Деница Минчева
Военна зона

Малко и бяло, невинно на вид

хапче до чашата чака.

Сякаш виновно пред мене мълчи

и погледа ми избягва.

 

Като че иска да се извини,

задето въобще ми е нужно.

Хапчето даже за мен го боли,

ако и да ми е чуждо.

 

А моята лична дебела глава

измъчва ме с болки ужасни,

сякаш не съм аз цяла, една,

а сбор от воюващи части.

 

Хапчето бяло, невинно на вид

дочаква съдбата си ясна.

Аз уморено разтривам очи —

пак се отлага войната.