Еудженио Монтале
Животът и смъртта на Микол

Може би най-интересното във ферарските разкази на Джорджо Басани е, че в тях той разглежда в един особен аспект живота на буржоазията в наши дни. Кой ли още се занимава с буржоазията в Италия? Вероятно никой. Жени и мъже от това съсловие се срещат в книги, пълни с порнография и лек живот, произведения на писатели, които имат претенциите да унизят класата, от която произхождат, а в същност те самите са нейният най-злополучен израз. И това е всичко. Днес напразно ще търсим в Италия романист като англичанина Форстър, който от години мълчи, но съумя да ни накара да повярваме на героите му. А сега ние от време на време четем романи, без обаче да им вярваме и без да се доверяваме на никого. Вече знаем какво можем да намерим в най-добрия случай: „феноменологични“ герои, уловени на свечеряване, ритнати в някой от онези разкази с продължение, които като че искат „да изразят“ непоследователността и фрагментарността на живота, но в същност се опитват да създадат философско алиби за невежеството и самонадеяността на новите антироманисти.

Една от заслугите на Басани е, че никога не се е опитал да ни въвлече в подобна бъркотия. Героите на неговата книга „Градината на Финци-Контини“ не са успели да прочетат Роб-Грийе или Бекет, тъй като са умрели няколко години по-рано; а колкото до героя-автор, този персонаж, който говори от първо лице, но премълчава своето име (ще го назоваваме с буквата „Б“), вярно е наистина, че той — единствен спасил се от едно бедствие — е имал възможността да види примерно „Миналата година в Мариенбад“, но е останал с непоколебимото убеждение, че изкуство не може да съществува там, където липсва каквато и да е увереност за самите основи на живота: който може и да е заблуда, но не и заблуда, лишена от всякакъв смисъл.

И сега, след като установихме, че героите на Басани са приблизително еднакви с читателите на неговите книги, хора истинска и достоверни, подобни на вас и мен, въпреки че почти всичките те са евреи, да се опитаме да влезем в приказната градина, която дава заглавието на неговата книга.

Това е едно имение, в което се влиза чрез продължителни концентрични придвижвания. Намира се в покрайнините на Ферара (ако не се лъжа) и се състои от парк, господарска къща и хектари обработваема земя. Там живее семейство Финци-Контини, едно семейство, принадлежащо към въображаем еврейски елит, нямащо особено желание да създава контакти с останалите израилтяни от Общността. Един ден, почти по чудо, момчето Б. прескача оградния зид на приказното владение („Баркето дел Дука“) и е посрещнато и насърчено от едно русо момиченце на име Микол. Но минават години и много рядко, само по време на някоя църковна служба, той и тя се срещат в храма. Първите последици на новите расистки закони ще се погрижат да ги сближат. Тенис-клубът на Ферара известява своите членове евреи, че техните „многоуважаеми особи“ са изключени от дружеството и малко по-късно къщата на семейство Финци-Контини подготвя своето игрище за тенис, за да приеме изгонените. Младият Б., вече студент, е приет с особено благоразположение от професор Ермано Финци-Контини, който му предоставя библиотеката си. Приет е добре и от Алберто, по-големия брат на Микол. Докато момичето, студентка във филологическия факултет в Ка’Фоскари, с голямо удоволствие придружава Б. при изследванията на големия парк, в компанията на кучето палячо Йор, чиито различни на цвят очи — едното бяло, другото черно — често проследяват най-щастливите мигове на разказа. Така се ражда на пръв поглед началото на една дълга любовна дружба. Но в същност няма да е така. И коя е в същност Микол?

Голямото умение на Басани се състои в това, че той не ни я описва, а само чрез индуктивен метод ние й приписваме непостоянството на едно умно момиче и твърдостта на една разглезена жена (в семейството тя е единствената, която може да заколи пиле — странна подробност, подхвърлена небрежно!). Но най-вече ние, читателите, й присъждаме под външното непостоянство едно дълбоко чувство за прозрение: сред всички други от нейното семейство само това момиче — мъничко мързеливо, мъничко кокетно, любителка и колекционерка на безполезни стъклени украшения, което умее да се изразява единствено на някакъв свой превзет и полудетски „финци-контински“ жаргон — се оказва жената, която знае и която е прозряла.

А този, който не е разбрал нищо или почти нищо, е младият Б., който, таил твърде дълго огъня вътре в себе си, най-накрая се решава да връхлети върху момичето с тежестта на признанията, колкото буйни, толкова и ненавременни, но в същия миг усеща, че „е развалил всичко“. Повече раздразнена, отколкото изненадана, Микол е принудена да говори направо; и му заявява, че може да изпитва приятелски чувства към него, но да го обича — никога.

„Вярно, като дете леко се увличала по мен и кой знае, може би именно това сега я възпирало. Аз… аз стоех до нея, разбирах ли какво иска да ми каже? А не срещу нея, а любовта, поне така си представяла тя, била за хора, решени да се побеждават взаимно — един безмилостен, безпощаден спорт, много по-безмилостен и много по-безпощаден от тениса! Спорт, при който всякакви удари били разрешени и без да се проявява излишно добродушие и почтеност, за да се смекчат.“

Любовта, както си я представяла тя! Превзета изповед на едно момиче, около двадесетгодишно, обзето изцяло от дипломната си работа върху „ужасната“ Емили Дикинсън. Изненадан от подобни изявления, младият Б. прави грешка, като продължава да настоява, показвайки се все по-умоляващ и досаден. Накрая обаче разбира, че Микол вярно е открила у него мъжа, обречен да живее със спомените и поради това прекалено еднакъв с нея. От друга страна Б., „героят, който говори в първо лице“, е длъжен да допише романа до края, а това пък не допуска лесните разрешения. (И това е единственото възражение, което може да се отправи към сегашната злоупотреба в романистиката с персонаж, който говори в първо лице и остава „извън“ и не може да постигне спойка нито с автора, нито с другите герои.)

И все пак Б. ще посещава дълго време Голямата къща на Финци-Контини, където вече ще ходят малцина, между които младият химик Малнате — негов приятел, на когото се доверява; между другото Б. го подозира, че стои… „срещу“ по отношение на Микол. Но вече сме към края и Б., след като се е посъветвал с баща си, по начало зле разположен към прекалено надменните Финци-Контини, повече не се появява там. Така всичко изглежда приключено, докато през 1942 година умира болният Алберто, братът на Микол, а през четиридесет и трета цялото семейство Финци-Контини — бащата, майката, дъщерята и бабата по майчина линия — е откарано в Германия, откъдето повече не се връща. Във Ферара ще остане празна мраморната фамилна гробница, най-грозната в еврейското гробище.

Последните сведения за Микол, които стигат до младия Б., идват от Малнате, който по-късно, през четиридесет и първа, загива на Източния фронт: „Ясно беше само, че тя, предусещайки близката смърт, своята и на всички свои близки, непрекъснато повтаряше на Малнате, че нея неговото бъдеще въобще не я интересува, че бъдещето, само по себе си, я ужасява и че предпочита «девственото жизнено и красиво днес» и още повече миналото, скъпото сладко, милостиво минало.“

С тази фраза, казана не случайно на приятеля Малнате, Микол затваря кръга на опита, който я е отвел много далеч от любовта — „като нещо за хора, решени да се побеждават взаимно“; но не бих казал, че тези две истини си противоречат. Само че после… после не остава нищо. И действително, с тези думи Микол се сбогува с нас, за да потъне вероятно в някоя газова камера: един образ на сериозна и все пак нежна морална отговорност, единственият образ, за да кажем искрено, измежду другите в книгата, който носи изцяло дъха на истината. И ако известна част от разказа, лишена от присъствието на Микол, опразнена дори от нейните „производни“ — Пероти и кучето Йор, — остава, така да се каже, „суха“ толкова, колкото е и осъщественото в тази история, достатъчна е тя, Микол, за да даде онзи релеф, който е изключителен в наши дни.

Ние, читателите, по задължение предполагахме, че държим в ръцете си една книга, един предмет, напълно достоен за изискванията на „пазара“, а се оказа, че предметът е малко по-различен и по-вълнуващ от очакваното; и че дори не е предмет. Смятате ли, че подобна среща във времената, в които живеем, е често явление?