Лидия Чуковска
На връстника

Гневен бунт — не покорство

буди в мене смъртта.

О, нима друже, скоро

ще те сграбчи пръстта?

Чукът — няма отсрочка! —

нощ и ден, ден и нощ

слага точните точки

на живота ни общ.

С общи бръчки и бреме

възрастта ни сроди.

Да се готвим е време:

ти и аз, аз и ти.

Помня детското детство.

Класна стая. Дъска.

И градът ни — наследство

доживот, досега.

Мъртви хора — на талпи.

Глад и мор, мор и глад.

От кронщадските залпове

разтрошени стъкла.

Тъй дойде неусетно

младостта ни — затвор.

Зрялост — трийсет и седма:

безчовечност, позор;

необхватна, беззвучна,

тя до днес във кръвта

железата си сключва,

пепели паметта.

Кръв по раните стари

плисна — нова война.

С кикот, с вой се стовари,

до полуда вилня.

 

… О, чисти сълзи на раздялата

през мътното пътно стъкло.

О, мъртви ръце върху бялата

земя, заледена от зло…

 

„Замразеният ад“ —

морга-град, Ленинград.

 

Краят на върколака,

плач безумен, стоглас…

Ти за него не плака,

също както и аз.

С теб връстници сме, братя —

ти и аз, аз и ти.

Черноземът обятия

пак за нас не пести —

общността от повинни

поголовно, до крак;

общността от безлики

(нито помен от тях)…

Кой затритите вика?

Те са прах, тлен и прах.

 

Чукът удря. Гробари

си подвикват без свян:

 

„Хей, венците товарим!

Още някой с цветя?…“

Зейва гробът, поглъща

и последния плам.

Кой е в мъртвата къща —

ти ли, аз ли? Не знам.

 

Март–април 1984

Переделкино — Москва