Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- , 1968 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- harbinger
Издание:
Латиноамериканска поезия
Антология
Превели от испански: Александър Муратов и Атанас Далчев
Биографични бележки за авторите: Лъчезар Мишев
Редактор на издателството: Николай Бояджиев
Художник: Любен Зидаров
Худ. редактор: Васил Йончев
Текн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова
Дадена за печат на 31.V.1968 г.
Печатни коли 20. Издателски коли 16,60.
Формат 59×84/16. Тираж 3100
Изд. №90 (2409)
Поръчка на печатницатв: №1309
ЛГ IV
Цена 1.69 лв.
Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“
„Народна култура“ — София, 1968
История
- — Добавяне
Кълна се, че не помня името й даже,
но ще умра, като й викам аз Мария
не от прищявка проста на поет несретен,
а за вида й на площад провинциален.
Далечни времена! Аз бях едно плашило,
тя — бледа и замислена девойка.
Веднъж, по заник, връщайки се от Лицея,
аз за смъртта й незаслужена научих
и тази вест така ме развълнува,
че неочаквана сълза пролях за нея.
Една сълза. Да… Кой би ми повярвал!
И при това съм аз човек на веселбите.
Ако е нужно да повярвам във словата
на хората, които за това ми съобщиха,
ще трябва недвусмислено да вярвам,
че е умряла с мойто име на устата,
което ме учудва, тъй като за мене
тя бе една приятелка и нищо друго.
Аз имах с нея само прости връзки
и отношения на любезност строга;
разменяхме си някоя и друга дума
и споменавахме понякога за автобуса.
Във моето градче се запознах със нея
(от него днес останало е само пепел),
но в нея не видях аз друга участ
от тази участ на мечтателна девойка.
Дотолкова, че почнах да я назовавам
със името небесно и свето̀ Мария,
което всекиму показва ясно
каква е точно същността на моя възглед.
Възможно е да съм я някога целунал.
Та кой приятелката си не е целувал!
Но не забравяйте, че аз съм го направил,
без да си давам сметка върху него.
Аз няма да отричам, че харесвах
безплътната й и неясна дружба,
подобна на духа спокоен, който
домашните цветя одушевява.
Напразно ще се мъча аз да скрия
очарованието на нейната усмивка
и отрека влиянието благодатно,
което будеше и камъните даже.
Ще кажа още аз, че на нощта дълбока
очите нейни бяха извор достоверен.
Но въпреки това ще трябва всички
да разберат, че аз не я обичах,
освен със онова неясно чувство,
което имаш към роднина болен.
А при все това, при все това се случи
така, че в тоя ден ме очарова
нечуваният и особен начин,
че е умряла с мойто име на устата,
тя — многолистната невинна роза,
един угаснал истински светилник.
И прави, прави са добрите хора,
които дните и нощите си прекарват,
роптаейки, че този свят коварен
от спънатото колело по-малко струва:
за по-голяма почит е достоен гробът,
и струват повече мухлясалите листи,
тук няма правда, нищо тук не трае,
дори цветът на малкото й огледало.
Сега е пролет, грее ден лазурен
и вярвам аз, че от поезия загивам.
На моята мечтателна девойка
и името дори не мога да си спомня.
Знам само, че през тоя свят премина
подобно гълъбица боязлива:
забравил съм я, без да искам, бавно,
тъй както се забравя всичко във живота.