Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
harbinger

Издание:

Латиноамериканска поезия

Антология

 

Превели от испански: Александър Муратов и Атанас Далчев

Биографични бележки за авторите: Лъчезар Мишев

 

Редактор на издателството: Николай Бояджиев

Художник: Любен Зидаров

Худ. редактор: Васил Йончев

Текн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова

 

Дадена за печат на 31.V.1968 г.

Печатни коли 20. Издателски коли 16,60.

Формат 59×84/16. Тираж 3100

Изд. №90 (2409)

Поръчка на печатницатв: №1309

ЛГ IV

 

Цена 1.69 лв.

 

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

„Народна култура“ — София, 1968

История

  1. — Добавяне

През нощта дълбока, през живота,

от сълза към книга, от един във друг костюм

аз вървях във тези дни мъгливи.

Бях беглец, подгонен от потеря:

във часа кристален, в гъсталака

на звезди самотни

аз кръстосвах градове, гори,

равнини, пристанища далечни,

от една врата до друга,

от една ръка до много други,

Тежка е нощта, ала човекът

е поставил своите братски знаци

и наслуки по шосета и по сенки

аз пристигнах до вратата осветена,

до прозорчето, което беше мое,

до парчето хляб в гората,

неразкъсано от гладни вълци.

Помня, в някаква къщурка сред полето

аз пристигнах нощем,

с тези хора аз не бях се виждал,

нито подозирах техния живот.

Занаятът им и часовете

бяха ми напълно нови.

Влязох, бяха си дома петима:

всички като при пожар в нощта

бяха станали.

                                        Стиснах

им поред ръцете,

вгледах се поред в лицата —

нищо не говореха лицата: бяха като порти

в улицата, несъгледани от мене,

и очи, които не познаваха лицето ми.

Във нощта дълбока, току-що посрещнат,

аз се проснах уморен,

за да заспи скръбта на моята родина.

И додето идваше сънят,

ехото безбройно на земята

с дрезгав лай, със нишки на самотност

продължаваше нощта.

Аз си мислех: „Де съм? Кои са

те? Защо сега ме пазят?

И защо, като не са ме виждали до днес,

ми отварят своя дом

и защищават мойта песен?“

Никой не ми отговори,

чувах само ромона на обезлистената нощ,

хиляди щурци тъчаха свойта песен:

сякаш че сама нощта

трепкаше едва в листата.

Земьо нощна, ти до моето прозорче

спираше със твойте устни,

за да мога сладко аз да спя,

падайки въз хиляди листа,

от дърво върху дърво,

от гнездо в гнездо,

от клон на клон, додето изведнъж заспах

като мъртвец до корените твои.

Край