Източноиндийската компания се биеха с дивите планински племена по най-отдалечените граници на британската империя в Индия. Отделни роти от нашия полк непрестанно се придвижваха напред. Един ден моята рота бе така страшно и плътно обкръжена, че се намерихме сред някакво кълбо от подобни на разбойници ездачи, слонове, чудновато изписани и позлатени колесници; в тях седяха смирени красиви индуски князе без власт, които дивите главатари водеха със себе си като марионетки. Него ден всичките ни офицери загинаха, а ротата се стопи на една трета. Понеже се държах порядъчно и имах известни заслуги, ме произведоха първи лейтенант на ротата, а след завършването на похода станах капитан.

С около сто и петдесет войници държах близо две години окупирана малката гранична област, която бяхме завзели, за да закръглим нашите владения, и през това време бях най-висшият управител в тази езическа пустош. Бях така самотен, както никога в живота си, недоверчив към всички и доста строг в службата, без обаче да бъда зъл или несправедлив. Главната ми дейност се състоеше в това, да въвеждам християнско управление и особено да оказвам защита на духовните лица, за да могат те да работят спокойно, без да се излагат на опасности. Трябваше също така строго да следя да не изгарят живи индийските жени, когато умират мъжете им. Тъй като за тия хора беше истинска страст да нарушават тази наложена от англичаните забрана и да се пекат един друг живи в чест на съпружеската вярност, трябваше винаги да бъдем нащрек, за да осуетяваме такива зрелища. Тогава те се въсеха и ставаха кисели като нашите швейцарци, когато полицията развали някое тяхно непозволено забавление. Веднъж в едно отдалечено село те така хитро и потайно бяха нагласили работата, че в момента, когато пристигнах задъхан на кон, за да разгоня тълпата, кладата беше вече лумнала. Върху огъня беше сложен трупът на престарял, съвсем изсушен дядка, който вече миришеше на опърлено, а до него лежеше красива като картина женичка, едва шестнадесетгодишна, която с усмивка на уста пееше молитви със сребърното си гласче. За щастие пламъците не бяха обхванали още младото създание и аз успях тъкмо навреме да скоча от коня, да я хвана за малките крачета и да я изтегля от кладата. А тя се замята като обезумяла и искаше на всяка цена да я изгорят заедно с нейния стар пор. Трябваше да употребя голямо усилие, докато я обуздая и успокоя. Тези клети вдовици нямаха обаче много полза от спасението си, защото между близките им това се считаше за голям позор и всички ги изоставяха, пък и губернаторството не предприемаше нищо, за да облекчи спасения им живот. Успях да обезпеча младата жена, като й набавих чеиз и я омъжих за един покръстен индус, който работеше при нас и към когото тя истински се привърза.

Само такива чудновати случки занимаваха ума ми и малко по малко те събудиха и в мен желание да изпитам такава безгранична преданост; и тъй като нямаше жена, която да задоволи тази моя прищявка, обзе ме някакъв мекушав копнеж аз да бъда някому така верен, а същевременно с това и някакъв пламенен копнеж по Лидия. Понеже сега имах висок чин и добри изгледи за бъдещето, помислих си, че при разумно държане не е невъзможно да спечеля все пак красивата девойка — ако тя е още свободна; тази луда мисъл бе подкрепена от съображението, че тя въпреки всичко се бе искрено и ревностно постарала да ми завърти главата. „Сигурно все пак струваш нещо в нейните очи — мислех си аз, — иначе тя не би държала толкова много на теб.“ И така, речено — сторено, тоест в главата ми влезе натрапчивата мисъл да се оженя за Лидия такава, каквато си е — разбира се, ако тя ме обича, — и заради красивата й външност, на която нямаше равна на този свят, да й бъда безпределно и безкрайно предан и верен, да гледам на опърничавостта и на лошите й качества като на добродетели, да ги понасям и да им се радвам като на най-сладък козунак. Тъй изпаднах в мечти и блянове, че грешките й, та дори отчасти глупостта й, ми станаха по-желани от всички земни блага; прехвърлях на ум нейните недостатъци в хиляди измислени вариации и си обрисувах живот, в който един умен и тактичен мъж би съумял ежедневно и ежечасно да превръща опакия характер и грешките на милата си съпруга в тихи и радостни събития и подкрепяйки с любов и вярност въображението си, ще успее да придаде на глупостите й златна стойност, така че тя самата да може да се смее и забавлява с тях. Бог знае отде взимах това живо въображение, по всяка вероятност пак от нещастния „Шекспир“, който ми беше дала онази вещица и така двойно ме бе отровила. Любопитно ми е само да разбера дали и тя някога с такова благоговение е чела тази книга.

Накъсо казано, когато се почувствувах достатъчно зашеметен от мечтите си и тъй като по същото време бях освободен от длъжността си в онзи отдалечен гарнизон, взех си отпуска и полетях презглава към губернатора. Той живееше както по-рано и ме прие много добре; дъщеря му беше все още при него и ме посрещна по-любезно, отколкото бях очаквал. Едва я видях отново, едва чух няколко думи от нея и пак се влюбих до полуда; това затвърди окончателно натрапчивата ми мисъл и мен ми се стори, че никога няма да бъда щастлив, докато не я осъществя.

Сега тя вършеше машинациите си с някаква болезнена свръхвъзбуда, съвсем открито, просто със замах, служейки безогледно на жалкото си себелюбие. Беше заобиколена от тълпа доста груби и суетни офицери, които я ухажваха по най-банален начин и й говореха това, което й се щеше да чуе, та макар и да дрънкаха безсмислици. Това беше истинска гонитба с изтъркани и кухи фрази; с най-голямо удоволствие тя приемаше и най-грубите дързости, стига те да изглеждаха продиктувани от дълбока преданост и да поддържаха у тази нещастница чувството й на самоувереност. По това време тя беше завъртяла главата на един беден барабанчик само с един-единствен поглед и сега той се разхождаше надуто наоколо и все се мотаеше около нея; беше така оплела един обущар, който й правеше обувки, че всеки път, когато отиваше да й занесе готовите пантофки, той изваждаше в преддверието малка четка и огледалце и като котка започваше грижливо да приглажда косата си, тъй като сигурно очакваше, че този път може да се случи нещо. Когато го виждаха да идва, цялата компания от млади хора се притулваше в една закрита галерия, за да наблюдава това тържествено занимание на клетия човечец. Най-странното беше, че никой не се дразнеше от това — значи, те не очакваха нещо по-свястно от Лидия, като че ли смятаха, че подобно държание напълно й приляга. Следователно единствено аз носех в сърцето си такова високо мнение за нея, а всички тези смешници, които презирах, но които я приемаха такава, каквато беше, изглежда, бяха по-умни от мен и от моята дълбока и проникновена страст.

— О, не! — виках аз. — Тя е такава, каквато аз си я представям в мисълта си. Всички наоколо й са празни глави, затова са толкова нахални спрямо нея и не знаят в същност каква е тя и каква може да бъде.

И аз трепетно желаех още веднъж да й подам онова огледало, което да отрази по-добрия й образ и да заслепи всичко нищожно около нея. Само крайното благоприличие и сдържаността ми, от които въпреки всичките си усилия не можех да се отърва, ме възпираха да не се смеся с тези глупаци и да предприема дори и най-малкия опит да се приближа до Лидия. Аз отново бях смутен и нетърпелив; уволних се внезапно от индийската армия и се измъкнах тихомълком, за да се завърна при вас и да забравя тая нещастница.

Така стигнах до Париж, където останах няколко седмици. Там видях много красиви и умни жени и си помислих, че най-доброто средство да се отърся от тази злополучна история е да виждам колкото се може повече красиви женски лица; затова тръгнах от театър на театър и по всички места, където човек може да срещне парижките хубавици; успях също така да вляза в доброто общество и ме канеха в много къщи. Действително, видях твърде много свестни жени с благородни пориви и изящни форми, а в очите им прочетох не лоши мисли; но всичко, което виждах, ме възвръщаше към Лидия и говореше в нейна полза. Не можех да я забравя и бях и си оставах все така нещастно влюбен в нея. Изпитвах някакво странно, почти страшно чувство, когато мислех за нея. Струваше ми се, че някъде по света непременно трябва да съществува създание, което да притежава същата външност и същите маниери като Лидия, с една дума, което да притежава нейната по-добра половина, но заедно с това и съответствуващата друга, духовна половина, и че аз само тогава ще мога да се успокоя, когато намеря цялата тази Лидия; струваше ми се също, че съм длъжен да намеря истинската душа на това красиво полупривидение; казано накратко, отново се поболях от копнеж по нея и тъй като не беше уместно да се връщам, потърсих отново слънчев зной, опасности и приключения — постъпих на служба във френския легион в Африка. Веднага заминах за Алжир и скоро се озовах в най-далечните предели на тази африканска провинция, където се разхождах в слънчевия пек по парещия пясък и се биех с кабилите.

В този момент обаче спящата Естерхен, която все правеше по някоя глупост, започна да сънува, че пада по стълба и поради това се размърда на стола си; при този шум Панкрациус, както разказваше, най-после вдигна глава и забеляза, че слушателките му спяха.

Същевременно той едва сега откри, че в същност им разправя една обикновена любовна история, засрами се и мислено си пожела дано двете жени да не са чули нищо от разказа му.

Събуди ги и ги накара да отидат да си легнат; и той сам се изтегна в леглото си, където заспа с една дълга, но приятна въздишка. На сутринта се излежава толкова дълго, както някога, когато беше мързеливият и непослушен Панкрецлайн, така че и сега майка му трябваше да го разбуди както по-рано. Когато седнаха заедно да закусват и пият кафе, той каза, продължавайки разказа си:

— Ако не бяхте заспали, щяхте да чуете как в Източна Индия заради една красива жена от мърморко щях да стана един крайно любезен и приятен човек, но как моето цупене ми изигра лоша шега, тъй като ми попречи да опозная по-отблизо тази личност и стана причина да се влюбя слепешката в нея; как след това бях измамен и отново станах предишният нацупен мълчаливец; как после отидох от Индия в Африка при французите, за да смъквам смешните кулообразни сламени шапки на облечените в бурнуси алжирци и да ги бъхтя по главите, докато посинеят, и как вършех това с такова яростно усърдие, че авансирах и при французите и станах полковник, какъвто съм сега.

Бях все така мълчалив и мрачен както преди и признавах само два вида забавления: да изпълнявам военните си задължения и да ходя на лов за лъвове. На лов ходех пеш, съвсем сам, въоръжен само с една хубава пушка, откривах звера и тогава вече въпросът беше или да го улуча точно, или да загина. Честото излагане на тази голяма опасност и възможността най-после някой път да се прицеля погрешно, допадаха на характера ми и аз никога не съм се чувствувал по-добре, отколкото през часовете, когато скитах сам-саменичък по горещите хълмове, преследвайки някой грамаден див звяр, който също ме беше забелязал и нацупен започваше същата сърдита игра с мене, каквато аз играех с него. Така преди около четири месеца в околността се появи един необикновено голям лъв, същият, чиято кожа лежи сега тука; стадата на бедуините оредяха, но никой ме можеше да се справи с него, защото този приятел, изглежда, беше много хитър и всеки ден изминаваше големи разстояния надлъж и нашир, така че на мен, който имах обичай да ходя пеш на лов, ми бе нужно дълго време, докато най-после успях да го зърна. След като го бях видял два-три пъти, без да мога да се прицеля в него, той вече ме познаваше и разбра, че му кроя нещо лошо. Започна страхотно да реве и се скри, за да ме пресрещне на друго място; така вървяхме няколко дни, дебнейки се един друг, като два котарака, готови да се счепкат — аз, безмълвен като гроб, а той, ръмжейки диво от време на време.

Един ден, още преди изгрев-слънце, тръгнах в една посока, в която още никога не бях ходил, понеже предния ден лъвът се бе появил на противоположната страна и беше правил напразни опити за грабеж; тъй като тамошните хора бяха избягали със стадата си, предполагах, че гладникът ще да е тръгнал нататък през нощта, което именно се оказа вярно. Когато слънцето изгря, аз си вървях спокойно по златожълтата хълмиста шир; ридовете хвърляха дълги небесносини сенки върху златистата земя. Небето беше тъмносиньо като очите на Лидия, за които ненадейно то ми напомни; в далечината се простираха сини планини, в които се гушеше арабското градче, където живеех, а отсреща на хоризонта се зеленееха гори и ливади; виждаше се дим и дори шатрите на бедуините, които приличаха на малки точки. Наоколо цареше мъртва тишина и никъде не се мяркаше жива душа. По едно време се озовах на ръба на една урва, която пресичаше цялата скалиста местност; забелязах я едва в момента, когато дойдох съвсем близо до нея. На дъното й течеше хладен, бистър поток и от мястото, където бях застанал, се виждаше цялата клисура, отрупана с нацъфтели олеандри. Не съм виждал нищо по-прелестно от свежата зеленина на тези храсти, обсипани с хиляди розови цветове, и бистрата вода, която се лееше под тях. Тази гледка възкреси у мен някакъв изконен копнеж и аз забравих защо бродех из тези места. Дощя ми се да сляза между олеандрите и да се напия от потока; разсеян от тези мисли, сложих пушката си на земята и бързо се спуснах надолу по урвата. Хвърлих се на земята, напих се от потока, наплисках лицето си, като си мислех за красивата Лидия. Питах се къде ли може да бъде сега, къдели се разхожда и въобще какво прави. В този миг чух как лъвът изрева така наблизо, че земята се разтресе. Скочих като луд и побягнах нагоре по склона, но се спрях като закован, защото видях, че големият звяр се беше приближил на около десетина крачки от мене и се бе спрял тъкмо до пушката ми. Както бях застанал, така и останах, вперил очи в хищника. А той, щом ме съзря, се сниши, готов да скочи върху ми; беше приклекнал върху двуцевката ми, тъй че тя лежеше напреки под корема му, и само да помръднех, щеше да скочи и неминуемо да ме разкъса. Но аз стоях, стоях дълги часове, без да сваля очи от него и без той да отмести погледа си от мене. Лежеше спокойно и ме наблюдаваше. Слънцето се издигна високо; ужасната жега започна да ме мъчи, а времето течеше бавно — като вечността в ада. Бог знае какво ли не ми мина през главата: проклинах Лидия, споменът за която ме бе вкарал в тази беда, защото той беше станал причина да забравя оръжието си. Сто пъти изпадах в изкушение да сложа край на всичко и с голи ръце да скоча върху дивия звяр; но любовта към живота се оказа по-силна и аз стоях и стоях като вкаменената жена на Лот или като стрелка на слънчев часовник; защото сянката ми обикаляше заедно с часовете около мене, стана съвсем къса, а след това започна да се удължава. Това беше най-горчивото цупене в живота ми и аз реших и се зарекох, ако се измъкна от тази опасност, да стана общителен и любезен, да се завърна в къщи и да направя живота си и живота на хората около мен колкото се може по-приятен. Пот течеше от мене, цялото ми тяло трепереше от болезнено усилие да се задържа неподвижно изправен на същото място. Достатъчно беше да помръдна само изсъхналите си устни и лъвът се надигаше и започваше да мърда задницата си, очите му блясваха и той така изреваваше, че аз бързо затварях уста и стисках зъби. И докато дългите минути, които преживявах, се нижеха една след друга, гневът и огорчението, дори омразата ми към лъва се стопиха в мене и колкото повече отслабваха силите ми, толкова повече изпадах в някакво, както ми се струваше, приятно и чудесно търпение, така че храбро издържах и понесох цялото си мъчение. Все пак аз нямаше да издържа безкрайно и когато най-после денят напредна, неочаквано дойде спасението. Животното и аз така се бяхме увлекли един в друг, че никой от нас не забеляза двамата войници, които идваха откъм гърба на лъва, докато те не се приближиха на около трийсетина крачки от нас. Това беше патрул, който бяха изпратили да ме търси, понеже трябвало да свърша някаква работа. Войниците носеха бойните си пушки на рамо; и в същия миг, когато те блеснаха пред очите ми подобно на някакво небесно слънце на милостта, моят противник чу стъпките им в пълната тишина наоколо; защото те отдалеко бяха забелязали, че става нещо и бяха вървели колкото се може по-тихо. Изведнъж се развикаха:

— Гледай!… Лъв! Бързо, да помогнем на полковника!

Лъвът се обърна, скочи на крака, раззина свирепо уста, разярен като сатана, и за момент се поколеба кого най-напред да нападне. Когато обаче двамата войници, храбри и весели като истински французи, без много да му мислят, се спуснаха насреща му, той се нахвърли върху тях. Единият веднага се намери под лапите му и сигурно зле щеше да си изпати, но в същия миг другият гръмна и мушна с байонета си пет-шест пъти лъва в слабините. И той щеше хубаво да загази, но аз скочих най-сетне, грабнах пушката си, залитайки, изтичах на мястото, дето се водеше борбата, и без всяка предпазливост изстрелях два куршума в ухото му. Той се просна на земята, после скочи отново; беше необходим още един изстрел от другата пушка, който отново го повали; накрая се наложи и тримата да счупим прикладите си о животното — така жилав и упорит беше животът му. За наше учудване никой не беше пострадал, дори и онзи, когото лъвът бе съборил, само куртката му беше разпокъсана и на рамото му имаше няколко дълбоки кървави резки. Така този път се отървахме щастливо и на всичко отгоре бяхме убили дълго търсения лъв. Малко вино и хляб възвърнаха бодрия ми дух и аз се смеех като луд с добрите войници, които бяха много учудени от любезността и разговорчивостта на навъсения си полковник и просто изпаднаха във възторг.

А аз още същата седмица изпълних обета си, подадох молба за уволнение и ето ме сега тук при вас.

Така гласеше разказът за живота и преобразяването на Панкрац и домашните му бяха крайно учудени от неговите думи и подвизи. Той напусна заедно с тях градчето Зелдвила и отиде в главния град на кантона, където, благодарение на опитността и познанията си, успя да стане полезен за страната си човек, какъвто си остана докрай; заради способностите си, както и заради неизчерпаемата си и спокойна любезност, беше уважаван и обичан от всички, защото никога вече не се поддаде на предишните си склонности.

Само Естерхен и майката се ядосваха, че бяха изпуснали разказа за Лидия и непрекъснато молеха Панкрац да им го повтори. Но той им казваше, че ако не били заспали, щели да го чуят; той го бил разказал един път и никога вече нямало да го повтори; това бил първият и последен път, когато той въобще говорил пред някого за това свое любовно приключение — и точка. Поуката от тази история била проста: далеч в чужбина една жена и един див звяр го били отучили от лошата привичка да се цупи.

Сега те искаха да знаят поне името на онази дама, което бяха забравили, тъй като то беше толкова необичайно, затова го питаха непрестанно:

— Ами как се казваше тя?

Но Панкрац отвръщаше също така непрестанно:

— Да бяхте внимавали! Аз няма да повторя вече това име!

И той удържа думата си; никой вече не го чу да изрича това име и като че ли накрая и той сам го забрави.