Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
harbinger

Издание:

Латиноамериканска поезия

Антология

 

Превели от испански: Александър Муратов и Атанас Далчев

Биографични бележки за авторите: Лъчезар Мишев

 

Редактор на издателството: Николай Бояджиев

Художник: Любен Зидаров

Худ. редактор: Васил Йончев

Текн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова

 

Дадена за печат на 31.V.1968 г.

Печатни коли 20. Издателски коли 16,60.

Формат 59×84/16. Тираж 3100

Изд. №90 (2409)

Поръчка на печатницатв: №1309

ЛГ IV

 

Цена 1.69 лв.

 

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

„Народна култура“ — София, 1968


Години дълги бях обречен жена презряна да обичам,

да страдам зарад нея, гаври и унижения да понасям,

да ра̀ботя със дни и нощи, за да я храня и обличам,

да правя глупости и грешки, да правя даже престъпления,

при светлината на луната да върша също дребни кражби

и да подправям документи, за да не се изложа само

пред нейните очи чаровни.

Във часове на сговор двама обичахме да ходим в парка

и да се снимаме, когато кормуваме моторна лодка

или отивахме на дансинг,

където се въртяхме лудо в неукротим и страстен танец

до утринните часове.

Години дълги бях затворник на прелестта на таз изгора,

която в моята кантора пред мен показваше се гола

и се извиваше безсрамно във пози невъобразими,

душата моя за да включи напълно в орбитата своя,

най-вече с цел да ми отнеме дори последната стотинка.

Тя бе ми забранила строго да виждам своето семейство.

Приятелите ми отпъди с безсъвестните си памфлети,

с които пълнеше редовно усойницата своя вестник.

До лудост влюбена във мене, не даваше ми миг почивка,

като ме караше припряно по устните да я целувам

и незабавно да отвръщам на глупавите й въпроси,

едни от тях за наш’та вечност и за живота ни отвъден,

с които будеше в духа ми съмнения и смут плачевен,

пищене тягостно в ушите, повдигания, дълъг шемет

и знаеше да ги използва с присъщия и ум практичен,

за да се облече тогава лукаво, без да губи време,

и службата ми да напусне, оставила ме с нос оклюмал.

Това жестоко нещо трая, кажи-речи го, пет години.

Сегиз-тогиз щастливи двама живеехме във кръгла стая,

която плащахме поравно в квартал до гробищата близо.

(Бе нужно нощем да прекъснем нерядко своя меден месец,

със плъховете да се борим — през дупки и пролуки влезли.)

А носеше усойницата тефтерче мъничко за сметки,

де вписваше и таз стотинка, измолена от мен назаем;

не можех с четката й зъбна — подарък мой — да се измия,

и обвиняваше ме люто, че младостта й съм погубил:

със пламнал поглед ме зовеше да се явя пред съдията

и да платя в срок минимален дълга, защото тез стотинки

потребни й били да може да свърши своите науки.

Принуден бях да си изляза и да живея с милостиня,

да спя по пейките градински,

където полицаи често намираха ме да умирам

със първите листа на есента.

Туй състояние на нещата не продължи за моя радост:

веднъж, когато на площада застанал бях съвсем случайно

пред камара[1] фотографична,

закриха ми очите мигом едни прекрасни женски длани

и глас един, от мен обичан, ме питаше гальовно кой е.

Ти, мойта обич си — веднага отвърнах й аз най-спокойно,

Мой ангеле — ми рече нервно, —

сега отново позволи ми във коленете ти да седна!

Тогаз можах да се досетя, че е дошла по плувки само.

Бе паметна и кратка среща, макар изпълнена със дрязги:

 

„Купих си хубава парцела,

от кланицата недалече,

там мисля да направя нещо

високо като пирамида,

в която ний ще доживеем

последните си дни щастливо.

Завърших моите науки,

добих права на адвокатка,

днес разполагам с доста капитал;

ще почнем двамата, добави,

една изгодна търговия,

далече от света коварен

ще построим гнездото свое.“

 

„Стига глупости, отвърнах,

на твойте планове не вярвам,

мисли, че щом й падне случай,

жена ми, истинската, може

да ни остави мигом

във най-ужасна немотия.

Пораснаха децата вече,

отдавна времето измина,

безкрайно изтощен се чувствам,

поне за миг ми дай почивка;

донес ми мъничко вода, жена,

и намери ми нещо да похапна,

от немощ и от глад умирам аз,

не мога повече да работя за тебе,

всичко свърши между нас.“

Бележки

[1] камара — камера — Б.р.

Край