Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
harbinger

Издание:

Латиноамериканска поезия

Антология

 

Превели от испански: Александър Муратов и Атанас Далчев

Биографични бележки за авторите: Лъчезар Мишев

 

Редактор на издателството: Николай Бояджиев

Художник: Любен Зидаров

Худ. редактор: Васил Йончев

Текн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова

 

Дадена за печат на 31.V.1968 г.

Печатни коли 20. Издателски коли 16,60.

Формат 59×84/16. Тираж 3100

Изд. №90 (2409)

Поръчка на печатницатв: №1309

ЛГ IV

 

Цена 1.69 лв.

 

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

„Народна култура“ — София, 1968

История

  1. — Добавяне

Кълна се, че не помня името й даже,

но ще умра, като й викам аз Мария

не от прищявка проста на поет несретен,

а за вида й на площад провинциален.

Далечни времена! Аз бях едно плашило,

тя — бледа и замислена девойка.

Веднъж, по заник, връщайки се от Лицея,

аз за смъртта й незаслужена научих

и тази вест така ме развълнува,

че неочаквана сълза пролях за нея.

Една сълза. Да… Кой би ми повярвал!

И при това съм аз човек на веселбите.

Ако е нужно да повярвам във словата

на хората, които за това ми съобщиха,

ще трябва недвусмислено да вярвам,

че е умряла с мойто име на устата,

което ме учудва, тъй като за мене

тя бе една приятелка и нищо друго.

Аз имах с нея само прости връзки

и отношения на любезност строга;

разменяхме си някоя и друга дума

и споменавахме понякога за автобуса.

Във моето градче се запознах със нея

(от него днес останало е само пепел),

но в нея не видях аз друга участ

от тази участ на мечтателна девойка.

Дотолкова, че почнах да я назовавам

със името небесно и свето̀ Мария,

което всекиму показва ясно

каква е точно същността на моя възглед.

Възможно е да съм я някога целунал.

Та кой приятелката си не е целувал!

Но не забравяйте, че аз съм го направил,

без да си давам сметка върху него.

Аз няма да отричам, че харесвах

безплътната й и неясна дружба,

подобна на духа спокоен, който

домашните цветя одушевява.

Напразно ще се мъча аз да скрия

очарованието на нейната усмивка

и отрека влиянието благодатно,

което будеше и камъните даже.

Ще кажа още аз, че на нощта дълбока

очите нейни бяха извор достоверен.

Но въпреки това ще трябва всички

да разберат, че аз не я обичах,

освен със онова неясно чувство,

което имаш към роднина болен.

А при все това, при все това се случи

така, че в тоя ден ме очарова

нечуваният и особен начин,

че е умряла с мойто име на устата,

тя — многолистната невинна роза,

един угаснал истински светилник.

И прави, прави са добрите хора,

които дните и нощите си прекарват,

роптаейки, че този свят коварен

от спънатото колело по-малко струва:

за по-голяма почит е достоен гробът,

и струват повече мухлясалите листи,

тук няма правда, нищо тук не трае,

дори цветът на малкото й огледало.

 

Сега е пролет, грее ден лазурен

и вярвам аз, че от поезия загивам.

На моята мечтателна девойка

и името дори не мога да си спомня.

Знам само, че през тоя свят премина

подобно гълъбица боязлива:

забравил съм я, без да искам, бавно,

тъй както се забравя всичко във живота.

Край